Притчите

Някога в Уджейни живеел търговец на име Данта. Той имал много пари и си построил нова къща, голяма колкото царски дворец. Около нея имало градина с какви ли не цветя и плодни дървета. Данта решил, че ще отиде да живее там, когато цветята разцъфнат и дърветата се отрупат с плодове. Но преди това извикал един гадател да се посъветва.

Гадателят му казал, че още през първия ден в новия му дом ще се случи нещо необикновено.

Данта се уплашил. Той дълго и нетърпеливо чакал този ден, но като чул, че нещо ще се случи, радостта му помръкнала. Мислел си, че може да е нещо неприятно.

— Време е да се заселя в къщата — казал той на гадателя. — Но искам Вие да ми определите някой хубав ден.

— Няма по-хубав от този, за който вече Ви казах. Тогава трябва да направите голямо угощение в новия си дом.

Търговецът го послушал. В определения ден се събрали много роднини, приятели, търговци. Всички се възхищавали от къщата и хвалели търговеца. Но той бил унил. През целия ден очаквал да се сбъдне предсказанието, а нищо не се случвало.

Настъпила нощта. Гостите се разотишли. Търговецът също се прибрал в спалнята си и легнал в мекото легло, но не можел да заспи. Продължавал да очаква чудото. И ето че след полунощ чул глас: „Аз падам!“ Уплашен, Данга скочил от леглото, огледал навсякъде и като не видял никого,

си легнал. Тогава отново чул: „Аз падам!“ Този път гласът бил по-силен. Търговецът се разтреперал и когато още веднъж чул гласа, разбрал, че идва от тавана и погледнал страхливо натам. „Това е някой призрак, който иска да влезе в стаята“ — помислил си той и извикал от

ужас. После побягнал навън. Минал през градината и се спрял чак на улицата. Като чули вика му, слугите станали и дотичали при него. Събрали се много хора и го заразпитвали какво се е случило. Търговецът им разказал всичко. Те го успокоили и го посъветвали да се върне вкъщи.

Но той прекарал нощта на улицата. Прибрал се едва на сутринта.

Когато отново настъпила нощта, Данта си казал: „Предсказанието беше за вчера. Вече няма какво да се случи. Мога спокойно да отида да спя в стаята си.“ Но след полунощ гласът отново се обадил и той пак избягал на улицата.

На другия ден отишъл в двореца.

— Царю — казал той, — с мене се случи нещо много лошо. С тежък труд си направих хубава къща и сега, когато заживях в нея, съм в опасност.

И търговецът разказал за случилото се.

— Не се безпокой! — рекъл му царят. — Ще ти дам охрана.

И той веднага изпратил войници да пазят къщата му. Гласът се чул и тази нощ. Войниците започнали да претърсват къщата. Качили се и на тавана, но и там не намерили никого. Когато съмнало, разказали всичко на царя. С тях бил и търговецът. Разплакан, той заговорил:

— Царю, аз съм разорен. Не мога да живея в тази къща, а вече нямам пари да си построя нова.

Царят го успокоил:

— Ето ти пари да си построиш нова и да живееш спокойно. А пък аз искам още тази нощ да спя там.

Като чул това, търговецът казал:

—  Недейте, царю! В къщата има призрак. Вие сте баща на целия народ. Ако с Вас се случи нещо, ще осиротее царството.

Царят се засмял:

— Та нали за да пазя народа си, аз съм кшатрие. Не подобава на воин да се плаши от такива малки опасности. Бъди спокоен, нищо лошо няма да ми се случи.

Царят отишъл в къщата. За него сложили легло, украсено със скъпоценни камъни. Пазели го няколко войници на тавана и няколко — пред вратата на стаята.

Времето минавало. Най-после след полунощ гласът отново се обадил: „Аз падам!“ Царят веднага скочил от леглото, извадил меча си и извикал:

— Кой си ти? Ако имаш смелост, покажи се!

Тогава нещо със звън паднало точно в средата на стаята. След него се изсипал дъжд от златни цветя. От блясъка им в стаята станало светло като ден. Тогава царят видял, че това, което паднало най-напред, била една златна статуя. Той я взел в ръцете си и тя проговорила:

— Аз съм богът на щастието. От няколко дни се опитвах да направя щастлив търговеца, но той излезе страхливец. Боеше се да ме види. Аз помагам на смелите. Ти беше безстрашен и затова паднах при тебе. Всички тези цветя са твои. Вземи ги и благоустроявай царството. Няма да те изоставя никога.

