Шуреите на свети Петър

Етикети: петък, 28 юни 2013 г. 22:05

:) Нещо по-алтернативно ми се прииска за утрешния празник. Не че въобще не прилича на нашите тази приказка, но все пак малко повече е подсилен религиозния елемент.

Един старец имал трима сина и една дъщеря. Дошъл един ден момък да се сватосва за дъщерята. Като се венчали, я отвел от бащиния дом. Младоженецът пожелал младата му булка нищо да не взима от къщи, защото той бил самият свети Петър и не му приличало да държи у себе си вещи от дома на грешник.
Младата жена била доволна от живота, само едно я огорчавало: мъжът и бил пастир, от сутрин до вечер прекарвал с овцете и нито ден у дома. Дошъл един ден да я види най-големия и брат и тя му се оплакала. Решил той да и помогне и като си дошъл зетя късно през нощта, му рекъл:
– Сестра ми се оплака, че нито ден не си прекарал у дома, откакто сте се оженили. Дай утре аз да изкарам овцете, а ти си остани вкъщи.
Свети Петър се съгласил. На заранта, като изпращал шурея си със стадото, му заръчал за миг да не се отделя от овцете: където те – там и той; когато спрат, и той да спре; когато тръгнат към къщи, и той с тях да се прибира. 
Тръгнали овцете към пасбището, шуреят подире им. Вървели, вървели, стигнали до брега на широка река. А през реката вместо мост била сложена сребърна сабя с острието нагоре, наточена като бръснач. Овцете се качили на моста и преминали, но пастирът се уплашил. Седнал на брега под едно дърво и така прекарал целия ден. Вечерта, като овцете се върнали, тръгнал подире им и се прибрал в дома на сестра си. Свети Петър го попитал:
– Как мина денят?
– Добре – отвърнал шуреят.
– До самото пасбище ли отиде с овцете?
– Да – излъгал онзи.
– И какво видя по пътя?
– Нищо особено.
Свети Петър казал на жена си, че брат и не става за овчар и го отпратил.
На другия ден се явил средният брат, историята се повторила, отпратили и него. Накрая дошъл най-малкият. Излязъл и той с овцете, стигнал до реката, над която наместо мост сабя стояла. Като минали овцете по сабята, и момчето си рекло:
– Щом овчиците, твари божии, преминаха без вреда по острието на сабята, значи и аз трябва да мога.
И само като сложил крака си отгоре, сабята се превърнала в истински мост. Преминал спокойно над реката. Продължил нататък и видял два големи камъка, които се удряли един в друг с такава сила, че хвърляли огнени искри. Но овцете тръгнали спокойно помежду им и момъкът подире им. След това видял два лъва, които се биели така стръвно, че си късали един друг парчета месо. Но овцете минали и между тях, момъкът ги последвал. После минали край една хубава, зелена поляна, където пасели коне, толкова мършави, че ребрата им се броели. А след нея край суха, прегоряла трева, от която пощипвали  красиви, охранени коне. Стигнали до място, обхванато от огън с такива високи пламъци, все едно светът се е подпалил. Овцете минали и през огъня, момчето и то с тях. Накрая се озовали в чудна градина, където овцете спрели и захванали да пасат. В градината имало красиви розови храсти, щедро обсипани с разцъфнали рози. Младият пастир решил да набере букет за сестра си. Късал, късал цветя, сложил ги в шапката си и отишъл за още. Върнал се, гледа в шапката, а там пет рози останали. Ядосал се и се развикал:
– Ах, проклети овце! И розите сте опасли.
Отишъл да набере още, върнал се и пак само пет рози в шапката намерил. Така няколко пъти, докато овцете не поели към къщи и трябвало да ги последва и той.
Като се прибрали, свети Петър разпитал и него – къде са го завели овцете и видял ли е нещо интересно. Момъкът му разказал всичко, както си е било. Свети Петър останал много доволен и му обяснил, че овцете са душите на праведниците, реката със сребърната сабя – Йордан, където Йоан кръстил Исус, камъните и лъвовете – несговорчиви съседи, които не спират да се ругаят, мършавите коне на тучна ливада – богаташи, които са се къпали в разкош и все не им е стигало, охранените коне на изгоряла поляна – хора, които са се задоволявали с малко, огънят – чистилището, градината – раят, а петте рози – петте рани на Исус Христос.
След като казал това, свети Петър измил краката на жена си и на шурея си, сложил ги на дланите си и се издигнал с тях на небето.

бразилска приказка

Публикувано от

0 коментара

Начин да се превърнеш в мъченик

Етикети: , 10:03

Учителят харесвал обикновените хора и се отнасял с недоверие към тези с претенции за праведност. На ученик, който дошъл да поговорят за брака, дал такъв съвет:
– Само не се жени за светица.
– Защо? – озадачил се ученикът.
– Защото е единственият сигурен начин да се превърнеш в мъченик.

