Притчите

Това се случило много отдавна, когато Бог току-що бил създал нашето слънце и му наредил да свети. Огледало се слънчицето наоколо и не видяло никого освен себе си. Никой, върху когото биха могли да паднат лъчите му. И попитало Бога:
-Но за какво ми е да светя и за кого? Как да разбера, че светя, като около мен няма никой, който да отразява светлината ми.
И тогава Бог създал най-различни по големина, цвят и плътност планети, за да поведат хоро около слънцето, въртейки се около него и около собствената си ос. Зарадвало се то, че има на кого да свети и засияло ярко, ярко.
Но веднъж, когато дарявало една планета със светлината и топлината на своята любов, се замислило, а свети ли в същото време на останалите планети. Насочило вниманието си към друга планета и видяло, че и тя е осветена. Но виждайки нея, загубило от поглед останалите, които не стояли на едно място, а се въртели около него, така че нямало как да разбере, достига ли до тях светлината му или не. Не се получавало едновременно да обърне внимание на всички. Усъмнило се слънчицето дали прави всичко правилно и помръкнало. Видял това Господ и го попитал:
-Какво се е случило с теб? Защо гасне светлината ти?
-Не мога да обхвана с поглед всички планети. И затова, когато виждам една от тях в светлина, не знам, светя ли в същото време на останалите или светя само на тази, която гледам. Може би ще разсееш съмненията ми, защото по-добре от мен знаеш какво и как?
-Ти все още не можеш да осъзнаеш влиянието си върху всички, но знай, че когато осветяваш една планета, ти светиш на всички, а решиш ли да лишиш от светлината си само една планета, лишаваш и всички останали. Всичко, което правиш за един, го правиш за всички.

Сергей Шепел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

С един човек се случила беда, попаднал в блато и заплакал от безизходица. Дошли "добри" хора, да го подкрепят и да му изкажат своите съболезнования и съчувствие. Те седнали наоколо и започнали да ридаят заедно със страдалеца. "Какви добри хора, как се измъчват заради мен" - помислил си той и продължил да плаче. А блатото през това време от неговите сълзи и от сълзите на останалите станало още по-дълбоко и мъжът започнал да потъва все по-бързо и по-бързо.
Узнал за случилото се и друг човек. Той не приличал на предишните. Виждайки плачевното положение на пострадалия, решително казал:
-Престани да ревеш или искаш да потънеш? По-добре хвани въжето, което ти хвърлям, дръж се здраво за него и започни да се набираш с ръце - ако даде Бог, ще се измъкнеш от блатото.
Не проумял такава загриженост за живота си потъващият, не счел подобно поведение за проява на състрадание и възмутен прогонил помощника, обвинявайки го в равнодушие, безсърдечие и жестокост. Той си тръгнал, но преди това завързал въжето за най-близкото дърво.
Минало време. Сълзите на страдалеца и неговите "приятели" продължавали да текат като ручеи и естествено, от това блатото не ставало по-малко, а точно обратното - растяло. Когато водата стигнала до гърлото му, желанието да живее надмогнало чувството за самосъжаление. Наложило се да се хване за въжето и да се опита да се измъкне. Много усилия хвърлил в това и когато накрая стъпил на твърда земя, "добрите" хора го наобиколили и започнали със сълзи на очи да се радват, че го е застигнал такъв "късмет". Но той, само като видял сълзите им, побягнал, боейки се, че от тях под краката му ще се образува ново блато. И хукнал след спасителя си, а когато го настигнал, му благодарил, защото много неща проумял, измъквайки се от блатото.
Разбрал, какво е това истинско състрадание, че "състраданието" и сълзите на оплаквачите с нищо не му помогнали, а напротив - влошили са положението му, че ако бил приел по-рано предложената помощ, докато блатото било по-малко, по-лесно щял да се измъкне.

Сергей Шепел

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж клетка от човешкия организъм размишлявала за живота. Тя мислела, че животът не е толкова добър, та в него има толкова много страдания. Виждала, че я обкръжават много такива като нея, че всички те се раждат, живеят, работят, женят се, размножават се и умират. И така поколение след поколение. И още войната с бактериите и микробите. И защо живеем, защо такъв живот, в който има толкова много страдания? Значи няма никакъв висш разум и никакъв Човек, който да стои над нас и чието съзнание да изпълва нашия свят и да го управлява - направила тя извод. Ако Човекът наистина съществуваше, то щеше да има и цел, и смисъл в този живот, и нямаше да има толкова страдания, защото всичко би било управлявано от това висше, разумно и добро същество.
Чул тези мисли човекът, част от когото била тази клетка, и се усмихнал. Той знаел, че поглед отвътре се различава от поглед отвън.
Тя гледала Човека и не го виждала. Тя живеела в него и даже не подозирала, че се явява част от него. Заради това, че гледала отвътре, тя виждала само множеството, а човекът не виждал множеството, той се усещал единно цяло, въпреки че знаел, от какво се състои тялото му ...

