Честит Андреевден!

Според една приказка от Еленския край Андрей бил грешен хайдутин, който убил много хора. Решил да се изповяда в манастир. И понеже нямало с какво да иде, помолил една мечка да се качи на нея. Като го видели, калугерите се изплашили и решили с хитрост  да се отърват от него. Поканили го уж да го обръснат и го затворили в една килия. Заключили я и когато  отворили вратата след три години, той още седял на стола пред водата. Тогава те разпознали в него светеца-мъченик и го помолили да се застъпи за тях, грешните, пред Бога.

Честит празник на именниците! 

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

Любовта е като въздуха



Да обичаш значи "не мога без теб", "тежко ми е без теб", "скучно е навсякъде, където не си ти".
Това е външно описание, но най-точното.
Любовта въобще не е като огъня, както често я определят, любовта е въздух. Без нея не можеш да дишаш, с нея ти е леко.
И това е всичко.

В. Розанов


Проверявам  бъговете от една притурка. Това е най-краткото, което си открих из черновите и може да го изтрия в последствие. Извинете за евентуално причинените неудобства!

Публикувано от

Дойде ли му времето, очите му се слепват

арабски фразеологизъм  за неизбежността на съдбата

Попитали един арабски мъдрец:
- Казваш, че папунякът, само като клъвне пръстта, може да определи разстоянието до водата (т.е. е силно интуитивен, проницателен). Защо тогава не забелязва сянката на мрежата [за птици, когато я хвърлят по него]?
- Дойде ли му времето [да се сбъдне каквото е писано], очите му се слепват - отвърнал той.


Публикувано от

Какво ще направиш, за да се сбъдне желанието ти?

При рави Израел дошла жена, която със сълзи на очи му разказала, че е омъжена вече дванадесет години, но още няма деца.
- Какво ще направиш за това? - попитал я той.
Жената не знаела какво да отговори и той и разказал следната история:
"Моята майка била вече на години и още нямала деца. Един ден разбрала, че в град Апт по време на пътешествието си е спрял за почивка Баал Шем. Тя побързала към хана и започнала да го умолява да се застъпи пред Бог и тя да се сдобие с дете.
- Какво ще направиш за това? - попитал я Баал Шем.
- Ние сме много бедни, - отвърнала майка ми, - но аз имам нещо прекрасно, което ще ти подаря, рави.
Бързо изтичала до дома и взела своя красив шал, пазен в сандъка, и се върнала обратно, но Баал Шем вече бил отпътувал за Мезбиж. Майка ми го последвала пеша, защото нямала пари за превоз. В Мезбиж Баал Шем приел шала и и го окачил на стената.
- Добре! - казал той.
И майка ми се прибрала отново пеш в Апт, а след година съм се родил аз."
Посетителката възкликнала:
- Аз също ще ти донеса моя прекрасен шал, за да ми се роди син!
- Няма да стане - казал магидът. - Ти чу историята, а моята майка е тръгнала на път без всякакви истории.

хасидска притча

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!



Публикувано от

Приказка за розовата мъгла


Изображение от devianart
Сред безкрайната ледена пустош стърчал самотен трънен храст ...

Помните ли тази приказка? За розата, която разцъфнала в студа от топлото дихание на ранения дракон? Тя още е там, в безкрайната ледена пустош, където единственият сезон е зимата, и чака следващото му завръщане.

Странна станала тази зима - достатъчно мразовита, за да ти затракат бодлите от студ и не достатъчно, за да се вцепениш и да не усещаш нищо, което понякога е за предпочитане ... И все пак, като си се пробудил и разцъфнал веднъж, да заспиш непробудно отново не е най-голямата ти мечта. По-скоро, по-скоро ... Понякога, като минавали белите мечки, разказвали, че ледниците са започнали да се топят,  климатът се променял. И розата, макар да харесвала слънчевите отблясъци на снега, си представяла как той е изчезнал и като в приказките, които разказвала на дракона, наоколо е зелено-зелено, с още цветя, и дървета, и храсти, и пойни птици, и животинки ... И докато си представяла това, се опитвала да помръдне корените си в пръстта, но тя била все така вкочанена и твърда.
Явно, ако наистина предстояло затопляне, нямало да се случи тъй бързо ... А и драконът не се явявал често. Защото освен грижовни, драконите биват и угрижени и не винаги им е до градинарство. Розата добре разбирала това, но и било толкова студено без него и просто ..., ами просто и липсвал. Понякога в съня си чувала плясъка на крилете му и мислела, че е пристигнал, но когато му заговаряла, никой не и отвръщал. Тогава отваряла розовите си очи и виждала, че наоколо няма съвършено никого. Както обикновено! И разбирала, че е сънувала и е бълнувала насън.
- Знаете ли, - заговорила една сутрин розата на бодлите си, - щеше да е много хубаво, когато той не може да дойде при мен, аз да отида при него. А и когато го няма дълго, започвам да се тревожа дали не е изпаднал в беда. Ако можех да стигна при него, щях да разбера дали е добре. ... Но аз не мога да ходя, даже не мога да помръдна от мястото си!
- Искаш да ходиш ли? - обадил се непознат глас.
Розата вдигнала очи от немите си бодли и съзряла нещо невиждано. Приличало на животно, защото било покрито с козина, но тя не била еднаква по цялото му тяло. Зъбите му също били различни и висели от едно завито около врата му клонче.
- Какво си ти? - изумено попитала розата.
- Човек, шаман, на вашите услуги! - любезно се поклонил непознатият. - Правя чудеса и магии. А както чух, точно това ти трябва.
- О, шаман, чувала съм - разбиращо кимнала розата.
В приказките, които знаела, се разказвало за такива същества, но тя въобще не допускала, че наистина ги има и си помислила, че се е побъркала напълно. В крайна сметка, когато обитаваш една безкрайна, бяла пустош и през повечето време ти е толкова мразовито, че бодлите ти тракат от студ, не е изненадващо да се побъркаш.
- Това, че досега не си ме срещала, не значи, че не съществувам! - обидено заявил непознатият и допълнил: - Освен това мога да чета и мисли ...
- О! - смутила се розата за кратко, после изведнъж се оживила: - Мислиш ли, че лесно бих могла да се науча да ходя, все пак никога не съм помръдвала от мястото си?
Но не дочакала отговора, защото я осенила друга идея:
- Или да летя? Като птица?
- Роза с крила? - скептично изсумтял шаманът. - Моля, госпожице, аз съм естет! ... Но ако искаш да летиш, мога да те превърна ..., да те превърна в облак?
- Прекрасно! - вдъхновила се розата, после леко посърнала: - А какво ще искаш в замяна?
И тревожно погледнала към бодлите си.
- О, не, не! - засмял се шаманът. - Не са ми нужни бодлите ти. Даже и дарбата ти да разказваш приказки. Това, което искам ... е цветът ти.
- Така ли, а защо?
- ... Ами нали разбираш, наоколо всичко е бяло ... - смутил се шаманът. - Ще боядисам рекламата на фирмата си: "Шаман Аман - прави магии всякакви". В червено ще се вижда отдалеч. Така ще имам предимство пред конкуренцията ...
Розата помислила малко и кимнала утвърдително:
- Добре, вземи го!
Шаманът взел да напява нещо неразбираемо и смешно да подскача. А розата усетила как се откъсва от земята и се понася нагоре.
- Летя! - извикала тя.
- Лек път! - помахал и отдолу шаманът, който ставал все по-малък и по-малък.
След малко високо в небето се появил един бял, красиво оформен облак. Другите облаци го изгледали завистливо и започнали да го имитират и да променят формата си. Но розата не им обърнала никакво внимание.
- Е, добре! Да видим сега - и се огледала внимателно във всички посоки.
Но за нейно изумление от там, високо в небето, където даже не била мечтала да стигне, се виждало същото, което и на земята - безкрайната ледена пустош. Една нескончаема белота и нищо друго. Листенцата на облака клюмнали. Подухнал лек вятър, поразрошил ги и леко поместил облака.
- О, не! - съкрушила се розата. - Сгреших! Трябваше да поискам да ходя. Трябваше да се сетя, че така ще съм подвластна единствено на вятъра и мога да отида само там, където ме заведе той, ако въобще благоволи да ме помръдне ...
И и станало толкова тежко на душата, че натежала като камък. Устремила се надолу и тупнала на земята.
- Ау! - възкликнала розата, но не защото я заболяло, а от изненада. Защото, когато се ударила в земята, се разплискала на всички страни.
Опитала се още да помести краищата си и наистина, те се движели навсякъде, накъдето пожелаела.
- Ха, ето това е! - възкликнала повторно розата. - И ходя, и летя, и плувам. Много полезно, особено когато представа си нямаш къде отиваш или по-право искаш да отидеш навсякъде ...
Тя започнала да се разстила ниско над земята и тръгнала на път. Колкото по-далеч отивала, толкова по-безплътна ставала. И се превърнала в лека, ефирна мъгла.

