Притча за жената и житния клас

Докато духом и кулинарно още съм на хлебна вълна ... :)

Иван Мърквичка

Намислил един млад земеделец да се жени и отишъл с приятелите си на празник да си избира невеста. Такива красавици се хванали на хорото, че на момците очите им се кръстосали – коя от коя по-хубави. Стъпват като пауни, изпъват рамене, опитват се да направят впечатление. Само една стои настрани, навела глава и склонила очи.
– Ето я моята избраница, – посочил я земеделецът.
Изненадали се приятелите му от такъв странен избор.
– Аз съм земеделец, – обяснил момъкът, – свикнал съм да съдя по житните класове. Когато стоят гордо изправени, така че да се виждат отдалеко, най-вероятно в тях почти няма зърно. Клас, пълен със зърно, се привежда надолу и веднага едва ли ще го забележиш. Същото е и с невестата.

Първо си казах: "Старовремска е". После се замислих, защо тогава мъжете и до ден днешен все налитат на класове, които се виждат отдалеч, пък после се оплакват, че останали "несолоно хлебавши", както казват руснаците?! Та май има още промисъл в нея. :)

Публикувано от

По-щастливи бяха убитите от меч, нежели умъртвените от глад

"По-щастливи бяха убитите от меч, нежели умъртвените от глад."
Плачът на Еремия

Хасидски равин, преживял Холокоста, разказвал, че проумял този откъс едва в нацисткия концлагер. Сред хилядите евреи в концлагера имало двама близнаци, чието семейство се числяло към последователите на равина. Тримата станали неразделни, доколкото обстоятелствата го позволявали, и си помагали във всичко.
Един ден равинът, единият от близнаците и още един евреин били оставени да чистят спалното помещение, докато другите били на работа. Пазачът решил да се позабавлява и бавно и мъчително умъртвил близнака. На равина и другия евреин било наредено да хвърлят тялото върху планината от трупове, която израствала в лагера всеки ден. Докато го носели, равинът се обливал в сълзи и недоумявал как да поднесе вестта на брат му. Другият концлагерист го посъветвал да не съобщава на момчето директно, че брат му е мъртъв, а на първо време да каже, че се е разболял сериозно.
Вечерта, когато останалите се върнали от работа, равинът казал на брата на убития:
– Хаим, имам лоша новина за теб – брат ти се разболя сериозно и животът му е в опасност. Възможно е и вече да не е жив.
Момчето започнало да ридае безутешно:
– Тежко ми! Какво да правя сега?!
Равинът се опитвал да го успокои, но нищо не помагало.
– Днес беше негов ред да пази хляба, – изплакал близнакът. – Хлябът ми е в него и нямам нито късче!
Равинът бил потресен, но казал на момчето, че брат му е изпратил неговия дял. С трепереща ръка извадил собствената си порция хляб и го дал на Хаим. Той го погледнал и казал:
– Липсват няколко грама. Моето парче беше по-голямо.
– Бях гладен и си отчупих един залък, – излъгал равинът. – Утре ще ти го върна.
В този ден той разбрал думите от Писанието.

А някои ги проумяват у нас към днешна дата. Докъде сме се докарали!

Публикувано от

Надявал се бе ...

Надявал се бе, че ще мине без есен.
Изведнъж – сняг. Аскетично и бяло. И точността на студа.
От днес малкото ще има повече смисъл,
а голямото ще се бори да оцелее.

Нека всичко да свърши. Стига с това
продължаващо с месеци капане на листата,
с това разсипническо разопаковане,
от което ти иде да закачиш листата обратно на клоните.

Надявал се бе, че ще мине без дъжда,
под който от часове градината втасва така,
че само миг слънце трябва, за да засъска ...
О, къде ли е времето, когато всичко отминаваше леко
и не трябваше толкова дълго да трае!

Херман де Конинк

А аз се надявах на още малко лято. Защото не ми стигна въобще, почти не усетих, че го е имало. Затова сега тоя дъжд не само, че не ми създава никакъв уют, ами ми лази и по нервите.
Беше импулсивно, простете!

