Притчите

Шарлота Ивановна по-добре от всеки друг разбираше смисъла на "платоничната любов". Разбира се, тя не беше чела Платон, съмнително беше даже знае ли за съществуването му, но всеки път, когато питаше Иля Петрович: "Как се наричат такива отношения като у нас с вас" – неизменно получаваше в отговор: "Това се нарича платонична любов"; и обратното, на въпроса: "Какво означава платонична любов?" – Иля Петрович винаги отвръщаше: "Платонична любов? Това са такива отношения като у нас с вас, Шарлота Ивановна".

Погледнато по този начин беше очевидно, че платонична любов значи: да ставаш на зазоряване, да тичаш сама на пазара, да ходиш от Пески до Морската за някакви странни френски питки, да се отнасяш с благоговение към минутите, когато Иля Петрович поправя ученически тетрадки, да му шиеш копчетата и кърпиш чорапите и, най-важното, да намираш в това източник на не много разнообразни, но неизтощими удоволствия. Разбира се, платоничната любов изискваше и смелост, и пренебрежение към общественото мнение. Ако Шарлота Ивановна не го знаеше от по-рано, то се убеди без сянка от съмнение, когато роднините и познатите и се отвърнаха от нея, след като тя се премести в дома на самотния господин Вениаминов. А новите немногобройни познати на Иля Петрович се държаха с нея ни като с икономка, ни като с незаконна съжителка. Но какво и даваше тази любов? Преимуществото на всяка философия, в това число и на гръцката, е в това, че дава отговор на всякакви въпроси. Иля Петрович отлично обясни това на приятелката си. "Платоничната любов е такава, която нищо не изисква, която е щастлива с това, че другият съществува и нищо повече". Очевидно, Иля Петрович пропускаше от картинката онези френски питки, за които Шарлота Ивановна тичаше от Пески до Морската. Разбира се, хора, по-осведомени относно платоничната любов, биха могли да възразят това-онова на господин Вениаминов срещу такова определение, но Шарлота Ивановна вярваше сляпо на Иля Петрович и усещането за удоволствието от това, че другият съществува, се допълваше и с гордостта, че всичко се нарича така възвишено и красиво.

Тя отлично си спомняше онзи ден, когато за пръв път видя Иля Петрович. Тя дойде при Вениаминов като машинописка, без да си въобразява, че това място би могло да се отличава от някое друго. Тя не си помисли нищо подобно и когато видя Иля Петрович. Видът му се оказа симпатичен, нищо повече: къса, къдрава брадичка, очила със златна рамка, висока, леко пълна фигура. Тя сама не знаеше как се случи това. Може би и беше подействал акуратния, делови и самотен живот на този човек, когото веднага прецени като много умен. При това той беше в известен смисъл литератор, пишеше понякога специални статии за журнала на министерството на народната просвета. Иля Петрович се отнасяше към нея с онази необвързваща ласкавост, с която се отнасяше към всички. При него понякога идваха бивши възпитаници, които се държаха плахо и умолително и на Шарлота Ивановна и се струваше, че господин Вениаминов е професор, необикновен учен, почти гьотевски Фауст; а тя, Шарлота Ивановна, е каква? Белокоса Гретхен? От тази мисъл тя почервеняваше като череша, бъркаше буквите и не чуваше какво и говори ласкаво и методично Иля Петрович. За нея би било нечувано щастие да влезе в този възвишен и прекрасен живот. Разбира се, тя не смееше да мечтае да взима участие в духовния живот на своя Фауст, но затова пък би могла, както никоя друга, да осигури ежедневните удобства, за да може този, другият живот, да върви равно и гладко. Това стана много просто и някак от само себе си. Веднъж, когато Шарлота Ивановна чукаше по клавишите, прислугата внесе в стаята бельото, току-що донесено от перачката. Спирайки за минута да печата, Шарлота грижливо огледа бялата купчина, на върха на която се мъдреше някаква пъстра сбирщина, после стана, бързо нареди всичко и се върна на машината. Иля Петрович бе доста изненадан, когато на следващия ден насред някакъв разговор Шарлота Ивановна изведнъж попита:

– Иля Петрович, кой се грижи за бельото ви?