Антъни де Мело

Публикувано от

0 коментара

Майя (Илюзия)

Етикети: четвъртък, 27 юни 2013 г. 11:16

Веднъж Нарада помолил Кришна:
– Господи, покажи ми Майя (илюзия).
Минали няколко дни и Кришна му предложил да направят едно пътешествие в пустинята. Вървели известно време и Кришна казал:
– Нарада, жаден съм. Ще ми донесеш ли малко вода?
– Почакай малко, ще ида и ще намеря.
И Нарада тръгнал. Наблизо имало село. Влязъл в него и почукал на една врата. Вратата се отворила и на прага се показала красива девойка. В мига, в който я видял, той забравил, че учителят му чака водата и може би умира от жажда. Забравил всичко и се заговорил с красавицата. Целия ден прекарал в селото. На следващата сутрин отново се озовал пред същия праг и отново цял ден говорил с девойката. Разговорите прераснали в любов и той помолил баща и да му я даде за жена. Създали семейство, родили им се деца. Така минали дванадесет години. Тъстът починал. Нарада наследил имотите му и  живеел щастливо с жена си и децата си и всичко, което имали.
Но станало наводнение. Една нощ водата се вдигнала, реката излязла от коритото си и потопила цялото село. Къщите рухвали, хората и добитъкът потъвали, бурната вода отнасяла всичко. Нарада трябвало да бяга. С една ръка той водел жена си, с другата – едното от децата. Второто било на раменете му, а той се опитвал да намери брод през страшния разлив. Но течението било много силно и след няколко крачки детето, което носел на раменете си, паднало и било отнесено от стихията. Нарада издал отчаян вик. Хвърлил се да го спасява и изпуснал другото, което водел. Накрая в ръцете му останала само жена му, която с все сила се опитвал да притисне  към себе си, за да спаси поне нея, но не успял – бурните води я отнесли, а него изхвърлили сам на брега. Той паднал на земята с ридания и горчиво заплакал. Изведнъж усетил леко докосване по рамото и чул глас:  
– Къде е водата? Чакам те вече половин час.
– Половин час?!
В половин час преживял дванадесет години и толкова събития.
Това е Майя.

Сетих се за нея, защото тази сутрин абв-то отново чинно ме информираше за прогнозата в Перник, където всички геолокатори в нета от известно време настоятелно ме убеждават , че съм. Пък аз си мисля, че не съм стъпвала там. :D

Публикувано от

0 коментара

Приказка за динята

Етикети: вторник, 25 юни 2013 г. 11:27

Дойде сюблимният миг, в който да се отдам на порива си да пиша динени приказки, обхванал ме още през уикенда. :D Вярно, че тази не е онази, която първоначално ми се щеше. И сигурно е по-правилно да пиша за кайсии, за която възможност ме подсети тая сутрин "Големия кулинарен речник" на Дюма, но поривите не е хубаво да се отлагат, защото вземат та умрат. Пък и това е доволно поучителна приказка и си пристига на мястото, така да се каже. :)

В един бостан живеела една млада Диня. Животът и протичал в прекрасно общество: наоколо, докъдето ти стига погледът, лежали такива симпатични, раирани дини. От време на време лениво се  обръщали на другата страна, подлагайки на слънчевите лъчи дебелата си кожа и си подхвърляли реплики:
– Чудно временце е днес!
– И какъв приятен ветрец!
– А птичките как чуруликат – истински концерт!
Само нашата Диня не участвала в тези беседи. Стрували и се тъпи и скучни. "Намерили от какво да се възторгват, – мислела си тя, – птички, вятър ... По-добре да бяха помислили за бъдещето."
Самата тя много обичала да мисли за бъдещето. Животът на Динята е кратък – всичко на всичко едно лято – това и било известно още докато била малка семка. Но оттогава помнела  празнично наредената маса и веселите лица на хората. Този пир вълнувал въображението и.
"Когато порасна, – мислела си тя, – ще се налея със сладък сок и ще се отправя на изискано празненство, където всички ще изпаднат във възторг от мен и моите вкусови качества. Не е ли това една блестяща съдба?! А докато лежа тук, на голата земя, сред другите дини, никой и не подозира какво ми е писано. Никой от тях не мисли за бъдещето и когато дойде времето, така и ще си останат на своя бостан да се радват на природата."
Така нашата Диня в гордо уединение се отдавал на мечти за своето бъдеще и не подозирал, че съдбата на всички дини си прилича като самите тях. "А какво бъдеще очаква моите семчици! – мислела Динята. – Тях навярно ще ги посадят в специален бостан, като излезли от особено сладка и особено сочна Диня. Ще ги гледат много грижливо и няма да са принудени да растат като мен сред празно дърдорещи глупци. Те ще обсъждат своето бъдеще и от първото листенце ще се готвят за пир."
Динята все повече се раздувала от собствената си значимост и все по-малко внимание обръщала на другите дини. А всички те били от семки на една и съща диня, но колкото и да е странно тя не помнела това. Празничният обяд затъмнявал всички други спомени на малката семка.
През това време жителите на бостана всички като един растели на големина и ставали все по-весели и все по-лениви. Те вече не се обръщали от страна на страна, а лежали спокойно и обменяли мнения за благодатното време. Лятото отивало към края си.
Настъпил денят на прибиране на реколтата. Обрали дините от бостана и ги натоварили на каруца. Каруцата друсала по селския път и дините се търкаляли в нея една през друга. Това било необикновено приключение.
Нашата Диня била недоволна. В мечтите и за бъдещето нямало никаква каруца и това ужасно тресене. Тя започнала да се безпокои.
И видимо заради празно безпокойство се сцепила ненавреме. Когато докарали дините в двора и започнали да ги разтоварват, стопанката и хвърлила едно око и рекла:
– Сцепена е. Какво пък, хвърлете я на свинете.

