Публикувано от Gloxy-Floxy
Веднъж Настрадин видял как готвачът на съседа приготвил за обяд печена кокошка. Но стопанинът даже не я опитал. Ял само черен хляб, а кокошката, след като свършил обяда, върнали в кухнята. На следващия ден отново я поднесли и отнесли. Това продължило цяла седмица.
- Щастлива е тази кокошка! - възкликнал Настрадин. - Истинският и живот започна след смъртта.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Цуцулан
Цуцул, Цуцул, Цуцулан -
жаден, гладен и непран -
из гората сам тършува,
трески сбира, та кярува.
Ей насреща Кум Вълкан:
- Дай калпака, Цуцулан!
Давай Цуцул и придавай,
ил с душица се прощавай!
- Взимай, взимай, Кум Вълкан,
жив да бъде Цуцулан.
Цуцул, Цуцул, Цуцулан
жаден, гладен и непран
из гората сам тършува,
трески сбира, та кярува.
Ей насреща Бай Лисан:
- Дай ми риза, Цуцулан!
Давай Цуцул и придавай,
ил с душица се прощавай!
- Взимай, взимай, Бай Лисан,
жив да бъде Цуцулан.
Цуцул, Цуцул, Цуцулан
жаден, гладен и непран
из гората сам тършува,
трески сбира, та кярува.
Ей насреща Сват Мецан:
Дай абичка, Цуцулан!
Давай Цуцул и придавай,
ил с душица се прощавай!
- Взимай, взимай, Сват Мецан!
Жив да бъде Цуцулан!
Жив остана Цуцулан -
Жаден, гладен и... обран.
Стоян Дринов
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
За закъснелите гости остават само кости.(лат.)
... ако не са изхвърлили вече и тях и въобще ти отворят вратата. :)
Картина на турския художник Gürbüz Doğan Ekşioğlu |
Публикувано от Gloxy-Floxy
Знаеш ли колко са месеците в годината? Дванадесет.
А как се казват? Януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември. Тъкмо завърши един месец и веднага започва друг. И нито веднъж досега не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април.
Месеците идват един след друг и никога не се срещат. Но хората разказват, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванадесет месеца заедно. Как се случило това? А ето как. В едно малко селце живеела зла и алчна жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената дъщеря с нищо не можела да и угоди. Каквото и да направела завареницата - все не не било така, накъдето и да се обърнела - все не било накъдето трябва. Дъщерята по цял ден се търкаляла в кревата и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не можела да подвие крак: ту вода налей, ту съчки донеси от гората, ту прането изплакни на реката, ту оплеви градина. Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова, може би, и се случило веднъж да види всичките дванадесет месеца заедно. Било зима. Течал месец януари. Толкова сняг натрупало, че от вратите трябвало да го изгребват с лопати, а в гората дърветата били потънали до пояс в преспите и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятърът. Хората седели в къщите си и палели печките. В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, после се върнала до топлата печка и казала на заварената си дъщеря: - Да беше отишла в гората да набереш кокичета. Утре сестра ти има имен ден.
Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се или наистина я праща в гората? Страшно е сега в гората! Пък и какви кокичета може да има посред зима? По-рано от март месец няма да се появят на бял свят, колкото и да ги търсиш. Само може да загинеш в гората, да затънеш в преспите.
