Притчите

През декември 1894-та година касиерът на филиала на Първа национална банка в градчето Остин, щата Тексас, 32-годишният Уилям Сидни Портър (познат на българския читател като О'Хенри) напуснал работа. Въображението му рисувало занапред блестяща литературна кариера, тъй като по това време вече бил започнал да издава хумористичния ежеседмичник The Rolling Stone. Но новата година вместо литературна слава му донесла обвинение от ръководството на банката в присвояване на 1150 долара, значителна по онова време сума.

Виновен или не, разбирайки че срещу него е заведено углавно дело, Портър си плюл на петите и се спрял чак в Хондурас. 

Година по-късно в Мексико го застига вестта, че съпругата му Атъл Естес е на смъртно легло. Продавайки скъпата си наметка, самоотвержената съпруга, останала без средства за препитание и лечение, събрала 25 долара, с които купила и изпратила на мъжа си златна верижка за часовника му. Тя не подозирала, че почти по същото време той го продал за да си купи билет до Щатите.

Те успели да бъдат заедно само няколко дни до смъртта и. В погребалната процесия се включили агенти от полицията, които арестували Портър веднага след погребението на жена му. Той бил осъден на 5 години затвор. Започнал да пише разкази в затвора, за да издържа малката си дъщеря Маргарет. Един от тях - "Даровете на влъхвите" - бил последният коледен подарък за покойната му съпруга.

Не всички биографи разказват така тази история. Но дори да е градска легенда, без съмнение е много прочуствена и дори по-силна от прочутия разказ на О'Хенри. Затова ви я поднасям със  сърдечното пожелание да ви спохождат само щастливи коледни преживявания!

Макар Коледата вече да отшумява, реших да кача тази коледна история от една потребителка, защото много ми хареса.

... Никога не е късно за една хубава история, нали?! :)

Вървим с племеницата Мили в предпразничния Неапол. Светулките на гирляндите мигат. Събрали са целия коледен огън от пъстрите дюкянчета. Небето над нас сияе. Продавачите стоят около красивите коледни ясли – наречени „презепе”. Тълпи от туристи и неаполитанци са тръгнали на вечерна разходка. Не можеш да се разминеш. Всички гледат – почти никой не купува. Кризата е превърнала Коледния базар при "Сан Грегорио Армено" в приятно място за разходка и безплатно зрелище. Виждаме Марко, момчето на съседката, което с премръзнали пръсти се е свило зад една улична сергия . Мили го пита – „Да ти донеса ли чай?” Марко кима с глава. Алесандра го е оставила да продава гирлянди, звезди и малки кадифени кутийки – във форма на сърца и камбанки, в които са сложени сребърните фигурки на Мария, Йосиф и Детето – спасител. Сърцата са червени, камбанките - сини. Драго му е, че майка му го има за мъж в семейството. Той вече е на десет и може да се оправя сам със стоката. Сергията му е метър на метър и почти на ъгъл, все някой може би ще купи миниатюрното свето семейство.

Мили се връща с пластмасова чашка чай, завита със станиол. Марко я стиска между ръкавичките без пръсти. Позагрял, той се опитва да извика високо: „ Насам! Красиво и евтино! Подаръкът е от нас!” Ние с Мили стоим от лявата страна, да не закриваме сергията. Минава час, без никакъв резултат. Марко пак оклюмва. Майка му е на друга сергия и няма възможност да дойде при него, заради тълпата... Виждам една сълзица, която Марко скришом избърсва. Очите му се зачервяват. Още малко и ще се разплаче. Разбираме, че цял ден нищичко не е продал, а за масичката трябва да плащат наем, за осветлението също. Казвам му, че можем още да постоим с него, за да не се чувства сам. Той ни поглежда с благодарност. В този момент, красиво малко момиченце с черни бадемови очи и блестяща розова диадема дърпа баща си за ръкава... „Виж, виж,тати,  искам ги! Искам и сърце, и камбанка!” Момчето услужливо показва сребърните фигурки на момиченцето и ги слага в двете кутийки.  Вади и една посипана с кристали звезда за елха и я прибавя към тях. Сръчните му ръчички изведнъж не усещат студа. Подава пакетчето на малката. ” Ето, за теб струва само 5 евро!” и се усмихва широко.  Поема парите от баща й -   банкнота от 10 евро и му връща остатъка. Мъжът изненадващо не иска ресто. Но Марко театрално, настоява:  „Господине, аз съм един честен търговец!” и слага ръка на сърцето си, съвсем по неаполитански. Мъжът се усмихва и уважава молбата му. "Благодаря, за звездичката!", смее се малката принцеса и тръгва с татко си. „Чао, белла! Чао, синьоре!” Марко е забравил за студа. И очите му заблестяват - същински коледни светлинки. 

Лилия Ресенска

Някога, много отдавна в края на величествена борова гора, високо в планината в Германия имаше една малка къща. Тази малка къща, направена от дялани трупи, имаше само една стая и един прозорец. А от задната и страна – каменен комин, от който през зимата се извивше синкав дим.

Малката къща беше достатъчно голяма, за да приюти двама души, колкото и я обитаваха. Едната беше белокоса стара жена, толкова стара, че децата в селото мислеха, че се е появила на света заедно с планините и вековните дървета, които се извисяваха като великани зад гърба на малката къща. Лицето на старицата бе изпъстрено с дълбоки бръчки и ако децата можеха да разчетат тези линии, те биха им разказали множество истории за щастие, саможертва, любов, тревожно бдение край леглата на болни, спотаена болка, много дни на глад и студ, хиляди дела от безкористна любов към другите, но те, разбира се, не можеха да четат този странен почерк. Знаеха само, че е стара и сбръчкана и ходи прегърбена. Не се бояха от нея, защото на лицето и винаги имаше весела усмивка и намираше добра дума за всекиго. Заедно със старата жена живееше малко момиче на име Гретхен. То бе толкова мило и лъчезарно, че пътниците, които минаваха понякога край къщичката в края на гората, го сравняваха със слънчев лъч.

Зимата бе дошла и тежкият сняг бе откършил множество малки клонки от боровите дървета. Гретхен и баба и бяха на крак от рано сутринта. След скромната закуска момичето скочи и донесе стария вълнен шал на баба си, който изглеждаше толкова стар, колкото и самата баба. Гретхен винаги настояваше лично да увие баба си в шала, като за целта се качваше на пейката и, след като я увиеше плътно, и даваше целувка за довиждане. После бабата се отправяше в гората да събира паднали клони и съчки. Когато събереше голяма купчина, ги овързваше здраво и ги отнасяше в селото, да ги продава за подпалки. С дребните монети, които получаваше срещу съчките, двете с Гретхен се препитаваха, а гората щедро ги даряваше с дърва за огъня, за да им е топло в лютата зима. През лятото в малката градинка зад къщата отглеждаха картофи, репи и лук. Складираха ги за зимата, а с малкото пари от продажбата на съчките купуваха овесени ядки за Гретхен и малко черно кафе за бабата. Месо не ядяха, то струваше твърде скъпо. Въпреки всичко баба и Гретхен бяха щастливи, защото се обичаха силно. Гретхен прекарваше доста време сама, докато баба и беше в гората или в селото. Тя се научи да пее като вятъра през есента, да чурулика като птиците през лятото, да танцува като сенките и да говори със звездите, които гледаше през малкия прозорец на къщата, ако баба и закъсняваше или бе твърде уморена да разговаря, след като се прибере.

