Притчите

В някое царство, а може би в нашето господарство живяла една жена и и се родило детенце. Кръстила го, поблагодарила на Бога, че детето излязло  едно такова румено като ябълка, ласкаво като теленце и разумно като най-мъдрия човек в селото. Обикнала го майката повече от себе си, гушкала го ден и нощ, жалела го с цялото си сърце и не се отделяла на педя от него. Но детето поотраснало и взела да го пуска в полето да поиграе, в гората да се разходи. И един ден то изчезнало, така и не се прибрало у дома.

"Дали мечка не го е изяла или таласъм да го е отвлякъл?" - помислила си майката.

Тази жена се наричала Щастие и била сътворена съвсем по човешки. Само очите и не били две, а едно и то не на лицето, а на върха на главата. И гърбът и не се огъвал. Затова виждала само нагоре, а с ръце хващала опипом каквото и попадне.

Тръгнало едноокото Щастие да дири загубеното си детенце. Нищо пред себе си не вижда, само по гласовете и детската миризма може горе-долу да се ориентира, но колко е това, повече или по-малко у всички деца си приличат. Лута се из тълпите и хване което и попадне - било то глупаво, било то грозно - прегърне го нежно и почне полека да повдига нагоре, да види с единственото си око то ли е скъпото и детенце. Издига го над главата си и го поглежда - не, не е то! Захвърля го и пак се впуска в търсене. Майчиното сърце не знае умора и отчаяние. Затова и до ден днешен Щастието хваща наслуки който му попадне, издига го небето, а после го захвърля. И така ще е до свършека на света.

руско предание

От новата ми "Голяма книга на българските легенди и митове", в която се надявах да има повече, които не знам, но все пак намират се. :)

Един гърбав човек замръкнал до самодивски кладенец. През нощта пристигнали самодивите и започнали да играят хоро. Човекът загубил ума и дума от страх, още повече го открили и го накарали да се хване на хорото с тях. Казали му каквото пеят и той да повтаря.

– Сряда, петък, сряда, петък ... –  запели самодивите.

– Сряда, петък, сряда, петък – повтарял гърбавият след тях.

Като се наиграли самодивите, една от тях го тупнала по гърба и гърбицата му изчезнала.

Прибрал се човекът по живо, по здраво. Разчуло се по всичките села как се е отървал от гърбицата. Дошъл при него друг гърбав, да разбере къде е самодивския кладенец, че и той да се излекува. Научил и отишъл там. 

През нощта историята се повторила. Дошли самодивите и накарали гърбавия да се хване с тях на хорото и да повтаря думите им.

– Сряда, петък, сряда, петък ... – запели самодивите.

– Сряда, четвъртък, пък чак тогава петък  –  викал гърбавият.

Като свършило хорото, една от самодивите тупнала човека по гърба и му пораснала още една гърбица.

Извод: Когато човекът с възможностите, респ. с парите, каже, че четвъртък няма - четвъртък няма! :D

Аз понеже съм от тия, дето вечно ще си ходят с две гърбици, че и повече, сама си се смях. А пък като тръгнах да си търся изображение, имах едно щото, но по-неутрално и попаднах през Гугъл на това, съвсем българско от блога на DSdiva, се оказа, че аз съм била провокатора на поста, вече прихнах с глас. :D

Попадна ми една интересна книжка с легенди и предания на средноазиатските народи от 1912-та. Имат много интересни легенди за сътворението на света, макар и доста наивни и тук-там със счупена логика. Но за сега подбрах това.

Мохамед дал на учениците си завет да не ядат месо от умрели животни (предполага се от естествена смърт). Но се намерил един месар, който продавал на нищо неподозиращите си клиенти такова месо. Научил един светия и се отправил към него. Сварил го в момент, в който се канел да одере и да разфасова едно умряло животно. Ръцете му били заети, а ножа държал между зъбите си. "Ти не съблюдаваш закона на Пророка, – разгневил се светията, – и храниш хората с нечисто месо. Затова стани сам животно и се храни с нечистотии." И месарят се превърнал в глиган.

Сега мохамеданите не ядат свинско месо, защото то е от човешка порода. А бивните на глигана са ножът, който той държал между зъбите си.

Според друга версия мохамеданите не ядат свинско, защото веднъж едно изоставено бебе било приютено и откърмено свиня. Негови потомци станали мохамеданите и не ядат свинско от благодарност към своята кърмилница.

Едно време като се размножили лошите хора, Господ решил да ги накаже с потоп. Тогава имало един добър и богат човек, когото всичките хора подигравали и му се присмивали, защото добрините му се смятали за ахмалък. Чрез ангелите си Господ обадил на тоя добър човек намерението си и му поръчал да построи една голяма гемия, в която да могат да се поберат всички видове животни по чифт. Човекът построил гемията, но защото била на сушата, хората взели още повече да му се смеят и да го смятат за луд. Гемията почнали да употребяват за нужник и за кратко време така се омърсила отвътре, че не можело да се влезе в нея. По едно време Господ пратил ангелите да видят готово ли е всичко. Човекът им казал, че е приготвил всичко, което е поръчано от Бога, но и се оплакал за положението на гемията, в което я поставили хората, които продължавали да мърсят.

Тогава се появила краста по хората и един човек крастав, който продължавал напук да ходи в гемията да мърси, се подхлъзнал вътре, цял се нацапал и от това оздравял. Като научили другите хора, и те започнали да ходят там да се цапат и всеки, който сторел това, оздравявал. Не минало много време и гемията била досущ очистена. Но имало още крастави и взели да смиват гемията с вода и с водата да се церят, докато накрая гемията станала съвсем чиста. Като дошли втори път ангелите да видят какво е станало, човекът обяснил как е очистена гемията и попитал кога да влезе в нея. А те му казали: "като видиш хората да започнат да ядат на железни софри, тогава ще зачукат клепалата и от всички видове животни ще започнат да приидват, но ти няма да повръщаш никои, а ще ги прибираш в гемията и когато се приберат всички, тогава ще влезеш и ти и ще си затвориш вътре".

Тоя човек имал работници - копачи - и един ден отишъл да ги обиколи и да им занесе обяд. Из пътя се заоблачило и додето да стигне на нивата, завалял силен дъжд, който през целия ден никак не престанал. Земята силно се разкаляла, вадички вода текли навсякъде, тъй щото не можело да се седне никъде, а пък работниците били много гладни. Дошло им наум тогава, та забучили дръжките на мотиките в земята, а със самите мотики образували един вид трапеза - софра и сложили яденето да ядат.  Тогава човекът разбрал, че това е знакът с железните софри, върнал се и зачукал клепалата, събрали се животните, събрал си и той синовете, снахите и внуците, и влезли в гемията и се затворили в нея. Започнал тогава да вали 40 деня и 40 нощи силен дъжд, покрил всичката земя и всичко живо, що било извън гемията, се издавило.