И статуята изчезнала. Като гледал купчината златни цветя, царят започнал да се смее. Войниците чули смеха му и влезли в стаята. Търговецът също влязъл и онемял от учудване. Стаята била пълна със златни цветя. Когато царят разказал всичко, той силно се разкаял: „Да бях и аз толкова смел, всичкото това злато щеше да е мое.“

Царят взел златните цветя и ги сложил в царската хазна. А на търговеца казал:

— Отсега нататък не трябва да бягаш от мястото си. Може би богът на щастието ще поиска отново да те посети.

Всички се засмели, а търговецът Данта потънал в земята

от срам.

индийска приказка

Живял някога един благороден и богат господин. Когато почуствал, че дните му са преброени, повикал единствения си син и му завещал да пази семейното богатство, а да не го разпилява. Скоро след това старият господин си заминал от този свят, а синът му Сандрино успял да пропилее семейната хазна за една година. Но това не го обезпокоило особено. "Аз имам красива външност, - рекъл си той, - няма да е трудно с нея да си намеря лека работа." И наистина, кралят го назначил за камерхер без всякакъв проблем. Но изникнало друго затруднение - в него се влюбила кралицата и Сандрино трябвал да бяга, ако иска да спаси главата си. Отишъл в друго кралство и постъпил на служба в двореца, но там станал обект на топлите чувства на принцесата. Сандрино бягал от кралство на кралство и все не намирал мира от жените заради красивата си външност, която от благо се превърнала за него в ужасен товар. И той решил да продаде душата си на дявола, който в замяна да го отърве от красивата му външност. Дяволът, разбира се, веднага се явил - той никога не изпуска сделка. 

– Какво искаш в замяна на душата си, младежо? – попитал той.

– Искам да имам пари и да живея безгрижно – отвърнал Сандрино.

Дяволът дал на момчето за срок от седем години панталони, в чиито джобове винаги има пари. Заръчал му повече да не се стриже, да не се бръсне, да не се мие и да не си реже ноктите. 

Сандрино изпълнил заръките на дявола. И не е чудно, че за по-малко от година заприличал на истинско чудовище, макар да живеел охолно. Всички наоколо започнали да го смятат за урод.

Минали няколко години и кралството било нападнато от съседен владетел, а кралят нямал пари за отбрана. В тази крайна нужда той решил да се обърне за помощ към богатия и уродлив Сандрино. Сандрино охолно се съгласил да помогне на своя крал, но в замяна поискал една от дъщерите му за жена. Двете големи дъщери на краля решително отказали да вземат такова чудовище за съпруг за нищо на света. Само най-малката, като погледнала портрета му, казала:

– Но вижте колко добри са очите му, може би просто вода и сапун може да оправи всичко останало поне малко.

И тя се съгласила да го вземе за съпруг.

В деня на сватбата изтичал обета на младоженеца пред дявола и той се появил на сватбения пир в предишния си вид, който съкрушавал женските сърца. Двете сестри на младоженката били потресени и получили такъв пристъп на злоба, че решили да идат при дявола, за да не гледат щастието на сестра си. Дяволът бил много доволен и оставил чистата душа на Сандрино в ръцете на младата му жена - в замяна бил получил две други.

италианска приказка

Е, добре де, излъгах. Ще ви разкажа нова приказка за св.Спиридон за утре, което е почти. :)

Сори, ама съм твърде изморена за европейски етикет.
На утрешните именици - честито!

Капитанът вчера ме подсети за тая приказка, като разхождаше из фейсбук една мисъл, която приписват на Далай Лама, но всъщност е тибетска поговорка - че понякога най-доброто, което може да ти се случи, е да не успееш в намеренията си. И приказката за това говори, макар да не е изведено буквално.

Имало някога един обикновен, благочестив човек. Той живеел в пещера в околностите на едно село. Единственото ценно нещо, което притежавал било комплект от седем сребърни чаши, в които поднасял вода на божествата върху олтара. Чашите му били скъпи, не защото са сребърни, а защото нямал какво друго да поднесе на божествата, освен седем чаши чиста вода.

В същото село живеел крадец. Като научил за съкровището на монаха, в него се родило желание да го открадне. Мислел си, че това ще е лесно, защото даже и да бъде заловен от стопанина, чието сърце е изпълнено със състрадание, лесно ще му се размине.