А.Басова

Публикувано от

0 коментара

Перуново цвете

Етикети: , , понеделник, 24 юни 2013 г. 12:26

Съдейки по това, че никой не си призна да гo е обрал, склонна съм да мисля, че тая легенда работи. :)

Според преданията папратът цъфти единствено в нощта на Еньовден и дарява щастливеца, успял да се сдобие с цвета му (Перуново цвете), с богатство и магически способности.
Руска народна приказка разказва за селянин, който търсил загубената си крава в гората през вълшебната нощ. Сам не разбрал как закачил току-що разцъфналия папрат с крак и цветът паднал в обувката му. Изведнъж сякаш добил второ зрение - показало му се къде има скрити в земята съкровища, разкрило му се бъдещето. С новопридобитата си дарба веднага успял да намери кравата и я подкарал към къщи. Там наплашил домашните си до смърт, защото чували гласа му, но не можели да го видят. Но като събул обувките си, чудесата свършили и даже спомен не му останал за това, което преживял.

Източник: Афанасьев А. Н. "Поэтические воззрения славян на природу"


Публикувано от

0 коментара

Балада за гатанките

Етикети: събота, 22 юни 2013 г. 10:51

:) Това е от серията "Загубени в превода". Покрай последната оспорвана басня "Капка мед" стигнах до една поема, писана по нея от арменски класик и превеждана от Самуил Маршак. Зачетох се и в другите му преводи, тази балада от английския и шотландския фолклор ми се видя много симпатична и реших да я преведа и аз. Но още на първо четене едното от имената на девойките, които у Маршак бяха Дженифър, Джентъл и Розмари, ми се видя крайно съмнително и си позволих да го сменя. Като така и така не успях да я сколасам до вчера наобяд, първоначалната ми идея, снощи реших да намеря първоизточника, което към тоя момент откровено съжалявам, че направих. То не било Дженифър, ами джунипър. И Джентъл не е джентъл, и въобще първият рефрен не е за момичета, ами за билки(най-често), както го схващам: хвойна, тинтява и розмарин. По-натам има безброй интерпретации и на ситуацията, и на въпросите, и на отговорите. И вдигнах ръце, и го оставих както го бях подкарала. :)

Три девойки шили в градината на хлад,
Дженифър, Джени и Розмари.
Дошъл да им гостува рицар млад,
а славеите по дърветата пели до зори.

Едната го настанила до огъня –
Дженифър, Джени и Розмари.
Другата с овес нахранила коня,
а славеите по дърветата пели до зори.

Постеля му приготвила третата сестра –
Дженифър, Джени и Розмари.
И сън спокоен му пожелала до сутринта ,
а славеите по дърветата пели до зори.

На девойките рицарят казал преди сън:
–  Дженифър, Джени и Розмари,
загадките ми отгатнете, докато съмне навън!
А славеите по дърветата пели до зори.

– Кое в света по-звучно е от рог?
– Чий шип от тръните е по-жесток?

– Кое по-сладко от хляба сърцето утолява?
– Кое в света по-тежко от олово се явява?

– Кое се простира от пътя по-далеко?
– Кое е по-дълбоко даже от морето?

Мислили сестрите  чак до сутринта,
Дженифър, Джени и Розмари.
И ето какво измислила третата сестра,
а славеите по дърветата пели до зори.

– По-звучна от рог е всяка мълва
и няма по-остър от тръна на глада.

За съвестта грехът е по-тежък от олово,
от хляба е по-скъпо бащиното слово.

Краят на пътя не може вятъра да спре,
а любовта е по-дълбока даже от море.

Загадките са разгадани всички до една,
Дженифър, Джени и Розмари.
Умницата на рицаря ще стане жена,
а славеите по дърветата пели до зори.

Публикувано от

0 коментара

Задушница

Етикети: , 0:51

От малката звънарня непрестанен
разнася се от тъмно звън камбанен...
Ти, който и да бъдеш, спри от път,
спомни онез, що минаха отвъд!

И на колене прошепни полека:
На мъртвите пръстта да бъде лека!
И горе, пред небесните врати,
греха Господ на всички да прости!

По твоя път лъжовен и далечен
недей забравя – само Бог е вечен....
И някой ден, в един незнаен час,
и ти ще клюмнеш като житен клас! 

Йордан Стубел

Публикувано от

0 коментара

Капка мед

Етикети: , сряда, 19 юни 2013 г. 13:02

Един човек имал дюкян, в който продавал мед. Паднала на земята една капка мед. Върху нея кацнала оса. Дотичала котка и хванала осата. Котката я хванало куче. А търговецът ударил кучето и го убил. Кучето било на човек от съседното село. Като разбрал стопанинът му, че е убито, дошъл и убил търговеца. И тогава вече започнала истинска война между двете села. Накрая оцелял само един човек. И всичко това за една капка мед.

Йосиф Орбели, "Басните на средновековна Армения"


Публикувано от

1 коментара

Той

Етикети: , събота, 15 юни 2013 г. 10:25

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.
На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя

Камелия Кондова 

Ако приемем, че снощи-то е продължило има-няма двадесетина години, нещо такова се получи ... Което си е вярно, "на първа фаза беше страшно мил", обаче това беше толкова отдавна. Сега за будене не знам, ама така ми се иска да го ритна!