... Ако изведнъж се озовете в мъглата и особено ако тя има лек розов аромат, не и се сърдете. Това е розата, която търси своя дракон. Просто спрете и изчакайте малко. Тя няма да се задържи дълго, ще продължи нататък.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Мъглива притча

Някога, много отдавна, когато бабите и дядовците ви били още млади, до реката се заселила мъгла. Тя приличала на малко, пухкаво и топло облаче, но била толкова прозрачна и тиха, че никой не я забелязвал. Повече от всичко мъглата обичала да стои на брега и да посреща изгрева. Любувала се на ласкавите лъчи и забавните слънчеви зайчета, бягащи по водата.
Една сутрин, както обикновено, пристигнала и се канела да се пъхне под любимия си храст, когато чула някой да плаче. Това било малко момиче, което седяло на брега на реката.
- Защо плачеш? - попитала мъглата.
- Имам лунички ... и носът ми е чип - още по-силно се разплакало момичето. - Грозна съм!
- Е-ей, ти какво! Я погледни през мен на слънце - и мъглата станала малко по-бяла, за да е по-удобно за гледане.
- Красиво е - казало момиченцето.
- Така и ти с твоите лунички изглеждаш точно като това слънчице! - прошепнала мъглата в ухото му.
- Наистина ли?
- Наистина, наистина! - засмяла се мъглата, а щастливото момиченце побягнало към къщи.
Когато изчезнало в далечината, мъглата отново приседнала на брега ... и видяла отражението си във водата. От прозрачна била станала съвсем бяла. Опитала с всичка сила да стане отново прозрачна, но нищо не се получило. Потъжила малко и после решила, че не е болка за умиране и животът продължил нататък.
Няколко години по-късно, една сутрин отново чула плач на брега. Този път била девойка ... и нямала нито една луничка! Мъглата открай време си мислела, че хората могат да плачат, само ако са малки и имат лунички. Затова много се изненадала.
- Защо плачеш?
- Утре ме омъжват ... за един стар търговец. А аз обичам съседското момче. Но татко даже не ми дава да го виждам - девойката подсмръкнала с нос.
- А защо не избягате?
- Ще ни догонят ... ще ни намерят ... ще ни разделя-я-ят! - красавицата заплакала с пълно гърло.
- Няма да ви догонят-намерят-разделят! Бягайте на разсъмване, аз все ще измисля нещо! - обещала мъглата.
- Наистина ли? 
- Наистина, наистина ...
През нощта мъглата станала голяма-голяма. И на сутринта провалила сватбата, както обещала. Влюбените бегълци така и не открили, защото навсякъде наоколо било непрогледно бяло от мъгла. Самата тя отначало се чувствала доста тромаво, защото не била свикнала да е такава грамадна, а не и се отдавало да се смали отново. После свикнала, още повече хората и се радвали и си играели с нея, била толкова топла и мека.
Една есенна утрин видяла на брега странен човек. Той не плачел, просто седял, обхванал коленете си с ръце и гледал водата, без да откъсва поглед.
- Защо седиш тук? - попитала мъглата.
- А къде да седя? - криво се усмихнал човекът.
- Вкъщи.
- Нямам къща вече, изгоря.
- Тогава някъде, където те чакат.
- Никъде не ме чакат.
- Построй си нова къща!
- Няма да успея, зимата идва - тъжно промълвил човекът.
- Ще успееш, наистина.
Тази година нямало зима. Мъглата сгрявала всичко наоколо. Но ... в началото на следващата есен станала студена, даже ледена. И хората почнали да не я пускат в домовете си. И от дворовете я гонели: притрябвала си ни такава мразовита и непрогледна!
И тогава тя станала бодлива. Намерила гора, в която нямало хора и се заселила в нея. Само понякога отивала на брега на реката, за да види изгрева на слънцето ... и да си спомни онова време, когато била малка, топла и прозрачна.

човекът с шапка



Публикувано от

Св. Стилиян Чадозастъпнк

:) Не можах да устоя на тази икона, всички за децата (си) най-напред се молим. Само не успях да разбера откъде е точно.


Покровител на децата и бърз помощник при проблеми с възпитанието им. Молят му се за изцеление на децата от различни недъзи, при безплодие и за помощ при раждане. Смята се също за покровител на педагозите и детските лекари.