И една нощ крадецът се промъкнал в пещерата. Видял, че стопанинът спи и протегнал ръка към чашите. Но монахът не спял, а бил изпаднал в съзерцание. И когато ръката на крадеца докоснала първата чаша, го стиснал здраво и започнал да го налага. А докато го удрял през ръката, четял молитвата за Закрила:

"Приемам Закрилата на Гуру,

приемам Закрилата на Буда,

приемам Закрилата на Дхарма,

приемам Закрилата на Сангха".

След това го пуснал.

Ръката на крадеца така пулсирала от болка, че на очите му избили сълзи. А думите на монаха се запечатали в ума му и той неосъзнато си ги повтарял по пътя към къщи, поглаждайки наранената си ръка. 

По пътя си видял две огромни фигури, които приближавали към него от другата страна на моста. Това били привидения, които като чули молитвата, се отдалечили.

Така, на крадеца не му се отдало да се сдобие с чуждото имущество, но поне си спасил живота, макар и да не го разбрал.

Срещнали се двама приятели, които отдавна не се били виждали.

- Как върви животът? - попитал единият.

- Добре - отговорил другият. - Колкото имам пари - всичките са ми в жито, колкото имам жито - всичкото ми е на брашно, колкото имам брашно - всичкото ми е в хляба, а колкото имам хляб - всичкият ми е в стомаха!

сръбска народна приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Според църковния календар днес почитаме св. мъченици Мина, Виктор и Викентий. 

Честито на именниците!

По народния календар започват Вълчите празници.

В народните представи св. Мина е повелител на вълците. Една приказка от самоковско разказва, че една нощ всички вълци се събрали до един кладенец под едно дърво. А на дървото се бил качил един замръкнал пътник. Точно в полунощ пристигнал св. Мина и започнал да раздава плячката на вълците, която им се полага за цяла година. Когато раздал всичко, пристигнал един куц вълк. "За теб остана само онзи мъж, който се е качил на дървото" - рекъл св. Мина и си тръгнал. Зачакал вълкът пътникът да слезе от дървото и да си вземе пая, но като се разсъмнало дошли хора, той се изплашил и избягал. Зарадвал се пътникът, че отървал кожата и си тръгнал спокоен за дома, но точно преди да отвори портата, куцият вълк изскочил от храстите и го изял. 

Затова пастирите не жалят за добиче, отвлечено от вълци на този ден, защото вярват, че това е делът, който им е отреден от св. Мина.

А според католическия календар е денят на св. Мартин, който в народните вярвания също се явява вълчи господар. Една словенска легенда разказва, че св. Мартин бил овчар. Веднъж вълк нападнал стадото му и отнесъл най-хубавата овца. Светецът много се ядосал, настигнал го и го ударил с гегата през гърба. Заповядал вълкът да се храни занапред само с горски дивеч, а оттогава гърбът на вълка е превит от удара с гегата.

Източник: Р. Попов, "Св. Мина в календарната традиция на балканските народи"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Медунът и говедарят

Един говедар се разболял от самодивската болест и не можал от нищо да намери лек. Ходил при тая врачка, ходил при оная и най-после една му казала, че може да се излекува само ако се опаше с иремик от мечка; ама кожата трябва да бъде наскоро одрана от мечка, а не от медун, и то от първескиня мечка.

- Ама лек, ха-а! Втасах аз! Иремик от мечка, и то от пръвескиня! По-добре да се готвя за гроб! - така си бъбрал говедарят из пътя.

И наистина, много труден лек. Да се убие мечка пръвескиня е толкова мъчна работа, щото най-старите и юначните ловци едвам помнят да са убили в целия си живот една такава мечка и то всякога не без убит от нея човек, защото такава мечка не само е много лоша и зла, но и много силна. Па и иремикът да бъдел от кожа, наскоро одрана.

От смрът друго не пише, но пак душа е, мило е, затова и говедарят разказал на тогова, разказал на оногова; поразпитал тука, поразпитал тамо. "Знаеш, дошло ти е до главата и трябва да питаш" - говорил говедарят всекиму. Но отникъде не получил никаква помощ.

Така е било с болката на говедарят, когато той се завърнал на планината на кошарата, при говедата си.

Един ден, както лежал в кошарата, изправил се един медун на вратата:

- Чух, че си бил болен и че никой не можал да те излечи - проговорил на уплашения говедар. - Още чух, че щял си да бъдеш излекуван, ако се опашеш с иремик от кожа на мечка пръвескиня. Не бой се, аз ща ти дам такъв иремик, само и ти да склониш: да ме допуснеш да се заселя тука в ближната пещера и да кажеш на псетата да ме не лаят, когато идвам при тебе. Недей да се боиш от мене! Аз ти желая само доброто.

