Защо кукувицата живее сама

Когато Бог създал земята и я заселил със зверове и птици, от всеки вид имало по двойка. По това време и кукувицата си имала мъж, но много не и допадал и взела да се заглежда по чуждите. Издебне момента и вземе да върти опашка – я пред папуняка, я пред гарвана, я пред сокола, че даже и пред петела. Не се харесало това на другите женски птици, събрали се веднъж, нападнали я и я накълвали почти до смърт. Кукувицата поплакала, поплакала и пак се хванала в нейното. Тогава останалите женски отнесли въпроса до мъжа и – той да се оправя с блудната си жена. А тя се смее:
– Чакайте да снеса яйца, да излюпя пиленца и тогава ще се разбере чия жена съм.
Разбрал мъжът и, че кукувицата чака деца едва ли не от цялата гора, само не и от него. Разгневил се, разрушил гнездото и отлетял накъдето му видят очите. А кукувицата се почудила, почудила що да стори, снесла тайничко яйцата по чуждите гнезда (разселила ги по бащинство, тъй да се каже :D) и пак се настанила на едно клонче, да мами чуждите мъже.
Оттогава така останало – кукувицата да живее сама и да подхвърля пиленцата си, да ги отглеждат другите птици.
И все пак понякога и домъчнява за мъжа и и започва да го вика. Затова казват, че когато кукувицата кука, от очите и падат сълзи.


Публикувано от

Дневникът на дракона (продължение)

Продължава оттук.

Ден 14
Стана някак тихо. Само кралската войска усилено марширува из гората. Малко се поразходих. Срещнах търговеца, който ми доставя редки марки. Разговорихме се. Оказа се, че през последните дни драконите са опразнили дворците на двадесетина столици. Народът е в паника и се носят слухове за нашествие на чудовища и гнева на боговете. Обещах да поразузная.

Ден 15
На полета е весело. Купища народ и всички са в паника. Момчетата се хвалят кой повече е успял да домъкне. Особено доволен е Грилозъб. Той заловил крал, някаква дама, финансов туз и десетка придворни. Оплаква се, че за флош роял не му достигало само вале, но какво е това и с какво се яде, той понятие си няма. Смътно започвам да се досещам, че ако всички измрем, ще е от колективна глупост.
(по-късно)
Мордогриз  домъкна някакъв знаменит пълководец. Онзи първо беше в ярост, после едва не се пукна от възторг. Заяви, че такова количество смъртоносни бойни машини на едно място още не бил имал удоволствието да види. Преди да се усетим, вербува Мордогриз и още две момчета в армията, обяви Велик Поход до Края на Вселената (или поне до оня водопад) и, повеждайки всички заловени крале и свитите им, се отдалечи в неизвестна посока ... Мисля, че скоро полети няма да има ...

Ден 16
Принцесата само ме подпитва вярно ли е, че драконите можели да се превръщат в хора. Казах и, че е вярно, но за целта е нужен магическия еликсир, който пази мама. Принцесата сериозно се замисли.
Между другото, магазинът с козметика сериозно и помогна. Или поне дотолкова, че гоблините да не почват да се кискат, като я видят от километър. Сигурно е добре да и донеса още това-онова, но не ме пускат. Мама заяви, че големият избор е хубаво нещо, но да превръщам пещерата във филиал на търговски център тя не позволява.

Ден 17
Домъкна се първият героичен спасител на принцеси. Даже не успях да се събудя, когато той вече беше изхвърчал от пещерата, преследван от принцесата с хурка в ръка. После дълго се опитвах да го сваля от короната на най-високото дърво, където беше успял да се покатери. Беше изпаднал в шок бедничкият и само питаше кого от нас трябва да спасява. Уверих го, че никого, и го упътих към най-близкия град.

Ден 18
Още един спасител. Този път е елф. От чистокръвните. Дойде с лютня и запя, призовавайки ме на двубой. Скука. За принцесата също, седи на гърба ми и замеря певеца с гнили домати. Добре, че докарах цяла каруца!
(по-късно)
А певецът си го бива. Да издържиш цели пет часа под обстрел и да продължаваш да пееш в оклепани дрехи и лице, цялото в доматен сок, си е изкуство. Само доматът, попаднал в устата му, успя да го накара да млъкне и да си тръгне.

Ден 19
Елфът се върна и то не сам, а с оркестър. А доматите свършиха. Впрочем, всичко не е толкова лошо, защото още при първите акорди от пещерата си изхвърча татко, видимо изцелен от своята депресия, и радостно закрещя, че най-накрая на гости са му дошли истински творчески личности, на които може да демонстрира дълбочината на своя многопластов талант. Чудя се как ще покаже тази дълбочина на припадналите елфи.

Ден 20
Нещо шумно стана тук. Пещерата е обсадена от моделиери с най-новите десени за моята принцеса. Тя седи върху главата ми и раздава нареждания. Този, който и демонстрира некачествен образец, незабавно бива осъден на изяждане. От мен, естествено, без въобще да и пука, че вече се наядох за месец напред. Мама отвори фитнес, от който добивам чувството, че живея върху вулкан. Татко се занимава с елфите си, учи ги на пеене. С една дума - лудница!

Ден 21
Опитах се тихичко да побегна. Но ме върнаха обратно. Около пещерата е разгърнато мащабно строителство. Принцесата обясни, че от войната при нас са избягали всички хора от областта, защото собственият дракон е страшен, но чуждите са още по-страшни, а тук със сигурност няма да дойдат. Прибраха колекцията ми от марки в хазната на създаващото се кралство. Да се оплаквам на родителите си няма смисъл. Татко с елфите си съчинява нов химн. А мама разработва ферма за салата.

Ден 22 ( и изглежда последен)
Прощавайте мили приятели в полет! Прощавайте мили рицари, магове и прочие спасители! Искат да ме правят крал против волята ми. Принцесата каза, че първо трябвало да се погрижим за наследник. Да, тя наистина стана прекрасна, но аз не искам да ставам човек. А-а-а-а-а! Носят еликсира-а-а! Спасете ме-е-е!!!