Публикувано от

0 коментара

Защото сме приятели

Етикети: , петък, 14 юни 2013 г. 11:06

Прочетох из медиите, че днес е международен ден на безвъзмездното кръводаряване и се сетих  за тая история, на която често съм попадала из чуждоезични сайтове. Твърди се, че е истинска, което няма как да сме сигурни. Хронологически е от войната във Виетнам и понеже се съмнявам източникът да е виетнамски, цинично ми звучи американците да разказват такива истории. Въпреки това и въпреки че не кореспондира стопроцентово с идеята на празника, реших да я кача, защото е много трогателна.

По време на атака бил разрушен детски приют, създаден от мисионери в едно виетнамско село. Имало убити и ранени. Потърсили помощ от американска военна болница. Когато пристигнали военният лекар и сестрата, установили, че състоянието на едно ранено момиченце е критично и ще умре без кръвопреливане. Сред американците нямало донор със същата кръвна група, но няколко от оцелелите деца можели да станат. Лекарят и сестрата почти не говорели виетнамски и се опитали с жестове и малкото думи, които знаели, да им обяснят, че е нужно някое от тях да даде от кръвта си, за да бъде спасен живота на момиченцето. Децата ги погледнали ужасено и замълчали. След малко от групичката се подала една трепереща ръчица.
– Благодаря! – казала сестрата. – Как се казваш?
– Хан – отговорило момченцето, което вдигнало ръка.
Сложили Хан на кушетката и вкарали иглата във вената. Хан лежал неподвижно и мълчал, но след малко издал сподавен стон и бързо закрил лице със свободната си ръка.
– Боли ли те, Хан? – попитал лекарят.
Детето поклатило отрицателно глава, но видимо ставало все по-разстроено и притеснено. Лекарят и сестрата недоумявали за причината. В това време пристигнала виетнамска сестра и заговорила с момчето на родния му език. То спряло да плаче и лицето му започнало да се отпуска, докато добило облекчено изражение.
– Децата са разбрали, че някой от тях трябва да даде всичката си кръв, за да живее момиченцето – обяснила виетнамската сестра на другите от екипа.
– Но тогава защо се е съгласил? – попитал лекарят.
Сестрата превела на момчето, а то отговорило кратко:
– Защото сме приятели ...


Публикувано от

0 коментара

Благодаря на Бога

Етикети: , 9:11

Имало едно време един търговец. Каквото и да му се случело, възнасял хвала Богу. Умре му магарето, а той казва:
– Благодаря на Бога! Овцете ми останаха живи!
Мишките му изядат зърното, а той казва:
– Благодаря на Бога! Гърнето с мед не са пипнали!
И всички започнали да го наричат така: "Благодаря на Бога".
Веднъж той се отправил към града със съседа си по търговски дела.
Пътували дълго и когато се стъмнило, се отбили от пътя да потърсят място за нощувка. Изведнъж видели във високата трева коза. Козата така се стреснала, като видяла хора, че се вцепенила от страх.
– Каква глупава коза! – възкликнал търговецът. – Сама влезе в ръцете ни. Види се, Господ ни я праща за вечеря. Велика е божията милост!
Но преди да заколят и изпекат козата, пътниците разпалили огън, замесили тесто за питки, които наредили край огъня, за да станат по-бързо. А сами отишли да съберат още дърва – да приготвиш цяла коза, голям огън трябва.
В това време козата се съвзела и избягала.
Връщат се пътниците с дървата, гледат – козата я няма, а питките им изгорели. Тръгнали да търсят козата, тогава пък завалял дъжд и огънят изгаснал. Легнали си да спят гладни, премръзнали и мокри. Търговецът легнал на студената земя и зашепнал:
– Благодаря на Бога! В благополучие мина този ден! Да помага Бог и нощта да е такава!
Чул това съседът му и се разсърдил:
– Бог ни помогна вече! И козата ни избяга, и огънят ни изгасна, и прогизнахме до кости! Не Господ трябва да хвалим, а да се проклинаме за глупостта си!

етиопска приказка

Досмеша ме, защото едно много модерно селф-хелп послание е: "Изпълни сърцето си с благодарност (колкото и малко да имаш) и ще се преумножат благата ти". Което много не издържа, защото практиката показва, че с колкото по-малко се задоволяваш, толкова по-малко получаваш и се развива една регресивна тенденция. В крайна сметка сигурно е хубаво да си благодарен, но просто не е достатъчно.


Публикувано от

0 коментара

Големи празници, памет голема: Те ти, булка, Спасовден! (18+)

Етикети: , , четвъртък, 13 юни 2013 г. 11:16

Текстът съдържа ненормирана лексика! Предупреждавам! Но затова пък е много весел, автентичен фолклор и първото, за което се сещам, като чуя "Спасовден". Пък едва ли съм и само аз... :) 
На именниците честито!