Всичките тия думи, а особено последните били изказани така кротко, щото окопитили уплашения говедар. Той попогледнал медунът и първо не повярвал в това негово добро, но неговата кротост и неговата милостивост, а най-главно мисълта, че ще бъде изцерен от болестта. . . надделяли.

"Какво ще има от това - рекъл той в себе си. - Какво зло може да ми направи? Ако видя нещо лошо, главни имам я!"

Говедаринът склонил на всичко. На другия ден медунът му донесъл иремик, който се познавал, че е от скорашна мечешка кожа.

- Прежалих младата си булка, която току-що беше ми родила син първенец, само и само тебе да направя добрина; само ти да бъдеш излечен - казал медунът, като подавал иремика на говедаря. - Видиш ли колко те обичам?

И наистина, говедарят почнал да оздравява. После това медунът станал съсед на говедара, а помежду им се свързала тесна дружба.

Медунът дохождал всекой ден на кошарата, влизал свободно в обора, милвал даже ту това теле, ту тая крава, а псетата гледали кротко, защото и те знаяли за тая тесна дружба на говедара с медунът. Само няколко по-стари волове се държали малко настрана и не искали да бъдат погладвани и милвани от лапата на медуна. Така се минало едно недълго време, а и говедарят сапикасал, че почнали да липсват телците и липсали до едно; а почнали да липсват и кравите. Чудил се говедарят и маял се, но не можал да се сети как и отде иде това зло.

А медунът све дохождал на разговор и све благи и сладки думи му текли от устата.

Най-после липсала и последната крава. Тогава един от воловете открил на говедара, че телците и кравите са отвлечени и изедени не от другиго, а от самия медун, приятелят и благодетелят му, и че той станал ненаситима стръвница и ще съсипе цялото стадо.

Говедарят сега познал работата, а убедил се още повече и от кокалите, които той видял в пещерата.

Познал той сега защо медунът му дал иремика, но вече късно: стадото му било изедено, а и самия него очаквало зло, защото със стръвница мечка игра не става.

Говедарят развалил кошарата си, покарал останалите волове и побързал да бяга от това място, дето и деда му, и баща му имали кошара и дръжали говедата си. И псетата сега узнали всичко и се каяли, дето пуснали медунът в обора да милва говедата, но напразно.

Медунът, който досега покрито пакостил на говедара, сега вече открито говорил:

- Какво! Да убия аз скъпата си млада и пръвескиня булка за твоето здравие и да немам право да се храня от стадото ти! Това не може да бъде.

Говедарят се видел в нужда да се изсели в полето, дето медунът никога не можал да му напакости.

Говедарят, додето бил жив, разказвал на всекиго, а когато да умре, казал и на децата, и на унуците си:

- Не ви трябва, синко, иремик от мечка. Добрината на медун или мечка скъпо излиза.

Па така се приказва и до днеска.

"Българско народно творчество в дванадесет тома", т. IX, "Приказки вълшебни и за животни", изд. "Български писател", София, 1963

Една тиква се увила да расте по една топола. Изкатерила се до върха и попитала тополата:

- На колко години си?

- На тридесет - отвърнала тополата.

- Че нищо не си пораснала - присмяла и се тиквата. - Аз ако расна тридесет години, ще стигна до небето.

- Не ти е дошъл август до главата! - казала тополата.

- Какво е това август? - попитала тиквата.

- Като дойде, ще видиш.

Дошъл август и тиквата взела да съхне.

- Боли ме главата - оплакала се тя на тополата.

- Казвах ли ти аз, че не ти е дошъл август до главата?! - отвърнала тополата.

Скоро тиквата изсъхнала напълно и така и не стигнала до небето.

Кузман Шапкарев

Веднъж един мъж, който бил дал заем на приятел, отишъл да си поиска дължимото. Длъжникът обаче нямал пари и като го видял, хукнал да бяга. Прескочил някакъв висок дувар и се озовал на покрива на къща. Покривът се издънил под тежестта му, паднал на терасата, право върху леглото, в което си почивал на хлад възрастният стопанин на къщата и го убил. Така след него освен мъжа, на когото дължал пари, се втурнали и роднините на убития. Не след дълго се озовал в пустинята, а там група хора гонели отвързал се кон.

- Помогни ни да хванем коня! - спрели го те.