Живеел човек и веднъж започнал да размишлява за живота. Той смятал, че животът не е толкова добър, та в него има толкова много страдания. Виждал, че го обкръжават много хора, такива като него, със своите малки радости и горести, че всички те се раждат, живеят, трудят, женят, размножават и умират. И така поколение след поколение. Да, още и болести, и катаклизми, и войни между хората. И защо живеем, защо такъв живот, с толкова много мъки и страдания? Значи няма никакъв висш разум и няма никакъв Бог, който да стои над този свят - направил извод човекът. Ако Бог съществуваше, щеше да има и цел, и смисъл в тоя живот, нямаше да има толкова много страдания, та нали всичко би било управлявано от това висше, разумно и добро Същество ...
Чул тези мисли Господ, от който бил част този човек, и се усмихнал. Той знаел истината, че поглед отвън се различава от поглед отвътре ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж няколко човека отишли при един кладенец и напълнили съдове с чиста вода. След това тръгнали да я разнесат по различни селища на нуждаещите се.
Хората донесли свои съдове, в които да си прелеят вода, но забравили да ги измият. Във ведрото в първото селище бил съхраняван малинов сироп, във второто вътре била държана риба, а в третото -алкохол. Водоносците предупреждавали, че съдовете, в които се съхранява водата, трябва да бъдат чисти, но никой не ги послушал. Не можели и да оставят хората жадни.
Водата била прелята и естествено придобила вкуса на това, което било съхранявано вътре. А хората помислили, че водата, която им донесли, първоначално е имала такъв вкус. Веднъж жителите на две от селищата се срещнали помежду си и всеки започнал да разказва за вкуса на донесената вода и за нейните свойства. Когато разбрали, че водата им е различна, решили, че тя е от различни извори. И започнали да си доказват един на друг, че тяхната вода е най-хубава и е достойна да бъде наречена чиста вода. Заради това се изпокарали и започнали да считат съседите си, които не почитат тяхната вода като единствената чиста, за врагове.
Те останали в неведение, че се покланят не на чистата вода, а на вкуса, който сами са и предали.