Публикувано от

Четирите възрасти


"Детството иска вечно да играе,

 
Nicolas Lancret The Four Ages of Man - Childhood . 1735 г.

Младостта иска вечно да люби,

Nicolas Lancret The Four Ages of Man - Youth. 1735 г.

Зрелостта иска вечно да действа,

Nicolas Lancret The Four Ages of Man - Maturity. 1735 г.

Старостта иска вечно да почне всичко отначало."

Монах Симеон Атонски

Nicolas Lancret The Four Ages of Man - Old Age . 1735 г.

Публикувано от

Същото направи и Бог

Един богат и религиозен търговец всеки ден ходел в синагогата и виждал там усърдно молещ се евреин. Богаташът започнал всеки път да пуска тихичко по няколко монети в джоба на молещия се, за да поддържа този, възлюбил святостта човек. Откакто започнал да върши това, търговията му разцъфтяла повече от всякога и богатството му се увеличило многократно. Тогава богаташът се заинтересувал, кой е човекът, когото той всеки ден среща в синагогата. Казали му, че е ученик на Великия магид. 
"Ако, давайки дребни пари на ученика, имам такава полза, – замислил си търговецът, – какво ли ще се случи, ако давам по-големи суми направо на учителя?"
И от този ден спрял да пуска монети в джоба на молещия се в синагогата ученик, а започнал да праща чекове на учителя. Но, за потрес и изумление, вместо да процъфтят още повече, делата му се сринали.
Търговецът отишъл при Великия магид и си признал стореното. След като изслушал жалбата му, магидът се засмял:
– Нищо изненадващо. Докато си давал, без да мислиш на кого и без да придаваш особено значение защо, Всевишният е правел същото. Но когато си решил да намериш по-достоен обект за милостта си, същото е направил и той.

хасидска притча


Публикувано от

Слово за първия учебен ден

Мили деца,

Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред, и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в годишния сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някои от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят върху нагорещена печка. Други стърчат като заковани на чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.
В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът. Оплетената от цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!
Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията — това е пътят, който ви предстои. Нищо чудно тогава, че вашето смущение е по-голямо от любопитството ви.
Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова „на буркан“, колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището. На онова сиво и извънредно голямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:

„Не позволявайте да ви унищожат детството!“

Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.
В училище вас усърдно ви придвижват от „долното“ през „средното“ до „горното“ стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни“ стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:

„Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!“

Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!

„Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!“

Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.

„Не бъдете много прилежни!“

При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.

„Не се надсмивайте над глупците!“

Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.

„От време на време не вярвайте на учебниците си!“

Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща.
И ето сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си! 



Публикувано от

Ясен поглед

С.Сидорин, "Дзен притчи в комикси"

Публикувано от

Le secret de la vie


https://dl.dropboxusercontent.com/u/761379/4sz/%D0%9A%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D1%81%D1%8B-%D0%B4%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BD%D1%8B%D0%B9-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D1%81-%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%81%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F-30joursdebd-613054.jpg

Публикувано от

Как да съхраним младостта

Чанският наставник Дачжи прекарал в странстване и учение повече от 20 години. Накрая се върнал при своя учител Фогуан.
– Минаха 20 години, а Вашето тяло е здраво и силно като преди! – обърнал се с поклон към учителя Дачжи.
– Действително съм много добре! Проповядвах и разяснявах Учението, преписвах канони и така прекарах всеки ден. Бидейки постоянно зает, се чувствах напълно щастлив, – отвърнал Фогуан.
– И как не остаряхте нито с ден, след като сте бил толкова зает? – учудил се Дачжи.
– Нямах време да остарея! – отвърнал Фогуан.