Беглецът замерил коня с камък и му извадил едното око. В групата на преследвачите му се включили и тези, които гонели коня.

По-нататък няколко човека се опитвали да вдигнат едно магаре, което се заинатило да лежи в прахта. И неговият стопанин помолил за помощ. Злополучният помагач дръпнал магарето за опашката с всичка сила и тя се откъснала.

Пак хукнал да бяга, но вече бил уморен и го хванали. Завели го при съдията. Подсъдимият му направил знак, че ако отсъди в негова полза, ще го възнагради и съдията започнал да раздава "справедливост".

- Имаш ли документ или свидетели, че тоя човек ти дължи пари? - попитал той кредитора.

- Не, ние сме приятели от толкова години, имах му доверие ...

- Значи нищо не ти дължи - отсякъл съдията.

- На колко години беше баща ви? - попитал децата на убития.

- На 70, ваша милост.

- А ти на колко си сега? - попитал съдията подсъдимия.

- На 30.

- Значи, след 40 години можете да скочите отгоре му и да го убиете - обърнал се съдията към роднините.

- Разрежете коня на две половини - наредил на собственика на ослепения кон, - претеглете ги и тоя човек ще ви заплати разликата.

А собственикът на магарето, като видял накъде върви процеса, се уплашил, че него може да изкарат виновен и вместо да получи, да плаща компенсация и побързал да каже:

- Нашето магаре от малко си е без опашка!

Оттогава започнали да казват "Нашето магаре от малко е без опашка", когато човек видимо няма шанс да получи справедливост.

персийска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Някога отдавна живели мъж и жена. Родил им се син. Зарадвала се младата майка и и се приискало да му даде хубаво име, за да има хубав живот.

Мислила три дни и три нощи, но заболяла и умирайки, успяла едва чуто да прошепне:

- Ах, измислих най-накрая! Наречете го Тьон...

Така и не доизрекла. Наложило се да нарекат детето Само-Тьон.

Минало се, не минало, и бащата на Тьон си взел втора жена. Родил му се още един син.

Някой казал на майката, че ако даде на детето кратко име, и животът му ще е кратък. Колкото по-дълго име, толкова по-дълъг живот! И жената решила да даде на сина си дълго-предълго име, за да има дълъг-предълъг живот. Мислила, мислила, блъскала си главата и накрая измислила ето какво:

"Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-в-кесията-парички-има-пак, Бонза-глупак, Бонза-не-зная-по-нататък-как, Богаташ-над-богаташите, По-богат-няма-как, Чашка-та-чайник, Главен-началник, Всички-пият-вода-сам-пия-чай, Кой-ли-е-той-чудо-герой, Викай-го-така, Викай-го-всякак, Така-и-така-и-карай-нататък, На-планината-храм, На-храма-покрив, Над-покрива-ела, Над-елата-луна, Ей-ей-расти-скоро-Ейско!"

Момчетата поотраснали, започнали да се карат. Когато малкия дразнел големия, му подвиквал:

-Тьон-Тьон, Само Тьо-он!

Тьон се ядосвал и се опитвал да му го върне:

-Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-пак ...или как? Бо-бон-за ... бонза ... Пфу!

Заплете му се езика, не може да изкаже обидата. А през това време брат му е избягал далече.

И бащата, ако трябвало да се свърши нещо, викал Тьон, защото било по-лесно да изрече името му.

- Тьон направи това! Тьон свърши онова!

Пакостите също не му се разминавали:

- Ах ти, Тьон! Ела да ти кажа аз на теб!

А ако бащата речал да се скара на брат му и започне:

- Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-в-кесията-парички-има-пак ... Уф, да му се не види! - уморявал се и не довършвал.

А майката се радвала: "Колко хубаво, че дадох на сина си толкова дълго име!"

Веднъж, докато братята със съседските деца играели на двора, Тьон паднал в кладенеца.

-Олеле, Тьон падна в кладенеца! Леле, леле, Само-Тьон падна в кладенеца! - разкрещели се децата.

Притичали възрастните, извадили го.

А мащехата си помислила: "Значи е вярно, че децата с кратки имена не живеят дълго. Гледай, едвам го извадиха!"

След няколко дни децата пак се събрали да играят заедно. Ейско-Дългото име започнал да се хвали:

-Тьон падна в кладенеца, защото му е късо името. А аз мога да си правя каквото си искам и нищо не може да ми се случи, защото дългото име ми носи щастие!