Между другите животни в гемията била и змията. По едно време тя изгладняла и пратила бръмбара да обиколи животните из гемията и да опита на кое животно месото е най-сладко. Бръмбарът обходил всички, върнал се при змията и почнал да и казва, че човешкото месо е най-сладко. Но лястовичката, която била там наблизо и дочула какво заговорил бръмбара за благодетеля си човека, изпреварила и му клъвнала езика, та не можал да доизговори и нахвали човешкото месо на змията. И тъй, ако не била лястовичката, змията щяла да  узнае, че човешкото месо е най-сладко, та щеше и сега да се върти все около къщите ни и да се храни от нашето тяло. Ето защо хората толкова обичат лястовичките, допущат ги да си правят гнезда в къщите и е грехота да им се развалят или да се мъчат и убиват.

Както лястовичката запазила живота на човека, така и котката се отплатила за стореното и добро. Когато гемията плувала, една мишка започнала да гризе дъното и без малко щяла да го прогризе и се издавят всички, обаче котката я съгледала, скочила та я уловила и изяла, затова и котките не бива да се мъчат и убиват сега.

Записана от учител в асеновградско село през 1906-та

Реших да издухам прахта от тая приказка (или легенда), която е от куриозните случаи в моите блогове, защото е българска, а я превеждах от руски за Бизнес приказки. На български не съм я срещала. Това, което ме подсети за нея, беше, че сутринта попаднах на упоменаване на руски филм от 83-та със същото заглавие и като проверих се оказа, че видимо е по мотиви от нея. Имената на главните герои са същите, сюжетът в основни линии също. Е, за български източници не се споменава никъде и героите са пременени като в "Тримата мускетари", но мисля да го изгледам. :)

Това се случило отдавна. Във времена, когато нито теб, нито баща ти, нито дядо ти още ги е имало на света. Тогава България управлявал цар Борис. Живеел в голям дворец в град Плиска. И като у всеки цар имал на служба придворен лекар. За него ще бъде и нашият разказ. Наричали го Василий, казвали, че е от гръцки произход. Бил учен и изкусен в работата си. Всяка болест можел да разпознае, за всеки недъг да изготви лек. При кого бил изучил лекарското изкуство ние не знаем, но сам за цял живот никого не обучил. Живеел сам като бухал в хралупата си и от всички пазел своите тайни. Даже слуги не държал, да не надничат как приготвя лекарствата, да не отнесат и троха от неговата мъдрост. Приличал на сандък със съкровища, заключен със здрав катинар. Но и за тази ключалка се намерил ключ.
Дошъл веднъж при лекаря глухоням момък, започнал да стене жално и да показва с ръце, че е готов да му служи за късче хляб. А лекарят Василий бил и скъперник в добавка. Взел момъка на служба. Мислел си, няма нужда да му плаща, щом е готов да работи за едната прехрана, а освен това каквото и да види и разбере не може да го разкаже на другите.
Лекарят не знаел, но ние знаем и вие ще узнаете. Живеел преди този момък Радомир в бедно рибарско селище край морето. Имал зорки очи, тънък слух и остър език. И от ум не бил лишен.
Още от детството си искал Радомир повече да види и да узнае. Отраснал и напуснал родното място. А когато пристигнал в Плиска и научил за лекаря Василий, веднага решил: "Това е работа за мен! Ако не успея да надхитря стария лисугер, значи нищо не струвам!"
Престорил се на глухоням и то така ловко, че при цялата си вещина лекарят не разпознал измамата.
Седем дълги години прослужил Радомир при лекаря Василий. Стривал треви, сушил корени, правел настройки от цветове. А когато метял пода и миел колбите, слушал и запомнял тайните рецепти, които лекарят си мърморел под носа. Нощем прелиствал дебелите книги в кожени подвързии.
Изминали още седем дълги години. Започнал Василий да го взима със себе си при болните. Доверил му се да пуска кръв, да слага пиявици, компреси да налага. Научил се Радомир болестите да познава, узнал коя от какво произтича и как се лекува. Така научил тайните на лекарското изкуство, със заключени съкровища се сдобил. А крепката, млада памет и светлият му ум ги приумножили.
За всичките четиринадесет години Радомир не произнесъл нито дума, нито веднъж не се издал, че живият звук от мъртвата тишина различава.
През това време отраснала дъщерята на цар Борис, Марина. Живото момиченце пред очите на всички се превърнало в красавица - бяла като сняг, румена като роза, ясно слънце в безоблачното небе.
Царят душата си давал за нея. От полъха на вятъра я пазел, желанията и предугаждал. А и всички в двореца я обичали, не само заради красотата и, но и за добрия и нрав.
Веднъж принцеса Марина се разхождала с приятелки в градината. Решили да играят на криеница и тя се скрила в гъст храсталак, така че никой да не може да я намери. Чакала да открият и не усетила как я оборил съня. Кратко поспала, слънцето едва успяло една мравешка крачка да направи. Но на бедата и толкова и стига! Събудила се друг човек. Главата и се въртяла, тялото - сякаш го трошат.
От този ден започнала да чезне принцесата. Алените рози на бузите и повехнали, ясните очи помътнели. Ту жар, ту студ я обземали. Все я боляла главата.
Лекарят Василий всякакви лекарства опитал. Нито едно не помогнало. Принцесата непрекъснато се влошавала. Вече и от постелята не се надигала, само лежала със затворени очи и стенела.
Царят обезумял от мъка. Лекарят не знаел какво да направи. А Радомир разпознал загадъчната болест, но се страхувал да не хвръкне главата от раменете му. Една дума да каже и ще разруши това, което градил четиринадесет години.
Захванал се Василий да приготвя нова отвара. Десет билки смесил, прах от девет редки минерала добавил. И после се замислил ... Какво да прави по-нататък?
Тук Радомир се решил. Приближил се до лекаря и започнал да показва със знаци. Докоснал темето, а после ушите си. Махнал капака на гърнето с отварата и започнал да жестикулира все едно казвал: "Излей я!"
Блеснали радостно очите на лекаря, разбрал знаците на помощника си. И в същото време злобно смръщил вежди, защото проумял, че младежът вече знае всичките му тайни.
"Е, нищо! - казал си лекарят. - Каквото е научил, научил! Така и ще умрат с него знанията, които е откраднал от мен. Та той е глух и ням. Кой друг може да разбере това, което е научил?!"
Излял Василий отварата и се отправил при царя.
-Разбрах какво измъчва дъщеря ти - казал му. - Има едно единствено средство, което може да и помогне ...
-Какво се бавиш тогава? - викнал царят.
-Почакай, царю! - отвърнал лекарят. - Това средство е като подхвърлена нагоре монета: от едната страна е здравето, от другата - смъртта. Никой не може да каже на коя от тях ще падне.
Заплакал цар Борис и казал:
-Да питаме дъщеря ми. Каквото тя каже, това и ще направим.
Царкинята даже не отворила очи, само прошепнала:
-Да става каквото ще! Повече нямам сила да търпя тези мъки! Повери ме, татко, на лекаря.
-Чу ли? - обърнал се царят към Василий. - Започвай!
-Думата на царя е закон! Но ми дай защитна грамота, че ако царкинята почине, няма да излееш гнева си върху мен.
-Ще ти дам такава грамота - съгласил се царят. - И още ще напиша, че ако върнеш живота на моето гълъбче, ще изпълня произволно твое желание.
Лекарят Василий винаги взимал немия слуга със себе си при болния, но този път му показал със знак да излезе. Двамата с царя останали в спалнята на царкинята и залостили вратата.
Василий и дал сънна отвара и зачакал да заспи дълбоко.
А Радомир по вита стълба се изкачил на тавана и през един отвор слушал и наблюдавал какво се случва долу.
Марина заспала толкова дълбоко, че изглеждала като мъртва. Василий взел остър нож и направил разрез зад бялото и ухо. Какво се показало? Огромен кърлеж се бил впил в мозъка на принцесата. Той я измъчвал ден и нощ.
-Ето - казал лекарят на царя - причината за болестта на дъщеря ти. Пропълзял е в главата и през ухото, когато е заспала в градината. Дръж се царю! Сега ще се реши ще живее ли дъщеря ти.
И Василий приготвил клещи да извади кърлежа. Но отгоре се раздал глас:
-Спри, учителю! Така ще я погубиш!
Вцепенил се царят и ръката на лекаря с щипците сякаш окаменяла. А гласът отгоре продължил:
-Не се страхувайте! Аз съм слугата на лекаря. Чуй какво да направиш, Василий! Накали до бяло игла и я забий в коремчето на кърлежа. Челюстите му ще се разтворят и крачетата му ще отслабнат. Тогава го вади.
Лекарят това и направил.
Царкинята веднага започнала да се връща към живота. Спяла дълбоко, както и преди, но дишала равномерно и на бледите и бузи се появила руменина.
Лекарят затворил раната, намазал я с благовонни масла и я превързал с чисто платно. После казал на царя:
-Сега и е нужно само едно лекарство - спокоен сън. Не я будете, докато сама не се пробуди.
И двамата тихо излезли от спалнята.
На следващия ден царкинята се усмихвала. На по-следващия поискала да яде. А на третия станала от постелята.
И наредил царят да извикат лекаря и неговия слуга.
-Думата ми е твърда като елмаз. Кажи какво желаеш в отплата и ще го изпълня.
-Нареди да убият слугата ми!
Помрачило се лицето на царя.
-Поискай нещо друго! - казал той. - Дадох ти твърда дума, но до постелята на дъщеря си се заклех, че ще наградя и слугата ти. Вие двамата бяхте като крилата на една птица, която върна живота на детето ми.
-Царю, имам грамотата ти! - настоял лекарят.
Тук напред пристъпил Радомир.
-Позволи ми и аз да кажа нещо, царю! Знам, че Василий няма да отстъпи. Той иска смъртта ми. И ти не можеш да не сдържиш своето обещание. Да направим така: лекарят да приготви отрова и аз ще я изпия, но ако оцелея, аз ще приготвя отрова и искам той да я изпие. Така ще бъдат изпълнени и двете ти клетви.
-Съгласен съм! - казал царят, а наум си помислил: "Жалко и за двамата, но няма какво да се направи! Който излезе жив от това изпитание, значи е най-изкусен в занаята. Той и ще бъде царски лекар."
Сутринта Василий донесъл отровата, която варил цяла нощ. Пред очите на царя Радомир изпил чашата до дъно. Изпил я и попитал лекаря:
-Колко ще живея?
-До вечерта ще си мъртъв! - злобно отвърнал той.
-Довечера ще дойда - засмял се Радомир - и ще донеса отрова за теб. А ти, царю, заповядай на домочадието си да не доближава до вратата и прозорците на стаята ми. Смъртоносни ще бъдат даже разредените пари от отровата ми.
Василий заскърцал със зъби:
-На залез слънце няма да те има! Няма да ми се наложи да пия отровата ти.
-Жал ми е за теб, учителю! - засмял се слугата отново.
Когато слънцето се скрило зад хоризонта, Радомир се явил пред царя.
-Жив и здрав съм, царю! Сега гледай! - казал той и взел една празна чаша от масата. - Ще я напълня с отрова, за която няма противоотрова, защото не е отрова.
С тези думи Радомир напълнил чашата от фонтана, който бълбукал в центъра на залата.
В този момент вратите се отворили и влязъл лекарят.
-Проклятие! Ти си разпознал отровата ми и си успял да я обезвредиш.
-Така е! Ненапразно бях твой ученик!
-Но не забравяй, че аз бях твой учител! Да премерим сили за последен път.
-Аз не искам смъртта ти, както ти искаше моята. Ето какво ще ти кажа. Ако разпознаеш отровата, ще бъдеш спасен. Ако не, ще умреш от първата глътка. Вземи!
И Радомир му подал чашата.
Василий я поел и побледнял. Отровата нямала нито цвят, нито мирис. С трепереща ръка поднесъл чашата към устните си, отпил и паднал мъртъв. Страхът го убил!
Така свършил този спор.
Радомир станал придворен лекар. Много години проживял, много хора изцелил. И оставил след себе си трима ученици, на които предал всичко, което сам знаел.