Маслов, Логинова, "Най-добрите дзен притчи"

Вярвам, че вече сте понеделнишки щастливи! :D


Публикувано от

Тези, които те обичат

Шибли се намирал в дълбок мистичен транс и го вкарали в приют за душевно болни. Разбирайки за това, учениците му били потресени и отишли да го посетят.
Шибли ги попитал:
– Кои сте вие?
– Ние сме твоите последователи, тези, които те обичат.
Шибли започнал да ги замеря с камъни. Учениците се разпръснали с викове:
– Той наистина се е побъркал!
Тогава Шибли ги повикал:
– Причу ли ми се, че ме обичате? Та вие не можахте да понесете даже един-два камъка и се разбягахте. Какво се случи с искрената любов към мен, на която се позовавахте? Или любовта ви отлетя заедно с камъните? Ако наистина ме обичахте, щяхте търпеливо да понесете дребните неудобства, които ви причинявам.

суфийска притча

Публикувано от

Престолът на Бог

Имах видение, че съм достигнал до самия Престол Божий и се обръщам към него с думите:
– О, Престоле, казват ни, че в теб се разполага Бог.
– О, Баязид, – отвърна ми Престолът, – на нас ни казват, че Бог се разполага в смиреното сърце.

Баязид Бистами

Публикувано от

Карта на света

Една неделна утрин проповедник се опитвал да подготви словото си. Жена му била отишла за покупки. Денят бил дъждовен и малкият син на проповедника скучаел, защото нямало какво да прави. Той капризничел и пречел на баща си да се съсредоточи.
Накрая бащата в отчаяние хванал старо списание, прелистил го и намерил голяма, ярко оцветена страница. На нея имало карта на света. Проповедникът я изскубнал от списанието и я накъсал на малки парченца. Пуснал ги на пода при сина си и му казал:
– Джони, ако успееш да подредиш картата, ще ти дам парички за сладолед.
Той решил, че е осигурил на Джони занимание за цялата сутрин. Но не минали и десет минути, и на вратата на кабинета му се почукало. Това бил синът му с подредената карта. Бащата се изненадал от така бързо свършената работа, още повече всичко било на мястото си.
– Синко, как успя да свършиш така бързо? – попитал проповедникът.
– О, – отвърнал Джони, – това беше лесно. От другата страна имаше нарисуван човек. Просто обърнах парченцата, наредих портрета на човека, сложих го между два листа и го обърнах отново. Реших, че, ако човекът е правилен, и светът ще бъде правилен.
Бащата се усмихнал и подал на сина си пари за сладолед.
– "Ако човекът е правилен, и светът ще бъде правилен", – повторил бащата и разбрал, че вече има тема за проповедта.

Наполеон Хил


Публикувано от

Нарядко

Нарядко птицата на любовта
гнездо ще свие под семеен покрив.
Тя предпочита дъжд да я намокри
навън под кестеновите листа.

А в къщи по традиции прастари,
сред глъч на дъщери и синове,
един до друг вървят
или другари,
или непримирими врагове.

Първан Стефанов, "Далечините обещават"

Публикувано от

Ученикът на лекаря

Реших да издухам прахта от тая приказка (или легенда), която е от куриозните случаи в моите блогове, защото е българска, а я превеждах от руски за Бизнес приказки. На български не съм я срещала. Това, което ме подсети за нея, беше, че сутринта попаднах на упоменаване на руски филм от 83-та със същото заглавие и като проверих се оказа, че видимо е по мотиви от нея. Имената на главните герои са същите, сюжетът в основни линии също. Е, за български източници не се споменава никъде и героите са пременени като в "Тримата мускетари", но мисля да го изгледам. :)