Понякога, когато времето беше хубаво, бабата взимаше Гретхен със себе си до селото. Случи се така, че е едно от тези пътувания стана само седмица преди Коледа. Очите на Гретхен грейнаха, когато видя украсеното коледно дърво зад витрината на магазина, куклите, куклените къщи, вълнените овчици. Тя никога не бе имала играчка през живота си и най-обикновените от тях и изглеждаха възхитителни.

Вечерта, след като хапнаха печени картофи и Гретхен изми съдовете, защото баба и беше твърде уморена, малкото момиче взе столчето си, сложи го в краката на баба си, седна и положи ръце на скута и. Бабата знаеше какво означава това – че детето иска да поговорят. Затова затвори старата Библия, която четеше, и каза с усмивка:

– Е, Гретхен, слушам те.

– Бабо, Коледа почти дойде, нали?

– Да, скъпа, само пет дни останаха още, – отвърна бабата с лека въздишка. Но Гретхен беше толкова развълнувана, че не усети въздишката на баба си.

– Как мислиш, бабо, какво ще получа за Коледа? – взря се тя с очакване в лицето на старата жена.

– Ах, дете, дете! Няма да имаме Коледа тази година, твърде сме бедни.

– Но, бабо, помисли за всички прекрасни играчки, които видяхме в магазина днес. Със сигурност има достатъчно дядо Коледа да донесе по една на всяко дете.

– Не, миличка, тези играчки са за хора с пари, а ние нямаме.

– Добре, бабо, а може би някое от децата от големите къщи в селото би разделило играчките, които получи, с някое дете, което си няма нищо.

– Ах, милата ми, сигурна съм, че ти би подарила Коледа на всяко дете, но те не са като теб. Главите им са пълни единствено с мисълта за това, какво сами ще получат, и не мислят за никого другиго, освен за себе си.

– А, бабо, дали не може скъпият дядо Коледа да покаже на децата в селото как да правят подаръци, които не струват пари, и някое от тях да ме изненада за празника? – още по-ярко разцъфна лицето на момиченцето. – И, бабо, може ли утре да накърша пресни борови клонки и да ги занесе на стария, болен човек, който живее при мелницата? Така ще има аромата на нашата борова гора в стаята си за Коледа.

– Да, скъпа, стори това, което би направило Коледа светла и щастлива, но не очаквай нещо за себе си.

– Но, бабо, нима забрави ангелите, които възвестяват раждането на бебето Христос? Те са толкова любящи, че не биха пропуснали нито едно дете. Ще помоля звездите тази вечер да им кажат за нас. Знаеш, – добави Гретхен с въздишка на облекчение, – звездите са толкова високо, че трябва да познават много добре ангелите, които носят посланията на любящия Бог.

Бабата въздъхна и прошепна тихо:

– Бедното дете, бедното дете!

Но Гретхен обви врата на баба си с ръце и я целуна звучно:

– Ти не говориш достатъчно често със звездите, бабо, иначе не би била тъжна по Коледа.

След това затанцува из стаята, като завъртя полата си, за да покаже на баба си как вятърът е накарал снежинките да танцуват сутринта. Беше толкова сладка и смешна, че баба и се отпусна и се засмя.

Дните минаха бързо и дойде Бъдни вечер. Гретхен разтреби стаята, баба и я беше научила да е прилежна домакиня, и се отправи към гората. Подсвиркваше си като птичка, защото така и се чувстваше – щастлива и свободна като птичка. Щеше да има много работа днес, подготвяше изненада за баба си, но първо накърши елхови клонки, които да занесе на следващата сутрин на болния старец, който живее при мелницата.

Денят се стори къс на щастливото, малко момиче. Когато баба и се прибра грохнала вечерта, завари рамката на вратата украсена с борови клонки.

– Това е за добре дошла, бабо, това е за добре дошла! – завика Гретхен. – Цялата ни къща ти отправя коледен привет. Виждаш ли как клончетата карат врата да изглежда сякаш се усмихва и казва: "Честита Коледа, бабо, Честита Коледа!"

Бабата се засмя и целуна внучката си. Двете влязоха заедно, а вътре имаше още по-голяма изненада - детето беше украсило колоните на леглото и камината с борови клонки и гроздове от червените плодове на самодивско дърво, което придаваше на старата стая наистина празничен вид. Гретхен започна да пляска с ръце и да танцува из стаята и това сякаш я изпълни с музика за уморената стара жена, чието сърце се свиваше от мисълта за разочарованието, което ще изживее детето на следващата сутрин.

След като вечеряха, Гретхен примъкна столчето си до баба си и положи малката си ръчица на коляното и с молба да и разкаже отново за пристигането на бебето Христос на земята: как ангелите възвестили за това със своите чудни песни и небето се изпълнило със светлина, невиждана дотогава на земята. Гретхен бе чувала историята много пъти преди, но никога не се уморяваше да я слуша. И сега, в навечерието на Коледа, искаше да я чуе още веднъж.

Когато бабата спря да разказва, двете поседяха малко в тишина. После баба се надигна и каза, че е време да си лягат. Бавно свали тежките си дървени обувки и ги постави пред огнището. Гретхен ги погледа замислено известно време и след това попита:
– Бабо, как ти се струва, дали има някой в този огромен свят, който мисли за нас в тази нощ?

– Не, Гретхен, не мисля, че има такъв, – отвърна старата жена.

– Не, бабо, грешиш. Сигурна съм, че коледните ангели го правят. Сега ще взема една от твоите дървени обувки и ще я оставя отвън на прозореца, за да могат да я видят, когато минават оттук. Сигурна съм и че звездите ще им кажат къде е обувката.

– Ах, глупаво дете! Само се чудиш как да си причиниш разочарование. Отсега мога да ти кажа, че сутринта в обувката няма да има нищо.

Но Гретхен не искаше да чуе. Тя грабна обувката, отвори вратата и се протегна към перваза. Навън беше тъмно и нещо меко и хладно нежно целуна косата и лицето и. Гретхен знаеше, че вали сняг и надигна глава нагоре, за да види звездите, но тежките, снежни облаци плътно бяха забулили небето. "Няма значение, – каза си Гретхен, – звездите са там, даже да не мога да ги видя, а коледните ангели не се интересуват от снежни бури." Точно тогава силен вятър се изви около момиченцето, прошепвайки нещо в ухото му, устреми се нагоре и разкъса облаците, така че в тъмното, загадъчно небе проблесна любимата звезда на Гретхен. "Ах, звездичке, звездичке, знаех, че си там, даже и докато не можех да те видя! Ще прошепнеш ли на коледните ангели, че малката Гретхен много иска да получи коледен подарък и че, ако те имат един в повече, могат да го оставят в обувката на баба и на перваза на прозореца?"
След това детето се прибра в топлата стая. Отправи се към леглото и, казвайки вечерната си молитва, благодари на Бога, че е изпратил детето Христос на земята, за да научи хората на любов и милосърдие. Миг по-късно момиченцето вече спеше и сънуваше коледни ангели.