(от ръката на принцесата)
Не, мили мой драконе. Като спасяваш принцеси, ще си носиш и отговорността ... Нищо, нищо. Ще направим от дракона човек и още как!


А то, милото, само искаше да е в крак с модата! Умната, значи! :)

Публикувано от

Дневникът на дракона

Ако се чудите какво ме е ущипало с тия дракони, просто наскоро четох "Великата китайска зоологическа градина". Тя не че струва, но драконите пак успяха да ми полазят отвътре. Пък и като тръгнах да проверявам за нови драконови приказки, попаднах на серия. Но ще довърша тази и ще починем. :)
 

Ден 1
Изядох двама рицари и сега имам киселини. Оплаках се на мама. Тя ми изнесе половинчасова лекция на тема здравословно хранене. Дойде си на думата – от 100 години е на салатена диета, все си пази фигурата. С татко няма смисъл да говоря, той е в творческа криза и не е в настроение.

Ден 2
Още ме боли стомаха. Питах момчетата и те казаха, че в такива случаи не бива да се приемат остри и пикантни храни. Решено, повече няма да ям рицарите с мечовете и копията.

Ден 3
При поредния полет чух, че се е появила нова мода – да се похищават принцеси, желателно блондинки и девственици. Какво после се прави с тях, още никой не знае, но всички мислят, че е много яко.

Ден 4
Обиколих дузина кралства. Докарах до истерия осем принцеси, като им исках медицински свидетелства. Така нищо не намерих. Наложи се да схрускам един попаднал под лапата ми Първи Министър. Вкуснооо ...

Ден 5
Разказах за изядения на полета. Момчетата ми завидяха. Оказа се, че първите министри са рядък деликатес. Специално ги охранвали с изискани блюда, за да придобие месото им изтънчен вкус. Казват, че по-вкусни от първите министри били само олигарсите и висшето духовенство, но до тях, уви, няма как да се доберем.

Ден 6
Разхождах се из гората. Изведнъж от храстите изскочи полугол мъжкар, само по кожени панталони и яка брадва. Разкрещя се, че бил известният герой и унищожител на чудовища Конан Варварина. За какво са ми варвари, когато мисля само как да намеря моята принцеса...
(малко по-късно)
Лежа и още по-страстно мечтая за моята принцеса. Варваринът също не си губи времето. Вече пет часа си троши брадвата в ноктите на предната ми лапа. Добро момче излезе. Кога иначе ще намеря време за маникюр. Принцесите кълват само на изискани дракони.
(още по-късно)
Варваринът избяга обратно в храстите. Брадвата му (или по-право това, което остана от нея) изглежда се пада на мен. Благодарих му и го помолих да намине след седмица. Не е лошо да си оправя и ноктите на задните лапи. Като попаднеш веднъж на такъв майстор на педикюра, грехота е да го изтървеш.

Ден 7
По време на полета момчетата се хвалеха с принцесите си. Грилозъб даже има две, висят на верижка на врата му. Обявиха ме за демоде и казаха, докато не се сдобия със своя принцеса, въобще да не им се мяркам.

Ден 8
Намерих някакъв стар, черен замък. На върха на кулата стоеше някаква мома. Мръсна, чорлава и тънка като пръчка. Попита ме дали не съм рицар-спасител. Онемях от такава наглост, но реших да бъда вежлив и отвърнах, че на практика съм дракон и нищо общо с тези ходещи консервени кутии не възнамерявам да имам. Заговорихме се. Момата се оказа принцеса. Била похитена с цел откуп от местния черен магьосник, но всички рицари, едва съзрели "ангелския и лик", предпочитали да откупуват себе си от магьосника, само и само да не се налага да я спасяват. Два пъти се разплаках от жалост. После дълго мислих. Принцесата не е кой знае каква, но все пак е принцеса. И без съмнение е чиста и непорочна. Решено, отвличам я с нейно съгласие.

Ден 9
Принцесата се разочарова, като видя пещерата ми. Каза, че всички порядъчни дракони трябва да трупат злато, а при мен е някак празничко. Дълго и обяснявах, че драконите са различни – някои имат склонност към нумизматиката, а аз събирам марки. Искаш ли да ти покажа колекцията си?
(по-късно)
Принцесата се разрева и ме прасна с класьора по главата. Каза, че у всичките принцеси дракони като дракони, съкровища събират, а на нея неудачницата и се паднал някакъв филателист-ботаник. Успокои се, едва когато и казах приблизителната цена на една страница от албума. Мисля, че с нея ще се спогодим.

Ден 10
Зад стената се разшумя мама. Явно пак си е открила някакво мастно натрупване. Преди да успея да кажа гък, принцесата избяга в нейната пещера. Каква нелепа загуба!
(по-късно)
Оттам е подозрително тихо. Излизам на разузнаване ...
(още по-късно)
Това пък как да го разбирам? Мама и принцесата седят почти прегърнати, обсъждат диети и рокли от моден журнал отпреди триста години. Появата ми бе посрещната с радостни викове, защото на принцесата и свършили гримовете и трябвало да пратят някого спешно до града. Така че със списък, дълъг колкото опашката ми, се отправям натам.

Ден 11
Какво толкова има да се крещи? Каквото поискаха, това и донесох. Да отмятам по списък насред площада, докато ме обстрелват с катапулти, арбалети и магически жезли ли? Целия магазин ви донесох, сами си избирайте! Да, с все магазинера. Я се разберете с него, а аз ще прескоча до езерото.

Ден 12
На езерото е тихо. Няма шумотевица, няма скандали, няма кралски гвардейци с онези идиотски пики. Сигурно ще трябва да прескоча до градския арсенал, че клечките ми за зъби са на привършване. Накратко казано, тишина и благодат – само аз и един слабо познат магьосник. Сладко си поприказвахме. Той ми сподели дузина рецепти, които могат да се приготвят със зъби, нокти, люспи и кръв от дракон. А аз в отговор му разкрих как се готви печено от магьосник в собствен сос. Разотидохме се уморени, но доволни.