А сестра и казала: - И да се затриеш, никой няма да се разплаче за теб! Тръгвай и не се връщай без цветя! Ето ти кошница. Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипвал очите и със сняг, дърпал шала от раменете и. Вървяло и едва измъквало крака от преспите. Все по-тъмно ставало наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледала към земята, а земята едва просветлявала, благодарение на снега. Ето, стигнало гората. Тук вече съвсем тъмно било - в окото да ти бръкнат, няма да разбереш. Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно му било къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка - сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към нея. Потъвало в преспите, промъквало се през повалените от бурята дървета. "Само - мислело си то - да не угасне светлинката!" А тя не угаснала, светела все по-ярко. Замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило ход и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката било светло, сякаш грее слънце. Насред полянката горял голям огън, достигал едва ли не до небето. А около огъня седели хора - кой по-близо, кой по-далеч. Седели и тихо си говорели. Гледало ги момичето и се чудело: кои ли са? Не приличали на ловци, на дървари още по-малко; колко пременени били - кой облечен в сребро, кой в злато, кой в зелено кадифе. Взело да ги брои, преброило дванадесет: трима старци, трима на средна възраст, трима млади, а последните трима - още съвсем момченца. Младите седели до огъня, а старците - по-надалеч. И изведнъж един от старите - най-високият, брадат, с дебели вежди - се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът високо попитал: - Откъде си дошла? Какво търсиш тук? Момичето му показало празна си кошничка и казало: - Трябва да напълня тази кошничка с кокичета. Засмял се старецът: - Кокичета през януари? Как го измисли? - Не съм го измислила аз, - отвърнало момичето, - мащехата ме прати тук за кокичета и ми заповяда да не се връщам вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стояло момичето, слушало, дума не разбрало - все едно не хора говорели, а шумели дървета. Високият старец пак се обърнал и попитал:
- Какво ще правиш, ако не намериш кокичета? Те преди месец март няма да излязат.
- В гората ще остана - казало момичето. - Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало.
И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, с полусъблечена шуба, станал и се приближил до стареца: - Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място. Старецът погладил дългата си брада: - Бих ти отстъпил, но Март не идва преди Февруари. - Хубаво, - промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада, - отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички месеци. Трябва да му помогнем. - Добре, нека е по вашему - съгласил се Януари. Ударил по земята с ледената си гега и заговорил: „Не трещете мразове вътре във гората на брезички и елхи не пукайте кората. Стига врани вледенявахте, хорски къщи изстудявахте." Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали. - Сега е твоят ред, братко - казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия Февруари. Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал: „Ветрове, бури, урагани, духайте с пълна мощ! Вихри, виелици и бурани, развилнейте се тази нощ! В облаците тръбете гръмко, над цялата земя, да се вие в полето вихрушката снежна като бяла змия!" И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А Февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал: - Сега е твоят ред, братко Март. По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Погледнало момичето, това вече не била гега , а голям клон, покрит целият с пъпки. Усмихнал се Март и запял звънко с момчешкия си глас: „Ручеи,течете. Стапяйте се, преспи. Мравчици, излезте - слънцето засвети! Мечо се надига, звънват песни птичи, сред прогнила шума разцъфва кокиче." Момичето даже плеснало с ръце. Къде се скрили високите преспи, къде отишли ледените висулки на клоните? Под краката му - мека пролетна земя. Наоколо закапало, текнало, зашуртяло. Пъпките по клоните набъбнали и под тъмната им обвивка надникнали първите зелени листенца. Гледало момичето и не можело да се нагледа. - Какво стоиш? - казал Март. - Бързай, братята ми ни подариха само час. Момичето се опомнило и се втурнало да търси кокичета в гъсталака. А те нямали чет. Под храстите и под камъните, по буците пръст и под буците - накъдето и да погледнеш. Набрало то пълна кошница, пълна престилка - и отново на полянката, където горял огънят, където седели дванадесетте братя. Но там вече нямало ни огън, ни братя - светло било, но не като преди. Светлината идвала не от огъня, а от пълната луна, изгряла над гората. Потъгувало момичето, че няма на кого да благодари и се завтекло към къщи. А луната заплувала след него. С отмалели крака дотичало до вратата и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците. - Е, какво, - попитали мащехата и дъщеря и - върна се вече? А къде са кокичетата? Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на скамейката и турило до нея кошницата. Мащехата и дъщеря и ахнали от учудване. - Откъде ги намери? Момичето им разказало всичко, както било. Слушали двете, клатили глави - вярвали и не вярвали. Не било за вярване, но ето - на пейката цяла купчина кокичета - свежи, белички. От тях ухае на март. Спогледали се мащехата и дъщеря и и попитали: - А друго не ти ли дадоха месеците? - Че аз не съм искала друго. - Глупачка с глупачка! - ядосала се сестрата. - Да срещнеш всичките дванадесет месеца наведнъж и нищо освен кокичета да не поискаш! Аз на твое място знам какво бих поискала. От един - сладки ябълки и круши, от друг - зрели горски ягоди, от трети - бели гъбки, от четвърти - свежи краставички! - Умница си ми ти, дъще! - казала мащехата. - През зимата ягодите и крушите нямат цена. Щяхме да ги продадем и колко пари щяхме да спечелим! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Теб няма да те излъжат, нищо, че са дванадесет, а ти си една. - Къде ще ме излъжат! - отговорила дъщерята, докато навличала шубата и си забраждала главата. Майка и извикала след нея: - Ръкавички си сложи и си закопчай добре шубката! А дъщерята вече била пред вратата. Втурнала се към гората! Вървяла по стъпките на сестра си, бързала. „По-скоро - мислела си - да стигна до полянката!" Гората ставала все по-гъста, все по-тъмна, преспите все по-високи, повалените от бурята дървета се издигали като стена. "Ох, - мислела си дъщерята на мащехата, - за какво само дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега върви мръзни! Ще се погубя тук!" И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка - сякаш звездица се била заплела в клоните на дърветата. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката горял висок огън, а около огъня седели дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и тихо разговаряли. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, добра дума не казала, а избрала по-топло място и седнала да се грее. Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж Януари ударил с гегата в земята. - Коя си ти? - попитал. - Откъде дойде? - От къщи - отговорила дъщерята на мащехата. - Преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. И аз дойдох по нейните следи. - Познаваме сестра ти, - казал Януари - а на тебе и очите не сме ти виждали. Защо си дошла при нас? - Да ми дадете подаръци. Нека Юни месец ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А Юли - свежи краставички и бели гъби, Август сладки ябълки и круши, Септември - зрели орехи. А Октомври... - Почакай, - казал Януари, - не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господар на гората, тридесет и един ден ще царувам тук. - Я, какъв си сърдит ! - казала дъщерята на мащехата. - Да не съм дошла при теб - от теб, освен сняг и скреж, друго не може да се очаква. На мен летните месеци ми трябват. Намръщил се месец Януари. - Търси лято през зимата! - изфучал. Замахнал с широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето - забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. И огънят не се виждал от снега, а се чувало само как съска някъде, пращи и пука. Уплашила се дъщерята на мащехата. - Престани! - извикала. - Стига толкова! Но къде ти! Завъртяла я виелицата, слепила очите и, спряла и дъха. Паднала тя в преспата и снегът я затрупал. А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, притичвала до вратата - няма я, и я няма. Увила се тя хубаво и тръгнала към гората. Но нима можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрак. Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, докато сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото. А заварената дъщеря дълго живяла на света, пораснала голяма, омъжила се и отгледала деца. И имала, разправят, около къщата си чудесна градина, каквато светът не бил виждал. Преди всички други разцъфтявали в нея цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В горещината там било прохладно, а във виелицата - тихо. - При тази стопанка и дванадесетте месеца гостуват наведнъж - казвали хората. Кой знае, може и така да е било! Самуил Маршак |
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
… На майка мащеха било паднало ранното кокиче, тя го ни жали, ни милее както другите цветя. Щом като свети Атанас със златна тояга мине покрай тях, да отиде при господа да моли за пролет, посочва му го тя и подучва завареничето си да излезе на бял свят, че се е стоплило вече. И то — ето го, хванало й вяра, изскочило — озърта се насам-нататък по градински лехи — няма ни зюмбюл, ни лале, — снега още не изтаял по мрътвини… Чак сега разбира, излъгала го е мащеха му и клюмнало чело да не гледа барим как ще го смрази нощес студа…
Публикувано от Gloxy-Floxy
Васко Попа, НЕПОЧИН - ПОЉЕ
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Изображение от digilander.libero.it |
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Харесва ми, че не по мен сте болен,
че не по Вас, едничък, боледувам,
че никога земята – и неволно –
под стъпките ни няма да отплува.
Харесва ми, че мога да съм смешна
и нищо по принуда да не правя,
да не изтръпвам, ако по погрешка
за миг са се докоснали ръкавите ни.