Искаше ми се отдавна да ви разкажа някоя от притчите за Демир баба – Железният баща. Откакто попаднах на сборника с легенди за него, съм омагьосана от тях, много ми се иска да посетя храма му и да усетя енергията на това място. Може скоро да имам тоя шанс, но да се върнем на приказките. Отворих си дашборда да разкажа историята за воловете на Демир баба, която ми се стори подходяща лятна приказка, и се усетих, че най-вероятно имаме проблем с понятийния апарат и трябва да го компенсирам от другаде. Знаете ли какво е това (д)жид? Или мислите, че е остаряла дума за евреин? Тя е, но явно се е появила като такава в по-късни времена, когато по нашенско митологичните представи за първите хора на земята са се омешали със старозаветните. И тъй, към (д)жидовете. :)

ТРИТЕ ПОКОЛЕНИЯ ХОРА

Първите хора на земята живели отдавна, в незапомнени времена, били великани. Наричали ги жидове, джиневизи и елини. Те били истински исполини. Жилищата им били до извори и кладенци, защото не можели без вода. Такова жилище имало при извора до село Арчар Видинско, което и досега се нарича Жидовец. Оградата на този извор е зидана от великаните с големи камъни, каквито обикновените хора не могат да вдигат.

Жидовете – великани се появили от земята като гъбите. Те били много високи и като се превият можели да стигат водата на всеки кладенец. А огън си подавали през къщите. За играчки им служели големите колкото човешки ръст каменни баби при гр. Плиска.

Тия великани били много силни и юначни и никой не можел да ги надвие. Те се борели с крилатите огнени змейове и ламите. Когато змейовете захващали да гърмят и да стрелят с огнени стрели от облаците, жидовете грабвали големи колкото канари камъни, туряли ги на главите си и викали към змейовете: “Каменна ми главица, какво ще ми сториш!” От тогава и до ден днешен е останало като се прогърми рано напролет или когато човек за първи път чуе гръмотевица, да вземе камък, да се чукне с него по главата и да каже:

- Чук, чук, каменна ми главица!