Ден 13
И отново на полет с момчетата – любимо! Те се присмяха на принцесата ми. Затова се наложи да изфантазирам куп приказки за зли чародеи и игри на боговете, изменили прекрасния и лик. След това, за да сменя темата, им казах, че последната мода в чужбина е да се похищава не само принцесата, ами целия кралски двор и краля в добавка. Момчетата се замислиха и след това някак рязко отлетяха.

Следва продължение ...

Публикувано от

Изгубеното оръжие на Архимед

:) Това е драконовата приказка, която бях тръгнала да превеждам снощи, преди да се сблъскам с "Неспящата Некрасавица".
Не знам дали сутрин си спомняте какво сте сънували през нощта, аз обикновено не. Обаче тая сутрин си спомням донякъде и се оказа, че насън си разказвам приказки. И по-точно нощес съм си разказвала тази, защото бях намерила много удачен български изказ на едно словосъчетание, само дето в момента си спомням половината от него. :D Но, докато стигна дотам, ще го измъдря.

– Е?.. – попита драконът.
– Ама ти това сериозно ли? – избуча рицарят от дълбините на шлема.
– По-сериозно не може и да бъде, – увери партньора си гущерът. – Това нещо, намерено сред документите на моя дядо, ще ни послужи и още как.
Рицарят, обаче, реши да доизясни ситуацията. Ей така, за всеки случай.
– Тоест ти, бидейки в здрав ум и с ясна памет, твърдиш, че тази глупост, – рицарят презрително размаха късчето папирус с едва различима рисунка на него, – може да ни дари насъщния хляб?
– А също и парче масло, което да намажем отгоре. И прочие дивиденти.
– Благодарение на чудо господне?
В отговор се разнесе гръмко кикотене. Драконът беше паднал по гръб, махаше с лапи във въздуха и цвилеше от смях. От драконовата паст във всички посоки летяха огнени протуберанси. Рицарят бързо спусна забралото и едва след това си спомни, че папирусът е останал отвън. Рисунката вече тлееше. Наложи се бързо да я стъпче с крака.
– За какво ни е чудо? – попита драконът, след като си пое дъх. – Защо да тревожим Бог за глупости? Ние ще получим своето, първо, благодарение на ...еее, наличието върху ескиза на добре познат сиракузки бранд.
– "Добре познат" какво?
– Нима не забеляза, че в горния край на рисунката накриво е надраскано "Архимед"? И второ, ще се възползваме от изгодната геополитическа ситуация.
– Аааа, – разбиращо закима рицарят, без да е проумял каквото и да било и на йота, – но ние не знаем каква работа върши надрасканата тук измишльотина.
– Слушай, драги, – търпеливо въздъхна драконът, – ние говорим за извличане на печалба от това, че притежаваме стока, не е ли така?
– Възможно е, – измънка рицарят, колкото да каже нещо.
– Повярвай, за тази работа качествата на стоката нямат никакво значение.
– А какво има?
– Качествата на търговеца, разбира се!

... В тронната зала нямаше къде игла да хвърлиш от набутания вътре народ, но около двамата невиждани посетители някак от само себе си се образува празно пространство.
– Хм ..., – кралят се почеса някъде между короната и дясното ухо. После се вторачи в стоящата пред него двойка.
Драконът в отговор се усмихна. Кротко. Доколкото му позволяваше съблезъбостта.
Кралят го втресе, но умело го прикри.
– Признавам, че вие, хм, правите впечатление ...
– ... на честни особи? – разбиращо кимна рицарят.
– Просто правите впечатление, – уточни монархът и отново плъзна поглед по туловището на дракона, чиято глава опираше тавана на тронната зала.
– Нима не Ви вдъхваме доверие, Ваше Величество? – с обиден глас се поинтересува гореспоменатото туловище. И се протегна, оставяйки дълбоки следи по пода с острите си нокти.
– Не, не, какво говорите ..., – плесна с ръце кралят. – Вдъхвате и още как!
– Тогава какво ще кажете за нашето предложение? – присви очи драконът.
– Да допуснем, – монархът разгъна папируса на коленете си, – че ... аз приема за автентичен подписа на автора на изображението. Както и да повярвам, че свитъкът с чертежа на легендарно, древно, свръхсмъртоносно оръжие е бил отнесен от Вашия дядо от горящата Александрийска библиотека ...
– Именно така е, Ваше Величество, – с готовност потвърди драконът. – Ето, даже е обгорял по краищата.
– ... Имате право, че с оглед на предстоящата война подобно изобретение никак не би било излишно ...
Драконът засия.
– ... Но, в името на всичко свято, обяснете, КАКВО е това?
Рицарят с преувеличен интерес започна да изучава орнаментите на тавана. Драконът недоверчиво се взря в краля:
– Как, Ваше Величество, нима НЕ РАЗБРАХТЕ?
– Сами казахте – папирусът е старинен, изображението е почти изтрито, – замънка августейшата особа, нервно потропвайки с жезъла.
– Но това е последното изобретение на Архимед! Нима кръвта не кипва във вените Ви при вида на тези хармонични стоманени извивки? Нима не разпознавате това хищно жило, жадуващо да се впие в противника?
– Еее ..., "хищно жило" казвате, може би го разпознавам, – измрънка монархът, за да не се покаже съвсем тъп пред струпаните покрай стените на залата поданици.
– Тогава аз съвършено не Ви разбирам, Ваше Величество, – сви рамене драконът.
– Аз също, – намери за нужно да внесе своята лепта и рицарят.
– Архимед е бил гений. Само погледнете скицата му – идеалната форма. Нима не проумявате, че в това изобретение е бъдещето. То ще завоюва континенти! – продължи да назидава присвития на трона крал гущерът.
– Да, да, – притеснено изблея онзи и се намести нервно.
– Щом е"да", тогава плащайте, – отсече драконът. – Или предпочитате това вундервафе да се озове в ръцете на противника Ви?
– Последна молба, – покашля се кралят, след като ковчежникът отброи последните монети.
– Да, Ваше Величество, – почтително се поклони гущерът.
– Ето тук, в ъгъла, виждам дребни букви – явно, бележка от самия Архимед. Казват, че драконовото зрение е в пъти по-остро от човешкото...
– Правилно казват, – съгласи се гущерът.
– Тогава не бихте ли ни прочели какво е написано?
– О, разбира се, Ваше Величество, – драконът се вгледа, без да помръдва от мястото си, и озвучи прочетеното.
– Как, как? – не разбра кралят.
– Повтарям още веднъж по букви, слушайте и запомнете: "т", "и", "р", "б", "у", "ш", "о", "н".