Честито и на всички именници!


Публикувано от

Мигът, в който се изпълняват желанията

Приключвам серия скандинавски приказки. Възможно е много да не се е усетила, защото повечето са за тролове и призраци, поради което отпаднаха от подбора. Искаше ми се от авторските да преведа на Астрид Линдгрен "Принцесата, която не искаше да си играе с кукли", но не съм сигурна дали ще се чете, твърде дълга е за уеб. Така че ако някой проявява интерес, остава да си я купи. :)

Семунд Мъдрият казвал, че всеки ден има миг, в който ако си пожелаеш нещо, то се сбъдва. Но тъй като той е твърде кратък, продължава само секунда, малко хора успяват да го уцелят и да се възползват. Други казват, че мигът на изпълнение на желанията е единствено в събота.
Веднъж Семунд седял в една стая с работничките си и им рекъл:
- Сега, момичета, е мигът за изпълнение на желания. Поискайте си каквото ви е угодно.
Тогава една от тях се отзовала:
"Едно нещо желая
по-силно от всичко -
от Семунд, от Мъдрия
седем сина да имам!"
- И да умреш, когато раждаш последния! - възкликнал Семунд, защото се ядосал на желанието на девойката.
Тя се наричала Гудрун и действително станала следващата жена на свещеника Семунд. Имали седем сина, както пожелала, но починала при раждането на последния.
През цялото време, докато били женени, Семунд пазил слугинските и дрехи и често и ги показвал, за да смири високомерието и. След като се омъжила за него, тя започнала да се държи много сприхаво с околните. Веднъж на врата им почукал беден просяк и помолил за вода, а тя му отвърнала:
"Добри човече, иди на реката,
както ходи и конят на епископа".

исландска приказка

Хубава седмица ви желая! Да уцелите всички мигове на изпълнение на желанията, като внимавате какво си пожелавате, разбира се! :)


Публикувано от

От забравените чернови

Много са събрали писани-недописани, дописани-непубликувани. Рекох да ги пораздвижа. :)

На стряхата на моя дом
разцъфна трева незабравка.
Все гледам:
а къде е тревата "забрави любовта"?
Жалко, не е пораснала още ...

Мили мой,
любовта ми към теб
е като тази лятна трева -
колкото и да косиш, и да береш,
отново покрива полето ...

В свещения храм,
където извършват обреди,
блести огледало с кристална чистота.
Така блестиш и ти в паметта ми
и във всеки срещнат търся теб.

японска поезия




Публикувано от

Не си прехапала конеца

Имало едно време магьосник на име Фин. Той бил толкова древен и злобен, че всички се страхували от него. Когато умрял, никой не пожелал да го увие в саван и да го зашие.
Накрая една жена се смилила и се захванала. Но не успяла да свърши работата и до средата, побъркала се.
Тогава друга решила да довърши, без да обръща внимание на това, кoето ще сътвори трупът. Почти била приключила, когато Фин се обадил:
- Не си прехапала конеца.
- Ще го откъсна, няма да го прехапвам, проклетнико - отвърнала тя.
Откъснала конеца, пречупила иглата и забола останките в савана. И оттогава повече не се чуло да е причинил някому вреда.

исландска приказка

Аз зли магьосници не съм погребвала, но всекиму се е случвало да иска окончателно да се отърве от някоя лошотия. Та, мен ако ме питате, правилният начин е с тапи в ушите и лепенка на устата. Лошотиите, особено големите, много ги бива да се правят на умрели лисици. И не бива да ги отразяваш въобще, ако искаш да ги игнорираш завинаги.


Публикувано от

Подялба на света



Хайде да си поделим света!
Слънцето за теб, светлината за мен.
Морето за теб, вълните за мен.
Небето за теб, звездите за мен ...
Не, чакай, по-добре така:
всичко за теб, а ти за мен?


Публикувано от

Мъдростта на Хаким

Хаким ал Мансури бил велик мъдрец от Балх. Имал хиляди ученици и само появата му в царския двор се приемала за признание за законност на управлението. 
Хаким имал една особеност - говорел рядко и малко. А когато го правел, изглеждало сякаш думите му нямат нищо общо с духовните ценности.
Веднъж един известен свещеник го предизвикал на словесен двубой по философски теми. Твърдял, че Мансури говори толкова малко за сериозни неща, защото е несведущ и неопитен в тях.
За двубоя се събрали хиляди зрители. Свещеникът започнал внимателно, с щателно подбрани фрази, възнамерявайки да пристъпи към същинска атака в средата на спора. Не били минали и няколко минути от началото, когато Хаким се надигнал, посочил противника си с пръст и той се вцепенил на място, без да може и дума повече да отрони.
Тогава Хаким ал Мансури си тръгнал.
По обратния път един от учениците му го попитал:
- Учителю, защо парализира противника си, а не обори аргументите му?
- Защо ти е да замеряш противника си с кал, когато имаш меч? Даже и маймуната няма да започне се дразни, ако може да направи нещо по-добро. Този човек не искаше истината, той искаше единствено да ме победи.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Легенда за дюлята и Медея


Защото преди малко реших да похапна от една и ей тъй, без да искам,  и въобще не знам как, цялата съм изяла. :D

Когато Язон довел Медея в Гърция, тя донесла със себе си магическите талисмани на Кавказ, в това число и плодовете на дюлята.
В деня на сватбата си Медея посадила дюля в спалнята си по стара традиция. Защото е казано: "докато ложето на жената излъчва аромат на дюли, нищо не заплашва нейната красота, здравето на децата и и любовта на мъжа и".
И те живели щастливо до деня, в който завистница не унищожила дюлята.

Публикувано от

Чувал ябълки


детски притчи
 
Една приказка, която мисля, че не е издавана на български,  от автора на тази всеизвестна и любима детска книжка.
Вървял Зайко из гората и търсел гъби и ягоди за своите зайчета, но за зла участ нищо не намерил - ни гъби, ни ягоди.
Изведнъж насред зелената поляна видял дива ябълка. А румени ябълки по нея и под нея колкото щеш! Не му мислил Зайко, отворил чувала и започнал да събира.
Тогава долетяла Враната. Кацнала на пънчето и започнала да грачи:
-Гра! Гра! Безобразие! Ако всеки вземе да идва тук, нито една ябълка няма да остане!
-Защо грачиш? - отвърнал Зайко. - Тук има достатъчно ябълки за цялата гора. А моите зайчета у дома гладни стоят.
Напълнил Зайко чувала догоре. Чувалът тежък - не се вдига. С мъка го затеглил по горската пътечка ...
И изведнъж главата му се опряла в нещо меко. Вдигнал глава Зайко и се стреснал - пред него стоял Мечокът!
-Какво имаш в чувала? - попитал Мечокът.
Заекът се свестил, отворил чувала и казал:
-Ето ... Ябълки ... Гощавай се, Мечо!
Опитал Мечокът една ябълка.
-Нищо ябълчици, а освежават! - изревал той, загребал пълна шепа и продължил по пътя си.
А Зайко - към дома си.
Вървял Зайко из гората, а насреща му катеричета, викат в хор:
-Чичо Зайко! Дай ни ябълки!
Какво да направиш! Наложило се отново да отвори чувала.