Имало едно време една мома с голема кукувица (кукувица – диал. - вагина). Толко й била голема кукувицата, че одила да пика на Шърбановата воденица и млела брашно за цел Лом. Докъде била по-мънинка, добре… Ама като поотрасла, се молила на баща си да оди да й дири мъж да се жени. Рекла му:
- Ако да ми не намериш мъж да се оженим, че да си откинем едно влакно от кукувицата и че се обесим на ньего!
И бащата й, като всеки баща, се много наскърбил и тръгнал по света да дири за дъщерата си курец. Тръгнал е от Сирната неделя и е одил през целите пости. Навръх Великден стигнал до един мост нади Дунава. Ама не било мост, ами било на един овчар кураца. Като пасъл овците, пущил си го напреко Дунава – да се не издават като одат да пасат трева у Влашко. И млого му се молил бащата и му казал:
- Ей, момче, така и така, - ела да ми отървеш чедото, що инак че си откине едно влакно от кукувицата и че се обеси. Оня, овчара, се съгласил и рекъл:
- Щом е такава работата, нема к’во!
Отишли они и на третия ден на Великден почнала сватбата. У четвъртък правили Замески (обред, при който се замесва тестото за сватбения хляб), като кво си му е адета, месили леб и готвили гозби за сватбарете. У петък почнали да викат: „Их-ху-ху-ууу!“ - из цел Лом и най-много у Боруна, що момата била борунчанка. У събота почнали да играят ръченица у момчето и „на ситно“ (местен танц, известен с името „ситната“) стигнали у неделя у момата, та посленке ги водили у черква да ги венчаат. Венчали ги и седнали на момчето у двора сватбарете да се веселат. Ама момчето било сиромах и немало маса и си пущило кураца като трапеза, да турат отозгоре гозбите и лебовете. Нали требвало сватбарите да гулеят и да ядят. Седнали они като кво си требва, а на челото на трапезата - на главата на куреца демек, седнал попа.
Докъде момата с големата кукуля си седела скришно – сичко било без никакъв проблем. Обаче като довели булката и младоженека като погледнал и като му рипнал куреца – и трапезата се дигнала у небесата. А на върха бил попа и се молел: „Господи, спаси ме!“ И се носил у небеси и се кръстел, и се реял, и све се на Бога молел да го отърве. Четиресе дена! На четиресетия ден Господ дал благослов момчето да си узапти силата и попа се спасил. В памет на това, че Господ му дал спасение, попът кръстил тоя ден „Спасовден“ и оттогава у Лом си е останало адет тоя ден много да се тачи. И понеже попът като паднал бил казал на момата с големата кукуля: “Те ти булка, Спасовден!“ - оттогава останало да се вика тая дума кога некой се отърве от големо премеждие, кое Господ му дава изневиделица. Оттогава е останало като памет и закон хората да се не женат по Велики пости, що тогава бил одил бащата на момата с големата кукуля да си дири зет. Великден е останало да бъде дена велик, кога тъстът си е намерил зет. Апа Спасовден се тачи, за да се помни кога четиресе дена попът се е носил у небесата нади Лом и кога с Божия сила се е спасил. Големи празници, памет голема.

Ф. Бадаланова, "Фолклорен еротикон"


Публикувано от

0 коментара

Легенда за първия град

Етикети: , сряда, 12 юни 2013 г. 10:47

Малко е заблуждаващо заглавието, иде реч за първия град след потопа, но всяка нация дърпа чергата на историята, бивала или небивала, към себе си. :)
Та, като казах снощи "Ереван", попаднах и на много приятни, романтични и най-важното (за уеб) – кратки, арменски легенди. Ето една от тях:

В първия безоблачен ден от Всемирния Потоп праведникът Ной се обърнал към слънцето и видял искряща под лъчите на слънцето снежна повърхност. Това бил върхът на планината Арарат. Натам отправил Ной своя ковчег и корабът с пътниците се прислонил до снежния връх. Сто и петдесет дни наоколо се ширел единствено безбрежен океан. Но ето, водата започнала да отстъпва. Някой от спътниците на Ной надникнал от ковчега и възкликнал: 
"Ерева анд!" – което означава: "(Про)вижда се там!"
Ной със семейството си се спуснал от планината и вървял по камъните  към мястото, което "се виждало там". Пред очите им се открила възхитителна гледка – зелена долина, къпеща се в златото на слънцето. Тревите тръпнели в очакване на новия живот. И първото, което направил Ной, стъпвайки на тази земя, било да посади лоза.
Минали столетия и в тази живописна долина в подножието на планината Арарат се разгърнал един от най-вълшебните градове на света – Ереван.

Публикувано от

0 коментара

За разликата между първата и втората женитба

Етикети: , вторник, 11 юни 2013 г. 21:26

Чета арменски анекдоти щото. :)

Попитали радио Ереван:
– Каква е разликата между първата и втората женитба?
– Първата е победа на любопитството над здравия разум, а втората – на оптимизма над горчивия опит.