На следващата сутрин Гретхен се събуди в ранни зори от звука на песни, идващ откъм селото. Тя знаеше, че децата са се събрали да пеят коледни песни на главната улица. Гретхен скочи от леглото и започна да се облича толкова бързо, колкото можеше, като си припяваше междувременно. Баба и се обличаше бавно, но Гретхен вече бе готова и изхвърча навън, за да провери какво са оставили ангелите в старата, дървена обувка. 

Белият сняг беше засипал всичко - дървета, пътища, пасища и къщи. Целият свят изглеждаше като вълшебна приказка. Гретхен се покатери на големия камък под прозореца и нетърпеливо дръпна дървената обувка. Останалият сняг от перваза се изръси отгоре и, но тя не обърна внимание. Втурна се обратно в къщата, като пъхна малката си ръчичка вътре в обувката, докато тичаше. 

– Бабо, бабо! – закрещя тя от въодушевление. – Ти не вярваше, че коледните ангели мислят за нас, но те го направиха, те го направиха. Има една мила, малка птичка, сгушена вътре в обувката ти. О, не е ли чудесна!

Бабата дойде и погледна какво носи детето в ръцете си. Там имаше едно синигерче с пречупено крилце. Очевидно бе пострадало в снежната буря и бе намерило подслон в старата обувка. Бабата пое пиленцето от ръцете на Гретхен и умело превърза крилцето му.  После показа на внучката си, как да направи хубаво, топло гнездо за гостенчето и го сложиха близо до камината. А когато седнаха да закусват, го гостиха с трошици.

След това Гретхен отиде да занесе пресните борови клонки на стария човек, който живееше до мелницата. А на връщане се спря да разгледа коледните играчки на няколко деца от селото, които познаваше. Но не си пожела нито една от тях, а забърза обратно към къщи.

Когато стигна у дома, видя, че пиленцето е заспало. Скоро обаче то отвори очи, завъртя глава и каза, както само птица може да каже:
– Сега, моя нова приятелко, бих искало да похапна пак.

Гретхен го нахрани с удоволствие. После го подържа в скута си, нежно милвайкие сивите перца, докато то съвсем престана да се бои от нея. Същата вечер баба и я научи на една коледна песен и и разказа нова коледна история. Гретхен реши да разкаже една приказка и на птичето. То мигаше с очета и така забавно въртеше глава, че Гретхен се смя, докато и потекоха сълзи.

По-късно, докато се приготвяха да си лягат, Гретхен прегърна баба си и прошепна:
– Каква чудесна Коледа имахме, нали бабо! Има ли по-прекрасно нещо на света от Коледата?!

– Не, чедо, – отвърна старата жена, – не и за любящо сърце като твоето!

На новородения Богомладенец Христос трима източни царе, наричат ги още влъхви, донесли богати дарове. Влъхвите били не само царе, но и учени – те наблюдавали небесните светила и когато забелязали на изток нова звезда, тръгнали след нея на поклонение при Младенеца.

Предание пази имената им: Балтазар, Каспар и Мелхиор. Съгласно него влъхвите били от трите възрасти: Балтазар - юноша, Мелхиор - зрял мъж, Каспар - старец, и от три различни страни на света - Балтазар от негроидната раса (абисинец или нубиец), Мелхиор - бял човек (от Европа), Каспар с източни черти или източно одеяние (Азия).

В дар на новородения Христос те поднесли злато, ладан и смирна.

Злато поднасяли в дар на  царете.

Ладан, скъпа ароматна смола, - в знак на велико благволение.

Със скъпото благовоние смирна по него време помазвали мъртъвците.

И така, влъхвите поднесли на Христос злато като на Цар, ладан като на Бог и смирна като на Човек.

(Тук започва интересното :) )

Тези дарове на влъхвите са съхранени до наши дни! Златото - 28 малки пластини с различна форма и тънки филигранни орнаменти, които не се повтарят на различните пластини. Ладан и смирна - около 70 топчета с големината на маслина.

Даровете на влъхвите се пазят днес на Света гора в Атон, Гърция - в манастира "Св.Павел". Историческата и духовната им стойност е неизмерима.

Божията майка грижливо пазила тези дарове през целия си живот. Малко преди смъртта си ги предала на Йерусалимската църква, където се съхранявали 400 години. Византийският император Аркадий ги пренесъл в Константинопол за освещаване на новата столица на империята. След падането на Византия през 15 век, били пренесени в Атон. Там ги предала сръбската княгиня Мария.

Даровете и до днес изпускат удивително благоухание. Понякога ги изнасят за поклонения и ароматът им изпълва цялата църква. Според монасите благоуханието им е лечебно за душевно болни и обладани от бесове.

Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа.

Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. Което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават. 

Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче.

Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг“. „Дилингъм“ се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингъм“ бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромничко и непретенциозно „Д“. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим“ и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно.

Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше долу по сивата ограда на сивия двор. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. Нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим.

На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство.

Изведнъж тя обърна гръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна. 

Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Савската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист.

И тъй великолепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. Те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим.

Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата.

Фирмата, пред която се спря, гласеше: „Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси“. Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря да си поеме дъх. Мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата.

— Бихте ли купили косите ми? — попита Дела.

— Аз купувам коси — отвърна мадам. — Свалете си шапката да видя как изглеждат.

И отново се струйна кафявият водопад.

— Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса. 

— Давайте ги по-бързо — каза Дела.

О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък за Джим.

Най-после намери. Това нещо несъмнено бе създадено за Джим и само за Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка. 

Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородство, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача.

След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото.

„Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?“

В седем часа кафето вече беше сварено, а нагретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите.

Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна:

— Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава.

Вратата се отвори, Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. Горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха.

Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела, с изражение, което тя не можа да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение.

Дела скочи от масата и се хвърли към него. 

— Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязах си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега „честита Коледа“, Джим, и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила.

— Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този очевиден факт.

— Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси.

Джим огледа стаята, като че търсеше нещо.

— Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат.

— Безсмислено е да ги търсиш — отвърна Дела. — Казах ти вече: отрязах ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим?

И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични, и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък.

Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата.

— Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. Но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках. 

Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последна възторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хлипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности.

Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени — два за отстрани и един за отзад, на които Дела толкова пъти се бе любувала пред една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни покрая, съвсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без някаква надежда, че ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения.

Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза:

— Косата ми расте толкова бързо, Джим.

Изведнъж тя скочи като попарено коте й възкликна:

— Ах, боже мой! 

Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал сякаш заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа.

— Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. Сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои.

Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна.

— Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използуваме още сега. Аз продадох часовника си, за да мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите.

Влъхвите, които са донесли дарове на младенеца в яслите, са били, както ви е известно, мъдри хора, удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертвуваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите. 

Когато се сетих за предишната коледна история на Пауло Коелю, когото почти не отразявам, и тръгнах да я търся, прочетох някъде из нета, че той всяка година пишел по една коледна приказка. Реших да прегледам и попаднах на тази, която ми е твърде насилено да е коледна чак или точно, но е една приятна приказка за добротата, подкрепата и лоялността в семейството.

На Бъдни вечер царят поканил премиера да се присъедини към него за традиционната разходка из столицата. За да не стават обект на празно внимание от страна на гражданите, двамата се преобличали за такива разходки като търговци от далечни земи.

Те тръгнали през центъра и се възхищавали на светлините на коледните елхи, суматохата около магазинчетата за подаръци и хората, бързащи към домовете си и празничната трапеза.

Но това бил светът на богатите. По пътя обратно към двореца те минали през беден район, където картината била съвсем различна. Нямало празнични светлини и шум, нито вкусни аромати във въздуха от празнични ястия. Царят обърнал внимание на премиера, че трябва да потърсят начин да облекчат живота на по-бедните граждани. Премиерът кимнал, знаейки че скоро въпросът ще бъде забравен или удавен в бюрокрацията по разпределянето на бюджета.

Изведнъж от най-бедната къща се чула музика. Това била една толкова разнебитена колиба, с толкова изгнили и разкривени дъски, че те можели през цепнатините да надзърнат какво се случва вътре. Гледката била изумителна: един старец, който седял в инвалиден стол, плачел, млад мъж с тъжни очи пеел и свирел на дайре, а млада жена с бръсната глава танцувала. На царя и премиера им станало любопитно и почукали на вратата. Когато им отворили, се представили за търговци, които идат от дълъг път и помолили за подслон.

– Можете да пренощувате в хотел в града – отвърнал им старецът. – Въпреки музиката, която сте чули, този дом е пълен с тъга и страдание.
Мнимите пътници се поинтересували какво се е случило и старецът им разказал своята история:

– Цял живот обучавах сина си в калиграфия, за да може някой ден да постъпи като писар в двореца. И макар той да я овладя перфектно, възможност за работа така и не се отвори. 

Миналата нощ сънувах такъв глупав сън - един ангел ми каза да купя сребърен бокал и царят ще дойде в дома ми, ще пие от чашата и ще даде работа на сина ми. Ангелът беше толкова убедителен, че реших да го послушам. Но ние нямахме пари даже за меден бокал. И тогава снаха ми отиде на пазара и продаде косата си. С парите купихме бокала. И сега с песни и танци те двамата се опитват да призоват Духа на Коледа, но изглежда нищо не се получава.

Царят помолил да му сипят вода и отпил от бокала.

– Знаете ли, – казал на домакините той, – ние днес се срещнахме с вашия премиер и от него знаем, че след една седмица ще бъде обявено място за нов дворцов писар.

Старецът кимнал недоверчиво и се сбогувал с пътниците. Но на следващата сутрин наистина царските глашатаи обявили навсякъде, че е нужен нов писар в съда.

Когато дошъл денят кандидатите да покажат своите възможности, влязъл премиерът и обявил темата на изпита. Кандидатите трябвало да отговорят писмено на въпроса: "Защо старецът плаче, младият мъж свири и пее, а жената с бръсната глава танцува?" Всички изпаднали в пълно недоумение, само един вехто облечен млад мъж в ъгъла се усмихнал широко и започнал да пише.

по мотиви от индийска приказка

Пауло Коелю 

Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Някога отдавна, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
- Какво е станало? – запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителят на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.


* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се бяха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.
- Защо? – попитах тихичко глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.
Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.
Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:
- Послушайте човека със сините очи! 

Асен Разцветников

Нека бъдният огън в душите ви е неугасващ! Нека грее с вярата и осветява пътя на надеждата! Нека изпълва с топлина и уют домовете ви! Нека даде пълни шепи жар за сърцата на приятелите и близките ви!

Не спирайте да поддържате огъня, за да примамва при себе си Здравето, Благоденствието и Любовта!
Желая ви щастливо Рождество!

(продължение оттук)

Мерцалов нарочно рязко загърби непознатия и се помести към края на пейката. Минаха пет минути в неловко мълчание, в продължение на които непознатият пуши цигарата си и косо (Мерцалов усещаше това) наблюдаваше съседа си.

- Приказна нощ - заговори изведнъж непознатият. - Мраз ... тишина. Каква прелест е руската зима!

Гласът му беше мек, ласкав, старчески. Мерцалов мълчеше, без да се обръща.

- А аз на дечицата на познати подаръчета купих - продължаваше непознатият (в ръцете му имаше няколко пакета). -  Но по пътя не се стърпях, завих, за да мина през парка: много е хубаво тук.

Мерцалов въобще беше кротък и свит човек, но при последните думи на непознатия получи пристъп на отчаяна злоба. С рязко движение се обърна към стареца и закрещя, нелепо размахвайки ръце и задъхвайки се:

- Подаръчета! ... Подаръчета! ... За познати дечица подаръчета! .. А аз ... а у нас, милостиви господарю, в тази минута моите деца издъхват от глад ... Подаръчета! .. А на жена ми и спря млякото и кърмачето цял ден не е яло ... Подаръчета! ...

Мерцалов очакваше, че след тия хаотични, озлобени крясъци старецът ще стане и ще си тръгне, но сгреши. Старецът доближи до него своето умно, сериозно лице с побелели слепоочия и каза дружелюбно, но със сериозен тон:

- Чакайте, не се вълнувайте! Разкажете ми всичко подред и колкото се може по-кратко. Може би заедно ще измислим нещо за вас.

В необикновеното лице на непознатия имаше нещо толкова спокойно и вдъхващо доверие, че Мерцалов непресторено, но страшно развълнувано и бързо предаде своята история. Разказа за болестта си, за загубата на работата, за смъртта на детето, за всичките си нещастия до този момент от днешния ден. Непознатият слушаше, без да го прекъсва и с една дума и все по-изпитателно и дълбоко се вглеждаше в очите му, желаейки да проникне до дъно в тая наболяла, възмутена душа. Изведнъж с бързо, съвсем младежко движение скочи от мястото си и хвана Мерцалов за ръката. Мерцалов неволно също стана.

- Да вървим! - каза непознатият , като теглеше Мерцалов за ръката. - Да вървим по-бързо! ... За ваше щастие, срещнахте лекар. Аз, разбира се, за нищо не мога да се закълна, но...  да вървим!

