Ракетната площадка беше изметена и полята с вносен одеколон. Части на националната гвардия се строиха в шпалир от ракетата до космическата гара. Свиреха оркестри за народна музика и, още преди Олга да успее да слезе по стълбичката от ракетата, деца и поднесоха букети от местни цветя. Главният от членовете на Върховния Купол, достопочтеният Жул Йов, произнесе кратка, но прочувствена реч и покани Олга да го последва до очакващия я автомобил.
– Добре ли пътувахте? – попита Жул Йов, когато колата тръгна от космическата гара и заплува през празничните улици към резиденцията на земния посланик.
– Благодаря, пътешествието беше чудесно, – отвърна Олга, покланяйки се на приветстващите я граждани.
– Надяваме се, че у нас ще ви хареса, – каза Жул Йов.
– Аз също. Трогната съм от топлото посрещане.
Тя наистина беше трогната от посрещането и, ако не се опасяваше да не наруши някой местен обичай, да не обиди с нещо любезните си домакини, би се държала далеч по-свободно.
Жул Йов и съпровождащите го лица разведоха Олга из всички стаи на резиденцията на посолството и с особена гордост и показаха спалнята – огромно помещение, облицовано с дъбова ламперия, насред което под балдахин се възвисяваше квадратно легло, увенчано с камара дюшеци.
– Това е прекалено разкошно за мен, – каза Олга. – Аз, честно да си призная, не съм свикнала с такъв лукс.
И, казвайки това, веднага разбра, че е направила някаква грешка. Жул Йов се спогледа с останалите старци, както и се стори – неодобрително. Олга забеляза още млад локатейпанец тайно да се примъква към ложето, сякаш иска да бръкне под дюшека.
Жул Йов му изсъска и, за да изглади неловкото положение, го запозна с Олга.
– Това е представител на нашата опозиция, скептик, – каза той.
Младият скептик се понрави на Олга. Само я смутиха думите му, изречени полугласно:
– Не ви завиждам.
– Да продължим нататък, – предложи Жул Йов. – Още не сме разгледали кухнята и библиотеката.
Да, локатейпанците бяха много любезни, много радостни, че тя е долетяла при тях, и все пак Олга чувстваше нещо недоизказано, шепот зад гърба, тайни погледи и жестове, непредназначени за нейните очи.
До входа на библиотеката ги очакваше съсухрен локатейпанец с очила. Погледът му беше тежък и настойчив.
– Нашият експерт по земните въпроси, – каза за него Жул Йов. – Не искате ли да побеседвате с него?
– С удоволствие, – отвърна Олга, която беше решила да не отказва на нито една молба на домакините, макар че, откровено казано, много и се спеше – ракетата се движеше с презареждания и Олга беше много уморена.
– Колко колони има Болшой театър? – неочаквано попита експертът.
Въпросът беше странен и, както и да го погледнеш, неделикатен. Но Олга почувства, че локатейпанците отдават голямо значение на нейния отговор. Колко колони наистина? Никога в живота не беше и се налагало да се замисля над това. Тя се опита да си представи сградата на Болшой театър, конете на фронтона, тълпата търсещи излишен билет под колоните, но колко са те? Четири? Не, повече. Шест? Седем? Трябва да са четно число.
– Шест, – каза тя.
И по изопнатите им лица разбра, че е сгрешила.
– Макар че не помня точно, – добави тя. – Може да бяха и осем. Никога не ми се е налагало да ги броя.
– Не обръщайте внимание на нашия експерт, – любезно се усмихна Жул Йов. – Любознателността му ще го погуби някой ден. А сега ще си позволим да се оттеглим. Трябва да си починете.
И Олга остана сама. Не я напускаше усещането, че я следят. Може би с нещо беше предизвикала недоволството на любезните домакини? Беше ли ги обидила? По-скоро не. "Е, добре, утрото е по-мъдро от вечерта. Ще се наспя и тогава ще се хвана за работа", – реши тя.