Публикувано от

0 коментара

Из живота на Андерсен: Майчини амбиции

Етикети: 13:19

Родният баща на Андерсен, макар и занаятчия – обущар, бил "богато надарена поетична натура" по думите на самия писател; страдал, че не получил възможността да учи в гимназия и много обичал литературата, хранейки особено пристрастие към драматургията. Синът му бил целия му живот и цялото си свободно време посвещавал на него - правел му играчки, рисувал картинки, а вечер четял на семейството басните на Лафонтен, комедиите на Холберг и приказките от "Хиляда и една нощ". Любимата игра на малкия Ханс Кристиян била кукления театър, направен от баща му. А самия той се забавлявал, като шиел нови дрехи на куклите и изнасял представления. Бащата им четял често и момчето знаело цели драматургични произведения наизуст. За съжаление обущарят починал млад. Епизодът, който следва е след смъртта му.
Скоро моята майка се омъжи повторно за един млад обущар. Семейството му, макар и също от занаятчийското съсловие, беше много недоволно от това, смятайки че е могъл да си намери далеч по-добра партия, и не искаше да знае ни майка ми, ни мен. Пастрокът ми беше млад човек  с живи, кафяви очи и много тих, сговорчив характер. Той въобще не искаше да се меси във възпитанието ми и скоро ме остави напълно на самия мен. А аз целият се отдадох на своя куклен театър. То беше една радост, когато успеех да се сдобия с куп шарени парцали, от които можех да кроя и да шия дрехи за моите кукли. Майка одобряваше заниманията ми, те можеха да са ми полезни като бъдещ шивач, какъвто по нейно мнение се бях родил. Аз настоявах, че искам да "играя комедии", но срещу това майка решително възставаше: думата "комедия" предизвикваше у нея представата единствено за въжеиграчи или за пътуващи артисти, което по нейно мнение беше едно и също. "Ето кога ще опиташ тоягата! – казваше тя. – Ще те заставят да гладуваш, за да си по-лек и ще започнат да те тъпчат с дървено масло, за да си по-лек! Не, ти ще идеш в шивачницата! Виж само как живее шивачът Стегман! Не живот, а масленица (заговезни)! (Това беше първият шивач в града.) Живее на главната улица, прозорците му са огледални и покрай масите му е пълно с калфи. Само да можеш да се уредиш при него!"
Единственото, което разкрасяваше в очите ми това мое бъдещо занятие, беше възможността постоянно да попълвам запасите си от пъстри парчета плат за костюми на моите кукли-актьори.

Х.К.Андерсен, "Приказката на моя живот"


Публикувано от

0 коментара

Денят на приятелството

Етикети: понеделник, 10 юни 2013 г. 11:34

... официално беше вчера, вярно. Но снощи ми попадна нещо за произхода на думата "приятел", което исках да споделя, а така и не успях - детето се разболя; докато се оправя с него, интернетът се бъгна, та допреди малко.
Нещото е съвсем кратко. Както за повечето думи има различни версии за произхода и на тази, но най-стари корени и приписват от няколко сродни древноиндийски думи, които означават:

- да бъдеш любим/обичан
- мил/скъп/драгоценен/достоен

Тази сутрин си помислих дали все пак да не го кача, независимо че празникът е свършил. И реших, че няма смисъл за тия два реда да правя цял пост вече. Тръгнах да чета други неща и отвсякъде взе да изкача "любов", "любов", "любов" ... Та, нали разбирате, нещото настояваше да бъде написано. Предадох се. :)
А на вас ви пожелавам да намирате, усещате, бъдете това ежедневно и целогодишно. И всеки ден да е празник.

Честит Ден! :)


Публикувано от

0 коментара

Из живота на Андерсен: Укротяването на управителя

Етикети: събота, 8 юни 2013 г. 18:39

Както обещах, започвам да качвам извадки от автобиографията на Андерсен "Приказката на моя живот" - много интересна, но огромна. Полезно е да се прочете, както е преразказана накратко от Светослав Минков в този предговор. Много близко е до оригиналния текст, но силно съкратена. Познавайки фактологията в основни линии, ще ви е по-лесно да се ориентирате в отделните истории, си мисля.

Понякога през есента мамичка ходеше по полята и, като библейската Рут, събираше останалите след жътва класове. Аз обикновено я съпровождах. Един път се вмъкнахме в полето на господарско имение, което имаше зъл и жесток управител. Изведнъж го видяхме с огромен бич в ръце! Мамичка и всички останали се втурнаха да бягат, аз също, но скоро дървените обувки се изхлузиха от голите ми крака, сухото стърнище взе да ме боде по ходилата и изостанах от другите. Управителят вече замахваше към мен с камшика, но аз го погледнах право в очите и неволно казах: "Как смееш да ме биеш, та Господ те гледа!" И суровият човек начаса омекна, потупа ме по бузата, попита ме как се казвам и ми даде пари. Показах ги на мамичка и тя каза на другите: "Какво дете е моят Ханс Кристиан! Всички го обичат, даже злият управител му е дал пари!"

Публикувано от

0 коментара

Писмо до Андерсен от ХХI век 4"Б"

Етикети: 12:27

Неведнъж съм споделяла мнението какви невероятни методисти са руснаците. Снощи, покрай четенето на подробности за живота и творчеството на Андерсен, които ще бъдат предмет на друг/а публикация/и, попаднах и на тази великолепна творческа задача на учителката Мария Старова - учениците да напишат писмо до писателя от времето, в което живеят. Ето някои извадки от детските писма:

"... Много обичам Вашите приказки, особено за храбрия оловен войник. След тази приказка даже започнах да ги колекционирам ..."
Е.Б.

"... Животът ви е бил дълъг и велик. Но как би могъл да не е велик? Та Вие сте кралят на приказките! ..."
П.П.

"... Надявам се, че ще получиш това писмо, даже ще ме чуеш, като го чета на урока по литература, защото ти си в сърцето на всяко дете, което вярва в чудеса! ..."
С.Б.

"... В наше време светът вече е много различен в сравнение с Вашето, и това, което е изглеждало приказка, вече е реалност. Затова теми за приказки останаха малко. Но Вас винаги са Ви наричали велик разказвач на приказки! Мисля, че и в нашето време щяхте да намерите теми за своите приказки. Вярвам в това!..."
К.С.

