Показват се публикациите с етикет Ерих Кестнер. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ерих Кестнер. Показване на всички публикации

Слово за първия учебен ден

Мили деца,

Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.
В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!
Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.
Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова „на буркан“, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:

„Не позволявайте да ви унищожат детството!“

Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.
В училище вас усърдно ви придвижват от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни“ стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:

„Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!“

Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!

„Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!“

Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.

„Не бъдете много прилежни!“

При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.

„Не се надсмивайте над глупците!“

Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.

„От време на време не вярвайте на учебниците си!“

Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща.
И ето сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си! 



Публикувано от

И още веднъж за тайната на успешната връзка

Поколебах се какво да е тази сутрин ... Мислех да преведа още две легенди за гладиолите, докато не им е минал сезона. В крайна сметка реших да приключа с Ерих Кестнер. В друга негова книжка, която четох, докато си бях на село, открих тая поучителна история. Тя е от предговора, но не я публикувам за да ви информирам как се е родил романа "Трима мъже в снега". Фокусът отново е върху създаването на трайна и успешна връзка. :D

Макар че милионерите са излезли от мода, все пак главният герой в тази книга е милионер. Вината не е моя. Ето как се стигна дотам:
Преди няколко месеца приятелят ми Роберт и аз отпътувахме за Бамберг, за да видим тамошния конник. Бамбергският конник.
Младата специалистка по история на изкуствата Елфрида беше дала на Роберт да разбере, че ще се омъжи само за човек, който е виждал Бамбергския конник.
Дадох във връзка с това един отличен съвет на моя приятел. Ако беше го взел присърце, щяхме да се отървем по-евтино. Но той се възпротиви. Човек не бивало да бие жена си преди сватбата. Остаряло схващане, както ще признае всеки. Но той държеше на него. Пък и в края на краищата годеницата беше негова, не моя.
И така, отпътувахме за Бамберг.
(На това място бих искал предварително да уведомя читателя, че през време на нашето отсъствие специалистката по история на изкуствата Елфриде се сгоди за един зъболекар. Впрочем той също не беше виждал Бамбергския конник. В замяна й ударил една хубава плесница. Това нещо, струва ми се, го наричат духовна компенсация. И после Елфриде се обесила на врата му. Такива са жените. Но тогава ние все още не знаехме това.)
В нашето купе седеше възстар човек. С камъни в жлъчката. Не че му личеше отвън. Но ни го разправи. Той изобщо приказваше твърде много. И преди да стане след Лайпциг, за да иде да пие чаша кафе във вагон-ресторанта, ни разказа с всички подробности онази истинска история, която ще представлява съдържанието на настоящата книга и чийто главен герой — щем не щем — е милионер.
Когато възстаричкият господин напусна купето, Роберт каза:
— Впрочем отличен материал.
— Ще напиша по него роман — отвърнах аз.
— Лъжеш се — рече спокойно той. — Романът ще напиша аз.
Измерихме се строго с погледи. Сетне аз властно казах:
— По материала аз ще напиша роман, а ти — драма. Материалът е подходящ и за двете цели. Освен това по обем пиесата е два пъти по-малка, от един роман. Сам виждаш, че ти мисля доброто.
Не. Да съм бъдел тъй добър да напиша пиесата аз.
Не. Аз не съм разбирал нищо от пиеси.
Това било вярно, но не представлявало никаква пречка.
Замълчахме. Сетне приятелят ми Роберт каза:
— Ще хвърлим монета. Аз залагам на „тура“.
И хвърли монетата. Тя падна на пейката.
— Ура! — извиках аз. — „Ези“!
— Само че бяхме забравили да се споразумеем предварително кое какво щеше да означава.