След десет минути Мерцалов и докторът вече влизаха в подземието. Елисавета Ивановна лежеше до болната си дъщеря, заровила лице в мръсните, омазнени възглавници. Момчетата кусаха борш на същите места, на които ги остави. Изплашени от дългото отсъствие на баща си и неподвижността на майка си, те плачеха, като размазваха сълзите по лицата си с мръсни юмручета и обилно ги проливаха в окадената купа. Влизайки в стаята, докторът смъкна кожуха си и оставайки по старомоден, изтрит сюртук, се приближи към Елисавета Ивановна. Тя даже не вдигна глава при неговото приближаване.

- Хайде, стига, стига, гълъбче, - заговори докторът и ласкаво погали жената по гърба. - Ставайте! Покажете ми вашата болна.

И по същия начин, както неотдавна в парка, нещо мило и убедително, звучащо в гласа му, застави Елисавета Ивановна мигом да се вдигне от постелята и безпрекословно да изпълнява всичко, което и казва докторът. След две минути Гриша разпалваше печката с дърва, за които чудесният доктор изпрати при съседите, Володя раздухваше с всичка сила самовара, а Елисавета Ивановна обвиваше Машутка със съгревающ компрес ... След малко се появи и Мерцалов. С трите рубли, получени от доктора, беше успял да купи чай, захар, питки и топла храна. Докторът седеше на масата и пишеше нещо на листче, откъснато от тефтера му. Приключвайки това занимание с полагането на своеобразна кривулица вместо подпис, той стана, затисна хартийката с чаената чинийка и каза:

- С това листче ще идете в аптеката ..., давайте през два часа по чаена лъжичка. Това ще предизвика отхрачване в малката ... Продължавайте със сгряващите компреси ... Освен това, даже дъщеря ви да има подобрение, извикайте утре за всеки случай доктор Афросимов. Той е свестен лекар и добър човек. Аз сега ще го предупредя. Това е, прощавайте, господа! Да даде бог, настъпващата година да се отнесе с вас по-снизходително от тази и най- важното, никога не падайте духом!

Като помаха с ръка на Мерцалов и Елисавета Ивановна, които все още не се бяха съвзели от изумлението си и пощипна мимоходом по бузата зяпналия с уста Володя, докторът бързо нахлузи високите ботуши и надяна палтото. Мерцалов се опомни, когато докторът беше вече в коридора, и се втурна след него. 

Тъй като в тъмнината нямаше ориентир, той закрещя напосоки:

- Докторе! Докторе, почакайте! ...  Кажете ми поне името си, докторе! Нека поне децата ми се молят за вас!

И той размахваше ръце, за да хване невидимия доктор. В това време от другия край на коридора спокойният старчески глас произнесе:

- Я! Какви щуротии измислихте! ... Влизайте бързо вътре!

Когато се прибра, вътре го чакаше изненада - заедно с рецептата, докторът беше оставил под блюдцето няколко солидни кредитни билета ...

Същата вечер Мерцалов узна и фамилията на своя нечакан благодетел. На етикета върху лекарството, точната ръка на аптекаря беше изписала: "По рецепта на професор Пирогов".

Аз слушах този разказ, и то нееднократно, от устата на самия Григорий Емилянович Мерцалов - същият този Гришка, който в описаното от мен Рождество проливаше сълзи в опушеното канче с постен борш. Сега той заема висок, отговорен пост в една банка, служейки като пример за честност и отзивчивост към нуждите на бедността. И всеки път, завършвайки своето повествование за чудесния доктор, той добавя с глас, треперещ от прикрити сълзи:

- От този момент все едно благодетелен ангел се спусна над семейството ни. В началото на януари татко си намери работа, Машутка се вдигна на крака, а ние с брат ми успяхме да постъпим в гимназията на държавна издръжка. Просто чудо стори този свят човек! А ние нашия чудесен доктор успяхме да видим отново само веднъж, когато го превозваха мъртъв към собственото му имение. И то не него видяхме, защото онова велико, мощно и свято, което живееше и гореше в чудесния доктор, докато беше жив, угасна невъзвратимо.

1897

Александър Куприн

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

(продължение оттук)

Влезе Мерцалов. Той беше в лятно палто, лятна плъстена шапка и без галоши. Ръцете му бяха подпухнали и посинели от студа, очите му хлътнали, запенен покрай устата като мъртвец. Той не каза на жена си нито една дума, тя не му зададе нито един въпрос. Разбраха се един друг по това отчаяние, което прочетоха взаимно в очите си.

В тази ужасна, каръшка година нещастие след нещастие настойчиво и безжалостно се сипеха върху Мерцалов и семейството му. Отначало той се разболя от коремен тиф и за лечението му отидоха всичките им скромни спестявания. След това, като се оправи, разбра, че неговото място, скромно място на домоуправител за двадесет и пет рубли месечно, е заето от друг ... Започна отчаяна, трескава гонитба на случайна работа, на кореспонденция, нищожно място, залагане и презалагане на вещи, продажба на всички домашни дреболии. А започнаха да боледуват и децата. Преди три месеца им умря едно момиченце, сега още едно лежи в треска и безсъзнание. На Елисавета Ивановна и се налагаше едновременно да се грижи за болното момиченце, да кърми бебето и да ходи до другия край на града, където ежедневно переше бельо в една къща.

Целия днешен ден той беше зает с това, с цената на нечовешки усилия да се сдобие отнякъде с няколко копейки за лекарство на Машутка. С тази цел Мерцалов обиколи едва ли не половината град, просейки и унижавайки се навсякъде; Елисавета Ивановна ходи при господарката си, а децата бяха изпратени с писмо при онзи господар, в чийто дом беше иконом по-рано Мерцалов ... Но всички се оправдаваха с празнични харчове или липса на пари ... Други, като портиера на бившия господар, чисто и просто гонеха молителите от прага.

Около десет минути никой не можа да произнесе и дума. Изведнъж Мерцалов бързо стана от сандъка, на който седя досега, и с решително движение нахлупи износената си шапка още по-ниско на челото.

- Ти къде? - тревожно попита Елисавета Ивановна.

Мерцалов, хванал вече дръжката на вратата, се обърна.

- Все едно, като седя, нищо не мога да помогна. Ще ида пак да опитам ... Поне милостиня да изпрося.

Излизайки на улицата, той безцелно тръгна напред. Нищо не търсеше и на нищо не се надяваше. Вече отдавна преживя оня отчаян период от бедността, когато се надяваш да намериш на улицата портфейл с пари или да получиш наследство от неизвестен, далечен роднина. Сега го владееше неудържимото желание да избяга, където му падне, да бяга, без да се озърта, само и само да не вижда мълчаливото отчаяние на гладното си семейство.

Да проси милостиня? Вече опита това средство днес два пъти. Но първия път някакъв господин в енотова шуба му прочете конско, как трябва да работи, а не да проси, а втория - му казаха, че ще извикат полиция.