Публикувано от

Неспящата Некрасавица

Щях да пиша една драконова приказка, защото нещо рязко се съкруших, а пък драконите са някак разведряващи. Но докато и търсех автора, попаднах на това и просто не можах да се сдържа. :D

Живяла някога в едно далечно кралство ... или пък недалечно Неспящата Некрасавица. Тя била удивително некрасива, приказно некрасива просто! И щателно следяла за некрасотата си: гризяла си ноктите на краката, скубела си косми от носа и акуратно ги събирала, в сандък, носела гипсова яка на врата, а веднъж даже си увеличила бюста, особено отдясно.
А защо, собствено, "Неспяща" – ще попитате вие? Ами защото не спяла с никого въобще. Може би по възпитание, може би по убеждение, а може би защото мъжете бягали бързо. Но във всички случаи и слава богу.
Решил един ден кралят да даде Неспящата Некрасавица за невеста. Или още по-далече. И разпратил по цялото кралство радостен спам: "Който пръв лиши Неспящата Некрасавица от неспящността и, той ще получи половин кралство, половин кон, Пол Маккартни и, най-важното, Некрасавицата за жена!"
Чакал царят ден, чакал два, никакви женихи не идват. А Некрасавицата все не спи, носи си гипсовата яка и си събира прилежно космите от носа в сандъка. Изведнъж се разтворили дъбовите порти и на прага се появил Прекрасният Принц. Прекрасен, прекрасен, колко пък да е прекрасен? На фона на Некрасавицата – достатъчно.
– Е, – казал Прекрасният Принц, – къде е драконът?
– Какъв дракон? – не разбрал кралят.
– Как какъв? Дракон! На който трябва да му отсека главата. Не пуснахте ли Вие обява?
– Ааа ..., – просветнало му на краля, – това е в съседното кралство ...
И в този момент Прекрасният Принц съзрял Некрасавицата.
– А-ха! – викнал той. – Ето къде се криеш дяволско чудовище. Дръпнете се, Ваше Величество, имаме особено тежък случай!
И с тези думи Прекрасният Принц оголил половинметровото си острие. Некрасавицата никога през живота си не била виждала оголени остриета, за половинметрови да не говорим и така се впечатлила, че получила припадък и рухнала на пода.
– Ура! – възкликнал кралят. – Поздравявам Ви, млади човече! Вие станахте щастлив притежател на дра ..., ъъъ, жена! Ето Ви ръката и! И другата, и още ... Бъдете щастливи, деца мои, плодете се и се множете! Ако възникнат някакви въпроси, прилагаме инструкция.
И с тези думи кралят изчезнал. Как така изчезнал? Ами от приказката изчезнал – изпълнил си ролята и какво да прави по-нататък с него авторът не знае.
И всичко завършило добре. Некрасавицата я свестили бързо, с принца, вярно, им се отворила повече работа. Но затова пък каква сватба вдигнали, за чудо и приказ! Булката пленила всички с разшитите от роклята си перли и украсената си с диаманти гипсова яка. Младоженецът бил в строга, но елегантна усмирителна риза и официални букаи на краката.
После била първата брачна нощ. ... Ще пропуснем подробностите, мили деца, ще кажем само, че след тази нощ Некрасавицата най-накрая престанала да бъде Неспяща, обърнала се към стената и захъркала. Виж, Принцът след тази нощ никога повече не склопил очи, защото след такова чудо, мили деца, никой не може да заспи.


Публикувано от

Платоничната Шарлота (продължение)

Продължава оттук.

