Притчите

продължава оттук

 

Иванчо Чакалчето беше буден българин и, само за да запази хубавата си дъщеря, не искаше да се бунтува. Вардеше я като писано яйце. Затова сега, когато герданът задрънча в ръцете му, той започна да повдига нервно рамене, като да беше шугав, и да се тюхка. При все това той добре разбираше, че у него е по-безопасно за големия българин, отколкото у другите патриоти, които често си имаха разправия с турците.

Събраха се девет души, повечето от които бяха даскали. И тъкмо Апостолът заговори за образуване на революционен комитет, Коста Кривото, който пазеше на двора, потропа на прозореца, после бързо влезе:

- Кръстосват заптиета!

Всички се спогледаха. Иванчо Чакалчето настръхна: "Отиде ми къщицата!... Отиде ми главата! ..."

Левски остана все така спокоен, но като четеше мислите върху Иванчовото чело и като знаеше силата на турците в градчето, реши да бяга.

- Няма накъде, Апостоле ... Освен да останеш тук! - предложи даскал Спас Тумпаров. Ала от киселата гримаса на Иванчо разбра, че тук Апостолът е нежелан гост.

- Я слушайте! - насред стаята застана Коста Кривото - Да бяга в женския метох! Баба Евтимия ще го приеме като син.

- Но нали и там има турци?

- Аз ще ги прогоня!

Всички прихнаха да се смеят. Само Левски остана сериозен. Той виждаше в този сакат човечец истинския българин, който е готов да умре за свободата. И му се довери. Двамата излязоха сами и се намериха в задния двор. Отпред ги обграждаше тъмнина; носеше се песен на щурци. Но това за Левски беше добре дошло.

- Не бива да тръгваме заедно - шепнешком каза Коста. - Премини през двора! Ще излезеш на една крива уличка. Там няма жив човек. Прекосиш ли я, спри на кюшето и чакай там, докато аз дойда!

Левски се беше залепил на оградата, когато от горния край на улицата се понесе гласът на Коста Кривото:

- Дръжте го, бе-е-е!... Ето го, бяга надолу!...

Заптиетата, които сновяха по улицата, се юрнаха шумно надолу.

- Към Искъра-а-а!... Към Искъра-а-а!... - провикна се втори път Коста и затича заедно с настигащите го турци. Но с този куц крак той не можеше да се равнява с разлютените заптии и изостана.

Улицата беше очистена.

Усмихнат, Левски се откъсна от ъгъла и се спусна към Коста.

- Браво! - стисна той лакъта му. - Де да имахме по десетина такива българи като теб във всеки град, да видиш как скоро ще освободим България!

Двамата прекосиха улицата и се прехвърлиха в метоха през задната ограда. На другата вечер в килията на калугерката Фота, майка на Константин Фотинов, деветимата патриоти положиха клетва.

Иван Жеглов

Друг път до това време Коста Кривото откарваше по три пъти дърва с магарето. Но днес, макар слънцето да клонеше към Продановския рид, той  не беше го натоварил нито веднъж. Удари брадвата си в камък и събра наръч дърва, колкото да не се връща с празни ръце. И тъкмо го вдигна на самара и заопъва въжето, от присоя пъкна турчин:

- Сваляй дървата, гяур!

Когато заповедта бе изпълнена, турчинът яхна животното и пак нареди:

- Води тая кранта за града, че съм забравил пътя!

Хванал юлара на измършавялото добиче, Коста Кривото закуцука към  Самоков.

- Към конака ли, чорбаджи ефенди?

- Първо в кафенето при голямата чешма, па сетне в конака.

При тия думи Коста потръпна. Но пръчката го сепна и той продължи пътя си.

"Как тъй при голямата чешма ще го водя! - мислеше си той. - Нали там Левски ще срещаме днес! Току-виж, че е объркал работата."

Турчинът забеляза мудността му и току го сръчка в ребрата:

- Карай, гяур, че мръкна!

Нямаше какво да се прави. Да бяга - с тия крака накъде! По-лошо ще стане. Освен като стигнат, да подшушне на Кара Мито.

В Карамитовото кафене по това време нямаше никого. Тук навалицата биваше сутрин, а след обед чорбаджиите се събираха във Фунтаровото кафене на сянка. Турчинът с пожълтелите мустаци седна до прозореца и, облъкатен на разкривената маса, засърба кафето, което тутакси му беше поднесено. Като сърбаше и оглеждаше с безразличие минувачите, неочаквано левият му мустак трепна. Той скочи на крака и почти се затича към вратата. Навън, на чешмата, хубава млада българка наливаше вода в две шарени стомни. Като я поогледа, турчинът подвикна на Кривото:

- Ела тук, гяур!

Коста беше седнал до мангала при кафеджията и му бъбреше нещо. Щом чу заканителния глас, стана и се заклатушка към вратата.

- Видиш ли оная гяурка?

- Ахъ! ...

- Чия е? Знаеш ли?

- На Иванчо Чакалчето щерка е.

- Тъй, тъй ... На Иванчо Чакалчето казваш ... - турчинът бръкна в пояса си. - Вземи, та и дай тоя гердан; ей тъй, само да се извие, та да и зърна бялото лице.

Като видя гердана, с който Апостолът трябваше да извести пристигането си, дребничкият кривокрак българин изведнъж забрави ударите на жилавата пръчка и се изправи като войник.

- Левски! - радостно прошепна той.

- Ш-ш-т... Изпълнявай!