Неусетно Мерцалов се озова в центъра на града, до гъстия плет на градския парк. Тъй като през цялото време беше се изкачвал нагоре, се запъхтя и усети слабост. Машинално той сви през входа и като извървя дългата алея с липи, покрити със сняг, се отпусна на ниската градинска пейка.

Тук беше тихо и тържествено. Дърветата, облечени в своите бели ризи, дремеха в неподвижно величие. Понякога от връхните клони се отронваше сняг и се чуваше как шумоли, падайки и закачайки се за други клони. Дълбоката тишина и великото спокойствие, охраняващи парка, изведнъж пробудиха в изтерзаната душа на Мерцалов нетърпима жажда за такава тишина и покой.

"Да легна и да заспя, - мислеше си той, - да забравя за жена си, за гладните деца, за болната Машутка". Като бръкна с ръка под палтото, напипа доволно дебелата връв, служеща му за пояс. Мисълта за самоубийство ясно се загнезди в главата му. Но той не се ужаси от тази мисъл, нито за миг не трепна пред мрака на неизвестното.

"Защо да умирам бавно, не е ли най-добре да избера по-кратък път?" Той вече се канеше да стане и да изпълни намерението си, но в това време в края на алеята се чу скърцане на стъпки, което се раздаваше отчетливо в мразовития въздух. Мерцалов с озлобление се обърна в тази посока. Някой вървеше по алеята. Отначало се виждаше само огънчето на ту разпалваща се, ту загасваща цигара. След това Мерцалов успя малко по малко да види стареца с невисок ръст, в топла шапка, кожух и високи ботуши. Стигайки до пейката, непознатият изведнъж рязко се обърна към Мерцалов и като с едно леко движение докосна шапката си, попита:

- Ще позволите ли да седна?

Краят следва ...

Момичета знам, че нямате търпение, но имам нужда от малко почивка. Ще го довърша по най-бързия начин. Днес.

Това е разказ за Пирогов, писан през 1897-ма. Дълъг е, ще го кача на части, за да имате търпение да стигнете докрая, защото си заслужава.

Следващият разказ не е плод на въображението. Всичко, описано от мен, действително се случи в Киев около тридесетина години назад и досега святото се съхранява в най-малки подробности в преданията на семейството, за което ще стане дума. Аз, от своя страна, промених единствено имената на някои от участниците в историята и предадох на устния разказ писмена форма.

- Гриша, Гриша! Гледа-а-ай, прасенцето-о-о ... Смее се ... Да! А в устата му има нещо! .. Гледай, гледай ... тревичка е, ей-богу, тревичка!.. Ама че работа!

И двамата малчугани, стоящи пред витрината на гастронома, започнаха неудържимо да се кикотят, ръчкайки се с лакти един друг в ребрата и правейки неволни подскоци от смразяващия студ. Повече от пет минути те стърчаха пред тази великолепна изложба, възбуждаща в еднаква степен и умовете, и стомасите им. Тук, осветени от ярките светлини на висящите лампи, се извисяваха цели планини от червени ябълки и протокали, издигаха се правилни пирамиди от мандарини, нежно златеещи в обвивките си от цигарена хартия; в чиниите се бяха изпънали с грозно раззинати усти и изпъкнали очи огромни пушени и мариновани риби; по-надолу, обкръжени с гирлянди колбаси, се червенееха резени бут с дебел слой тлъста, розова сланина ... Безбройни бурканчета и кутийки със солени, варени и пушени закуски завършваше тази перфектна картина, чиято гледка беше накарала двете момчета да забравят дванадесетградусовия студ и важното поръчение на майка си, поръчение, завършило толкова внезапно и толкова плачевно.

По-голямото момче първо се откъсна от съзерцанието на очарователната гледка. Дръпна брат си за ръкава и каза строго:

- Хайде, Володя, да вървим, да вървим .... Нямаме работа тук ...

 Едновременно сподавяйки  тежка въздишка (по-големият беше на десет години, освен това не бяха яли нищо от сутринта, освен малко зеленчукова супа) и хвърляйки последен жадно влюбен поглед на кулинарната изложба, малчуганите бързо побягнаха по улицата. Понякога през запотените стъкла на някой дом те виждаха елха, която отдалеч изглеждаше като огромен грозд от ярки, сияещи петна, а понякога даже чуваха звуците на весела полка ... Но мъжки прогонваха изкусителната мисъл да спрат за няколко секунди и да долепят очи до стъклото.

Докато се придвижваха, улиците ставаха все по-безлюдни и все по-тъмни. Блестящите магазини, сияещите елхи, скърцането на шейните, празничното оживление на тълпата, веселите подвиквания и разговори, поруменелите от студа засмени лица на наконтените дами - всичко остана назад. Заточиха се пустеещи места, криви, тесни пресечки, мрачни, неосветени склонове ... Най-накрая стигнаха до схлупената стара къща със странен вид - приземният етаж от камък, а нагоре дървена. Преминаха през тесния, заледен и мръсен двор, служещ на обитателите за помийна яма, спуснаха се в подземието и след като пребродиха коридора в пълна тъмнина, опипом намериха собствената си врата и влязоха вътре.

Повече от година обитаваха Мерцалови това мазе. Двамата малчугани отдавна свикнаха с тези опушени, плачещи от сивота стени, с мокрото пране на въжето провесено през стаята и с тази ужасна миризма на изгорял керосин, мръсно детско бельо и плъхове - истинската миризма на нищетата. Но днес, след всичко, което видяха на улицата, след това празнично ликуване, което почувстваха навсякъде, малките им детски сърца се присвиха от остро, недетско страдание. В ъгъла, на широкото, мръсно легло лежеше седемгодишно момиченце; лицето му гореше, дишаше мъчно и учестено, а широкоотворените блестящи очи гледаха втренчено и безцелно. До леглото от тавана висеше люлка, в която се захласваше от плач кърмаче. Висока, слаба жена с измъчено, почерняло от мъка лице, стоеше на колене до болното момиченце, като му наместваше възглавницата и в същото време не забравяше да побутва с лакът люлката. Когато момчетата влязоха, а заедно с тях от коридора нахлуха и кълба бял, леден въздух, жената обърна назад разтревоженото си лице.

- Е? Какво? - попита тя рязко и нетърпеливо.

Момчетата мълчаха. Само Гриша изтри носа си шумно с ръкава на палтото си, преправено от стар ватен халат.

- Занесохте ли писмото?.. Гриша, теб питам, даде ли писмото?

- Дадох - с прегракнал от студа глас отвърна Гриша.

- Е, и какво? Какво му каза?

- Всичко, както ни поръча. Ето, казвам, от Мерцалов писмо, от вашия бивш управител. А той ни наруга. "Махайте се оттук, - казва, - боклуци такива ..."

- Но кой беше това? Кой приказва с вас?... Говори ясно, Гриша!

- Портиерът ... Кой друг? Аз му казвам: "Вземете, чичко, предайте писмото, а аз тук ще почакам отговора". А той казва: " Как ли пък не, хич не се и надявай... Останало му на господаря време и вашите писма да чете ..."