Преместването на Шарлота Ивановна не толкова промени нейното положение, колкото утвърди вече съществуващото и тук тя за пръв път разбра какво значи платонична любов и как се наричат такива отношения, както при нея и Иля Петрович. В къщи тя не си ходеше така често, както се предполагаше по-рано, почти никого не виждаше и животът и течеше в затворения кръг между кафето и чорапите на господин Вениаминов и мечтите за своята прекрасна, възвишена участ.
Освен прекомерната мечтателност, която между впрочем не пречеше на Шарлота Ивановна да е много разсъдлива, даже пресметлива стопанка, Шарлота Ивановна имаше още един недостатък – обичаше да се пързаля с кънки. Тя не се смущаваше, че с този спорт се занимават най-вече подрастващи, не по-големи от 15 години, и всеки свободен ден преди обяд, докато Иля Петрович още не се беше прибрал у дома, тя взимаше блестящите кънки и отиваше сама в Таврическата градина. Пречеха и оградите на пързалката и тя съжаляваше, че не може да си вземе билет за тази в самия парк, където така красиво се пързаляха избрани щастливци, офицери и госпожици. Правейки бързи кръгове, Шарлота Ивановна ставаше все по-смела, даже дотам, че веднъж се запозна с някакъв студент. Той беше мъничък, розов, с къдрави бакенбарди и тъничко носле. Той се пързаляше в широко палто с яка и се казваше Коля. Шарлота Ивановна не помнеше как са се запознали и как стана така, че той започна да я изпраща всеки ден, носейки два чифта звънтящи кънки. Тя го възприемаше като част от пързалката и видя, че той не е печка, не е ограда, нито зимен разсвет едва когато един ден изпращайки я почти до самия вход, той каза:
– Отдавна искам да ви призная, Шарлота Ивановна, че много, много ви обичам.
– Не,не, не бива! – боязливо отвърна Шарлота.
– Защо не бива?
– Защото обичам друг! – отговори Шарлота Ивановна и радостна гордост се разля по сърцето и като зора по небето. Тя почти не обърна внимание на това как се смръщи нослето на Коля и че той заговори бързо, мигайки с очи. Накрая чу:
– Не ми забранявайте да мисля за вас и да чакам ... Аз ще ви обичам платонически!
– Не, не смейте да го правите! – кресна Шарлота, влизайки през вратата.
Десет дни тя не ходи на пързалката, не защото се сърдеше на Коля, а защото се наслаждаваше у дома на отново избухналото и разцъфнало осъзнаване на своята прекрасна любов. Тя даже нищо не спомена за този случай на Иля Петрович, само радостно и пъргаво тичаше до Морската. Но за пълнота на чувствата все пак и се искаше да сподели своята радост. Страхуваше се само това да не излезе като самохвалство от нейна страна, изтъкване на собствените заслуги. Избирайки вечер, когато Иля Петрович бе особено благодушно настроен, тя плахо му разказа за скромния си роман. Вениаминов прие разказа и твърде весело.
– Поздравявам ви със завоеванието, Шарлота Ивановна ... Разбира се, на мен ми е много драго, че не забравяте за мен, но аз все пак бих ви посветвал да не изпускате този млад човек.
– Но за какво ми е? Вие сам знаете, Иля Петрович, че освен тези отношения, които има помежду ни, други не ми трябват.
– Знам, разбира се, и съм ви много благодарен. Просто се пошегувах.
– Как не ви е срам да се шегувате така?
– Вече ви помолих за прошка. Искате ли, за да изкупя вината си, да ви съобщя две новини?
– Разбира се, разбира се ...
Иля Петрович се разходи из стаята, сякаш се чудеше коя новина да и съобщи първо, и накрая, спирайки до Шарлота каза:
– Първо, получих повишението в службата, за което ви говорих.
– Нима би могло да е иначе? С вашия ум, вашите заслуги, отдавна трябваше да ви направят професор.
– Така разсъждавате вие, мила Шарлота Ивановна, другите мислят друго яче; но повишение ми дадоха и сега е напълно възможно да помисля за женитба.
– Не трябва, не трябва, не трябва, аз и така ви вярвам.
– Добре, няма да говоря, макар да не знам защо така се развълнувахте. Всъщност нищо няма да се измени.
– Моля ви, да не говорим сега. Твърде съм щастлива.
Иля Петрович с учудване погледна немкинята и отиде в кабинета си.
На следващия ден след обяда Иля Петрович подхвана продължение на вчерашния разговор.
– И какво, Шарлота Ивановна,не сте ли виждали повече студента от пързалката?
– Не, защо ми е да го виждам?
– Това, разбира се, си е ваша работа, но от вашия разказ ми се стори, че този млад човек ... как беше? – Коля, не е някой уличен търсач на приключения и, може би, от ваша страна не е съвсем благоразумно толкова да го неглижирате. Аз много ценя вашата преданост към мен и доброто ви отношение, но не искам да преча на вашето щастие.
– Моето щастие е да бъда винаги около вас! И никакви студенти от пързалката не ми трябват. И ако вчера ви помолих да прекратим разговора, то беше защото и така се чувствам безмерно щастлива.
Иля Петрович стисна ръката на Шарлота и продължи по-спокойно:
– Аз, собствено казано, не разбирам защо така се вълнувате. Всичко ще остане по старому, уверен съм, че бъдещата ми съпруга няма да има нищо против да останете у нас. Говорих с нея за това. Тя даже иска да се запознае с вас.
Шарлота Ивановна мълчеше.
– Аз мисля, че промяната ще е за добро, вие направихте твърде много за мен и нищожното възнаграждение, което имах възможност да ви давам, въобще не съответстваше на вашите грижи. Сега заплатата ми е по-голяма, а и бъдещата ми съпруга е жена със средства, така че ще можем по-добре и по-нашироко да изразяваме своята благодарност.
Шарлота продължаваше да седи в безмълвие.
– Виждате ли, аз имам към вас толкова безкористно и добро отношение, че още веднъж ви напомням за този млад човек, не бива да изпускате своето щастие.
Иля Петрович погледна часовника.
– Много се радвам, че се успокоихте, а нашите отношения, които са ми така скъпи, ще останат същите. Та между нас има платонична любов, която нищо не иска и е щастлива с това, че другият съществува. Не е ли така?
Иля Петрович още веднъж стисна ръката на безмълвната Шарлота Ивановна и излезе, без да се обръща и без да забележи, че неговата платонична приятелка продължава да стои неподвижно, гледайки в скръстените си ръце, без да мигне и без да пророни сълза.

М.А.Кузмин, 1914

Публикувано от

Платоничната Шарлота

От вчерашния автор, защото ми хареса. :)