По пътя към къщи Зайко срещнал своя стар приятел Ежко.
-Накъде, Бодлива Главо? - попитал Зайко.
-За гъби бях тръгнал, но никъде не намерих. Ето, вървя си с празна кошничка.
-По-добре вземи от мен ябълки. Взимай, не се стеснявай, имам много! - казал Заекът и напълнил кошничката на Ежко догоре.


Излязъл Зайко на полянката, а там Козата с козлетата се разхождат. И на тях дал ябълки.

Вървял, вървял Зайко и се уморил. Седнал на една бабуна и изведнъж ...

-Благодаря, приятелю! - казала Къртицата и изчезнала под земята с ябълките.
А в заешкия дом отдавна чакали татко Зайко. За да мине времето по-бързо, мама Зайка разказвала на гладните зайчета приказки.

Изведнъж някой почукал на вратата ... Тя се отворила и там се появили катеричетата с голям кош, пълен с лешници.

-Мама заръча да ги донесем! - казали катеричетата и си тръгнали.


-Чудеса! - прошепнала мама Зайка.

Дошъл и Ежко с кошница, пълна с гъби.
-Вкъщи ли е стопанинът? - попитал той.
-Не - отвърнала Зайка. - Откакто излезе сутринта, не се е връщал.
Ежко и оставил кошницата с гъби и си тръгнал.









Съседката Коза донесла зеле и гърне с мляко.
-Това е за децата ви - казала тя на Зайка.





















Чудесата продължавали ... почукало се на капака на пода и оттам подала главата си къртицата.
-Това ли е домът на Зайко? - попитала тя.
-Да, ние живеем тук - отвърнала Зайка.

















-Значи правилно съм изкопала тунела! - зарадвала се Къртицата и в стаята залетели всякакви зеленчуци, които могат да се намерят под земята: моркови, картофи, цвекло.
- Поздрави на Заека! - извикала Къртицата и изчезнала под земята.


А Враната все гракала:
-Гра, гра! На всички раздаде ябълки, мен поне с една да ме беше почерпил! Смутил се Зайко, извадил от чувала последната ябълка:
-Eто ... Най-хубавата! Кълви със здраве!
-Притрябвала ми е ябълката ти, не мога да ги понасям! Гра! Гра! Какво да се прави! На родните си, гладни дечица празен чувал носи!
-А аз ... А аз сега ще се върна в гората и отново ще донеса пълен чувал.
-Къде ще вървиш, глупако! Гледай какви облаци са се събрали! Но Зайко хукнал обратно в гората.

И когато стигнал до заветната ябълка, то там ...


Видял вълкът Зайко и попитал:
-Какво търсиш тук?
-Аз... Ябълки исках да събера ... За зайчетата...
-Обичаш ябълки, значи?











-О...Обичам ...
-А аз много обичам зайци! - изръмжал Вълкът и се хвърлил върху него.
Ето, че на Зайко му потрябвал и празният чувал!













Късно през нощта се добрал Зайко до своя дом.
У дома отдавна дълбоко спели ситите зайчета. Само майка Зайка не спяла, тихо плачела в ъгълчето си.
Изведнъж вратата изскърцала. Зайчетата скочили:
-Ура! Татко си дойде!

Зайка се втурнала към вратата. На прага стоял Зайко целият мокър.
-Аз нищо ... съвсем нищо не ви донесох - прошепнал той.

-Бедният ми Зайко! - възкликнала Зайка. И изведнъж страшен удар разтресъл къщата.
-Това е той! Вълкът! Залостете вратата! Крийте се! - викнал Зайко.
Стъклата зазвънели, прозорецът се отворил и се появила голямата глава на Мечока.


















-Ето! Подарък от мен! - изревал Мечокът. - Истински липов мед!
Сутринта цялото заешко семейство се събрало на масата. Какво ли нямало там! Гъби и лешници, зеле и цвекло, картофи и моркови, мед ...

А злата Врана не можела да се начуди:
-Ум не ми стига, как може от празен чувал толкова благини да се появят?  

Владимир Сутеев

Публикувано от

Самочувствие


- Само каква съм сладка с мед! - хвалела се Ряпата наляво и надясно.
- Че аз и без теб съм сладък! - срязал я Медът.

А по сутрешната тема "Нещо, което ти напомня за мен" събрах следните хипотетични подаръци: цъфнал кактус; механичен ангел, който маха с крила; празни листа; книжка с приказки, печени бадеми, сладкиш с коняк, ванилов мус с праскови и коледно чорапче с изненади.
Ряпата е сладка с мед, а аз с Интернет! (което не ми пречи да се чувствам като Пипи) :D






Публикувано от

Нещо, което ти напомня за мен

Вчера мъжът ми ме изстрелва по спешност да вършим нещо заедно ("..., обади се на детето!").
Излитам за 10 минути. На 9-тата се "обаждам на детето". То учи и се е потопило някъде надълбоко.
- Излизам с баща ти.
- Добре. Вземете ми нещо ..., неща ..., исках нещо ..., какво исках ... - не може да изплува въобще.
- Последно какво? - тропам с крак наум и почти съм затворила вратата.
- Ами нещо, което, като го видите, да ви напомня за мен - решава въпроса условно, за да не остане без нищо.
Слизам. Тръгваме.
- Какво прави дето?
- Учи. Поръча да и вземем нещо ..., което ни напомня за нея.
Получавам в отговор малко по-умен поглед от собствения ми няколко минути по-рано. И се отплесваме в други теми.
Отиваме, свършваме си работата и се каним да се прибираме.
- А на детето какво ще вземем? - питам аз.
- Ще вземем.
Оставам в колата да правя проверка на свършеното, той отива в магазин. Връща се с торба с неща и започва да ми изброява какво е купил.
- А за детето?
- Голяма кутия сладолед.
Очите ми стават големи и кръгли ("На тоя студ! Да я разболеем насила?!" Кой ти има време да е болен? Най-малко пък учениците ...).
- Какво да направя, като толкова ми напомня за нея?! - мига хитро той.

