Показват се публикациите с етикет Никола В. РАКИТИН. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Никола В. РАКИТИН. Показване на всички публикации

Приказка за кокичето

В аванс за утрешния празник на св.Атанас, който си кръстих Кокичинден :)

Втурнала се мащехата в къщи, разфучала се, закрещяла:
- Какво си се сгушил край огъня, Кокичко? Оставил си вратника отворен, измъкнала се е кравата. Върви да я дириш. Да се не връщаш, ако не я намериш! …
Малкият Кокичко тъй много бил наплашен от злата си мащеха, че веднага скокнал на крака, нахлупил шапчицата си и хукнал навън. Къщата им ниска, бедна, била на горния край на селото. Дебел сняг бил обвил полето. Тръгнал Кокичко по дирите на кравата, тук я търсил, там я търсил, извървял полето, дошъл до гората, навлязъл в нея, лутал се от дол в дол, уморил се, но кравата не намерил. Зимният ден превалил. Спуснала се мразовита гъста мъгла. Заплакал от мъка и страх Кокичко. Къде вече да върви, къде да почине, къде да се дене? Седнал под един храст, свил се, сън го налегнал, студ го сковал.
В това време оттам минавал свети Атанас. Били се събрали светците.
- Свети Атанасе - рекли му те - отпочинаха си людете, отлежаха си животните, отспаха си дърветата. Твой дял са снегове и ледове. Време е вече да идеш при Господа и да го помолиш да ги вдигне.
- Щом е време, както казвате, мои побратими - отговорил свети Атанас - ето, стягам се за път.
Наметнал той три дълги, дебели и тежки кожуси, прекръстил се и се запътил, като се подпирал на златната си патерица. Вървял из широк друм, изминал полето и тръгнал през гората. С мъка се възкачил той нагоре, понеже краищата на кожусите му се закачали в дървета и камъни. Изпотен и морен, спрял се да си почине под едно дърво, а то било дряново. Като видял, че пъпките му били много набъбнали, той откъснал едно клонче.
- Ще го нося на Господа да види, че всичко се готви за живот. Ще трябва да бързам, та да му кажа да пуска слънцето сутрин по-рано и да го прибира вечер по-късно.
Тъкмо това си мислел, свети Атанас чул наблизо тънък глас, като на звънче:
- Мамо, мамо, мамо!…
Станал свети Атанас, тръгнал по гласа, който бавно и тъжно замирал, и за голямо свое учудване намерил сгушен под храста малкия Кокичко.
- Кое си ти, мъничко? Кой те е оставил тук самичко в тая люта нощ? Господи, та то вече е мъртво! …
Взел на ръце свети Атанас измръзналото тяло на детето, чието лице било изопнато и бяло и по него били заледени едри, чисти сълзи, като бисерни капки. Искал да го стопли, загърнал го в кожусите, духал му по лицето и ръчичките, но то не помръдвало. Натъжил се свети Атанас.
- Каква невинна душичка! Трябва да е сираче. Такива чисти са сълзите на всички, които не са познали майчина обич.
Свети Атанас сложил студеното тяло под храста, свалил горния си кожух, завил го с него, изтананикал заупокойна молитва, прекръстил се и продължил пътя си през гората. Вървял и си мислел:
- Аз видях една жертва на човешко безсърдечие. А колко ли са по земята невинни и млади душички, които гинат невидени, нечути?
Като стигнал до върха на планината, свети Атанас свалил втория си кожух, за да му бъдело по-леко и бързо-бързо се понесъл към небето. Явил се той пред Бога, поклонил му се, подал му дряновото клонче и рекъл:
- Господи, много ти здраве от земята. Както беше ми заповядал, така и направих - покрих я цялата със снегове и ледове, отдъхна си доволно тя и всичко с нея - в мир и сън. Време е вече, затова ти нося и дряновото клонче, да излезе всичко живо на свят.
- Вярно ми служиш, затова и молбата ти почитам. Дигни снегове и ледове, пък аз ще накарам слънцето да стопли земята.
Чул Божията дума свети Атанас, повъртял се, повъртял се, па рекъл:
- Още една молба имам към тебе, Господи. Като идех насам, намерих в гората умряло едно изоставено дете. А като него хиляди невинни душички умират, непознали майчина обич. Моля те, възвърни им живота за твоя слава и за моя радост.
Бог помислил, помислил и казал:
- Трябват ми пратеници да съобщават всяка година на всичко живо по земята, че съм наредил да се дигне вече зимата. Но само невинни и чисти души могат да бъдат мои пратеници. Ето, нека тия сиротни душици да бъдат тези пратеници.
Както Бог пожелал, така и станало.
Оттогава и до днес тръгне ли свети Атанас да моли Бога да се дигнат снегове и ледове, ще мине през гората, ще почука със златната си патерица и ще каже:
- Събуждайте се, ставайте, дечица! Свети Атанас, Божият верен служител, минава. Гответе се да съобщите на всичко живо Божията воля.
Още по планината се носи белият кожух на свети Атанас и изпод всеки храст се надигат малки бели цветчета. Те са невинните души на сиротните деца. Непознали майчина любов, те съобщават за Божията любов, която ги е възкресила и която ще залее в скоро време цялата земя.
Нарекли тези първи предвестници на пролетта кокичета, по името на Кокичко, първото умряло сираче, което свети Атанас намерил някога в гората.