Шарлота Ивановна по-добре от всеки друг разбираше смисъла на "платоничната любов". Разбира се, тя не беше чела Платон, съмнително беше даже знае ли за съществуването му, но всеки път, когато питаше Иля Петрович: "Как се наричат такива отношения като у нас с вас" – неизменно получаваше в отговор: "Това се нарича платонична любов"; и обратното, на въпроса: "Какво означава платонична любов?" – Иля Петрович винаги отвръщаше: "Платонична любов? Това са такива отношения като у нас с вас, Шарлота Ивановна".
Погледнато по този начин беше очевидно, че платонична любов значи: да ставаш на зазоряване, да тичаш сама на пазара, да ходиш от Пески до Морската за някакви странни френски питки, да се отнасяш с благоговение към минутите, когато Иля Петрович поправя ученически тетрадки, да му шиеш копчетата и кърпиш чорапите и, най-важното, да намираш в това източник на не много разнообразни, но неизтощими удоволствия. Разбира се, платоничната любов изискваше и смелост, и пренебрежение към общественото мнение. Ако Шарлота Ивановна не го знаеше от по-рано, то се убеди без сянка от съмнение, когато роднините и познатите и се отвърнаха от нея, след като тя се премести в дома на самотния господин Вениаминов. А новите немногобройни познати на Иля Петрович се държаха с нея ни като с икономка, ни като с незаконна съжителка. Но какво и даваше тази любов? Преимуществото на всяка философия, в това число и на гръцката, е в това, че дава отговор на всякакви въпроси. Иля Петрович отлично обясни това на приятелката си. "Платоничната любов е такава, която нищо не изисква, която е щастлива с това, че другият съществува и нищо повече". Очевидно, Иля Петрович пропускаше от картинката онези френски питки, за които Шарлота Ивановна тичаше от Пески до Морската. Разбира се, хора, по-осведомени относно платоничната любов, биха могли да възразят това-онова на господин Вениаминов срещу такова определение, но Шарлота Ивановна вярваше сляпо на Иля Петрович и усещането за удоволствието от това, че другият съществува, се допълваше и с гордостта, че всичко се нарича така възвишено и красиво.
Тя отлично си спомняше онзи ден, когато за пръв път видя Иля Петрович. Тя дойде при Вениаминов като машинописка, без да си въобразява, че това място би могло да се отличава от някое друго. Тя не си помисли нищо подобно и когато видя Иля Петрович. Видът му се оказа симпатичен, нищо повече: къса, къдрава брадичка, очила със златна рамка, висока, леко пълна фигура. Тя сама не знаеше как се случи това. Може би и беше подействал акуратния, делови и самотен живот на този човек, когото веднага прецени като много умен. При това той беше в известен смисъл литератор, пишеше понякога специални статии за журнала на министерството на народната просвета. Иля Петрович се отнасяше към нея с онази необвързваща ласкавост, с която се отнасяше към всички. При него понякога идваха бивши възпитаници, които се държаха плахо и умолително и на Шарлота Ивановна и се струваше, че господин Вениаминов е професор, необикновен учен, почти гьотевски Фауст; а тя, Шарлота Ивановна, е каква? Белокоса Гретхен? От тази мисъл тя почервеняваше като череша, бъркаше буквите и не чуваше какво и говори ласкаво и методично Иля Петрович. За нея би било нечувано щастие да влезе в този възвишен и прекрасен живот. Разбира се, тя не смееше да мечтае да взима участие в духовния живот на своя Фауст, но затова пък би могла, както никоя друга, да осигури ежедневните удобства, за да може този, другият живот, да върви равно и гладко. Това стана много просто и някак от само себе си. Веднъж, когато Шарлота Ивановна чукаше по клавишите, прислугата внесе в стаята бельото, току-що донесено от перачката. Спирайки за минута да печата, Шарлота грижливо огледа бялата купчина, на върха на която се мъдреше някаква пъстра сбирщина, после стана, бързо нареди всичко и се върна на машината. Иля Петрович бе доста изненадан, когато на следващия ден насред някакъв разговор Шарлота Ивановна изведнъж попита:
– Иля Петрович, кой се грижи за бельото ви?
– Какво говорите, Шарлота Ивановна?
– Казвам, кой се грижи за бельото ви? – повтори Шарлота и още по-ниско се наведе над машината.
– Откъде ви е дошло това наум? Не зная, сигурно прислугата.
– Много зле изглежда. Как е възможно, имате такива хубави сини чорапи, а да ги закърпят с черно?
Шарлота Ивановна съвсем се засрами, а междувременно и се струваше, че някак се е доближила до Иля Петрович, заради това, че знае за сините му чорапи. Не е известно почувства ли господин Вениаминов такава срамна близост, но той отвърна с усмивка:
– Какво да се прави? Хубаво е, че въобще са ги закърпили. Какво повече му трябва на един стар ерген като мен?
Той отвърна както трябва, като мъж, който притежава срам и строгост, и който говори така сухо и храбро, защото е твърде нежен и се срамува, че има не само чорапи, при това сини, а и крака.
Ах, как добре разбираше това Шарлота Ивановна!
Тръгвайки си, тя промълви плахо:
– Имам молба към вас, Иля Петрович: позволете ми да взема със себе си всичко, което ви е за кърпене, и да ви го оправя у дома.
– Това не е работа, Шарлота Ивановна! Откъде накъде ще ми оправяте бельото?
– Да не би да съм принцеса? Аз знаете съм немкиня, буржоазна немкиня, и не мога да търпя никаква домакинска небрежност.
Иля Петрович се усмихна и каза:
– Мисля, Шарлота Ивановна, че сама се надъхвате и във вашето предложение немският ви произход не играе такава съществена роля..
– Да, да, разбира се! Аз не за всекиго бих направила такова нещо, а вас ви уважавам много и не мога да ви гледам такъв безпризорен.
Иля Петрович разтърси ръката и каза:
– Да, аз съм ви крайно благодарен, крайно, крайно ... но продължавам да мисля, че това е неудобно ...
– Но защо?
– Най-малкото затова, защото може да се стори неприлично  на вашите роднини.
– Нищо няма да си помислят, още повече аз имам отделна спалня и ще върша това през нощта, когато всички спят.
– Но защо няма да спите заради мен нощем?
– Не, позволете, Иля Петрович! Това ще бъде толкова весело! Ще взема котката при себе си, всички ще спят, котката ще мърка, а аз ще работя и ще мисля за вас.
С този разговор участта на Шарлота Ивановна беше решена. След бельото последва кафето, което у Иля Петрович варяха не както трябва, после се заинтересува от масата му, после взе да остава след работа, за да въвежда порядък на място, взе да идва по-рано, преди Иля Петрович да е станал, и накрая беше установено, че Шарлота Ивановна така или иначе прекарва толкова много време в квартирата на Вениаминов, че е по-просто да се пресели съвсем, а родителите и да идват да я посещават, ако желаят и всеки ден. Този план напълно неочаквано срещна сериозна съпротива от страна на семейството на Шарлота, но ако Шарлота Ивановна се отличаваше с прецизността на немска домакиня, тя притежаваше съвместно с това и чисто тевтонско упорство. При това отдавна е известно и доказано, че на идеалистичните и отвлечени чувства е присъщо да се усилват в резултат на преследване.
Няколко бурни сцени доведоха дотам, Шарлота Ивановна окончателно да се заинати за своето решение, считайки се за жертва и героиня.
– Виж, дъще, стъпваш на хлъзгав път, – каза баща и, докато я изпращаше, без сюртук, само по тиранти.
Майка и, чувствителна по женски, прегърна Шарлота и и каза:
– Виждам, че силно го обичаш, Лотхен, но все пак се пази.
И Шарлота Ивановна литна към Пески така, все едно в квартирата със закърпените чорапи и хубавото кафе, я чакаше някакво освобождение.