Това се случило отдавна. Във времена, когато нито теб, нито баща ти, нито дядо ти още ги е имало на света. Тогава България управлявал цар Борис. Живеел в голям дворец в град Плиска. И като у всеки цар имал на служба придворен лекар. За него ще бъде и нашият разказ. Наричали го Василий, казвали, че е от гръцки произход. Бил учен и изкусен в работата си. Всяка болест можел да разпознае, за всеки недъг да изготви лек. При кого бил изучил лекарското изкуство ние не знаем, но сам за цял живот никого не обучил. Живеел сам като бухал в хралупата си и от всички пазел своите тайни. Даже слуги не държал, да не надничат как приготвя лекарствата, да не отнесат и троха от неговата мъдрост. Приличал на сандък със съкровища, заключен със здрав катинар. Но и за тази ключалка се намерил ключ.
Дошъл веднъж при лекаря глухоням момък, започнал да стене жално и да показва с ръце, че е готов да му служи за късче хляб. А лекарят Василий бил и скъперник в добавка. Взел момъка на служба. Мислел си, няма нужда да му плаща, щом е готов да работи за едната прехрана, а освен това каквото и да види и разбере не може да го разкаже на другите.
Лекарят не знаел, но ние знаем и вие ще узнаете. Живеел преди този момък Радомир в бедно рибарско селище край морето. Имал зорки очи, тънък слух и остър език. И от ум не бил лишен.
Още от детството си искал Радомир повече да види и да узнае. Отраснал и напуснал родното място. А когато пристигнал в Плиска и научил за лекаря Василий, веднага решил: "Това е работа за мен! Ако не успея да надхитря стария лисугер, значи нищо не струвам!"
Престорил се на глухоням и то така ловко, че при цялата си вещина лекарят не разпознал измамата.
Седем дълги години прослужил Радомир при лекаря Василий. Стривал треви, сушил корени, правел настройки от цветове. А когато метял пода и миел колбите, слушал и запомнял тайните рецепти, които лекарят си мърморел под носа. Нощем прелиствал дебелите книги в кожени подвързии.
Изминали още седем дълги години. Започнал Василий да го взима със себе си при болните. Доверил му се да пуска кръв, да слага пиявици, компреси да налага. Научил се Радомир болестите да познава, узнал коя от какво произтича и как се лекува. Така научил тайните на лекарското изкуство, със заключени съкровища се сдобил. А крепката, млада памет и светлият му ум ги приумножили.
За всичките четиринадесет години Радомир не произнесъл нито дума, нито веднъж не се издал, че живият звук от мъртвата тишина различава.
През това време отраснала дъщерята на цар Борис, Марина. Живото момиченце пред очите на всички се превърнало в красавица - бяла като сняг, румена като роза, ясно слънце в безоблачното небе.
Царят душата си давал за нея. От полъха на вятъра я пазел, желанията и предугаждал. А и всички в двореца я обичали, не само заради красотата и, но и за добрия и нрав.
Веднъж принцеса Марина се разхождала с приятелки в градината. Решили да играят на криеница и тя се скрила в гъст храсталак, така че никой да не може да я намери. Чакала да открият и не усетила как я оборил съня. Кратко поспала, слънцето едва успяло една мравешка крачка да направи. Но на бедата и толкова и стига! Събудила се друг човек. Главата и се въртяла, тялото - сякаш го трошат.
От този ден започнала да чезне принцесата. Алените рози на бузите и повехнали, ясните очи помътнели. Ту жар, ту студ я обземали. Все я боляла главата.
Лекарят Василий всякакви лекарства опитал. Нито едно не помогнало. Принцесата непрекъснато се влошавала. Вече и от постелята не се надигала, само лежала със затворени очи и стенела.
Царят обезумял от мъка. Лекарят не знаел какво да направи. А Радомир разпознал загадъчната болест, но се страхувал да не хвръкне главата от раменете му. Една дума да каже и ще разруши това, което градил четиринадесет години.
Захванал се Василий да приготвя нова отвара. Десет билки смесил, прах от девет редки минерала добавил. И после се замислил ... Какво да прави по-нататък?
Тук Радомир се решил. Приближил се до лекаря и започнал да показва със знаци. Докоснал темето, а после ушите си. Махнал капака на гърнето с отварата и започнал да жестикулира все едно казвал: "Излей я!"
Блеснали радостно очите на лекаря, разбрал знаците на помощника си. И в същото време злобно смръщил вежди, защото проумял, че младежът вече знае всичките му тайни.
"Е, нищо! - казал си лекарят. - Каквото е научил, научил! Така и ще умрат с него знанията, които е откраднал от мен. Та той е глух и ням. Кой друг може да разбере това, което е научил?!"
Излял Василий отварата и се отправил при царя.
-Разбрах какво измъчва дъщеря ти - казал му. - Има едно единствено средство, което може да и помогне ...
-Какво се бавиш тогава? - викнал царят.
-Почакай, царю! - отвърнал лекарят. - Това средство е като подхвърлена нагоре монета: от едната страна е здравето, от другата - смъртта. Никой не може да каже на коя от тях ще падне.