Надвесил се опасно над кладенеца и паднал. А децата се втурнали към къщата да повикат помощ:

- Сега Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-глупак ... оле, сбъркахме пак! Богат-Пребогат, По-богат-от -най-богатия ..., не, не, още по-богат! Купа-та-лъжичка ... сбъркахме мъничко! Възглавница-та-одеало ..., давай отначало! Чукче-та-хаванче? Не бе, забраванче! А-а-а, Чашка-та-чайник, Сам-си-е-кмет? Не, не, Голям-началник! Викай-го-така, Викай-го-всякак, да ама как беше нататък? Стои-къща, На-покрива-слама, На-сламата-котка-дебне-мишка, Котката-се-хвърли-мишката-подскочи ..., на човек душата му да изскочи! Ей-ей, тичайте скоро, Ейско падна в кладенеца!

Скочили възрастните да извадят Ейско, но той вече бил потънал.

Подранил е, защото тогава смятам да празнувам, не да пиша приказки. :)

Съдържанието не е обемно, но до голяма степен с умисъл - по мое мнение електронните книги уморяват. 

Ако приказките ви харесат, още ще сбера по-натам.

(После ще изпитаме Цветелинка кой я е учил да тъче :D)

Правя си някаква преценка за дела/честотата на българските "пословични" приказки, които да качвам. Пък що се отнася до конкретния въпрос, може тези, които знаят, да разкажат на останалите, които не знаят, в коментарите, въпреки че верните отговори ще ги задържа за известно време, докато се понатрупат резултати. :)

от серията с персийските пословици и поговорки

Крадец научил, че в една къща има много скъпи вещи. Поискал да я ограби и започнал да обикаля наоколо, но все имало хора и нямало как да проникне незабелязан вътре. Най-накрая се чуло, че стопаните отпътуват за няколко дни и той решил, че е настъпил неговият час. Промъкнал се през нощта и започнал да разбива стената, откъдето искал да проникне в дома. Но тя била каменна и много здрава. Вдигнал силен шум, а работата не напредвала бързо. Шумът пробудил един бездомен просяк, който спял наблизо. Той се зачудил какъв е този шум посред нощ и отишъл да види. Крадецът първоначално се уплашил и се скрил, но като установил, че неканеният посетител е някакъв бездомник, се успокоил и се върнал при оградата.

-Какво правиш тук по никое време? Дом нямаш ли си? - скарал се той на просяка.

-Ако имах свой дом, едва ли щях да съм тук - отвърнал просякът. - А ти какво правиш?

-Имам си работа. Да не съм безделник като теб!

-Да ти помогна ли?

-Не, не можеш.

-И с какво се занимаваш?

-Бия тъпана.

-Че защо?

-Как? Нищо ли не знаеш?

-Какво да знам?

-Утре тук ще има сватба и аз се готвя за нея.

-Ти ли ще се жениш?

-Не, аз съм тъпанджията. Репетирам, за да свиря на сватбата.

-Бре! - зачудил се просякът. - Че какъв е тоя тъпан? Биеш го, пък не се чува музика?
-Специален е моят тъпан - нагло отвърнал крадецът. - Бия го днес, за да се чуе утре.

Оттогава започнали да казват "Бие тъпана днес, за да се чуе утре" за работа, чиито резултати ще излязат наяве по-късно.

персийска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Имало някога един човек, който през целия си живот никому не бил сторил зло. Останалите хора го смятали за светец и го почитали. 

Дошло време да си иде от този свят. Слязъл ангел и го повел към рая. Но на пътя им изскочили дяволи и задърпали човека към ада.

-Точно този ли човек искате да приберете? - възмутил се ангелът. - Че той през целия си живот никому не е сторил зло!

-Вярно е, зло не е сторил - признали дяволите. - Но не е сторил и добро. А ние добро не вършим. Наш е!

И пак задърпали човека към пъкъла.

-Ех, човече, - натъжил се ангелът - не можа ли барем за две пари да свършиш добро?!

Замислил се човекът и казал:

-Така, както си спомням, точно за толкова съм свършил. Веднъж видях две деца да се бият за едно куче и дадох две пари на едното, та да остави кучето на другото.

Зарадвал се ангелът. Сложили добрината на везните и стигнала да приберат човека в рая, та да си спаси душата.

народна приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Някога живял един ловец. Един ден, докато преследвал дивеч, стигнал до голямо блато, през което нито животно преминавало, нито птица прехвръквала.