Следва продължение ...

Публикувано от

Шестте годеници на крал Жилберт (продължение)

Продължава оттук.

Кралят ги погледнал и всички те му харесали, но го интересувало защо всяка от тях не откликнала на обявата за кралска годеница. И решил заедно с канцлера да ги разпитат една по една. Първа повикали Женевиев. Тя се поклонила мълчаливо и зачакала да чуе какво ще и каже кралят. Кралят също помълчал и после попитал:
– Кажете, госпожо Женевиев, защо не се кандидатирахте за кралска годеница? Или, може би, искате да запазите верността към покойния си съпруг, защото сте вдовица, доколкото ми е известно? Не се страхувайте и отговорете откровено.
Женевиев вдигнала към краля уморените си очи и отвърнала:
– Ще Ви отговоря съвсем откровено. Независимо от това, че съм само на 23, за шест години имах шестима мъже, Ваше Величество; двама от тях умряха, четирима се разведоха с мен. Освен това имаше много млади мъже, които обичах и  които ме обичаха. Колкото и различни да бяха помежду си, историята беше все една и съща: след кратък период на наслада неминуемо идваха навикът, скуката и отвращението. Аз не мога без ужас да помисля за брак. Ваше Величество, макар и крал, е човек като всички ни и на мен не ми се искаше Вие да получите такава скучна жена, а у мен, вместо уважение към Вас като мой крал, да се яви досада от новия брак. Много съм изморена и нищо не мога да чувствам, затова позволете ми да се оттегля в манастир. Казах Ви всичко съвсем откровено, без да скривам каквото и да било.
Кралят я пуснал и заповядал да доведат Арманда, която попитал абсолютно същото.
Арманда, със стиснати зъби и вдигната глава, надменно проговорила:
– Да се омъжа за човек, когото ненавиждам от все сърце?! За кого ме мислиш? Нима забрави, че моят баща трябваше да стане крал, а не ти? Ти завладя трона като крадец и искаш да ме ощастливиш с ръката си? Действително завидна чест е да бъдеш жена на такъв тлъст глупак. Че аз още първата нощ бих те убила, бих те отровила, обесила, задушила. Даже още сега няма да ми избягаш.
С тези думи измъкнала от наметката си дълъг кинжал и се хвърлила към краля, но канцлерът успял навреме да я обезоръжи, докато кралят викал зад гърба на трона:
– Отпратете я вкъщи незабавно! Ах, каква си ловка и притворна! И това ми било годеница!
Стражата отвела Арманда и довела при краля Катерина. Тя била такава мъничка, кръгличка, през цялото време се усмихвала и се изчервявала.
Кралят я хванал за брадичката и попитал:
– А ти, душичко, каниш ли се да ме убиваш?
– Ах, какво говорите! – отвърнала Катерина и се изчервила още повече.
Кралят и се полюбувал и продължил:
– И защо, миличка, не поиска да се запишеш за моя годеница?
– Но каква жена бих могла да Ви бъда аз? А има и още едно обстоятелство.
– Какво обстоятелство?
Катерина погледнала краля и попитала тихичко:
– Може ли всичко да кажа?
– Разбира се, дете мое. Не само може, а даже и трябва, няма от какво да се стесняваш.
– Да, ами ето какво: аз обичам сина на нашия бакалин, Петър, и тъй като не мога да бъда сгодена едновременно за двама души, затова и не съм се записвала за Ваша годеница, за да не огорчавам моя Петър. Ах, Ваше Величество, ако го знаехте само какъв е миличък и как хубаво свири на гайда. Пък и ме обича от сърце. Цяла вечер страда под липите, толкова се боеше, че ще се запиша. Те имат пет крави, три коня и магазинът им е добър, не по лош, отколкото в града. И старецът, макар че е строг, ме обича. И не че се хваля, но излизам само с Петър. Аз съм твърде весела, но това не е лошо, нали?
Кралят я прегърнал и казал:
– Твоят Петър освен бакалия, коне и пет крави, има и чудесна годеница. Поканете ме на сватбата или още по-добре да направим двете сватби заедно.
– Много сте добър, Ваше Величество! Повярвайте, ако не обичах Петър, непременно щях да се омъжа за Вас!
– Какво да се прави, не можем да заповядваме на сърцето си.
След Катерина при краля довели Жана. На вид тя била съвсем дете. От уплаха дълго не разбирала какво я питат. Канцлерът и с думи, и с жестове показвал – защо не иска да се омъжи за краля. Накрая сякаш разбрала и заговорила със заекване:
– Ами, ами ... Ангелът не дава ... с пика ...на блатото... Ангелът е строг, строг ... Ризата му е червена... Овце пасях ...Казва: не, не, не се омъжвай...Ангелът е строг...С пиката в гърдите ме удари... А на мъжете краката са им космати .... От краля ме е страх, в блатото ще ме прогони... Ангелът е строг, ризата му е червена... А мъжете...
Кралят слушал, слушал и казал:
– Изпратете я в приюта да предсказва на стариците. Каква годеница е това, за бога?! Блажена е това, не годеница.
Но ако с Жана малко можело да се разговаря, то със Сузана не можело и дума да се обмени, защото тя не говорела, а само драскала и хапела. Отпратили я и кралят казал:
– Все едно да се ожениш за котката. Е, коя остана? Доведете последната. И тя ли е някаква бясна?
Влязла Никол: нито висока, нито малка, ни слаба, ни дебела, лице чисто, коси руси, очи сиви, глас тих, разговорът приятен, полека върви.
Кралят и нея същото я попитал, а тя му отговорила:
– Аз не съм против семейния живот, но още не съм си намерила никого по сърце. Нищо нямам против Вас, но не се записах, защото не Ви познавам, не исках насляпо да вървя. Ако се познавахме от по-рано, щеше да е друго нещо. Аз така го разбирам – веднъж като се омъжиш е за цял живот. Затова седем пъти мери, един път режи.
На краля му харесали тия думи и казал:
– Да се опознаем тогава. Погостувай ми за известно време и ще видим.
Никол се съгласила и останала да живее при краля. Водела домакинството, играела с него на табла, кърпела му чорапите и варяла сладко. Така се опознали, опознавайки се се сприятелили, сприятелявайки се се влюбили, а влюбвайки се се оженили. И много си подхождали. И двамата били разсъдливи, сърдечни и спокойни. Сватба вдигнали заедно с Катерина и нейния Петър. Тържествата продължили цяла седмица. По време на един пир крал Жилберт извикал канцлера и му казал:
– Цял живот съдя хората по постъпките, а се оказва, че и това не е правилно, защото една и съща постъпка може да бъде извършена по съвършено различни причини. Вземи моите шест годеници: всичките отказаха да се запишат, но колко различни бяха мотивите им. Постъпките нищо не значат, важни са причините, които са ги породили, а най-важното са хората.