Заплакал цар Борис и казал:
-Да питаме дъщеря ми. Каквото тя каже, това и ще направим.
Царкинята даже не отворила очи, само прошепнала:
-Да става каквото ще! Повече нямам сила да търпя тези мъки! Повери ме, татко, на лекаря.
-Чу ли? - обърнал се царят към Василий. - Започвай!
-Думата на царя е закон! Но ми дай защитна грамота, че ако царкинята почине, няма да излееш гнева си върху мен.
-Ще ти дам такава грамота - съгласил се царят. - И още ще напиша, че ако върнеш живота на моето гълъбче, ще изпълня произволно твое желание.
Лекарят Василий винаги взимал немия слуга със себе си при болния, но този път му показал със знак да излезе. Двамата с царя останали в спалнята на царкинята и залостили вратата.
Василий и дал сънна отвара и зачакал да заспи дълбоко.
А Радомир по вита стълба се изкачил на тавана и през един отвор слушал и наблюдавал какво се случва долу.
Марина заспала толкова дълбоко, че изглеждала като мъртва. Василий взел остър нож и направил разрез зад бялото и ухо. Какво се показало? Огромен кърлеж се бил впил в мозъка на принцесата. Той я измъчвал ден и нощ.
-Ето - казал лекарят на царя - причината за болестта на дъщеря ти. Пропълзял е в главата и през ухото, когато е заспала в градината. Дръж се царю! Сега ще се реши ще живее ли дъщеря ти.
И Василий приготвил клещи да извади кърлежа. Но отгоре се раздал глас:
-Спри, учителю! Така ще я погубиш!
Вцепенил се царят и ръката на лекаря с щипците сякаш окаменяла. А гласът отгоре продължил:
-Не се страхувайте! Аз съм слугата на лекаря. Чуй какво да направиш, Василий! Накали до бяло игла и я забий в коремчето на кърлежа. Челюстите му ще се разтворят и крачетата му ще отслабнат. Тогава го вади.
Лекарят това и направил.
Царкинята веднага започнала да се връща към живота. Спяла дълбоко, както и преди, но дишала равномерно и на бледите и бузи се появила руменина.
Лекарят затворил раната, намазал я с благовонни масла и я превързал с чисто платно. После казал на царя:
-Сега и е нужно само едно лекарство - спокоен сън. Не я будете, докато сама не се пробуди.
И двамата тихо излезли от спалнята.
На следващия ден царкинята се усмихвала. На по-следващия поискала да яде. А на третия станала от постелята.
И наредил царят да извикат лекаря и неговия слуга.
-Думата ми е твърда като елмаз. Кажи какво желаеш в отплата и ще го изпълня.
-Нареди да убият слугата ми!
Помрачило се лицето на царя.
-Поискай нещо друго! - казал той. - Дадох ти твърда дума, но до постелята на дъщеря си се заклех, че ще наградя и слугата ти. Вие двамата бяхте като крилата на една птица, която върна живота на детето ми.
-Царю, имам грамотата ти! - настоял лекарят.
Тук напред пристъпил Радомир.
-Позволи ми и аз да кажа нещо, царю! Знам, че Василий няма да отстъпи. Той иска смъртта ми. И ти не можеш да не сдържиш своето обещание. Да направим така: лекарят да приготви отрова и аз ще я изпия, но ако оцелея, аз ще приготвя отрова и искам той да я изпие. Така ще бъдат изпълнени и двете ти клетви.
-Съгласен съм! - казал царят, а наум си помислил: "Жалко и за двамата, но няма какво да се направи! Който излезе жив от това изпитание, значи е най-изкусен в занаята. Той и ще бъде царски лекар."
Сутринта Василий донесъл отровата, която варил цяла нощ. Пред очите на царя Радомир изпил чашата до дъно. Изпил я и попитал лекаря:
-Колко ще живея?
-До вечерта ще си мъртъв! - злобно отвърнал той.
-Довечера ще дойда - засмял се Радомир - и ще донеса отрова за теб. А ти, царю, заповядай на домочадието си да не доближава до вратата и прозорците на стаята ми. Смъртоносни ще бъдат даже разредените пари от отровата ми.
Василий заскърцал със зъби:
-На залез слънце няма да те има! Няма да ми се наложи да пия отровата ти.
-Жал ми е за теб, учителю! - засмял се слугата отново.
Когато слънцето се скрило зад хоризонта, Радомир се явил пред царя.
-Жив и здрав съм, царю! Сега гледай! - казал той и взел една празна чаша от масата. - Ще я напълня с отрова, за която няма противоотрова, защото не е отрова.
С тези думи Радомир напълнил чашата от фонтана, който бълбукал в центъра на залата.
В този момент вратите се отворили и влязъл лекарят.
-Проклятие! Ти си разпознал отровата ми и си успял да я обезвредиш.
-Така е! Ненапразно бях твой ученик!
-Но не забравяй, че аз бях твой учител! Да премерим сили за последен път.
-Аз не искам смъртта ти, както ти искаше моята. Ето какво ще ти кажа. Ако разпознаеш отровата, ще бъдеш спасен. Ако не, ще умреш от първата глътка. Вземи!
И Радомир му подал чашата.
Василий я поел и побледнял. Отровата нямала нито цвят, нито мирис. С трепереща ръка поднесъл чашата към устните си, отпил и паднал мъртъв. Страхът го убил!
Така свършил този спор.
Радомир станал придворен лекар. Много години проживял, много хора изцелил. И оставил след себе си трима ученици, на които предал всичко, което сам знаел.

