Случи се да пътувам веднъж по влака – разказва старият общественик Н. Доспевски – с Константин Величков, тогава министър на народното просвещение.
Спътникът ми беше твърде весел и разговорлив. Може би се радваше, че отново ще види любимия си Пловдив, за дето се бях запътил и аз, или бе доволен, че се е откъснал от всекидневните си грижи и залиси.
В купето бяхме само двамата, но Величков бе тъй приятен събеседник, та не усетих кога сме стигнали чак до Ихтиман.
След като влакът потегли отново, някой надзърна в купето, вратата се разтвори и при нас влезе известния тогава софийски богаташ Гендович – политически съмишленик на спътника ми.
По лицето на Величков премина сянка, но той любезно подаде ръка на новодошлия.
– Охо, бай Величков, каква приятна изненада! – здрависа се свойски Гендович и седна редом с министъра. – Къде тъй?
– Към Пловдив.
– Не е лошо! Пловдив е хубав град. Малко топличко, ама нищо. На там пътувам и аз! Качих се ей-сегичка от Ихтиман.
После Гендович се наведе към Величков и започна оживено да му шепне нещо поверително. Величков се намръщи.
– Ти пак за оногова ли? – рязко запита той.
– Ето вече три пъти те моля да го назначиш отново, а ти все ми отказваш – заключи на висок глас Гендович. Мазната усмивка бе изчезнала от лицето му. – Не ти искам кой знае какво я!
– Не, не мога – отвърна Величков и бързо се дръпна към прозореца.
Настъпи неловко мълчание. Гендович недоволно сумтеше. Колелата на вагона равномерно потракваха върху релсите.
Изведнъж Величков се извърна към събеседника си и го запита:
– Я ми кажи искрено, бай Гендович, защо настояваш толкова да назнача отново оня уволнен за некадърност и пиянство учител? Роднина ли ти е? Съгражданин, що ли?
– Не бе, брате – усмихна се някак гузно Гендович, – никакъв не ми е. Работата е по-проста. Пари има да ми дава... Миналата година му заех една значителна сума с полица. Разчитах, ако не се издължи в срок, да му наложа запор върху заплатата за главницата, лихвите и разноските. Пък ти си взел, та си го уволнил! А поръчителите му – голтаци ... Разбираш ли сега каква е работата?... Е, ще го назначиш ли? Ще го върнеш ли за мой хатър?
– Никога – отвърна Величков. – За нищо на света!
– Ти го върни, докато си прибера париците, пък сетне, ако искаш, пак го уволни – съгласи се на компромис Гендович.
От изумление Величков се надигна от мястото си.
– Тъй ли?
– Тъй ами!
– За нищо на света, за нищо на света! – повтори Величков сам на себе си и направи опит да се отдръпне още по-далеч, сякаш Гендович с нещо го застрашаваше, но стената на вагона не му позволи и той се сви на предишното си място.
– За нищо на света, за нищо на света! – повтори Величков сам на себе си и направи опит да се отдръпне още по-далеч, сякаш Гендович с нещо го застрашаваше, но стената на вагона не му позволи и той се сви на предишното си място.
– Ще направя партиен въпрос за едната хубост! – заплаши го накрай Гендович. – Учителят е наш човек!
Лицето на Величков изведнъж потъмня. Едната му вежда конвулсивно трепна. Като знаех колко е чувствителен, очаквах най-лошото. Всеки миг очаквах да скочи и да изтласка навън неприятния посетител. Но Величков се овладя.
– Аз не съм станал министър – каза с твърд глас той, – за да бъда маша в ръцете на съпартизаните си и да им уреждам личните сметки, а да служа на отечеството си!
Сетне извърна глава и се загледа навън. Веселото му настроение се изпари. Дълбоки бръчки набраздиха челото му.
Като се повъртя минута-две на канапето, Гендович нахлупи бомбето си и без "сбогом" се измъкна от купето. Излязох навън и аз. Потънал в дълбоки, нерадостни мисли, Величков остана в купето сам.
Влакът летеше надолу из равното тракийско поле. В далечината вече се тълпяха теменужените мракове на предвечерието.
Когато влязох в купето, Величков се извърна към мен, направи опит да ми каже нещо, после отчаяно махна с ръка, тъжно поклати глава и отново се загледа навън в настъпващата вечер. Останах безмълвен. Какво можех да му кажа?
Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965
Публикувано от Gloxy-Floxy
0
коментара