М.А.Кузмин

Публикувано от

Шестте годеници на крал Жилберт

Крал Жилберт обичал да постъпва справедливо и откровено. Освен това не обичал много да говори и споделял мнението, че за човек трябва да се съди не по думите, а по делата му.
"Не са важни приказките ти, глупости на търкалета всеки може да ръси, важното е какво вършиш."
Така често казвал крал Жилберт на чаша вино, на лов, в залата на съвета - въобще където дойде. Той много обичал кралството си, което не било голямо, никога не водел войни и се предпазвал не само от стълкновения, а и от всякакви отношения със съседите си. Бил висок, едър и румен, а приятното му лице излъчвало доброта и откровеност. Когато дошло време да се ожени, решил да не търси чужда принцеса, а да си избере за невеста някоя от девиците в кралството си.
"Войни не водя, чужди езици не знам, външна търговия нямаме – така че за какво ми е чужда принцеса? Няма да мога и да разговарям с нея, ще вземе да се цупи на всичко и да налага обичаите на собствената си страна. Трябва ми само любяща жена, много да не приказва, да ме уважава и добре да възпитава децата. Ще ми се пълничка блондинка, впрочем  и това не е важно – важното е да е добро момиче."
С тази мисъл кралят написал обява, в която канел да се запише всяка девойка, без оглед на титлата, от 16 до 25 години, желаеща да стане кралица. Показал обявата на канцлера си и попитал:
– Не е лошо, а?
– Обявата е съставена прекрасно, Ваше Величество. Само едно ме смущава: как ще разберете коя от тези девици ще стане добра жена и ще Ви уважава?
– Всичко съм предвидил. Тези, които се запишат, няма да ги каним. Ще поканим онези, които не са се записали, и ще си избера от тях. Поне ще мога да съм сигурен, че са скромни девойки и не са се полакомили да станат кралици. Добре съм го измислил, нали?
Канцлерът помълчал и казал:
– И все пак липсва нещо.
– Какво?
– Вдовици.
– Какви вдовици?
– Най-обикновени. Защо Ваше Величество да не покани и вдовици за годеници, стига да са подходящи по възраст?
– Вдовици казваш? Дали няма да е неприлично да се оженя за вдовица? Впрочем има и вдовици, които с нищо не са по-лоши от девиците, особено ако са по-пълнички. Давай перото и мастилницата, ще добавя и вдовиците. Е, сега всичко изглежда наред.
Канцлерът прегледал обявата и попитал:
– А какво ще правите с тези, които са се записали, а няма да повикате?
– Ще им изпратя по една монета и по една панделка за коса: на блондинките сини, на брюнетките червени, а на вдовиците по една метална брошка с моя портрет. Така ще е прилично, нали?
– Така ще е напълно правилно, Ваше Величество.
Вестоносците разнесли обявата по цялото кралство. Започнали големи вълнения. Даже девиците и вдовиците, които били чукнали четиридесетака, си подправили метриките, уверявали, че са на не повече от 20, шиели си рокли и отрано започнали да си мажат лицата с гъша мас, за да свежи и привлекателни за деня на сгледата. Дебеланките се опитвали да отслабнат, кльощавите да напълнеят, беззъбите си слагали зъби, гърбавите си шиели дрехи, които да прикрият недъга им. И всяка в дълбините на душата си била уверена, че тя ще е избраницата на краля. Какво било разочарованието им, когато след две седмици получили по една монета, а също и по една синя панделка за блондинките, червена за брюнетките, а за вдовиците по една метална брошка с кралския образ. В добавка имало писмо да не си създават затруднението да се явяват на сгледа. Незаписани в цялото кралство се оказали всичко на всичко шест: една вдовица и пет девици. Вдовицата се наричала Женевиев, а девиците: Арманда, Катерина, Жана, Сузана и Никол. Те не били нито гърбави, нито криви, нито куци, нито спънати, въобще били изрядни по всички точки и било чудно защо не са се записали за кралски годеници. Вдовицата била на 23 години, а девиците на по 18. Женевиев била висока и червенокоса, с алени устни и бледо лице, а погледът и винаги бил спуснат към земята. Арманда и Катерина били брюнетки: едната висока и стройна, а другата мъничка, весела дебеланка. Жана, макар и на 18, изглеждала на 14 и била изплашено дете с ленени коси и големи сиви очи, в които мислите плували бавно като лебеди по северното езеро или облаци в есенното небе. Сузана също била червенокоса, но от различен тип от този на Женевиев: тя приличала на диво зверче, гледала изпод вежди, а сплъстените рижи къдрици, падащи по челото и и придавали съвсем див и странен вид. Нея довели вързана, защото деряла и хапела, когато се опитали да я вземат. Никол била съвсем обикновена девойка: нито висока, нито ниска, нито пълна, нито слаба; косите и били руси, лицето чисто, без особени белези. Е, имала една бенка на дясното рамо, но какъв белег е това? Притова не се виждала под роклята. Походката и била бавна, гласът тих, думите приятни и разсъдливи. Такива били годениците на крал Жилберт.

Следва продължение ...
Докато го напечатам, можете да правите залагания коя ще е избраницата. :D

Публикувано от