Публикувано от

Как да разпознаем духовния човек?

Веднъж попитали един суфий:
– Как да разпознаем духовния човек?
– Не по това, което казва и не по това, как изглежда, а по атмосферата, която създава неговото присъствие. Защото никой не може да създаде атмосфера, непринадлежаща на духа му.

... Нещо съм скептична. Вие какво мислите по тоя въпрос? :)

Публикувано от

Песен за невъзможната любов и коанът за заека

Преди около месец гледах "Заек над пропастта". След филма тръгнах да търся текста на циганския романс, който е в края и попаднах на текста, който следва. В повечето руски сайтове е даден като превод, но не е, макар да е доста адекватен към звученето. Всъщност повечето автентични цигански песни са с изключително елементарни текстове, от типа на "както те обичам, ще те открадна; а ако не мога, ще те убия", или, иначе казано, животът може да бъде и съвършено прост. :) Но стихът е хубав, мисля, че е писан под въздействие на филма.

Заскрипело времени колесо -
вот и всё, любимая, вот и всё.

Нам разлук не выпало на "пока" -
на века, любимая, на века.

Уж казалось, пройдены все пути,
только в рай потерянный - не войти.

Или есть тропиночка и для нас? 
Дай-то Бог, любимая. Но не даст.

Михаил Левин 

В песента от филма мисля, че се пее точно обратното – "ти и аз ще бъдем щастливи, ще бъдем щастливи, ще бъдем щастливи ...". И ако имате търпение да изслушате началото, стигаме до коана за заека, заради който е и поста. Просто, откакто гледах филма, не е имало ден, в който нещо да не ми го напомни. Реших, че единственият начин да се отърва от него е да го публикувам. :) Мога, разбира се, да го преведа в два реда, но клипът е по-ценен, в него го изиграват. По-въздействащ е.


Публикувано от

Комикс-загадка










От вестник "Пулсар", бр.12/1990.
На мен ми се струва, че към днешна дата загадката е друга: ако я включат в матурата за 12 клас, каква ли ще е успеваемостта?! Е, докато произведението е в учебната програма, защото ... в динамични времена живеем. :)


Публикувано от