- А ти?

- Аз всичко, както ни научи му рекох: "Нямаме нищо за ядене ... Машутка е болна ... Умира ..." Казвам му: "Само татко да си намери работа и ще ви се отблагодари, Савелий Петрович, ей богу, ще ви се отблагодари". А в това време звънецът като звъни, звъни и той ни вика: "Вървете по-скоро по дяволите! И помен да няма от вас!..." А Володка даже плесна зад врата.

- А мен даже плесна зад врата, - каза Володя, следящ с внимание разказа на брат си, и се почеса по удареното.

По-голямото момче изведнъж започна да рови угрижено в дълбоките джобове на халата. Измъкна накрая оттам омачкан плик, сложи го на масата и каза:
- Ето го, писмото ...

Майката не разпитва повече. Дълго време във вмирисаната, ледена стая се чуваше само неистовият рев на младенеца и краткото, учестено дишане на Машутка, което повече приличаше на безспирен стон. Изведнъж майката каза, като се обърна назад:

- Там има борш, остана от обяд ... Може би да хапнете? Само че е студен, няма как да го стопля ...

В това време в коридора се чуха нечии неуверени крачки и шумолене на ръце, търсещи вратата в тъмното. Майката и двете момчета, и тримата побелели от очакване, се обърнаха на тази страна.

Следва продължение ...

Заглавието неслучайно е с въпросителна. Намерих си едни коледни гатанки, които съм пускала преди години на други места и така са си останали неразгадани. Я, пак се пробвайте! :)

Малкото пастирче стояло на прага пред дома си и гледало голямата, ярка Звезда, мигаща над пътя за Витлеем. Измъчвало се, че всички пастири от селото се отправили натам, за да посрещнат Спасителя, за чието раждане пропели ангелите. На него също много му се искало да отиде, но мама не го пускала - притеснявала се, че е малък и няма топла връхна дреха.

Пастирчето въздишало горчиво и мама не издържала:

- Добре, ще видя какво мога да направя - и влязла вътре.

По пътя се задал приятелят на пастирчето - Моисей. Той бил малко по-голям и носел в ръце новородено агънце увито в топла кожа.

- Няма ли да идваш с нас? - попитал Мойсей.

- След малко ще ви настигна - радостно отвърнало пастирчето. - Само мама да ме стегне за път.

- Побързай! - тревожно казал приятелят му. - По пътищата е пълно с разбойници.

И продължил нататък.

След малко мама излязла на прага. Носела в ръце топлия кожух на починалия му баща и една кошничка.

- Ако имах време, можеше да подкъся кожуха ... - въздъхнала мама.

- Но скоро той ще ми е съвсем по мярка, само още малко да порасна. Няма нужда, мамо! - засмяло се пастирчето.

- Е, както си знаеш ... А в кошничката има скромен подарък за Младенеца и родителите му - две малки бучки сирене и две ечемичени питки. Нямаме друго ...

- Благодаря! - пастирчето греело от щастие. - Трябва да побързам да настигна другите.

То навлякло бащиния кожух, който стигал до земята, грабнало кошничката в едната ръка и пастирската гега в другата и поело с бърза крачка да настигне другарите си.

Когато излязло от селото, разбрало, че мама била права. Студена била нощта. Пък и страшна, макар че ярката звезда над пътя вдъхвала такава радост, че него съвсем, съвсем мъничко го било страх. Но защо ли все не му се отдавало да догони другите?

Изведнъж зад крайпътните храсти се раздал груб и силен глас:

- Стой! Парите или живота!

- Много смешно, Мойсей! Хайде, излизай да вървим заедно!

Но този, който се подал, не бил Мойсей, а едър, широкоплещест мъж, брадат и чорлав, облечен само в окъсана риза и с износени сандали на краката.

- Кой си ти? - уплашено прошепнало пастирчето.

- Не се ли вижда от пръв поглед?! Аз съм страшен и зъл разбойник. А също хитър и коварен разбойник - подслушах ви с приятеля ти в селото и те причаках тук, за да те обера!

- Но аз не нося пари, ние с мама отдавна нямаме никакви.

- Каква глупост - да тръгнеш без пари на път! - възмутено отбелязал разбойникът. - Смъквай кожуха тогава, че измръзнах да те дебна тук!

Пастирчето му го подало:

- Побързай да го облечеш, докато е още топъл! - после добавило: - Знаеш ли какво, мисля, че ще се сгрееш още по-добре, ако хапнеш една питка и бучка сирене. Аз ги нося за подарък на Младенеца Исус и родителите му, но мисля, че те няма да се обидят, ако изядеш половината.

Разбойникът не чакал втора покана и започнал да се храни гладно. Погълнал питката и бучката сирене на няколко залъка и по лицето му се четяло, че обмисля дали да не отнеме на момчето и останалото. Пастирчето чакало.

- Добро момче си ти! - казал накрая разбойникът. - Не бях срещал още такъв като теб. Най-добре се пъхни и ти под кожуха, ще те съпроводя до Витлеем, а то иначе ще измръзнеш.

Пастирчето се пъхнало отдолу и двамата поели на път. А по пътя разказвало на разбойника какво знае за новородения Младенец - че мъдреците отдавна са предсказали пристигането му и че той ще научи хората да обичат бога, да се обичат помежду си, да си помагат и да не се нараняват един друг. Как новопоявилата се звезда сочи пътя към него и ангелите с песните си са известили, че Чудото се е случило.

- И защо всички толкова искат да му се поклонят? - попитал разбойникът.

- Защото се е родил, за да спаси всички.

- Даже и мен ли? Та аз съм страшен и зъл разбойник!

- Да, даже и теб. Той обича всички.

- Хм, - промърморил разбойникът, - това прилича на истина. Ето, Младенецът се е родил и те е научил да ме нахраниш. И аз ще дойда да му се поклоня.

И те ускорили ход.

В пещерата било топло от диханието на добитъка и хората, дошли да се поклонят на новородения Христос. Богородица седяла на купчина златиста слама, полюшвала го в ръце и ласкаво му говорела:

- Виж, колко хора дойдоха да ти се поклонят! Дойдоха мъдреците и ти донесоха злато, ладан и смирна. Дойдоха пастирите и ти донесоха мляко, сирене, хляб, топли кожи и даже едно агънце. Дойде и малкото пастирче и ти донесе най-големия подарък - големия разбойник.

Младенецът мило ги погледнал, а към разбойника протегнал малката си ръчичка за благослов.

Когато си тръгнали, големият разбойник изпратил малкия пастир до дома, в крайна сметка двамата имали само една топла, връхна дреха. Там се запознал с майка му и останал да им помага. Скоро се оженили и нашият малък герой получил нов баща. А от големия разбойник станал добър пастир, защото вълците се боели от него, а хората, точно обратното, го обичали и уважавали.