Благодаря и със сърцето, и с ръката си,
че Вие, без да знаете и сам,
сте влюбен в мен заради тишината ми,
за редкостта на срещите ни паметни,
за не-разходките неуговорени,
за светлината – не над нашите глави,
и за това, че не по мен сте болен,
че боледувам не по Вас, уви!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Желая ви приказна вечер! :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
По време на династията Сун (10 век) умрели от едра шарка всички синове на Ван Дан, първия министър на императора. Когато бил вече на години, му се родил още един син. Нарекли го Ван Су. Страхувайки се, че и това дете ще бъде застигнато от същата участ, бащата събрал придворните лекари и заявил, че иска, когато детето се разболее, всички те да се явят в двореца и да го излекуват с общи усилия.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Само дванадесет месеца годината има,
но във всеки - тридесет дни като този,
в който всеки час, всеки миг
са изпълнени с мъка по теб.
Тя се стаява в сърцето ми
като неведома болест,
която не може да изцери дори Цян Бао,
и никъде няма за нея лек.
средновековна корейска поезия
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
* - Осмакът е мярка за жито, равна на два шиника.
Кузман Шапкарев "Сборник от български народни умотворения", Т.2
Публикувано от Gloxy-Floxy
Честито Кръщение Господне!
Тази долу е най-красивата обредна песен, която съм чела за празника. Всяка фраза е мелодия и без музика. :) Към сюжета за кръщението е добавен и този за прокълнатите растения. Когато целият свят замира в преклонение пред "Млада бога" по време на кръщенето, трепетликата и овеса продължават да се полюшват. Затова са наказани - трепетликата да "мръзне" през цялата година, а овесът да не влиза в църква и воденица, т.е. от него да не мелят брашно.
Прошетна се Божа макя
низ Юрдана, воз Юрдана,
у скут носи Млада бога,
Бога носи. Бога моли:
- Дай ми, Боже, добра среща,
да ме сретне свет Никола,
да ми кръсти Млада бога!
Току рече-неизрече,
насреща ю свет Никола.
- Отде ми те бог сдодаде,
да ми кръстиш Млада бога,
Млада Бога и Божича!
Проговари свет Никола:
- Аль не смеем, не умеем
от тогова кум Йована,
кум Йована Кръщителя -
он е кръстил гора, вода,
он е кръстил небе, темя,
он че кръсти Млада бога,
Млада бога и Божича!
Току рече-неизрече,
те озгоре кум Йована.
- Добра среща, добра мале!
- Дал бог добр, кум Йоване,
отде ми те бог сдодаде,
да ми кръстиш Млада бога,
Млада бога и Божича!
Тогай рипна кум Йована,
зави раце до лахтове
и запретна свилни скути.
С лева ръка Бога фана,
а с десната - стрък босильок,
па зараша, па заглаща
и хубаво блосавяше:
- Я стой, горо, я стой, водо,
ясно слънце, не огревай,
дребни дзвезди, не играйте,
доде кръстим Млада бога!
Що го чуло, се стояло;
това дръво трепетливо,
това жито овесливо,
оно трепти, хич не стои.
Свет го Йован люто кълне:
- Бог те убил тебе, дръво,
тебе, дръво трепетливо,
ти да раснеш у усое,
дека рано слана пада,
дека слънце не огрева!
И ти обо, конска зобо,
у църква те не носили,
задуша те не месили!
Източник
Публикувано от Gloxy-Floxy
Живял в двореца мъдрият Джафар
в една страна на юг.
И тъй като бил много стар,
го носели слугите.
Веднъж по пътя към дома
от далечния пазар
изхлузила се златната халка
от пръста на Джафар.
Викнал на носачите Джафар:
- Града обиколете!
Безценния ми царски дар -
златния пръстен намерете!
Ревнали носачите във хор:
- Да търсим ний не щем!
Не ни е работа това,
да губим време с нея!
Да носим този паланкин е нашата повеля,
а не да ровим из прахта от днес та до неделя!
- Тъй да е - не възроптал
мъдрецът на речта им -
аз пръстенa ще търся сам! -
и седнал на гърба им.
И трябвало да идат пак
с Джафар чак до пазара ...
А можеха да търсят те
халката без товара.
Самуил Маршак
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy
Публикувано от Gloxy-Floxy