Жидовете обичали да седят на едно място и да си подават каквото им трябва от бърдо на бърдо и от могила на могила – теслата, с която да си оправят ралото и строили манастирите си, чибуците, с които пушели вечер. Тези най-първи хора великани били твърде високи и едри. Като бягали по кърските /полските/ си работи, те се спъвали в къпините, падали и си разбивали челата, не можели да стават и кой където паднел, там си и оставал. Не им вървяло никак да се множат и оцеляват.

Господ, като видял, че така не е добре, разкаял се и оставил да се свършат.

След тях създал друг род хора: педя човек лакът брада. Те, като работели по полето, качвали се по-бъза, за да търсят и разпознават воловете. А когато слагали да варят боб, качвали се по дръжката на гърнето, да видят дали е уврял и се държали за сламка, да не паднат да се удавят. Започнело ли да гърми и да вали дъжд, те ужасени се скривали под листата на лапада, да не ги удавят капките.

Тези дребни хора не се бояли от къпините, както великаните, но се губели из треволяка и буренака, а змиите започнали да ги хапят и гълтат. Тогава имало много едри змии. Пчелите и мравките също не им давали мира и много пакости им правели. Избирали главите им за кошери и мравуняци, затова и тези хора измрели и се свършили.

Тогава Господ разбрал, че хората не трябва да бъдат нито много големи, нито много малки, а средни. И че трябва да са жилави и гъвкави, за да могат да оцеляват. Това са днешните хора. Господ ги направил по-малки и слаби от жидовете, да не могат да се борят с лами и змейове, но по-големи от джуджетата, да не се плашат от треви и буболечки, и разпоредил да се опасват с пояс през средата, през кръста, да помнят и да не забравят, че са средни човеци.

ЦАР ДЖЕНЕВИЗ

От времето на първите човеци, жидовете, по българските земи са останали четири великана, за които се помни и до днес. Това са цар Джиневиз, безсмъртният Рим папа, който живял първо в Родопите, а после в Рим, Крали Марко – великан над великаните, за когото няма българин да не знае, и Железният баща – великанът на Лудогорието.

Цар Джиневиз бил много силен и алчен. Повече от златото, той обичал само едничката си дъщеря. Тя била невиждана красавица, хубава – да й се ненагледаш, добра – да й се ненарадваш. Песента й карала изворите да спират. А извори в страната на цар Джиневиз имало много. От тях тръгвали буйни води, бистри и чисти като огледало. Царската дъщеря по цял ден стояла над тях и се любувала на образа си. Но един ден се подхлъзнала, паднала в дълбините на извора и се удавила. Целият народ я оплакал, а цар Джиневиз онемял от безутешна скръб. Като знаели любовта му към златото, министрите решили да го утешат като направят една статуя на дъщеря му от злато. Поотпуснал се царят, но не харесал лицето й. То трябвало да бъде не студено и безжизнено от метал, а от нещо по-меко и топло. Разпоредили министрите да се донесе восък и майсторите направили лицето на царкинята меко и свежо, съвсем като истинско. Но цар Джиневиз пак бил недоволен, че лицето на дъщеря му е жълто и печално. Този път министрите разпоредили да докарат жертвени агнета и да ги заколят. С кръвта им окъпали лицето на царкинята, ала то пак си останало безжизнено, макар и усмихнато.

Цар Джиневиз освирепял и решил за отмъщение да пресуши изворите като изгребат водите им. Но може ли вода от извор да се изгребе? Тогава решил да ги затрупа. Натрупали край всеки извор грамада от вълна и восък, смесили ги и запушили изворите, като ги заключили с метални решетки и отгоре натрупали пръст. Така се появили могилите в Лудогорието и Добруджа, а водите в тях изчезнали. Под всяка могила останал затрупан по един извор. И колкото могилата е по-голяма, толкова изворът под нея е бил някога по-силен.

източник

Подковани с тия знания, вече можете да пристъпите към легендите за Демир баба. Можете да ги намерите ТУК. Започват от 13 стр. Рядко добри притчи, особено от средата нататък. Горещо ви ги препоръчвам!

Приятен уикенд на всички! :)

P.S. Забравих да кажа кое е най-впечатляващото за мен в легендите за Демир баба – как цялата българска история до края на , а-хмъ, османското владичество е вкарана в цикъл приказки за една митологична личност. Изумителна работа! :)

Вчера Мария се оплака, че не разбирала диалекта на приказката за пшеницата и ръжта. Явно, че колкото и да ги харесвам в автентичния им вид, се налага да ги осъвременявам.

Ето още една от същата книга ("Животът на източнотракийските българи" на П.Маджаров), която ме разсмя. Осъвременена. :)

Жив фразеологизъм!

Та, ако сте планирали да прекарате отпуската си по Южното Черноморие в търсене на съкровища, я по-добре идете на плаж, вместо да ви хапят комарите по блатата. :D

Енно вряме Пченицата и Ръжта били комшийки. Госпокь пратил хабер да подат в цръквата да си избере коя от двете по ше бива за лютурия (нафора).

– Хайде да вървим, че госпокь е дошъл и ше ни чака! – рекла Пченицата на Ръжта.

– Като си пингюк (ниска, дребна), върви! Я съм видна и оттука. Ку му трябвам на господе, нека ме избира! – закискала се Ръжта.

Отишла Пченицата на цръква пре господе. Той нея избрал за лютурия. Затва сега дойде ли ред да се носи ляб на цръква било за помен, било за лютурия, било за кръщеньня или за светец, саде от пшенично брашно се мяси.

 П.Маджаров, "Животът на източнотракийските българи" 

Мислех да я сложа в "Бизнес приказки", но за там се нуждае от актуализация. Това, че от място не се виждаш, колкото и да си висок, е сигурно и до днес, но да чакаш господ да те повика вече е меко казано недостатъчно. :)

Днес е света Неделя и подвижният празник "Вси български светии". Честито на именниците!

В народната митология света Неделя е сестра на света Петка. Двете заедно строят  мост към небето, по който могат да минат само праведните души.

Чистех компютъра и си намерих вътре тая книжчица – "Храната сакрална и профанна", т.1 - издание е на етнографския институт към ЕК"Етър". Не помня защо точно съм я свалила, най-вероятно защото винаги ми е било много интересно какво са яли старите българи. Уникална е – пълна с интересни статии за различни региони на България и автентични рецепти от тях. Ако проявявате интерес, можете да я потърсите в сайта им. На мен ми се прищя да споделя поверията за хляба и трапезата, има някои, които не бях чела/чувала.

Пред хляб и трапеза не се псува, не се говорят мръсни и неприлични думи, не се сквернослови.

Пред хляб и трапеза не се кълне и проклина, не се вика и кара. Пред хляб и трапеза не се лъже.

Пред хляб и трапеза не се сяда неприлично (разкрачено, разкиркетено), не се кръстосват крака, не се ляга и яде лежешком, не се протяга, не се пърди.

Не се пресяга и подава над хляб и трапеза.

Не се ляга за сън докато другите ядат, защото никой не е по-голям от хляба.