Тая сутрин пак се сетих и прихнах да се смея. И се зачудих, ако му бях дала такава поръчка за себе си, с какво ли щеше да ме възнагради... Трябва да пробвам. :D
А вие какво бихте ми взели? :D




Публикувано от

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Подарък за Санта Клаус



Изображение от Desktop Nexus
В едно северно селце живеел дърводелецът Андерсон, изкусен майстор. Веднъж, в навечерието на Коледа, докато жената и децата му украсявали елхата, той се измъкнал тихичко от къщи. Във бараката бил скрил чувал с подаръци за децата. Искал да се преоблече като Санта Клаус и да изненада своите Петер, Марта и Олаф.
Дърводелецът качил чувала на шейната и я потеглил към къщата, която била на върха на хълма. Пътеката била заснежена и стръмна. Изведнъж Андерсон се подхлъзнал, стоварил се върху шейната, а  тя полетяла надолу. И - прас! - връхлетяла с пълна сила върху човек, който вървял по пътя. Двамата излетели в крайпътната пряспа и кое е ръце, кое - крака от това, което останало да стърчало от нея, иди че разбери!
- Много се извинявам! - казал Андерсон, докато се измъквал от снега.
- Аз съм виновен - започнал да се извинява на свой ред непознатият, докато правел същото. Както и Андерсон, той бил облечен в червена шуба и шапка, с костюм на Санта Клаус.
- А, и ти си се преоблякъл - засмял се Андерсон. - Решил си да забавляваш децата си?
И протегнал ръка на непознатия:
- Андерсон, дърводелец.
- А аз съм Санта Клаус.
- Е, какво пък, Коледа е! - засмял се отново Андерсон. - Време за шеги и забавления.
- Знаеш ли какво измислих? - казал непознатият. - За да стане още по-забавно, хайде да се разменим: аз ще занеса подаръци на твоите деца, а ти ще навестиш моите. Само махни този костюм.
Андерсон бил озадачен:
- А как да се преоблека?
- Никак. Моите деца виждат Санта Клаус всеки ден, а истински жив дърводелец никога не са виждали. Ще се зарадват!
"Ама той наистина е Санта Клаус!" - ахнал наум Андерсон. А на глас казал:
- Но аз нямам какво да подаря на децата ти.
- Подаръци? - замислил се Санта Клаус. - Ако си истински дърводелец, просто си вземи инструментите, друго не ти трябва.
Андерсон взел от бараката инструменти  и тръгнал през гората към дома на Санта Клаус. Как го открил ли?  Лесна работа! По следите до брезовата горичка, после към двете високи елхи до полянката и там, под поваленото дърво в землянката. А зад трите пънчета до просеката се подавали три детски нослета, а над тях - три малки червени шапчици, също като на Санта Клаус.
- Кой си ти? - попитали малките Санта Клаусчета.
- Аз съм дърводелецът Андерсон, вашият татко ми показа пътя до дома ви.
- Истински жив дърводелец! - зарадвали се децата.
Андерсон трябвало да се прегъне почти на две, за да се вмъкне в землянката, но вътре било просторно. Подът бил пръстен, вместо столове - пънчета, на креватите - мъх, толкова мек, че просто "ох"! В люлката лежало най-малкото Санта Клаусче, а в ъгъла седял дядо Санта Клаус, който вече недочувал и затова попитал глухо:
- Кой ни е дошъл на гости?
- Това е Андерсо-о-он! Истински жив дърводелец! - закрещели с пълно гърло децата.
Те разказали на Андерсон, че дядо им е толкова стар, че не може вече да се повдигне от пънчето, през цялото време седи на него.
Най-голямото момченце попитало:
- Можеш ли да ми направиш шейна?
Че как да не може?! Запретнал Андерсон ръкави и такава шейна измайсторил - бърза, удобна и лека.
- А на мен ми трябва креватче за кукли! - дръпнало го за ръкава  момиченцето с рижи плитчици. - Аз повивам полските мишлета или люлея катеричките, слагам ги да спят. Те много обичат да си играят с мен. 
Андерсон и направил красиво куклено креватче.
- А ти какво искаш? - попитал той малкото момченце, което стояло срамежливо встрани.
- Не знам.
Андерсон му направил пумпал казал:
- Взимай смело и се забавлявай!
После Андерсон намерил дълъг корен със закривен край и започнал да го дялка с ножа.
- Какво правиш сега? - не могли да сдържат любопитството си децата.
Но той не им казал, докато не свършил. Това било патерица за стария Санта Клаус. Сега той могъл леко да стане от пънчето. 
А на бебето Санта Клаус Андерсон измайсторил от останалите парченца дърво птиче синигерче. 
- Благодаря, дърводелецо Андерсон! - радостно викали децата. - Досега не сме имали такава хубава Коледа, с толкова интересни подаръци и истински жив дърводелец!
Когато се прибрал у дома, Андерсон попитал своите деца:
- Е, какви подаръци ви донесе Санта Клаус? Показвайте!
- Все едно никога не си ги виждал! - спогледали се хитро Петер, Марта и малкият Олаф. - Нали сам се беше преоблякъл като Санта Клаус и ни ги докара с шейната.
- Не, не ... Днес срещнах истинския Санта Клаус, ходих в дома му и измайсторих подаръци за неговите деца, а той дойде при вас.
Децата се засмели звънко:
- Татко, знаем, че беше ти. Даже малкият Олаф знае, че чудеса няма!
Андерсон започнал да се горещи, но все едно децата не повярвали на една негова дума.
Тогава той дойде при мен и ме помоли да я запиша на хартия с гъше перо и мастило. Когато разказват истории, случва се да послъжат някоя-друга дума, но ако е с перо записана на хартия, всичко е чиста истина, ясна работа!

шведска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Честит ден на християнското семейство!

На семейството, което е фундамент! На семейството, което е нашият пристан в това бурно житейско море! На семейството, което е нашата движеща сила и заради което не се предаваме и продължаваме да се борим! Бъдете любящи, градивни и грижовни!

Благодарна съм и за реалното, и за голямото си виртуално семейство. Вие сте животворната влага, не позволяваща на душата ми да увехне.