— Да повторим опита — предложих аз. — Който спечели, ще напише романа.
— Този път аз избирам „ези“ — каза Роберт. (И той като всички си има своите недостатъци.)
Подхвърлих монетата. Тя падна на пода.
— Ура! — извиках аз. — „Тура“!
Дълбоко опечален, Роберт втренчи поглед навън през прозореца.
— Трябва да напиша пиеса — промълви той.
Почти ми стана мъчно за него.
Тъкмо тогава възстаричкият господин с камъните в жлъчката се върна в купето.
— Един въпрос, господине — рекох аз. — Възнамерявате ли да пресъздавате в художествена форма историята за милионера? Какъв сте по професия?
Той отговори, че търгувал с птици. И нямал намерение да пише книги, нито пиеси. А възможно било изобщо да не го бивало за това.
— Тогава ще го сторим вместо вас — заявихме ние.
Той ни благодари. Малко по-късно запита позволяваме ли му да разказва тая история и занапред както досега по купетата на влаковете.
Казах:
— Позволяваме ви.
И той благодари още веднъж. На следната спирка слезе. И когато влакът потегли, ни махна за сбогом.
* * *
След като огледахме подробно Бамбергския конник, ние се върнахме в Берлин. На Анхалтската гара стоеше специалистката по история на изкуствата Елфриде, която ни представи новия си годеник. Роберт беше покрусен. Зъболекарят каза, че му дължи реванш и ни покани на чашка. Годеницата си изпрати вкъщи. Мястото на жената било при семейното огнище — каза той строго. Елфриде спомена нещо за еволюцията в брака и за цикличния поляритет. Сетне се качи в автобуса. А това беше главното. Щом като една жена слуша, разрешава й се дори да е образована.
Ние тримата слязохме в една от подземните кръчми и след четири часа се бяхме нарязали до козирката. Спомням си още само, че обещахме на зъболекаря да хвърляме цветя на сватбата му. Тогава той се разплака с глас.
По-късно се разрева и Роберт.
— Аз трябва да пиша пиеса — пелтечеше той. — А зъболекарят ще се ожени за Елфриде и дори не е помирисвал Бамбергския конник.
— Ти си направо късметлия — не му остана длъжен зъболекарят.
После отмъкнахме Роберт у дома му. Приготвих му хартия и молив, за да може на другата сутрин незабавно да се залови с пиесата.
„Превъзмогни болката си, о, Роберт, и се отдай на творчество“ — написах му на една бележка. Нищо повече.
Ние, хората на изкуството, сме студени, коравосърдечни натури.
* * *
Много време изтече оттогава. Зъболекарят се ожени за Елфриде. Роберт написа пиесата. А аз — романа.
На драго сърце бихме посветили творбите си на господина с камъните в жлъчката. Че нали нему дължим темата. Но тогава, във влака, забравихме да го питаме за името. Затова:
Многоуважаеми господине! Ако видите пиесата на Роберт или прочетете тази книга, спомнете си, молим ви, с благоволение за нас. И ако някога научите пак някоя хубава история, пишете ни чисто и просто една картичка! Нали?
Човек толкова рядко има собствени хрумвания. Ще ви посетим у дома Ви.
П. П. Естествено пощенските разноски поемаме ние. 

Втори предговор на "Трима мъже в снега" от Ерих Кестнер



Публикувано от

Пътешествие в неизвестността

Снощи като си дойдох от село, прекарала една седмица без телевизор, радио и непомирисвала интернет, се нахвърлих първо на последното, да разбера клюките. Преди да тръгна, в една от ФБ групите, в които съм включена - за творци-аматьори - Док Мария направи конкурс за най-оригинална шапка от вестник. Наградите за първите три места бяха осигурени от членове на групата. Но тръгвайки, не дочаках резултатите от конкурса. И сега, като ги видях, прихнах с глас. Милата Кет спечелила второ място и получава наградата, която тя самата е осигурила. Мария я беше строила да си я връчи тържествено. :D Цялата тая работа ми напомни разказа, която последната вечер четох на село на площадката пред къщата под светлината на фенера, който мъжът ми закачи над входната врата. Само дето в онова старо издание от местната библиотека сякаш беше с друго заглавие с ключови думи "синьо" и "мечта". И има някаква разлика в превода в началото, точно, където е есенцията. Този, който намерих в Интернет, е по-долнокачествен, но за съжаление, забравих да преснимам от старата книжка, докато ми беше под ръка. :)