Върху софра не се сяда.

Върху софра не се чука с пръст, защото под нея се крие (стои) дявола и ще го повикаш; ще дойде.

Софра не се прескача, защото е голям грях.

Празна софра не бива да остава, че плаче, кълне, вещае кавга и сиромашия в дома. Затова веднага на нея се слагат хляб и сол и после се нареждат другите манджи.

Когато се слага трапезата за ядене, не се слага върху нея празна паница, че ще се изпразни хамбарът.

Не се слагат повече лъжици отколкото са хората в къщата, че ще ти дойде неканен гостенин.

Лъжица не се слага с опакото нагоре, че е на сиромашия и глад. Не се започва ядене на хляб преди да се прекръстиш.

Не се пее пред софрата и когато ядеш на нея, че ще се ожениш за циганин (циганка); ще се ожениш за пияница.

Когато се яде хляб на трапезата, не се говори. Който говори, яде костите на умрелите.

Хляб не се обръща и не се оставя да стои с опакото нагоре и горната кора надолу, че ще бие градушка и ще изяде хляба на хората. Обърнат хляб не се реже и чупи.

Не се посяга към хляба преди да се каже (прочете) молитва.

Неумит, с мръсна ръка не се посяга към хляба и не се сяда на трапезата, че е голям грях и лошо за човека и къщата; на сиромашия е. С мръсни (немити) ръце не се пипа и яде хляб.

Дори да са чисти, преди сядане на трапезата, ръцете трябва да се измият.

Не се излиза с неомити ръце след ядене, че ще изнесеш (ще излезе) хляба от къщата.

Хляб не се реже с нож, защото има душа.

Хляб не се чупи с нокти (не се забиват нокти в хляба), че няма да има берекет в къщата.

Току що изваден от пеща хляб не се яде веднага, а се завива с месал да постои малко, за да обиколи нивата.

Отчупената страна на хляба не трябва да сочи навън, че ще излезе човек от къщата.

Хляб не се реже и чупи от две страни, защото ще повикаш дявола; ще дойде дяволът.

Трохи не трябва да падат на земята под масата, че под софрата стои дяволът и се храни с тях и ще стане много силен.

Трохи и хляб не се тъпчат по земята, че Господ ще си го вземе на небето.

Трохи и хляб не се хвърлят и горят в огъня, че ще гори житото (хляба) на нивата, на онзи свят ще ги вадиш с голи ръце от огъня.

Трохи и хляб не се метат към вратата, че ще се измете (излезе) берекета (хляба) от къщата.

Хляб не се изхвърля.

В постелята не се яде и върху трохи не се спи, че ще сънуват лоши сънища и ще се сбъднат, ще сънуваш змии.

Не се яде хляб и не се сяда на трапеза, когато по небето се святка и гърми. Тогава змейовете се бият с халите и може да се тресне върху хората.

Залък или парче хляб не се оставя, че ще те остави либето или пък ще те надвие (надбори, завали) циганчето.

Мома, когато яде хляб, не трябва да прави много трохи, защото ще се ожени за вдовец с много деца.

Не се взема парче хляб в ръка, ако имаш залък в устата, защото човек от къщата, който е навън, ще гладува.

Не се чупи хляб от парчето на хранещият се до тебе, защото ще се скарате (Банат).

Хляб не се чупи само с една ръка.

Не трябва да се взема втора вилица ако държиш друга връка, защото ще се ожениш втори път.

Не се хвърля последния къшей хляб, защото си изхвърляш късмета.

Хляб през прозорец, през плет и през праг не се подават, все едно, че го хвърляш на куче, няма да ти се намери (да имаш) на оня свят.

Деца не трябва да си играят с хляб и тесто.

На децата не се дава да ядат хлаб, когато ги пускат от училище, защото ще забравят какво са учили през деня.

Грехота е да се откаже хляб на чужд човек, гост или просяк.

От сложена софра не се дава хляб на просяк, че ще се свърши хлябът в къщата.

Когато се яде хляб, от софрата не се дава на куче или на котка, че ще иде хлябът след тях; ще свърши хлябът в къщата.

Намерен хляб не се изхвърля и подминава, а се целува и се дава на животните.

Хляб не се мирише.

Не се яде хляб когато залязва слънцето (когато се мръква), защото тогава ядат просяците и който яде тогава, ще стане просяк; на сиромашия е.

Не се яде хляб, от който са яли мишки (наяден), защото ще ти се изприщят устата.

Никой не сяда на софрата преди да дойде и да седне първо стопанинът.

Не се става от софрата, докато не се наядеш, защото празно място край нея не бива остава. Стане ли се веднъж, не се повтаря да седнеш.

Не се сяда далече от трапезата и хляба, защото дяволът стои между вас. Ако мома е седнала далече, ще се омъжи надалече. Ако е момък, ще вземе за жена другоселска мома.

Не се сяда на кюше (на ъгъл) на трапезата (на масата), че няма да се ожениш; ще те искат от две места.

Не се яде хляб с лявата ръка, защото храниш дявола.

Не трябва да се оставя недоядено парче хляб (залък), защото си оставяш късмета.

Не се става от софрата със залък в устата, защото се изнася хляба и късмета от къщата.

Когато се вдига софрата винаги се оставя по едно къшейче (парченце) хляб на нея, за да не свършва хлябът на масата. Това парченце се дава после на кучето.

Щом се нахранят всички трапезата не се оставя нераздигната, защото на нея се настанява дяволът. Раздига се веднага.

В къщата не се оставя празна трапеза, защото ще се раждат деца без късмет; ще ги гони глад през целия им живот.

Щом се стане от трапезата, не се излиза навън с немити ръце. Не се краде квас за хляб (мая), защото нещастие ще сполети къщата.

Квас в неделя не се докосва.

Квас не се дава на заем, защото хлябът ще тръгне след него, ще излезе от къщата, на глад е.

Квасът не трябва да преспива в къщата с мъртвец. Веднага се подменя.

Хляб не се замесва (меси) с лявата ръка, че не е на хубаво.

Когато жена ще меси хляб и сее брашното през ситото, не трябва да ů се тресат полите (Врачанско).

От първото замесено тесто след погребение квас не се оставя.

До 40 ден след погребение не се меси хляб с квас, защото както се разширява (бухва) тестото, така ще се разпъва душата на умрелия.

Жена, когато ще меси хляб, не бива да се събира с мъж срещу деня и през деня. И той не трябва да я закача, когато меси. Ако това стане, жената става, изтръсква брашното от нощвите, измива се, преоблича се с други дрехи и слага ново брашно да меси. Когато жена меси хляб, през този ден не коли животно. Когато жената е нечиста (в мензис), не пресява брашно и не меси хляб. Лошо е за брашното, ще червяса, а хлябът не втасва. Такава жена не влиза и в хармана при вършитба, защото е лошо и за житото. Не меси и пече особено обредни хлябове. При сеитба не пипа семето за посев.

Бременна и лехуса (родилка до 40 дни) не месят хляб.

В неделя хляб не се меси.