Станало му любопитно на ловеца какви зверове и хора живеят от другата страна на блатото и решил да провери. Вървял, вървял, най-накрая стигнал. Гледа, там оседлани зайци стоят. Изпод земята излезли мъничките вечни хора, които яздели зайците.

-Завъди се в нашата земя хищен звяр - самур - оплакали се те на ловеца. - Много ни тормози! Ще ни помогнеш ли да се освободим от него?

Хванал ловецът самура и го убил.

-Голяма добрина ни стори! - зарадвали се вечните хора. - И ние ще ти се отблагодарим. Иди си у дома, а ние ще ти донесем жива вода.

Ловецът се прибрал щастлив вкъщи и разказал на роднините си, че скоро ще ги посетят вечните хора, ще им донесат жива вода и всички хора ще станат безсмъртни.

Зачакали гостите. Жените отишли да съберат дърва за огъня. Докато събирали съчките, се появили вечните хора на оседланите си зайци.

-Ха, ха, ха! - разсмели се жените. - Гледайте какви са дребосъци, зайци яздят!

Обидили се вечните хора и не им дали живата вода. Плиснали я на дърветата - кедъра, бора и елата. И се върнали в своята земя зад голямото блато. Оттогава тия дървета станали вечно зелени. А хората си останали смъртни.

иркутска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Една страна била управлявана от падишах. Той бил богат, могъщ и мъдър, но стар. Вече бил превалил деветдесетте. В столицата живеел и бедняк, който имал дъщеря-красавица. Веднъж престарелият падишах видял девойката и пламнал от любов. Веднага изпратил сватове при родителите и. Разстроеният бедняк поискал три дни отсрочка, за да се посъветва с близките си.

-Падишахът е твърде стар, за да се жени за нашето гълъбче - казала жена му. - Но той е всемогъщ. Как ще се възпротивим на волята му!

И се  разплакала.

-Всичко ще бъде наред - успокоила ги дъщеря им. - Само, когато сватовете дойдат отново, поискайте аз сама да определя зестрата.

Падишахът нетърпеливо чакал да изтече определеният срок. Той вече смятал девойката за своя жена. Везирите и сватовете-векили пристигнали за отговор.

-Ние сме съгласни, - казали родителите - но нека тя сама определи зестрата.

-Хазната на нашият повелител е пълна, слава на Бога! Чакаме отговора ти, девойко - отвърнали пратениците.

-Моята цена е такава, - казало момичето - десет агнета, двадесет вълка, тридесет камили, четиридесет почтени люде, петдесет расови жребци, шестдесет евнуха, седемдесет юзди, осемдесет букаи за коне и деветдесет торби.

-Само това?! - зарадвали се сватовете и се втурнали обратно при падишаха.

-Чудо работа сте свършили! - хванал се за главата падишаха, като му предали отговора на девойката. - Добри сватове, няма що!

-Нима е много това, което поиска невестата? - учудили се везирите и векилите.

Падишахът сърдито им обяснил, че десет агънца означава, че на десет години човек е като агънце, на двадесет - като вълк, на тридесет - като камила, на четиридесет става почтен, на петдесет - като буен жребец, на шестдесет - евнух, на седемдесет го водят на повод, защото вече му е трудно да ходи сам, на осемдесет е като спънат кон, а на деветдесет е време да крие изсъхналото си тяло в торба и да се готви за смъртта.

-Ето какво е искала да каже девойката, като е поискала такава зестра - завършил той. - И се оказа, че тя има повече ум от вас всичките взети заедно!

Падишахът поискал да види момичето, за да му зададе няколко въпроса. Изпратил един от стражите за нея. Когато пристигнала я попитал кое е най-тежкото животно и кое е по-сладко от всичко на света.

-Но това е толкова просто, защо ме питате? - учудила се девойката.

-А ти все пак отговори - подканил я падишахът.

-Най-тежкото животно е конят, защото когато тича, цялата земя трепери. А по-сладка от всичко е любовта и ето доказателството: когато бях малка, бяха ме оставили до огъня и се опарих на въглените, но мама и татко даже не забелязаха, защото бяха увлечени в целувките си. Любовта за тях беше по-важна от родното им  дете. Ето и Вие, Ваше Величество, сте на деветдесет и още мечтаете да се ожените.

Падишахът бил възхитен от ума и и я пуснал да си иде с мир.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Жената и всички животинки женски, кога родили за пръв път, всичките [бебета] били улоган (куци), както са днес малките деца. Сполай му на Бога, взел всичките мъничета родени, да речем агнето от овцата, телето от кравата, жребчето от кобилата и другите, та ги прехвърлил през една рътлина и ги благословил всички да застанат на нозете си и да проходят. И от този час всяко животинче, що се ражда, се вдига на краката си.

