Притчите

Преместването на Шарлота Ивановна не толкова промени нейното положение, колкото утвърди вече съществуващото и тук тя за пръв път разбра какво значи платонична любов и как се наричат такива отношения, както при нея и Иля Петрович. В къщи тя не си ходеше така често, както се предполагаше по-рано, почти никого не виждаше и животът и течеше в затворения кръг между кафето и чорапите на господин Вениаминов и мечтите за своята прекрасна, възвишена участ.

Освен прекомерната мечтателност, която между впрочем не пречеше на Шарлота Ивановна да е много разсъдлива, даже пресметлива стопанка, Шарлота Ивановна имаше още един недостатък – обичаше да се пързаля с кънки. Тя не се смущаваше, че с този спорт се занимават най-вече подрастващи, не по-големи от 15 години, и всеки свободен ден преди обяд, докато Иля Петрович още не се беше прибрал у дома, тя взимаше блестящите кънки и отиваше сама в Таврическата градина. Пречеха и оградите на пързалката и тя съжаляваше, че не може да си вземе билет за тази в самия парк, където така красиво се пързаляха избрани щастливци, офицери и госпожици. Правейки бързи кръгове, Шарлота Ивановна ставаше все по-смела, даже дотам, че веднъж се запозна с някакъв студент. Той беше мъничък, розов, с къдрави бакенбарди и тъничко носле. Той се пързаляше в широко палто с яка и се казваше Коля. Шарлота Ивановна не помнеше как са се запознали и как стана така, че той започна да я изпраща всеки ден, носейки два чифта звънтящи кънки. Тя го възприемаше като част от пързалката и видя, че той не е печка, не е ограда, нито зимен разсвет едва когато един ден изпращайки я почти до самия вход, той каза:

– Отдавна искам да ви призная, Шарлота Ивановна, че много, много ви обичам.

– Не,не, не бива! – боязливо отвърна Шарлота.

– Защо не бива?

– Защото обичам друг! – отговори Шарлота Ивановна и радостна гордост се разля по сърцето и като зора по небето. Тя почти не обърна внимание на това как се смръщи нослето на Коля и че той заговори бързо, мигайки с очи. Накрая чу:

– Не ми забранявайте да мисля за вас и да чакам ... Аз ще ви обичам платонически!

– Не, не смейте да го правите! – кресна Шарлота, влизайки през вратата.

Десет дни тя не ходи на пързалката, не защото се сърдеше на Коля, а защото се наслаждаваше у дома на отново избухналото и разцъфнало осъзнаване на своята прекрасна любов. Тя даже нищо не спомена за този случай на Иля Петрович, само радостно и пъргаво тичаше до Морската. Но за пълнота на чувствата все пак и се искаше да сподели своята радост. Страхуваше се само това да не излезе като самохвалство от нейна страна, изтъкване на собствените заслуги. Избирайки вечер, когато Иля Петрович бе особено благодушно настроен, тя плахо му разказа за скромния си роман. Вениаминов прие разказа и твърде весело.

– Поздравявам ви със завоеванието, Шарлота Ивановна ... Разбира се, на мен ми е много драго, че не забравяте за мен, но аз все пак бих ви посветвал да не изпускате този млад човек.

– Но за какво ми е? Вие сам знаете, Иля Петрович, че освен тези отношения, които има помежду ни, други не ми трябват.

– Знам, разбира се, и съм ви много благодарен. Просто се пошегувах.

– Как не ви е срам да се шегувате така?

– Вече ви помолих за прошка. Искате ли, за да изкупя вината си, да ви съобщя две новини?

– Разбира се, разбира се ...

Иля Петрович се разходи из стаята, сякаш се чудеше коя новина да и съобщи първо, и накрая, спирайки до Шарлота каза:

– Първо, получих повишението в службата, за което ви говорих.

– Нима би могло да е иначе? С вашия ум, вашите заслуги, отдавна трябваше да ви направят професор.

– Така разсъждавате вие, мила Шарлота Ивановна, другите мислят друго яче; но повишение ми дадоха и сега е напълно възможно да помисля за женитба.

– Не трябва, не трябва, не трябва, аз и така ви вярвам.

– Добре, няма да говоря, макар да не знам защо така се развълнувахте. Всъщност нищо няма да се измени.

– Моля ви, да не говорим сега. Твърде съм щастлива.

Иля Петрович с учудване погледна немкинята и отиде в кабинета си.

На следващия ден след обяда Иля Петрович подхвана продължение на вчерашния разговор.

– И какво, Шарлота Ивановна,не сте ли виждали повече студента от пързалката?

– Не, защо ми е да го виждам?

– Това, разбира се, си е ваша работа, но от вашия разказ ми се стори, че този млад човек ... как беше? – Коля, не е някой уличен търсач на приключения и, може би, от ваша страна не е съвсем благоразумно толкова да го неглижирате. Аз много ценя вашата преданост към мен и доброто ви отношение, но не искам да преча на вашето щастие.

– Моето щастие е да бъда винаги около вас! И никакви студенти от пързалката не ми трябват. И ако вчера ви помолих да прекратим разговора, то беше защото и така се чувствам безмерно щастлива.

Иля Петрович стисна ръката на Шарлота и продължи по-спокойно:

– Аз, собствено казано, не разбирам защо така се вълнувате. Всичко ще остане по старому, уверен съм, че бъдещата ми съпруга няма да има нищо против да останете у нас. Говорих с нея за това. Тя даже иска да се запознае с вас.

Шарлота Ивановна мълчеше.

– Аз мисля, че промяната ще е за добро, вие направихте твърде много за мен и нищожното възнаграждение, което имах възможност да ви давам, въобще не съответстваше на вашите грижи. Сега заплатата ми е по-голяма, а и бъдещата ми съпруга е жена със средства, така че ще можем по-добре и по-нашироко да изразяваме своята благодарност.

Шарлота продължаваше да седи в безмълвие.

– Виждате ли, аз имам към вас толкова безкористно и добро отношение, че още веднъж ви напомням за този млад човек, не бива да изпускате своето щастие.

Иля Петрович погледна часовника.

– Много се радвам, че се успокоихте, а нашите отношения, които са ми така скъпи, ще останат същите. Та между нас има платонична любов, която нищо не иска и е щастлива с това, че другият съществува. Не е ли така?

Иля Петрович още веднъж стисна ръката на безмълвната Шарлота Ивановна и излезе, без да се обръща и без да забележи, че неговата платонична приятелка продължава да стои неподвижно, гледайки в скръстените си ръце, без да мигне и без да пророни сълза.

М.А.Кузмин, 1914