В събота не се меси хляб за ядене, защото е мъртвешки ден. Месят се само хлябове за умряло.

Не се кълне земята и нивата, защото дават хляба.

Ангел Гоев,  "Хлябът и трапезата като табу"

:) Нещо по-алтернативно ми се прииска за утрешния празник. Не че въобще не прилича на нашите тази приказка, но все пак малко повече е подсилен религиозния елемент.

Един старец имал трима сина и една дъщеря. Дошъл един ден момък да се сватосва за дъщерята. Като се венчали, я отвел от бащиния дом. Младоженецът пожелал младата му булка нищо да не взима от къщи, защото той бил самият свети Петър и не му приличало да държи у себе си вещи от дома на грешник.

Младата жена била доволна от живота, само едно я огорчавало: мъжът и бил пастир, от сутрин до вечер прекарвал с овцете и нито ден у дома. Дошъл един ден да я види най-големия и брат и тя му се оплакала. Решил той да и помогне и като си дошъл зетя късно през нощта, му рекъл:

– Сестра ми се оплака, че нито ден не си прекарал у дома, откакто сте се оженили. Дай утре аз да изкарам овцете, а ти си остани вкъщи.

Свети Петър се съгласил. На заранта, като изпращал шурея си със стадото, му заръчал за миг да не се отделя от овцете: където те – там и той; когато спрат, и той да спре; когато тръгнат към къщи, и той с тях да се прибира. 

Тръгнали овцете към пасбището, шуреят подире им. Вървели, вървели, стигнали до брега на широка река. А през реката вместо мост била сложена сребърна сабя с острието нагоре, наточена като бръснач. Овцете се качили на моста и преминали, но пастирът се уплашил. Седнал на брега под едно дърво и така прекарал целия ден. Вечерта, като овцете се върнали, тръгнал подире им и се прибрал в дома на сестра си. Свети Петър го попитал:
– Как мина денят?

– Добре – отвърнал шуреят.

– До самото пасбище ли отиде с овцете?

– Да – излъгал онзи.

– И какво видя по пътя?

– Нищо особено.

Свети Петър казал на жена си, че брат и не става за овчар и го отпратил.

На другия ден се явил средният брат, историята се повторила, отпратили и него. Накрая дошъл най-малкият. Излязъл и той с овцете, стигнал до реката, над която наместо мост сабя стояла. Като минали овцете по сабята, и момчето си рекло:

– Щом овчиците, твари божии, преминаха без вреда по острието на сабята, значи и аз трябва да мога.

И само като сложил крака си отгоре, сабята се превърнала в истински мост. Преминал спокойно над реката. Продължил нататък и видял два големи камъка, които се удряли един в друг с такава сила, че хвърляли огнени искри. Но овцете тръгнали спокойно помежду им и момъкът подире им. След това видял два лъва, които се биели така стръвно, че си късали един друг парчета месо. Но овцете минали и между тях, момъкът ги последвал. После минали край една хубава, зелена поляна, където пасели коне, толкова мършави, че ребрата им се броели. А след нея край суха, прегоряла трева, от която пощипвали  красиви, охранени коне. Стигнали до място, обхванато от огън с такива високи пламъци, все едно светът се е подпалил. Овцете минали и през огъня, момчето и то с тях. Накрая се озовали в чудна градина, където овцете спрели и захванали да пасат. В градината имало красиви розови храсти, щедро обсипани с разцъфнали рози. Младият пастир решил да набере букет за сестра си. Късал, късал цветя, сложил ги в шапката си и отишъл за още. Върнал се, гледа в шапката, а там пет рози останали. Ядосал се и се развикал:

– Ах, проклети овце! И розите сте опасли.

Отишъл да набере още, върнал се и пак само пет рози в шапката намерил. Така няколко пъти, докато овцете не поели към къщи и трябвало да ги последва и той.

Като се прибрали, свети Петър разпитал и него – къде са го завели овцете и видял ли е нещо интересно. Момъкът му разказал всичко, както си е било. Свети Петър останал много доволен и му обяснил, че овцете са душите на праведниците, реката със сребърната сабя – Йордан, където Йоан кръстил Исус, камъните и лъвовете – несговорчиви съседи, които не спират да се ругаят, мършавите коне на тучна ливада – богаташи, които са се къпали в разкош и все не им е стигало, охранените коне на изгоряла поляна – хора, които са се задоволявали с малко, огънят – чистилището, градината – раят, а петте рози – петте рани на Исус Христос.

След като казал това, свети Петър измил краката на жена си и на шурея си, сложил ги на дланите си и се издигнал с тях на небето.

бразилска приказка

Съдейки по това, че никой не си призна да гo е обрал, склонна съм да мисля, че тая легенда работи. :)

Според преданията папратът цъфти единствено в нощта на Еньовден и дарява щастливеца, успял да се сдобие с цвета му (Перуново цвете), с богатство и магически способности.

Руска народна приказка разказва за селянин, който търсил загубената си крава в гората през вълшебната нощ. Сам не разбрал как закачил току-що разцъфналия папрат с крак и цветът паднал в обувката му. Изведнъж сякаш добил второ зрение - показало му се къде има скрити в земята съкровища, разкрило му се бъдещето. С новопридобитата си дарба веднага успял да намери кравата и я подкарал към къщи. Там наплашил домашните си до смърт, защото чували гласа му, но не можели да го видят. Но като събул обувките си, чудесата свършили и даже спомен не му останал за това, което преживял.

:) Това е от серията "Загубени в превода". Покрай последната оспорвана басня "Капка мед" стигнах до една поема, писана по нея от арменски класик и превеждана от Самуил Маршак. Зачетох се и в другите му преводи, тази балада от английския и шотландския фолклор ми се видя много симпатична и реших да я преведа и аз. Но още на първо четене едното от имената на девойките, които у Маршак бяха Дженифър, Джентъл и Розмари, ми се видя крайно съмнително и си позволих да го сменя. Като така и така не успях да я сколасам до вчера наобяд, първоначалната ми идея, снощи реших да намеря първоизточника, което към тоя момент откровено съжалявам, че направих. То не било Дженифър, ами джунипър. И Джентъл не е джентъл, и въобще първият рефрен не е за момичета, ами за билки(най-често), както го схващам: хвойна, тинтява и розмарин. По-натам има безброй интерпретации и на ситуацията, и на въпросите, и на отговорите. И вдигнах ръце, и го оставих както го бях подкарала. :)

Три девойки шили в градината на хлад,

Дженифър, Джени и Розмари.

Дошъл да им гостува рицар млад,

а славеите по дърветата пели до зори.

Едната го настанила до огъня –

Дженифър, Джени и Розмари.

Другата с овес нахранила коня,

а славеите по дърветата пели до зори.

Постеля му приготвила третата сестра –

Дженифър, Джени и Розмари.

И сън спокоен му пожелала до сутринта ,

а славеите по дърветата пели до зори.

На девойките рицарят казал преди сън:

–  Дженифър, Джени и Розмари,

загадките ми отгатнете, докато съмне навън!

А славеите по дърветата пели до зори.