Житейският опит е за да бъде натрупван. Но с това човек не става по-умен! Поне така гласи народната мъдрост. И ако приемем, че милиони хора набират житейски опит ден след ден, според същата тази мъдрост излиза, че на земята живеят два милиарда умни хора по-малко, отколкото би трябвало. А това е вече нещо, за което заслужава да се поразмисли.
Една разновидност на житейския опит, при която само се натрупва, без да се научи нищо, представляват например изпълнените желания. На кого ли не са се изпълнявали едно или друго желание, колкото и да е бил придирчив в претенциите си! И отказал ли се е впоследствие от тях? Не! Дори да бе възможно изпълнението на цели три желания - както става в приказките - едва ли човек би ставал по-умен от желание на желание!
Известни са, наистина, и изключения. Както в приказките, така и в живота. Ето, Госпожа Гроше например. И то не от приказките, а от Вайксдорф - едно прелестно кътче, сгушено между езерата край Дрезден. Госпожа Гроше действително се поучи от изпълнението на едно нейно желание - макар и с обратен ефект - и това никой не може да й отрече. Събитието стана преди около двайсет години, ето защо трудно може да се твърди със сигурност, че и днес още живеят подобни склонни към поука хора. Някои мои приятели са на противно мнение.
И така, в Дрезден - поне по онова време - съществуваше едно полуофициално предприятие, наречено "Пътешествие в неизвестността", което се ползваше с особена популярност сред съпругите на местните еснафи. Необходимо бе само да се отиде в сряда или събота на "Щюбелплац", където чакаха няколко празни автобуса, да се заплатят няколко марки и с това се придобиваше правото за участие в излета, чийто маршрут бе обявен за "неизвестен". Крайната цел - обикновено някоя от многобройните перли на местността - се запазваше от шофьора до последния момент в тайна. Щом пристигнеха на определеното място, поднасяха на пътниците кафе със сладкиши. А привечер, развлечени и изморени от малката авантюра по най-приятен начин, жените се завръщаха по домовете си при очакващите вечеря и изчерпателен доклад семейства.
И стана така, че в ранното утро на една великолепна сряда госпожа Гроше - която впрочем бе съдържателка на една хубава гостилница-градина - заяви на мъжа си:
- Не съм си подала носа от къщи през цялата година! Човек не може да си позволи нищо. Затова ли се омъжих? Не, драги мой! Знаеш ли какво ще ти кажа? Отивам да направя едно "Пътешествие в неизвестността"!
- Както желаеш - отвърна съпругът. - Приятно прекарване.
И така, госпожа Гроше взе местния влак за Дрезден, на Нойщадската гара се прекачи в трамвай номер шест и щом пристигна на "Щюбелплац" се настани в един от готовите за тръгване автобуси. Необикновеното пътешествие започна точно навреме и протече нормално изненадващо за всички, с изключение на госпожа Гроше. Нейната изненада бе от друг вид.
Навярно вече се досещате? Да? Точно така стана! Старателно пазената в тайна цел на пътешествието през онази сряда не бе нищо друго, а селската гостилничка на госпожа Гроше, която тя бе напуснала сутринта с твърдото намерение най-сетне да преживее нещо забележително.
- Браво че се връщаш! - извика мъжът й, като усърдно разрязваше на парчета посипания с галета сладкиш с извара. - Бързо слагай чиста престилка и идвай да помагаш при сервирането!
Госпожа Гроше препаса чиста престилка и напълни догоре една табла с прибори за кафе и домашно приготвени сладкиши. Когато я вдигна, за да я внесе в градината, където нейните спътници вече се припичаха на слънце, госпожа Гроше каза - и това свидетелства за нейната повече от средна интелигентност в умението да се учим от житейския опит:
- Следващия път ще си остана направо вкъщи!

Ерих Кестнер



Публикувано от