Хайде сега, прегърнете мъжа/жена си, целунете децата си, или обратното, или всички и двете и ... отивайте на работа! :)


Публикувано от

Възстановяване на счупеното огледало

В една далечна епоха, когато Китай бил разпокъсан на множество малки царства, в едно от тях живеели красивата принцеса  Ли Ченг и нейният съпруг Ху Деян, който също бил от аристократичен произход. Те се обичали силно и предано.
Започнала междуособна война. Когато станало ясно накъде клонят нещата, съпругът разбрал, че новата власт ще го прокуди от царството и ще го раздели с любимата му съпруга. Тогава те взели огледалото, символ на тяхното единство и го разчупили на две. Разбрали се, ако бъдат разделени, принцесата да носи своята и да търси другата половина на огледалото на панаира на фенерите всяка година, докато съпругът и не се завърне.
Лошите очаквания на Ху Деян се сбъднали - той бил прогонен, а жена му дадена за наложница на министър Су Янг. 
След време, когато станало възможно Ху Деян да се завърне, първата му работа била да иде на панаира и да търси второто парче от огледалото. Намерил един слуга да го носи по пазара и да се опитва да го продаде. Разбира се, никой не искал да купи половин отчупено огледало. Когато Ху Деян разбрал от слугата премеждията, които преживяла жена му, сълзи потекли от очите му. Не му останала много надежда, че могат да се съберат отново. Но и изпратил собственото си парче от огледалото, на гърба на което написал:
"Ти ми остави парче счупено огледало.
Огледалото се върна,
но не мога да видя отражението ти в него.
Виждам само блестящата луна."
Когато принцесата прочела посланието на съпруга си, започнала да плаче безспир. Плакала с дни. Министър Су Янг бил чувал за голямата им любов. Разбрал, че тя никога няма да го обикне и им позволил да се съберат.

"Възстановяване на счупеното огледало" е китайски фразеологизъм за събиране на разделени съпрузи или любими.
А аз си мислех в по-широк смисъл, колко парчета от огледала разнася човек цял живот, даже без сам да знае. И когато "случайно" намери половинката на някое, с изненада се оглежда вътре и вижда своето подобие - човекът, който е държал другата половина. 
Такива огледални работи ... :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Почерпете се!

Въоръжете се с къртачки и копачки и се почерпете за рождения ми ден!(няма изобилие без усилие)
Знам поне двама, дето веднага ще почнат да се пазарят няма ли суджук. Няма! Ноември е, прасето е още в кочината. (съобразявайте се с обстоятелствата)
И имайте щастлива седмица! (без всякакви съображения) :)



Публикувано от

Юбилейна тост-притча



angel devil, ................................. Прибалтийските народи имат такова поверие: когато се ражда дете, заедно с него се раждат и 100 дявола. Когато навърши годинка, се появява един ангел, а дяволите в него намаляват с един. И така, година след година, броят на ангелите расте, а на дяволите намалява.
Когато човек навърши 50, везните на доброто и лошото се уравновесяват. И с всяка следваща година ангелското начало взима по-голям превес.
Но едва ли има по-удовлетворяващо усещане в човешкия живот от това за равновесие и хармония.


Честит рожден ден, Иво! Наздраве за тази красива и солидна възраст! Наслаждавай и се в здраве и  истинско равновесие в душата и живота си!
Весел празник!



Публикувано от

Вълшебният кладенец

В далечни времена имало в полето вълшебен кладенец. Когато дойдел човек и пуснел ведрото долу,  като го изтеглел, вътре се оказвало това, което имал в сърцето си.
Отначало хората черпели от кладенеца любов, доброта и нежност. Кой каквото имал, още му се добавяло. Но после нещо се случило в света и хората започнали все по-често да вадят от кладенеца зло, завист и ненавист. И решили, че кладенецът се е отровил. Затова го засипали.
Защото е по-лесно да засипеш кладенец, отколкото да изчистиш сърцето си, нали?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

Притча за учените и добитъка

Сори, ако съм досадна с тия учени от сутринта, не го бях планирала. Чета тук една книга "Педагозите също се шегуват" и ако не си докарам инсулт от смях, довечера или утре нещо по-приказно може да кача. Но това не мога да не го споделя, защото е толкова актуално и сякаш обяснява някои неща. :D

Според легендата, когато Питагор доказал знаменитата си теорема, устроил в Атина грандиозен пир. За него поръчал да заколят 300 бика (бройката варира в различните версии).
Оттогава  скотовете ненавиждат учените.


Публикувано от

Този пък Влади какви ги разправя!

Тежката вода не ставала за пиене.

И се сетих за една история, (не твърдя със сигурност, че не е градска легенда), за Нилс Бор.

Когато Дания била окупирана от германците през Втората световна война, имало голяма опасност да бъде арестуван заради полуеврейския си произход. Докато бойците от съпротивата го прикривали, той напуснал дома си през задната врата, като се забавил само за миг, за да грабне бутилка от бира, в която имало тежка вода. По време на целия полет до Англия не изпуснал от ръце "съкровището" си, нужно за неговите експерименти, което в крайна сметка се оказало ... наистина бира. В суматохата някой изпил тежката вода.

Та нещата в повечето случаи са относителни. С тежката вода, стига да не ви става навик, имате добри шансове за преживяване. Има разработени даже разни терапии, с дозиран прием естествено.
... Но нашият екип категорично не ви препоръчва да експериментирате в тоя контекст с "царска"! :D


Публикувано от

Пост и притчи

В едно село живеела стара вдовица, от зла по-зла, фанатичка и лицемерка, каквато светът не познавал. А в двора и растяла дива круша, чиито плодове били толкова дребни, твърди и стипчиви, че ставали само за храна на свинете.
Веднъж, по време на пости, отишла да се изповяда. Пуснала монетка в кутията за пожертвования и пристъпила към покаяние. Така се каяла, че за цялото село се изповядала - кой с кого се среща, кой е откраднал кокошка, кой с кого се сбил, кой се напил и кой я погледнал накриво. Докато не повдигнала и костите на умрелите даже, не дала на свещеника да си отвори устата.
- Добре, дъще, - казал той накрая - а самата ти как се спасяваш от греха?
- Аз съм много прилежна, отче, даже постът ми не е обикновен, а с божествени притчи!
- Как така? - не успял да разбере свещеникът.
- Ами така: като седна да обядвам, първо изяждам една чиния супа в името на единния Бог; после две дребни рибки в памет на двойствената природа на Исус Христос; после три лукови главички за Светата Троица; после четири картофа - по един за всеки от евангелистите; после седем морковчета като напомняне за седемте добродетели; девет лъжички постно масло за деветте чина на безплътните сили; дванадесет маслинки за дванадесетте апостола; четиринадесет лъжички мед в памет на четиринадесетте стадия на Кръстния път; тридесет печени ядки - по една за всеки сребърник на Юда; тридесет и три сладки сухарчета за всяка година от земния живот на нашия Бог, четиридесет глътки кафе в памет на неговия четиридесетдневен пост в пустинята; седемдесет и две стафиди по броя на тълкувателите на словото Божие. Ето как постя аз, отче. Без божествена притча залък не слагам в устата си!
- Добре, дъще моя, ще ти наложа малка епитимия, по-скоро заради традицията. Като я изпълниш, ще ти дам опрощение на греховете.
- С радост, отче, ще се потрудя за спасението на душата си!
- Добре, нека дивата круша в двора ти помогне за твоето съвършенство. Изяж единадесет хиляди от плодовете на тази круша в памет на единадесетте хиляди свети девственици, убити в град Кьолн. Като го направиш, ела веднага да ти опростя греховете!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Нима бог ще се справи сам?