– Кое в света по-звучно е от рог?

– Чий шип от тръните е по-жесток?

– Кое по-сладко от хляба сърцето утолява?

– Кое в света по-тежко от олово се явява?

– Кое се простира от пътя по-далеко?

– Кое е по-дълбоко даже от морето?

Мислили сестрите  чак до сутринта,

Дженифър, Джени и Розмари.

И ето какво измислила третата сестра,

а славеите по дърветата пели до зори.

– По-звучна от рог е всяка мълва

и няма по-остър от тръна на глада.

За съвестта грехът е по-тежък от олово,

от хляба е по-скъпо бащиното слово.

Краят на пътя не може вятъра да спре,

а любовта е по-дълбока даже от море.

Загадките са разгадани всички до една,

Дженифър, Джени и Розмари.

Умницата на рицаря ще стане жена,

а славеите по дърветата пели до зори.

Имало едно време един търговец. Каквото и да му се случело, възнасял хвала Богу. Умре му магарето, а той казва:

– Благодаря на Бога! Овцете ми останаха живи!

Мишките му изядат зърното, а той казва:

– Благодаря на Бога! Гърнето с мед не са пипнали!

И всички започнали да го наричат така: "Благодаря на Бога".

Веднъж той се отправил към града със съседа си по търговски дела.

Пътували дълго и когато се стъмнило, се отбили от пътя да потърсят място за нощувка. Изведнъж видели във високата трева коза. Козата така се стреснала, като видяла хора, че се вцепенила от страх.

– Каква глупава коза! – възкликнал търговецът. – Сама влезе в ръцете ни. Види се, Господ ни я праща за вечеря. Велика е божията милост!

Но преди да заколят и изпекат козата, пътниците разпалили огън, замесили тесто за питки, които наредили край огъня, за да станат по-бързо. А сами отишли да съберат още дърва – да приготвиш цяла коза, голям огън трябва.

В това време козата се съвзела и избягала.

Връщат се пътниците с дървата, гледат – козата я няма, а питките им изгорели. Тръгнали да търсят козата, тогава пък завалял дъжд и огънят изгаснал. Легнали си да спят гладни, премръзнали и мокри. Търговецът легнал на студената земя и зашепнал:

– Благодаря на Бога! В благополучие мина този ден! Да помага Бог и нощта да е такава!

Чул това съседът му и се разсърдил:

– Бог ни помогна вече! И козата ни избяга, и огънят ни изгасна, и прогизнахме до кости! Не Господ трябва да хвалим, а да се проклинаме за глупостта си!

етиопска приказка

Досмеша ме, защото едно много модерно селф-хелп послание е: "Изпълни сърцето си с благодарност (колкото и малко да имаш) и ще се преумножат благата ти". Което много не издържа, защото практиката показва, че с колкото по-малко се задоволяваш, толкова по-малко получаваш и се развива една регресивна тенденция. В крайна сметка сигурно е хубаво да си благодарен, но просто не е достатъчно.

Текстът съдържа ненормирана лексика! Предупреждавам! Но затова пък е много весел, автентичен фолклор и първото, за което се сещам, като чуя "Спасовден". Пък едва ли съм и само аз... :) 

На именниците честито!

Имало едно време една мома с голема кукувица (кукувица – диал. - вагина). Толко й била голема кукувицата, че одила да пика на Шърбановата воденица и млела брашно за цел Лом. Докъде била по-мънинка, добре… Ама като поотрасла, се молила на баща си да оди да й дири мъж да се жени. Рекла му:

- Ако да ми не намериш мъж да се оженим, че да си откинем едно влакно от кукувицата и че се обесим на ньего!

И бащата й, като всеки баща, се много наскърбил и тръгнал по света да дири за дъщерата си курец. Тръгнал е от Сирната неделя и е одил през целите пости. Навръх Великден стигнал до един мост нади Дунава. Ама не било мост, ами било на един овчар кураца. Като пасъл овците, пущил си го напреко Дунава – да се не издават като одат да пасат трева у Влашко. И млого му се молил бащата и му казал:

- Ей, момче, така и така, - ела да ми отървеш чедото, що инак че си откине едно влакно от кукувицата и че се обеси. Оня, овчара, се съгласил и рекъл:

- Щом е такава работата, нема к’во!

Отишли они и на третия ден на Великден почнала сватбата. У четвъртък правили Замески (обред, при който се замесва тестото за сватбения хляб), като кво си му е адета, месили леб и готвили гозби за сватбарете. У петък почнали да викат: „Их-ху-ху-ууу!“ - из цел Лом и най-много у Боруна, що момата била борунчанка. У събота почнали да играят ръченица у момчето и „на ситно“ (местен танц, известен с името „ситната“) стигнали у неделя у момата, та посленке ги водили у черква да ги венчаат. Венчали ги и седнали на момчето у двора сватбарете да се веселат. Ама момчето било сиромах и немало маса и си пущило кураца като трапеза, да турат отозгоре гозбите и лебовете. Нали требвало сватбарите да гулеят и да ядят. Седнали они като кво си требва, а на челото на трапезата - на главата на куреца демек, седнал попа.

Докъде момата с големата кукуля си седела скришно – сичко било без никакъв проблем. Обаче като довели булката и младоженека като погледнал и като му рипнал куреца – и трапезата се дигнала у небесата. А на върха бил попа и се молел: „Господи, спаси ме!“ И се носил у небеси и се кръстел, и се реял, и све се на Бога молел да го отърве. Четиресе дена! На четиресетия ден Господ дал благослов момчето да си узапти силата и попа се спасил. В памет на това, че Господ му дал спасение, попът кръстил тоя ден „Спасовден“ и оттогава у Лом си е останало адет тоя ден много да се тачи. И понеже попът като паднал бил казал на момата с големата кукуля: “Те ти булка, Спасовден!“ - оттогава останало да се вика тая дума кога некой се отърве от големо премеждие, кое Господ му дава изневиделица. Оттогава е останало като памет и закон хората да се не женат по Велики пости, що тогава бил одил бащата на момата с големата кукуля да си дири зет. Великден е останало да бъде дена велик, кога тъстът си е намерил зет. Апа Спасовден се тачи, за да се помни кога четиресе дена попът се е носил у небесата нади Лом и кога с Божия сила се е спасил. Големи празници, памет голема.

Ф. Бадаланова, "Фолклорен еротикон"

Времето предразполага. :)

На земята от самото начало нямало съгласие. Воювали не само хората помежду си, даже месеците не можели да се разберат: защо, видите ли, един има повече дни, друг по-малко? После отново се сдобрявали и се канели един друг на гости. Най-големият гуляйджия сред месеците бил Февруари - два от дните си при Март пропил. Но Март бил алчен, искал още малко да пооскубе Февруари. Поканил го на Масленица (Заговезни) на бал и се хванал на бас, че Февруари няма да се добере до дома му. Февруари се обърнал за съвет към Май, който се бил прочул сред месеците с мъдростта си.