"...Вие имате весели и тъжни истории. Но те са толкова интересни! Все едно имате очила, през които всичко обикновено виждате вълшебно. Благодаря ви за красивите приказки! Даже моята майка все още ги препрочита с удоволствие ..."
С.Х.

"...Ако всеки човек започваше живота си с томче от Tвоите приказки, на света щеше да има много по-малко зло и лоши хора ..."
К.С.

Оригинално и полезно!

И ме подсети за първия път, когато открих, че руските учители са виртуален прецедент, като споделящи безплатно своя опит и добри практики в широк мащаб. Ще си позволя да ви  разкажа за него, защото ядката на историята може да е от полза на някои родители с деца на съответната възраст, на които им предстоят изпитания, от които е желателно да излязат с високи постижения.
Когато дъщеря ми започна 5-ти клас, изпитът за кандидатстване след 7-ми беше в онзи брутален формат с 50 задачи по математика за 3 или 4 часа. Ясно ми беше, че математиката и бел-ът в прогимназиалния етап не бива да се изпускат от контрол, защото в 7-ми клас, каквато и подготовка да минеш, не можеш да си надхвърлиш постигнатото дотогава ниво няколко пъти. Първото и домашно по литература в 5-ти клас беше да напише съчинение-описание за златната есен. То щеше да създаде първото впечатление на новата учителка за нея. Детето пишеше хубави съчинения по литература в начален курс, но в края на периода се появи един проблем. Почна да им се губи художествеността и ако трябваше да са по природознание, биха свършили чудесна работа, но не и по литература. Осъзнавайки фундаменталната роля точно на това домашно, се втурнах в нета да проверя изискванията към този вид съчинение. Познайте какво открих на български? Познахте, НИЩО! Тогава затърсих на руски и си свърших чудесна работа. Открих изобилие от методически разработки, които ми създадоха напълно ясна представа за това, което ми беше нужно.
Това домашно беше писано 2-3 пъти. Рядко съм си позволявала да оказвам такъв силен натиск при подготовката за училище, но в случая беше оправдано и ми се отплати многократно. Съчинението създаде нужното впечатление и фиксира детето в очите на учителката като ученик с нужните качества, който може да постигне високи резултати. Не че след него дъщеря ми е легнала на лаврите си и е проспала останалата част от прогимназиалния курс по бел. Точно обратното, учеше много и се доказваше всеки час. Влезе в ограничения избор на учителката за обучение на деца с таланти (3 бр.) по някаква програма на министерството и всичкото това много и помогна за предстоящия след време изпит. Изкара 5,93 по бел без никаква допълнителна подготовка. Даже и вестниците с тестове, дето ги купувахме в 7-ми клас цяла година, останаха неотворени.
Та, такива ми ти работи с първото впечатление и виртуалните ресурси. То, впечатлението,  подлежи на корекция, разбира се, даже и да не е добро, но е дълъг, труден напълно излишен процес. :) От 3 години се каня да напиша публикация "Как детето ни да положи успешно изпитите за кандидатстване след 7-ми клас" и още не съм се натутала. Ще, някой ден. Но това, което родителите трябва да знаят по същество, е, че да започнеш да се готвиш в самия 7-ми клас е безвъзвратно късно.


Публикувано от

0 коментара

Притча за смисъла на живота (Кърт Вонегът)

Етикети: четвъртък, 6 юни 2013 г. 11:41


В началото Бог създаде Земята и се огледа в космическата си самота.
И рече Бог: "Нека да създадем живи същества от глината, така че глината да види на какво сме способни."
И Бог създаде всяко живо същество, което диша сега, и едно от живите същества бе Човекът. Глината можеше да говори само когато бе в човешка форма. Докато глината в човешка форма се изправяше, Бог се наведе и я огледа. Човекът примига и запита: "Какъв е смисълът?"
— Всичко ли трябва да има смисъл? — попита Бог.
— Разбира се! — отвърна Човекът.
— Тогава оставям на теб да измислиш смисъл — заяви Бог.
И си отиде.

Кърт Вонегът,  "Котешка люлка"

Вярно, че я изтеглих от контекста. :) И все пак ...

Публикувано от

2 коментара

Българският Андерсен

Етикети: , неделя, 2 юни 2013 г. 11:01

Тоя пост няма общо с националния празник. По-скоро с естественото влечение към горещите напитки, което ни обладава в такова време. :)
А думата ми е за Светослав Минков. За мен е един от най-добрите ни автори на приказки за деца, но, кой знае защо, не е особено познат като такъв. Може и да е пионер във фантастиката, но не виждам защо това трябва да затъмнява другите му достойнства.
Приказките му са ми любими от детството и за Великден се канех да кача "Златното яйце", но така и не сколасах. Прекрасни, поучителни приказки, много от които в андерсенов стил, както и тази, която следва. :)

