Имало едно време едно царство. Царството имало прекрасна принцеса, а покрай нея множество рицари, които се борели за вниманието и.
Дали принцесата била прекрасна до съвършенство или просто чаровна, не знам. Факт е, че когато я погледнели в очите, рицарите се омагьосвали до такава степен, че давали мило и драго да се намират в нейната компания. "Толкова по-добре!" - мислела си принцесата, защото и без това царството било от бедно по-бедно и не можела да си осигури най-прекрасните рокли и дрънкулки, за да завоюва мъжкото внимание. А с течение на времето у нея се появил лек скептицизъм доколко и е нужно такова въобще, защото започнала да намира за съмнително удоволствието някой да я гледа като теле и да реди дитирамби за красотата и, докато тя е обременена с проблемите на царството си.
В ония времена имало много дракони, които опожарявали нивите, убивали добитъка и не стигало това, ами един ден един от тях грабнал самата принцеса и я отнесъл в пещерата си. Вярно, не я изял, но я приковал на дълга верига и я оставил като своя пленница. Дългата верига позволявала на принцесата да стига до входа на пещерата. Когато драконът го нямало или спял, тя сядала на един голям камък отпред и се опитвала да се освободи от оковите, за да се прибере у дома.
Един ден, докато седяла пред пещерата, се появил рицар. Той и принцесата се познавали от деца, но не се били виждали отдавна. Рицарят бил щастлив от срещата.
- И ти си все така прекрасна! - доволно възкликнал той.
- Благодаря, но ... - принцесата се усмихнала тъжно и повдигнала окованите си ръце.
- О! - смутил се рицарят. - Мога ли да ти помогна с нещо?
Тонът му бил възпитан и любезен, много любезен, толкова, че всъщност откровено куртоазен. А принцесата била гордо момиче.
- Не е нужно, вярвам, че някой ден и сама ще се справя с това - отвърнала тя, извадила пила за нокти от джобчето си и започнала да пили веригата.
Рицарят сякаш само това и чакал, въобще не повдигнал повече въпроса за помощта, а се настанил до нея и започнал да и разказва къде е бил през годините, в които не са се виждали. Разказвал колко дракони избил през това време, съкровищата, които натрупал от пещерите им и как се сдобил със съвършените оръжия. "Съвършените оръжия!" ... Принцесата с насмешка погледнала пилата в ръката си. А рицарят продължавал с героичния си епос.
- Знаеш ли, аз все пак съм пленник тук - извинила се принцесата след малко. - Налага се да се прибера вътре и да сготвя.
И се шмугнала в пещерата.
- Да ти помогна с нещо? - провикнал се рицарят отвън.
На принцесата и кипнала кръвта и добила сила, ако не да разкъса веригата, то поне да търкулне тежкия камък, който запушвал входа на пещерата.
След няколко дни отново била на същото място, когато се появил друг рицар. Когато я видял, паднал на едното си коляно и започнал да реди славословия:
- О, прекрасна принцесо! Красотата ти затъмнява слънцето! Когато те видя, аз ...
- Слушай, - угнетено въздъхнала принцесата и отново повдигнала окованите си ръце - мислиш ли, че в положението, в което се намирам, красотата ми е нещо, което ме занимава?
- О! - загрижено възкликнал рицарят. - Но какво се е случило?
Принцесата започнала да разказва за злочестината, която я сполетяла. Рицарят я слушал съпричастно, бършел сълзите и с кърпичка, от време на време я потупвал утешително по рамото и мълвял окуражаващо, че всичко ще се оправи. Само дето нищо не се оправяло, на принцесата вече и писнало да се оплаква, а изглеждало, че рицарят възнамерява да прекара по този начин остатъка от живота си. И принцесата прибягнала към дежурната си реплика:
- Аз все пак съм пленник тук и трябва ... да измета пещерата.
Тя се скрила вътре.
След още няколко дни за пореден път седяла на камъка пред пещерата и стържела по веригата с пилата за нокти. Появил се трети рицар.
- Нека ти помогна! - предложил той.
- Вярвам, че и сама ще се справя някой ден - любезно се усмихнала принцесата, а изсумтяла само наум.
- Сигурно ... - скептично погледнал пиличката рицарят, - но на мен не ми харесва да те гледам така сега!
Замахнал с меча, разсякъл веригата, метнал принцесата на белия си кон и я откарал до замъка. Оставил я пред портите и се обърнал да си върви.
- Веднага ли тръгваш? - натъжила се принцесата. - Даже не успях да ти благодаря ...
- Бих останал малко, но има още толкова бедстващи за спасяване, че няма да ми стигне живота - засмял се рицарят.
... Те не се оженили и не заживели щастливо заедно. Не всички приказки свършват така. В края на тази принцесата събрала цялото си аристократично достойнство и колкото и да и било мъчно, се усмихнала, пожелала на рицаря успех и му помахала с кърпичката си за довиждане.
... Всъщност не само краят на приказката е сбъркан, а и заглавието. Редно било да се казва "Принцесата и последният рицар", но тъй като това била една истинска принцеса, тя не би позволила явно да се подчертава това, че на дама в беда твърде малко и правят впечатление и са и от полза лъскавината на рицарските доспехи и галантните маниери. И че всяка една една жена, била тя принцеса или не, иска просто да има на кого да се опре в труден момент. Някой, на когото да може истински да разчита ...
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
2
коментара