- Вземи със себе си шейна, лодка и каруца - посъветвал го Май. - Ако Март натрупа сняг, ще се качиш на шейната, ако залее земята с дъжд - ще седнеш в лодката, а ако замрази калта по пътищата - в каруцата.

Февруари го послушал и Март не успял да го изиграе, че се наложило и пари да му дава.

Досетил се Март чия работа е това и взел да заплашва Май:

- Чакай да видиш ти, много си позволяваш! Всичките картофи в полето ще ти измразя, листата ще ти попаря!

А Май се засмял:

- Че си зъл - зъл си, но ръцете са ти къси. Гледай аз да не ти пратя топли нощи и да ти скъся дните!

Затова понякога през майските дни се усеща ледения дъх на март, с който попарва зеленината.

А някои твърдят, че този съвет на Февруари дал не Май, а някакъв старец. Затова, когато Март дойде гледа да погуби колкото се може повече старци.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

Минал Малък Сячко. Дошла баба Марта. Седяла день, седяла два, гряйнало слънцето. Стоплило се врямето. Зела баба Марта патерицата и тръгнала да се разходи. Чула, че косът свири и отишла пре него. Гледа косът гради гняздо. Рекла му: „Како правиш, косо?” „Ой, Марто, Марто, посери парто, гняздо си правя! Вчера бакю се ожени, утре я ше се женя!” — пресмял се косът на баба Марта. Тръгнала си баба Марта ядна и сърдита. Дорде си стигне в къщи носът хи зел да свири. Задухал студен вятер, зафърчал сняг на парцале и сичко се поледило. Поледил се и косът в гняздото.
Станала пак баба Марта, зела патерицата и пак тръгнала низ горъта. Минала оде косът. Гледа го, че трепера от мраз и мълчи. „Како правиш, Косо?” — рекла му баба Марта. „Остави се, хажи Марто, вчера умря бакю, неска я ше умра!”
 

П.Маджаров, "Животът на източнотракийските българи"
 

:) Всичкото което иде да рече, че се почна женският месец! И не бива да ни засягате ни на възраст, ни на външност, ни на възможности, че да не тракате с клюнове по гнездата. :)

Денят е рядко красив, дано и такъв да си остане!

Добре дошла, бабо Марто! А на вас да ви е честита! Слагайте си мартеничките и срещайте пролетта! :)

:) След като разкрихме тайната, как жили копривата, се сетих, че май не съм ви разказвала легендата, защо жили.

Това, всъщност, е сръбска народна песен, чийто оригинален текст не съм чела, само сюжета, преразказан в проза в разни славяноведски, етноботанически и етнолингвистични книги.

И съжалявам, че днес само злобни приказки разказвам, случайно се получи! Утре ще гледам да се поправя някак. :)

Живял някога момък на име Павел. Той имал по-малка сестра. Двамата отрано останали самички и им се наложило да се грижат един за друг. Затова много се обичали. Павел не давал косъм да падне от главата на сестра му.

Дошъл ден, в който решил да се задоми и довел вкъщи млада невеста. Жена му, като видяла колко обича сестра си и как се грижи за нея, намразила момичето до дъното на душата си. Започнала да злостори и да набеждава за всичко сестрата на Павел, та дано мъжът и я намрази, но той за всичко казвал, че е дребна работа и все така мило и любвеобилно се държал със сестра си. Жената се разкъсвала от яд и един ден убила врания кон на мъжа си, който бил неговата гордост. Отново набедила сестра му, като се надявала това вече да го разтърси. Но той само махнал с ръка и казал:

- Стока е това, да не е човек, я!

Тогава жената обезумяла от ярост и убила собственото си, новородено дете, а окървавения нож скрила в дрехите на сестрата на мъжа си. Когато го намерили, се нахвърлила бясно върху мъжа си с обвинения:

- Досега всичко и прощаваше, видя ли докъде се стигна!

И настояла виновницата да бъде вързана за опашката на кон, който да пришпорят през полето, и така да намери смъртта си. Този път мъжът и нямало какво да стори и наказанието било изпълнено.

В полето, там, където капала кръвта на невинното момиче, поникнали смил и босилек, а където паднало тялото му, църква се вдигнала.

Злосторницата, обаче, след като свършила черното си дело, вместо да намери покой, легнала на легло. Девет години боледувала. Когато усетила, че идва края и, накарала мъжа си да я заведе на църква. След като се изповядала вътре, признала греха си и пред мъжа си и че тя заслужава наказанието, което поискала за невинната му сестра. Вързали и нея за опашката на коня. В полето, там, където капала кръвта и, поникнали тръни и коприва, а там, където паднало тялото и, се разляло езеро.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!

В името на справедливостта, съм длъжна да отбележа, че ако нямаше толкова много дигитализирана руска литература по славянознание и балканистика, щяхте да имате далеч по-малко за четене по фолклорни теми в тоя блог. Срамота е да се налага да превеждам по родни такива, но нашата наука си твори сама за себе си и си крие сътвореното по мазетата. 

Без да се отплесвам повече в съкрушения, да мина към това, което искам да ви покажа, а именно две балкански карти на разпространението на празника и легендите за светеца, които извадих от една руска студия("Съотношение на хрононима и легендите (празникът св.Трифон в ареална перспектива)", Е.С.Узеньова).

На първата можете да видите като какъв, освен покровител на лозарите и винарите, се чества св. Трифон на Балканите. Най-често, на север и на запад от нас, като защитник на реколтата от различни вредители - птици, къртици, мишки и насекоми. На някои места се смята и за покровител на вълците.

Според същия източник, св.Трифон е покровител на албанците и традициите на южните ни съседи - гърци и албанци, са точно обратните на нашите. Свързани са със забрана за работа, излизане на полето/лозето в този ден, като битува поверието, че който го направи, ще си отреже носа или ще обезумее. При тях ритуалът със зарязването на  лозята е около месец по-рано.

Втората карта показва ареалите на най-разпространените балкански легенди за св.Трифон. Ето един от вариантите на легендата, в която св. Трифон си отрязва носа:

Да идеш на гощавка и да останеш гладен, да облечеш красиви дрехи и да премръзнеш.

Означава, че да робуваш на етикета или на суетата  води до неудовлетворение - красивите дрехи не топлят; ако ядеш колкото е възпитано, може да не се заситиш.

Смелите не убиват, убиват страхливците; дългият меч не убива, убива късият.

Техните воини били въоръжени с по един дълъг и един къс меч. В двубой с дългия можеш да раниш противника си, но трудно можеш да го убиеш, докато да го намушкаш с късия е лесно. Оттук произтича сравнението.

Многото приказки превръщат приятелите във врагове, многото мисли водят до загуба на родината.

Втората част се отнася до хора, които твърде пресметливо се отнасят към това, къде да живеят.

През лятото пази желязото, през зимата - съдовете с вода, а през цялото време си дръж устата затворена.

Първо подхвърлил питката, после си отворил устата.

Да говориш е като мехурчета по водата, да вършиш - като злато.

Големите хора нямат коса на главата, високите планини - трева на върха.

Роденият оратор е господар на хората, роденият майстор - техен слуга.