Какво разказваше чайникът


Часовникът върху кухненския шкаф тракаше тихо и приспивно. През замъгленото стъкло на прозореца не се виждаше нищо. Люта зима бе сковала цялата земя.
— Та да си дойдем на думата — рече чайникът на старата тенджера. — Туй се случи преди години, когато аз още не бях почернял от огъня и можех да влизам свободно в гостната стая, да седя на дантелена покривка върху масата и да черпя поред всички гости.
Веднъж домакинята бе поканила на чай много хора. Толкова много, че за едного не достигаше чаша. „Ами сега — засмя се тя. — Чакайте, на вас ще дам нещо особено!“ И като каза това, нашата господарка разтвори вратичката на бюфета и извади оттам една прекрасна чаша, направена от ясночервен порцелан.
Тая чаша не приличаше никак на другите, защото беше по-малка и по-нежна и бе украсена със златни цветя. „Ах, колко е хубава!“ — извикаха гостите и започнаха да я предават от ръка на ръка. „Да — отвърна гордо домакинята. — Тя е от Китай. По-рано имах шест такива чашки, но петте се счупиха и сега е останала само тая.“
Червената китайска чаша мина през всички ръце и след това бе сложена пред един дебел гост, който се разкиха отгоре й — разбира се, не от неуважение, а просто защото беше хремав.
До тоя ден, право да си кажа, никога не бях мислил за женитба. Ала малката чайна чаша беше тъй нежна и тъй мила, че щом я видях, си казах: „Ето годеница за мен.“
Разбира се, на същото мнение бяха и други някои предмети на трапезата. Още преди да налеят чай в порцелановата хубавица, сребърните щипци ме изпревариха и й пуснаха вътре цели три късчета захар, а лимонът се търкулна уж съвсем случайно до нея и я помилва пред очите на всички.
Но обичта не се купува нито със захар, нито с киселите милувки на един лимон-жълтурко. Прекрасната червена чаша гледаше само мене и чакаше с нетърпение да я стопля с истински китайски чай, който щеше да й спомня за нейната далечна родина. А аз се правех, че не забелязвам нищо, обикалях поред всички чаши и ги пълнех, а гостите ги дигаха от масата и ги поднасяха към устата си.
Най-сетне стигнах и до малката китайска хубавица. Тогава почувствувах такава силна обич към нея, че пламнах цял в огън и чаят в мен стана ужасно горещ. И в същия миг дойде нещастието, защото нежната порцеланова чаша не можа да изтърпи топлината. Още при първите капки чай тя въздъхна по китайски — прас! — и се счупи на малки късчета.
Домакинята изписка и всички гости й изказаха съжаленията си. Само дебелият хремав гост не каза нищо, а подскочи от стола си. Чаят го беше залял и попарил, та затова той извади кърпата си и започна да си трие панталоните.
От тоя ден нататък аз пък се зарекох да не мисля вече за женитба и да си остана до края на живота ерген, защото не ми се искаше да чупя друга чаша.
* * *
— Кло-кло-кло! Бедната порцеланова чашка! — клокочеше старата тенджера. — Ех, да можех и аз да обикна някого, та да уври по-скоро бобът, че ми омръзна да седя все на печката!
Чайникът мълчеше. Той се бе пренесъл в онова далечно време, когато беше съвсем нов и ясносин като небето. И както някога, му се струваше, че седи на дантелена покривка в гостната стая, а отсреща го гледа червената чайна чаша, нашарена със златни цветя.
Разбира се, глиненото гърне с ошафа не вземаше никакво участие в разговора между чайника и тенджерата, защото беше глупаво и надуто като всички гърнета.
То си знаеше само своето:
— Б-р-р-р! — и размотаваше високо нагоре големи кълбета пара.

1934 

Светослав Минков

 


Публикувано от

0 коментара

Христо Ботев

Етикети: , 10:30

Съществува легенда, че Ботйов е бил ранен,
заловен и откаран в затворите на Диарбекир.
Доста време се е очаквало завръщането му.

Без път към своята Голгота стръмна,
залутана сред хладните скали
и сенките на участта си тъмна –
дружината нечакано осъмна
в съседство с волнокрилите орли.

Момчетата жадуваха отрада,
войводата стоеше с бледен лик,
а мигом сред страхотна изненада
башибозукът плъпна из засада
и екнаха усои в гръм и вик.

Весден посред чукари неприветни
кипя неравна шеметна борба,
но неусетно плъзна вечер летна
и разпиляха се полека сетни
оловноцветни пушечни кълба.

Вечерната тъма във черни скути
прикри кръвта и стихналата мощ
и тегне тайна над последните минути
на шепата възторжени хайдути
и вдъхновения поет и вожд...

А там далеч у тъмните зандани
в Диарбекир сред влажните стени
лежи старик. Следи от тежки рани
на морния му лик са начертани
и тягостно веригата звъни.

Той крачи снажен, леко поприведен,
потрепват посребрените коси
и горест блика от ликът му бледен,
а кат ханджар сред полумрака леден
пламтящият му поглед пак блести.

*

Далеч от тази черна преизподня –
натам, де снежният Балкан мълви
сребристи химни над земя свободна,
де чака го прегръдката народна –
възторжен старият борец върви.

Но стига той. И вижда всъде горест.
Едни вериги паднали, след тях
възправила се нова робска орис
и угнетен, беднякът пак се бори с
тираните разплути в срам и грях.

А тези фарисеи, на които
той нявга плю в пророческий си гнев,
живеят пак охолно и честито
и с свойта подлост и лихварство сито
сподавят робския възбунен рев...

Смрачи се лик. В гьрди се буря сепна –
възпламна гняв пак в стария борец.
И орловият поглед странно трепна,.
и орловият поглед пак зашепна:
„Ще викнем ние: хляб или свинец!”

Христо Смирненски
източник

Легендите за смъртта на Ботев са многобройни. Можете да прочетете и тази за житните зърна.

Поклон пред паметта на падналите за свободата на България!


Публикувано от

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)