Посегнал и от жената да вземе детето, за да го прехвърли. Добре, ама жената го стиснала в ръце и не рачила да му го даде. Бре, сполай му на Бога, той дърпа, жената дърпа, не можал да и го отнеме (не че не можал, ами искал сама да кандиса). Като видял, че не кандисва, я благословил така: "Е, хайде да си благословена жено: щом не ми даде детето да ти го прехвърля като на всички животинки, ти да го гледаш от година повече улогаво и все на ръце да го носиш, дорде проходи."

приказка от Прилеп, записана от Марко Цепенков

В далечни времена живял един стар овчар, който имал умно магаре. Овчарят много обичал магарето си и не пропускал случай да се похвали с него.

-Моето магаре, да удължи Аллах дните му, е по-мъдро от всички везири на падишха - разказвал той на всеки срещнат.

Един ден думите му стигнали до царските уши.

-Как смее голият чобанин да сравнява пършивото си магаре с любимите ми везири? - гневно викнал падишахът. - Незабавно доведете при мен дръзкия нечестивец!

Стражите тозчас издирили старика, довели го в двореца и го хвърлили в краката на владетеля.

-Е, отговаряй направо, - наредил падишахът - как се осмели ти, нищожният червей, да унижаваш везирите ми с такива кощунствени сравнения?

Овчарят, без да се смути ни най-малко, погледнал султана в очите и казал:

-О, най-мъдър от мъдрите, властелин над властелините, шахиншах! Не напразно казвам, че магарето ми, да е благословен часът на раждането му, е по-мъдро от любимците ти - везири. Веднъж яздех това магаре на път към къщи през мост с немалко ценатини и дупки. Колкото и да беше внимателно магарето ми, кракът му все пак пропадна в една дупка и то си нарани коляното. Оттогава, колкото пъти ми се е налагало да пресичам този мост, мъдрото ми магаре, да бъде благословено от Пророка, за нищо на света не искаше да мине през това място, където е дупката. Винаги внимателно я заобикаляше, помнейки това, което му се е случило. Кажи ми сега, царю на царете, така благоразумно ли постъпват твоите везири?! Отдавна съм на този свят и съм видял с очите си колко от тях си избесил за твърде явно разбойничество, вероломство и присвояване. И нито веднъж нито един от тях не пожела да вземе под внимание опита на предшествениците си и да направи така, че злоупотребите му поне да не бият на очи. Колкото и да е широк моста на узаконените от теб злодеяния, везирите ти не успяват ловко да заобиколят тесните процепи, направени колкото законът да има лице. Как можеш при това положение, питам те аз сега, да сравняваш мъдрото ми магаре с тези глупаци?!

На падишаха не му оставало да направи друго, освен да се съгласи с доводите на овчаря, да го награди с пискюл за магарето и да го пусне невредим от двореца.

приказка на кримските татари

източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Един ерген намислил да се ожени. Обаче харесал три моми - учена , богата и бедна, та не можел да реши коя да избере. Искал съвет от близки и познати, никой не се наел да му даде такъв, пратили го да пита мъдрия Соломон. Тръгнал да го търси момъкът, стигнал в града, към който го упътили. Попитал един човек на улицата къде да намери Соломон, онзи не казал нищо, само посочил с пръст група деца, които си играели наблизо.

-Къде да намеря Соломон? - попитал и тях странникът.

-Аз съм Соломон, чичо. Какво искаш? - рекло едно момченце.

Момъкът много се зачудил, че при дете го пратили, но все пак си казал каквото му било на душата - така и така, три моми харесах - учена, богата и бедна, не знам коя да избера.

-Мълчи, аз да кажа; стани, аз да седна; прави каквото знаеш - засмяло се момчето и изтичало да си играе.

"Загубих си времето!" - помислил си пътникът и тръгнал да се прибира.

-Какво те научи Соломон? - попитала го майка му, като си дошъл вкъщи.

-Нищо не разбрах, мале. Каза само: "Мълчи, аз да кажа; стани, аз да седна; прави каквото знаеш" ...

–Право е рекъл - засмяла се и майка му. - Учената ще вика: "Мълчи, аз да кажа!", богатата: "Стани, да седна аз!". Само беднатата ще ти рече: "Прави каквото си намислил!"

народна приказка