Източник: http://www.sky.od.ua/~serg2002/moi.html

Публикувано от Gloxy-Floxy

Веднъж при градинаря долетяла развълнувана пчела, да моли за помощ. Казала, че маргаритката загива. Учудил се градинарят, та той бил създал всички необходими условия и полагал нужните грижи. Отишъл при нея и видял, че цветните и листчета били започнали да вехнат, някои даже били опадали. Той се навел и я погалил. Тя положила главичката си на ръката му и горчиво заплакала.
-Не плачи, малката ми!-опитал се да я успокои той.
Когато плачът и позатихнал, я попитал:
-А сега ми разкажи, какво се е случило?
Маргаритката разказала, че когато се родила, била много щастлива. Харесвала простата си зелена рокля, прилепнала на тънкото и кръстче, тънките ръчички-листенца и жълтото, сияещо личице, подобно на слънчице, обкръжено от бели лъчи.
Но веднъж обърнала внимание на околните растения, които цъфтяли красиво, приятно ухаели или раждали вкусни плодове. Ябълката се гордеела с вкусните си и ароматни плодове, розата с красивите си цветове и остри бодли, с които можела да се защитава, лозата- с гроздето и най-вече с мустаците си. Всички казвали, че тя "не е такава", най-общо "не е като всички". Това много разстроило малката маргаритка, така и се искало да бъде "като всички" и никой да не и се подиграва. От този момент щастието я напуснало. Нищо вече не я радвало-нито роклята, нито тънката фигура, нито ръчичките-листенца, нито личицето-слънчице.
Градинарят погледнал с укор ябълката, розата и лозата и поклащайки глава, казал:"Така ли съм ви учил? Вижте какво направихте-доведохте до сълзи прекрасното, безобидно създание. Не ви ли е срам? На вас така никой не ви е говорил, как ви хрумна да се сравнявате с другите, че и да се надувате? Никак, ама никак не е хубаво това." Провинилите се растения навели очи към земята, отпуснали клонки и се наканили да заплачат. "Не, не трябва да леете сълзи, а да разберете какво сте направили и повече да не повтаряте грешката си."-казал градинарят и отново се обърнал към маргаритката. Усмихвайки се, попитал:
-Така! Значи искаш да си като всички?
-Разбира се!-зарадвала се маргаритката и сълзите и веднага пресъхнали.
-Добре!-казал градинарят.-Утре ще изпълня молбата ти, ако дотогава не си размислила.
Маргаритката възторжено запляскала с ръчички-листчета и би подскочила, ако корените и не я държали здраво. Искала да каже, че не би размислила за нищо на света, но градинарят не и позволил да говори повече.
-Имам условие-казал той.-Добре да обмислиш какво означава да бъдеш "като всички".
Обърнал се и си тръгнал, мърморейки:
-Ама че растения излязоха! Само я погледнете, не и харесвало да бъде каквато е създадена, искала да бъде "като всички"!
На маргаритката всичко и изглеждало напълно ясно. Но, оставайки насаме със себе си, все пак се замислила какво означава да бъдеш "като всички". Погледнала ябълката, розата и лозата, за да види какво ги обединява, освен това, което имат всички растения-стебла и листа, а даже и те били различни при трите.
Тогава си представила ябълки на тънкото си стебло, цветовете и бодлите на розата, гроздето и мустаците на лозата и тук вече се запитала:"А къде тогава ще бъда аз? Всичко това не се помества на мен, аз съм толкова мъничка! " Отначало се стреснала, а когато си представила цялата тази картина, в градината се понесъл нежен, звънлив смях.
На следващото утро, когато градинарят пристигнал, се изумил от промяната, която била настъпила в нея. Тя вече не приличала на вчерашното цветче. Повяхналите и листчета били освежени, на мястото на опадалите били поникнали нови, а на прекрасното и личице отново сияела усмивка.
От този момент маргаритката престанала да се сравнява с другите и започнала да цени това, което е. Цъфтяла често и радвала всички с вида си.

Източник: http://www.sky.od.ua/~serg2002/moi.html

Публикувано от Gloxy-Floxy

Човек, живеещ накрая на пустинята, засадил млад розов храст, който не цъфнал нито веднъж. Той чакал дълго няма ли най-накрая да се появят жадуваните цветове, но това не се случило. Тогава градинарят попитал храста защо не цъфти.
-Защо не цъфтя? - удивено повторил въпроса храстът. - Нима трябва да цъфтя? Погледни наоколо, никой не цъфти. Ето колко много има такива като мен, храсти камилски трън, никой от тях не цъфти.
-Но ти не си трън.
-Как да не съм трън?! Напротив, аз съм същия като тях. И аз имам бодлички, ето виж!
-Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш - не се предавал градинарят.
Но както и да се опитвал да убеди храста, че е роза и трябва да цъфти, колкото и енциклопедии с описания на рози и камилски тръни да му показвал, подчертавайки различията между тях, нищо не помагало. Розовият храст продължавал да твърди, че е камилски трън, а те не цъфтят.
Градинарят останал без сили, търпение и доказателства да се бори с упоритото насаждение и решил да купи още един розов храст.
-Я, ето още един камилски трън като мен - казал си стария храст, когато градинарят посадил новия. - Вече няма да ми е толкова скучно, другите тръни са далеч, нямаше с кого една дума да си кажа.
Новите съседи бързо се сприятелили. Често си говорели и скоро новият храст разбрал, че другарят му, кой знае защо, се смята за камилски трън. Всеки от двата храста дълбоко вярвал в своята истина и не преставал да убеждава другия в нея.
Скоро дошла пролетта, след нея лятото и новият храст цъфнал. Храстът, който се смятал за камилски трън бил удивен. Той не очаквал такова нещо от ... , от ... , от някой, който е същия като него, камилски трън. Но цветът на неговия приятел бил толкова прекрасен, че той ахнал и по него избили капки сълзи. От тази красота сърцето му се напълнило с радост и умиротворение. Красотата проникнала в него до такава степен, че скоро той самият разцъфтял.

Обкръжението налага свой модел на мислене и живот. И да надникнеш в собствената си същност невинаги е така лесно, както изглежда.
Човек, близък по дух, може да ни помогне да отворим вътрешния си взор и да застанем на пътя на предназначението.

Източник: http://www.sky.od.ua/~serg2002/moi.html

Публикувано от Gloxy-Floxy