Но и да заспи не и се отдаде лесно. Дюшеците, с които беше затрупан кревата, бяха меки, даже твърде меки и потъваха. Тя с удоволствие би изхвърлила поне половината, въпреки което нещо твърдо се забиваше в плешката и, все едно спеше на камъни. Олга беше твърде уморена, за да става и да търси причинителя на неудобството. Тя се застави да заспи.
През нощта сънува, че е попаднала в лавина на Кавказ и камъните се сриват отгоре и.
Това съвсем не беше най-приятната нощ в живота и. И, когато Олга се събуди, се чувстваше пребита и недоспала. Тя с мъка се надигна и видя, че рамото и е покрито със синини. "Ама че живот имат посланиците! – помисли си тя. – Довечера на всяка цена трябва да махна тези дюшеци и да си спретна постеля по мой вкус. В крайна сметка, ще се наложи да прекарам тук няколко месеца ..."
Пред вратата на спалнята я очакваха локатейпанците.
– Как спахте? – попитаха те в хор.
– Благодаря, добре, – отвърна машинално Олга и си помисли, че непременно трябва да изхвърли тези дюшеци.
– Нищо ли не ви попречи да спите? – попита строго Жул Йов.
– Но какво говорите?! – Олга се усмихна с най-дипломатичната от известните и усмивки. – Много съм ви благодарна за грижите. Чувствах се съвсем като у дома.
– Всичко е ясно! – обади се глас от задните редове.
Гласът съвсем не беше дружелюбен.
Познатият опозиционер-скептик направи жална мимика и се опита да даде на Олга някакъв знак, който тя така и не разбра.
– Болшой театър има осем колони, – обади се сплесканият в първия ред експерт. – Я ни кажете, кой е построил Тадж Махал?
– Какво? – удиви се Олга. – Тадж Махал?
– Не знае, – каза Жул Йов.
– Не знае, – повтори мрачният глас от задните редици. – Тя е толкова посланик, колкото съм и аз.
Тълпата застрашително се надигаше към Олга и тя в пълно объркване отстъпваше към спалнята, проклинайки своята несъобразителност, проклинайки неизвестната за нея грешка, която постави под заплаха приятелските отношения между Земята и Локатейпан.
– Изхвърлете я от планетата!
– Самозванка!
– Колатейпанска шпионка!
– Върнете ни земния посланик!
– Спрете! – извика младият опозиционер-скептик. – Може да извършите непоправимото!
– Тя не знае колко колони има Болшой театър! – възрази глас от тълпата. – Даже дяволското семе не и действа.
"Само дяволско семе липсваше", – помисли си Олга. Тя несъзнателно се опря на рамката на вратата и изохка от болка.
– Какво ви е? – надвика шума на сановниците младият опозиционер.
– Нищо особено, – насили се да се усмихне Олга, – нещо се беше пъхнало под дюшеците и ми натърти рамото.
"Какво направих?! – осъзна се тя. – Сега окончателно ще се обидят. Приготвили ми бяха резиденцията, гласили се, а аз ..."
– Покажете! – рязко каза Жул Йов.
– Какво да покажа?
– Синините.
– Как така? – удиви се Олга.
– Покажете им! – викаше младият опозиционер. – Не се притеснявайте! Те ви подложиха под дюшека грах, за да ви изпитат дали сте истински посланик. Сигурно сте чували за този метод.
Олга разбра, че локатейпанците не се шегуват и, като надигна ръкава си, им показа огромните синини.
– Ура! – закрещяха локатейпанците. – Простете ни!
– Покажете ми поне граховото зърно, – помоли Олга, едва сдържайки смеха си.
Жул Йов собственоръчно измъкна изпод дюшека граха, приличен на морски таралеж, но с далеч по-големи размери.
Кир Буличов
Публикувано от
Gloxy-Floxy