Един кюрд карал въглища към града. По пътя го хванали стражи, конфискували трите му магарета и товара им, а самия него хвърлили в затвора. Минали няколко дни. Човекът се замислил за жената и децата си и по бузите му потекли сълзи. Тъмничарят видял сълзите му и го попитал:
- Защо плачеш?
- Спомних си жената и децата си, представих си колко им  е тежко и сълзите ми сами потекоха.
- Синко, бог няма да ги остави в бедата, ще им помогне - започнал да го успокоява надзирателят.
- Чауш ефенди, докато бях на свобода се трудех с пот на челото. С три магарета и божията помощ едва успявах да изхраня семейството си. Сега, когато аз съм в затвора, а магаретата ми са продадени, нима бог ще се справи сам?!

кюрдска народна приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Хартията свършва



Есенна приказка

Публикувано от

Коледни приказки и притчи: Легенда за паячетата и коледната елха




Публикувано от

Ноември


С наметка и гугла от сива мъгла
Ноември препуска низ черни поля.

Ноември е гневен. Ноември снове
с дружина студени и зли ветрове.

Щом чуят звънците и злобния смях,
горите навеждат върхари от страх

и зъзнат, и молят, и плачат в нощта,
и ронят червени, ранени листа.

Защо ги облъхваш със влага и хлад,
защо ги погубваш в безумство и яд,

не чуваш ли жалби, не чуваш ли стон,
Ноември, Ноември със жълтия кон!


Асен Разцветников 

Публикувано от

Гордостта на Али

След "Ръката на Фатима" ми попадна от друг източник още една приказка за семейството на дъщерята на Мохамед.

Али бил могъщ воин, един от най-храбрите сред приближените на Мохамед. Никой не можел да го победи. Никой не смеел даже сабята си да вдигне срещу него. Но жена му Фатима никога не излизала да го посрещне, с уважение да поеме юздата на коня му, когато той се прибира вкъщи. Веднъж обаче се случило и това необичайно нещо - тя излязла на двора, хванала повода на коня и му рекла:
- Добре дошъл! Слез от коня и влизай вътре да си починеш!
Али така се надул от гордост, че не могъл да слезе на земята. Как ли не се опитвали, не успели да го свалят.
Доложили за това на Мохамед, а той ги научил:
- Кажете му, че някой е дошъл да си прибере парите, които му дължи, а у дома няма една стотинка.
Когато Али чул това, от гордостта му не останал и помен. Скочил от коня и бързо влязъл вкъщи.

кюрдска народна приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

За качеството на нашите творения

Художникът Джото не се отличавал с красива външност. Той имал осем деца и за зла участ всичките му били "одрали кожата".
Когато Данте го посетил в Падуа, попитал как така картините му са толкова красиви, а децата -  не.
- Рисувам картините си на светло, а децата си правя на тъмно - отвърнал Джото.

Дали е така наистина, не знам, но имайте си едно наум за всеки случай! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!




Публикувано от

Благодаря!







* БлагодарИМ ние с блога, не Наше Височество. Това ни е нещо като рожден ден, защото истинският си го забравяме. :D 

Публикувано от

Развод ли?!

Един законовед, който владеел съвършено своята наука, имал необичайно умна жена. 
Веднъж той видял, че жена му е опряла стълба на стената на къщата и ще се качва на покрива. Изчакал я да се изкатери до средата на стълбата и викнал:
- Ако продължиш нагоре, ще се разведа с теб; ако слезеш надолу, ще се разведа с теб; ако останеш на място, пак ще се разведа с теб.
Тогава жена му скочила от стълбата.
- Сега знам, че можеш да решаваш и най-сложните въпроси като самия мен - признал законоведът.

Али Сафи "Занимателни разкази за разни хора"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Добре съм!

Срещнали се двама приятели, които отдавна не се били виждали.
- Как върви животът? - попитал единият.
- Добре - отговорил другият. - Колкото имам пари - всичките са ми в жито, колкото имам жито - всичкото ми е на брашно, колкото имам брашно - всичкото ми е в хляба, а колкото имам хляб - всичкият ми е в стомаха!

сръбска народна приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

***




Публикувано от

Господарят на вълците



Кипърска икона, Х в.
Според църковния календар днес почитаме св. мъченици Мина, Виктор и Викентий. 
Честито на именниците!
По народния календар започват Вълчите празници.
В народните представи св. Мина е повелител на вълците. Една приказка от самоковско разказва, че една нощ всички вълци се събрали до един кладенец под едно дърво. А на дървото се бил качил един замръкнал пътник. Точно в полунощ пристигнал св. Мина и започнал да раздава плячката на вълците, която им се полага за цяла година. Когато раздал всичко, пристигнал един куц вълк. "За теб остана само онзи мъж, който се е качил на дървото" - рекъл св. Мина и си тръгнал. Зачакал вълкът пътникът да слезе от дървото и да си вземе пая, но като се разсъмнало дошли хора, той се изплашил и избягал. Зарадвал се пътникът, че отървал кожата и си тръгнал спокоен за дома, но точно преди да отвори портата, куцият вълк изскочил от храстите и го изял. 
Затова пастирите не жалят за добиче, отвлечено от вълци на този ден, защото вярват, че това е делът, който им е отреден от св. Мина.

А според католическия календар е денят на св. Мартин, който в народните вярвания също се явява вълчи господар. Една словенска легенда разказва, че св. Мартин бил овчар. Веднъж вълк нападнал стадото му и отнесъл най-хубавата овца. Светецът много се ядосал, настигнал го и го ударил с гегата през гърба. Заповядал вълкът да се храни занапред само с горски дивеч, а оттогава гърбът на вълка е превит от удара с гегата.

Източник: Р. Попов, "Св. Мина в календарната традиция на балканските народи"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от

Тази нощ ...