по Юлия Вознесенска в съкращения

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Това е другото страшно коледно поверие, което обещах преди два дни. Повече няма, спокойно! :)

Според някои легенди, в нощта на Рождество добитъкът получава дар слово. Според други - само кучетата и котките. И тежко на този, който се поддаде на любопитството си и подслуша разговора им.

Някога отдавна имало една много стисната и алчна жена. Тя държала у дома си куче и котка, но ги хранела колкото да не умрат от глад. Веднъж, в навечерието на Рождество, ги чула да си говорят. Кучето казвало на котката, че скоро ще се отърват от лошата си стопанка - през нощта в къщата ще се вмъкне крадец, тя ще се разпищи от уплаха и затова той ще я убие. Котката отвърнала, че няма да се разплаче от загубата.

Жената изпаднала  в паника и хукнала да се спасява в съседите. Като отворила вратата, точно пред нея стоял крадецът, тя се разпищяла от уплаха и предсказанието на кучето се сбъднало.

Не знам с какъв произход е това поверие. Но когато го прочетох, се сетих, че във всички народни приказки, когато някой получи способността да разбира езика на животните, това се оказва опасен дар.

Таня допива чая си и баба и слага на масата табла, покрита с чиста, бяла кърпа.

- Бабо, какво има там? - нетърпелива е Таня.

- Козули.

- Какво? - не разбира внучката.

Баба смъква кърпата от подноса и се усмихва. Там лежат златисти, медени курабийки. Но какви курабийки! Всяка е във формата на овчица.

- Колко са сладки! - скача Таня и се надвесва над подноса. - Овчици! 

Баба доволно кима.

- Когато бях малка колкото теб, с моята баба за Рождество винаги печахме козули, ето такива тестени фигурки.

- А защо козули? Та те са овци, а не кози?

- Вярно! - съгласява се баба. - У нас на село печаха и кози, и крави, и коне. А моята баба винаги печеше овце. Казваше, че пастирите, които първи дошли да се поклонят на Христос, са пасели овце. И че сам Господ е сравнявал душата на вярващия човек с овца, защото тези животни са много кротки и послушни.

- Беее! - Таня хваща в ръка една тестена овчица и си играе. - Беее!

- А сега, сладка моя, - баба прибира чашата на Таня от масата, - слагай си престилката, за да украсим нашите овчици и после ще ги закачим на елхата.

- Супер! А с какво ще ги украсяваме? С боички ли? - недоумява момиченцето.

- Не, разбира се! Ето виж, в тези пакетчета има цветна глазура - бяла, розова, синя, жълта. Взимаме една овчица - баба слага една курабийка пред себе си - и и рисуваме очички, носле, уста, вълна, опашка, крачета. Красиво ли е?

Бабината къдрава овчица сериозно гледа Таня от масата.

- Хей, трябва да и нарисуваме панделка - вика Таня и грабва розовата глазура. - Ето така. Веднага се развесели!

Момиченцето си слага престилка и се хваща да украсява курабийките. Скоро масата се покрива с разкрасени овчици - коя има синя камбанка на шията, коя тропа с жълти копитца, а една държи в уста цял букет розови цветя.

***

- А сега - казва баба, когато всички са украсени, - трябва да ги оставим да изсъхнат. Виждаш ли, имат дупчици на гърба? През тях ще прекараме лентички и всяка овчица ще можем да закачим на елхата.

- Бабо! А защо една овчица няма дупчица? - забелязва Таня.

- Това е Спиридонова овца - намига баба.

- Как? - не разбира Таня.

- Така. Днес е 25 декември, денят на свети Спиридон (стар стил). И затова тази овчица няма да иде на елхата.

- А къде ще отиде?

- В устата на Танчето.

Таня пляска с ръце и радостно се смее.

- Но първо чуй историята за свети Спиридон и неговата овчица - започва да разказва баба.

Сяда на дивана и хваща плетката.

- Някога, много отдавна живял един овчар. Той се наричал Спиридон и имал много овце.

- Толкова много, колкото ние ще имаме на елхата ли? - пита Таня.

- Даже повече. Той имал огромно стадо. Но не това е важното. Важното е, че Спиридон обичал Бога и живеел така, че да не се срамува пред него. По съвест!

- Какво значи да живееш по съвест, бабо?

Баба пуска куките и сериозно поглежда внучката:

- Днес, докато украсявахме козулите, не ти ли се искаше да изядеш една или поне да и отхапеш крачето?

- Да, искаше ми се ... - изчервява се момиченцето.

- А защо не го направи?

- Мислех, че е лошо.

- Вярно! - усмихва се баба. - И това ти го е подсказала съвестта. И си юнак, че си я послушала. А случвало ли ти се е все пак да направиш нещо лошо, да се чувстваш зле от това и да искаш да се скриеш от всички? Но където и да се свреш, то не минава, докато не поискаш извинение от мама или татко. Случвало ли ти се е?

Таня кимва.

- Защото е проговорила съвестта ти. Съвестта е глас Божий у човека. Когато я слушаме, ни е радостно и леко, а когато не - тежко и горчиво. Да живееш по съвест значи винаги да ти е хубаво и спокойно на сърцето. Разбра ли?

- Така ми се струва - въздъхва Таня.

- И така, живял свети Спиридон по съвест. Затова хората го уважавали и го направили епископ на град Тримитунт.

- И той престанал ли да пасе овце?

- Не, останал си овчар. Но слушай нататък. 

Веднъж дошъл при него човек и му казал: "Продай ми 100 от твоите овце." "Какво пък? - помислил си свети Спиридон. - Аз имам много. Мога да му продам 100, след като му трябват."

Договорили се за цената. Спиридон бил много доверчив и купувачът решил да го измами, платил му за една овца по-малко.

- Ха! - възкликва Таня.

- Ха, я! Отделил му Спиридон 100 овце. Деветдесет и девет тръгнали спокойно с новия стопанин, само една не искала. Все се отбивала от стадото и се връщала обратно при Спиридон. Три пъти я водил той при купувача . Накрая онзи се разлютил и я грабнал на рамо, сам да я носи. А тя се дърпала и блеела, колкото и глас държи. "Нещо не е наред" - досетил се светията и казал на купувача: "Неслучайно не иска да дойде овцата при теб!" Тогава човекът разбрал, че хитростта му излязла наяве и паднал на колене пред Спиридон: "Прости ми, свети човече! Платих ти само за 99 овце. Ето, вземи пари и за стотната."

Спиридон му простил. А овчицата веднага станала послушна и сама тръгнала след новия стопанин.

- А аз нямаше да му простя! - възмущава се Таня. - И овцата нямаше да му дам!

- Защо?

- А той защо ме лъже?

- Да, детенце, според нашите обикновени човешки разбирания е по-добре да накажем измамника. Но светиите ни учат да прощаваме с примера си. Защото с кротост и смирение по-бързо можеш да научиш човека, отколкото с наказание ...

В коридора се чува шум.

- Елхата! - вика Таня и скача от дивана.

Инна Сапега

(в съкращения)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!