– Какво говорите, Шарлота Ивановна?

– Казвам, кой се грижи за бельото ви? – повтори Шарлота и още по-ниско се наведе над машината.

– Откъде ви е дошло това наум? Не зная, сигурно прислугата.

– Много зле изглежда. Как е възможно, имате такива хубави сини чорапи, а да ги закърпят с черно?

Шарлота Ивановна съвсем се засрами, а междувременно и се струваше, че някак се е доближила до Иля Петрович, заради това, че знае за сините му чорапи. Не е известно почувства ли господин Вениаминов такава срамна близост, но той отвърна с усмивка:

– Какво да се прави? Хубаво е, че въобще са ги закърпили. Какво повече му трябва на един стар ерген като мен?

Той отвърна както трябва, като мъж, който притежава срам и строгост, и който говори така сухо и храбро, защото е твърде нежен и се срамува, че има не само чорапи, при това сини, а и крака.

Ах, как добре разбираше това Шарлота Ивановна!

Тръгвайки си, тя промълви плахо:

– Имам молба към вас, Иля Петрович: позволете ми да взема със себе си всичко, което ви е за кърпене, и да ви го оправя у дома.

– Това не е работа, Шарлота Ивановна! Откъде накъде ще ми оправяте бельото?

– Да не би да съм принцеса? Аз знаете съм немкиня, буржоазна немкиня, и не мога да търпя никаква домакинска небрежност.

Иля Петрович се усмихна и каза:

– Мисля, Шарлота Ивановна, че сама се надъхвате и във вашето предложение немският ви произход не играе такава съществена роля..

– Да, да, разбира се! Аз не за всекиго бих направила такова нещо, а вас ви уважавам много и не мога да ви гледам такъв безпризорен.

Иля Петрович разтърси ръката и каза:

– Да, аз съм ви крайно благодарен, крайно, крайно ... но продължавам да мисля, че това е неудобно ...

– Но защо?

– Най-малкото затова, защото може да се стори неприлично  на вашите роднини.

– Нищо няма да си помислят, още повече аз имам отделна спалня и ще върша това през нощта, когато всички спят.

– Но защо няма да спите заради мен нощем?

– Не, позволете, Иля Петрович! Това ще бъде толкова весело! Ще взема котката при себе си, всички ще спят, котката ще мърка, а аз ще работя и ще мисля за вас.

С този разговор участта на Шарлота Ивановна беше решена. След бельото последва кафето, което у Иля Петрович варяха не както трябва, после се заинтересува от масата му, после взе да остава след работа, за да въвежда порядък на място, взе да идва по-рано, преди Иля Петрович да е станал, и накрая беше установено, че Шарлота Ивановна така или иначе прекарва толкова много време в квартирата на Вениаминов, че е по-просто да се пресели съвсем, а родителите и да идват да я посещават, ако желаят и всеки ден. Този план напълно неочаквано срещна сериозна съпротива от страна на семейството на Шарлота, но ако Шарлота Ивановна се отличаваше с прецизността на немска домакиня, тя притежаваше съвместно с това и чисто тевтонско упорство. При това отдавна е известно и доказано, че на идеалистичните и отвлечени чувства е присъщо да се усилват в резултат на преследване.

Няколко бурни сцени доведоха дотам, Шарлота Ивановна окончателно да се заинати за своето решение, считайки се за жертва и героиня.

– Виж, дъще, стъпваш на хлъзгав път, – каза баща и, докато я изпращаше, без сюртук, само по тиранти.

Майка и, чувствителна по женски, прегърна Шарлота и и каза:

– Виждам, че силно го обичаш, Лотхен, но все пак се пази.

И Шарлота Ивановна литна към Пески така, все едно в квартирата със закърпените чорапи и хубавото кафе, я чакаше някакво освобождение.

Следва продължение ...