Публикувано от

Не ти трябва иремик от мечка!


Медунът и говедарят

Един говедар се разболял от самодивската болест и не можал от нищо да намери лек. Ходил при тая врачка, ходил при оная и най-после една му казала, че може да се излекува само ако се опаше с иремик от мечка; ама кожата трябва да бъде наскоро одрана от мечка, а не от медун, и то от първескиня мечка.
- Ама лек, ха-а! Втасах аз! Иремик от мечка, и то от пръвескиня! По-добре да се готвя за гроб! - така си бъбрал говедарят из пътя.
И наистина, много труден лек. Да се убие мечка пръвескиня е толкова мъчна работа, щото най-старите и юначните ловци едвам помнят да са убили в целия си живот една такава мечка и то всякога не без убит от нея човек, защото такава мечка не само е много лоша и зла, но и много силна. Па и иремикът да бъдел от кожа, наскоро одрана.
От смрът друго не пише, но пак душа е, мило е, затова и говедарят разказал на тогова, разказал на оногова; поразпитал тука, поразпитал тамо. "Знаеш, дошло ти е до главата и трябва да питаш" - говорил говедарят всекиму. Но отникъде не получил никаква помощ.
Така е било с болката на говедарят, когато той се завърнал на планината на кошарата, при говедата си.
Един ден, както лежал в кошарата, изправил се един медун на вратата:
- Чух, че си бил болен и че никой не можал да те излечи - проговорил на уплашения говедар. - Още чух, че щял си да бъдеш излекуван, ако се опашеш с иремик от кожа на мечка пръвескиня. Не бой се, аз ща ти дам такъв иремик, само и ти да склониш: да ме допуснеш да се заселя тука в ближната пещера и да кажеш на псетата да ме не лаят, когато идвам при тебе. Недей да се боиш от мене! Аз ти желая само доброто.
Всичките тия думи, а особено последните били изказани така кротко, щото окопитили уплашения говедар. Той попогледнал медунът и първо не повярвал в това негово добро, но неговата кротост и неговата милостивост, а най-главно мисълта, че ще бъде изцерен от болестта. . . надделяли.
"Какво ще има от това - рекъл той в себе си. - Какво зло може да ми направи? Ако видя нещо лошо, главни имам я!"
Говедаринът склонил на всичко. На другия ден медунът му донесъл иремик, който се познавал, че е от скорашна мечешка кожа.
- Прежалих младата си булка, която току-що беше ми родила син първенец, само и само тебе да направя добрина; само ти да бъдеш излечен - казал медунът, като подавал иремика на говедаря. - Видиш ли колко те обичам?
И наистина, говедарят почнал да оздравява. После това медунът станал съсед на говедара, а помежду им се свързала тесна дружба.
Медунът дохождал всекой ден на кошарата, влизал свободно в обора, милвал даже ту това теле, ту тая крава, а псетата гледали кротко, защото и те знаяли за тая тесна дружба на говедара с медунът. Само няколко по-стари волове се държали малко настрана и не искали да бъдат погладвани и милвани от лапата на медуна. Така се минало едно недълго време, а и говедарят сапикасал, че почнали да липсват телците и липсали до едно; а почнали да липсват и кравите. Чудил се говедарят и маял се, но не можал да се сети как и отде иде това зло.
А медунът све дохождал на разговор и све благи и сладки думи му текли от устата.
Най-после липсала и последната крава. Тогава един от воловете открил на говедара, че телците и кравите са отвлечени и изедени не от другиго, а от самия медун, приятелят и благодетелят му, и че той станал ненаситима стръвница и ще съсипе цялото стадо.
Говедарят сега познал работата, а убедил се още повече и от кокалите, които той видял в пещерата.
Познал той сега защо медунът му дал иремика, но вече късно: стадото му било изедено, а и самия него очаквало зло, защото със стръвница мечка игра не става.
Говедарят развалил кошарата си, покарал останалите волове и побързал да бяга от това място, дето и деда му, и баща му имали кошара и дръжали говедата си. И псетата сега узнали всичко и се каяли, дето пуснали медунът в обора да милва говедата, но напразно.
Медунът, който досега покрито пакостил на говедара, сега вече открито говорил:
- Какво! Да убия аз скъпата си млада и пръвескиня булка за твоето здравие и да немам право да се храня от стадото ти! Това не може да бъде.
Говедарят се видел в нужда да се изсели в полето, дето медунът никога не можал да му напакости.
Говедарят, додето бил жив, разказвал на всекиго, а когато да умре, казал и на децата, и на унуците си:
- Не ви трябва, синко, иремик от мечка. Добрината на медун или мечка скъпо излиза.
Па така се приказва и до днеска.

"Българско народно творчество в дванадесет тома", т. IX, "Приказки вълшебни и за животни", изд. "Български писател", София, 1963


Публикувано от

Ръката на Фатима

Ръката на Фатима
Снощи в една от групите във Фейсбук, на които съм член, видях снимка на едни банички -  "Пръстите на Фатима". Понеже не можах да разгадая плънката, а линкът не отваряше, реших да ги намеря през търсачката. Рецептата така и не видях, защото се натъкнах на "Ръката на Фатима" и се отнесох. Та, за нея да ви разкажа. :)
"Ръката на Фатима" е едно от имената на източния символ Хамса. Среща се при евреите и мюсюлманите. Най-често се ползва като амулет за защита. Това, което ме заинтригува, е една легенда. По същество символиката е далеч по-детайлна от тази, която произтича от легендата, но на мен работата не ми е да нищя окултни теми, а да разказвам приказки.

Веднъж Фатима, дъщерята на пророк Мохамед, бъркала яденето на огъня, когато влязъл мъжът и Али. Водел друго момиче, което също искал да вземе за жена, а с Фатима били женени съвсем отскоро.
Фатима била така съкрушена, че не разбрала как изпуснала лъжицата и продължила да бърка яденето с ръка. Душевната и болка била толкова силна, че въобще не усетила физическата. И продължавала да бърка, и да бърка ...
Али така и не си взел друга жена. А оттогава ръката на Фатима станала символ на търпение, вяра и залог за изпълнение на дадената дума.

Много ме размисли тая история в друг аспект. Животът често ни нанася удари (не е задължително да са любовни съкрушения), но трябва да продължим да бъркаме яденето. И често точно задълженията и отговорностите, които сме поели и ни е станало втора природа да изпълняваме, ни спасяват от саморазрушение, спасяват от разруха света ни в критични моменти.
... Продължаваме да бъркаме яденето! :)



При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Публикувано от