 

Публикувано от

Срещу Водици

След вечерята бяхме наклякали около огнището, топлехме се и приказвахме. Стринка дигаше софрата, разтребваше, шеташе. Чичо от вън донесе цепеници и ги наслага в огъня.
-        Ама   студ   е!    -    рече   той,    като   седна   на одърчето.
-        На показ е - добави стринка, която, свършила работата   си,  се   нареди   също   до   нас   на   трикрако столче.  - Ако замръзне утре китката   на свещеника, годината ще бъде берекетлия.
-        Караконджовците ще си отидат ли вече, майко?- запита Липо.
-        Тая вечер се свършват мръсните дни. Като се осветят   водите,
караконджковците   ще   се   пропъдят през девет планини и през девет морета.
-        Пацо казва, че нямало караконджовци - прекъсна я Липо.
-        Няма ли? - сопна се Стоян. - Защо не смееше да излезе навън?
-        На,  сега ще ида да донеса вода от чучура! -отвърна Пацо, като се дигна да стане.
-        Я   си   стой!  Не   ща   ти отмяната   сега -  каза стринка. - Ами вземи утре лемежа и като се освети водата, да го изкъпеш в реката, та да родят нивите повече. Па вие - обърна се тя към нас, малките, - ще идете също да се измиете на реката, та да сте цяла
година бели и червени.
-        Хайде,  лягайте   си   -  подхвана   чичо,  -  то   за приказките няма край.
-        Нека видим как тая нощ ще се отвори небето- замоли Стоян.
-        Мамо, истина ли се отваря небето? - запита Липо.
-        Тъй   казват,  чедо,  тъй   и   аз   вярвам.  Който   е честит да види как се отваря небето, то всичко, що поиска в това време,  Господ му го дава.  Някога един човек не спал цялата   тая   нощ и   видял в уреченото време как за миг се отворило небето.  Но богато да изкаже   желанието   си,  той   се   объркал.  Той   си   бил
намислил да каже:  „Дай ми,  Боже,  ишник жълтици." Но слисал се и рекъл:  „Дай ми,  Боже, шиник глава!" И Бог му   изпълнил желанието   -  на   тоя   човек   главата   му станала голяма като шиник...
Колкото и смешен да беше краят на тази приказка, ние не се смяхме както друг път - някакъв тайнствен страх ни облада пред чудото, което можеше да се сътвори тая нощ.
И чичо, и стринка най-после ни заставиха да се приберем в одаята. Прекръстихме се, натъркаляхме се на дългия одър, завихме се с голямата и тежка черга и се разприказвахме пак. Но когато се прибра при нас стринка и ни сгълча, сгушихме се мълчешката. Вероятно тя беше много уморена, защото скоро след като си легна и захърка. Аз бях буден, но не се помръдвах -правех се на заспал. Дълго време усещах, че не са заспали и Липо, и Стоян, които лежаха до мене.
Кандилото в къта мъждукаше трепетливо, от-хвърляше сянка по дъсчения таван и изпълваше стаята с тайнственост.
Срещу очите ми беше прозорецът. Вън беше нощ, зловещо мълчалива и мрачна. От време на време се чуваше как пукаше покривът от студ, сякаш някой дебнеше. Как можех да заспя? Бях под внушението на приказката за чудото, което тая нощ се върши. Какви не желания се пробуждаха в душата ми, увличаха ме в странен мир. Само да се отвореше небето, да светнеше, а аз вярвах, че ще успея да изкажа своето желание.Пари? Не, аз нямаше да искам като оня човек някога шиник жълтици. Защо ми са пари? Ще почнат да ми завиждат и близки, и чужди, ще бъда подозрителен към всекиго, ще трябва да се пазя. Не, богатството не е щастие.
Да станех цар? Ще бъда силен, всеки ще ми се покорява; каквото искам, ще го имам. Но ще бъдат ли доволни поданиците ми, ще облекча ли техните страдания? Властта не е щастие.
Веднъж видях един странник, попаднал кой знае от коя земя. Той имаше една малка, но чудна свирка, която издаваше небесни звукове. Когато той свиреше, аз усещах, че някакви крила ме подемаха и на душата ми беше леко и светло. Да имах ей такава свирка, па да тръгнех по света да свиря и да услаждам людските души с най-чистата радост!
И захласнат, аз наистина чувах в себе си странните звукове на тая вълшебна свирка, те ме люлееха в някакво блаженство.
Кой знае кога съм заспал, но съм спал сладко, дълбоко и силно, защото когато отворих очи, зимното слънце беше проникнало през прозореца и чувах гласа на свещеника, който идеше да ръси вкъщи. Великото водосвещение беше извършено.


Публикувано от