Приказка за Великденския заек

Време е да се настройваме вече великденски. :) 
Имах намерение да кача една приказка, която обичам от детството си, но попаднах  на това миличко нещо, видимо правено с любов и желание и реших първо него да споделя. Пък и е информативно, макар и за чуждите обичаи. :)
При абонираните по имейл не знам дали ще се визуализират слайдовете. Ако не, ползвайте линка.


Публикувано от

Легенда за ягодите 2 (или за ноу-хауто на фармацевтичния бизнес)

Ако се чудите къде е "Легенда за ягодите 1", значи сте пропуснали вчерашните обновления на албума "Честита Цветница с легенди за цветята" в страницата на блога във Фейсбук. Поднасянето на поздрави за този празник се превърна в олимпийски спорт и не успях да огрея навсякъде, за което моля да ме извините.
Днешната, също индианска, легенда се отличава с това, че дава отговор на въпроса на кого да се сърдите за световната конспирация с болестите, лекарствата и ваксините, ако изпитвате подобна необходимост. Ей на, индианците я били измислили. Даже се чудех дали не и е мястото в "Бизнес приказки", но там подобен край е невъзможен, поради което се намества тук. :)

В древни времена хората никога не боледували. Но дошъл ден, когато човечеството било нападнато от болести и епидемии. Нанабуджу чул горкия плач на хората. Когато този шум започнал да го дразни, създал лекарство, за да изцели нещастните.
Хората много се зарадвали. Те устроили за Нанабуджу пир, който продължил няколко седмици. Една вечер семейство от съседното село дошло също да моли за помощ и той дал и на тях от лекарството. На сутринта пристигнали от трето село, после от четвърто и това се проточило без край.
Скоро Нанабуджу съвсем загубил спокойствие и решил да си намери помощник. Изборът му паднал на Одемин - Доброто Сърце. Одемин приел лекарството и останал да отговаря за него, а Нанабуджу могъл да се оттегли, за да види какво се случва и в други части на света.
Одемин прилежно се трудел, раздавайки лекарството на нуждаещите се. Хората за благодарност му носели меки кожи и вкусна храна. Докато имало болни, Одемин не бил принуден да ходи на лов и даже да се прибира вкъщи, защото благодарните хора вършели за него всичко, което му било нужно. Но когато нямало повече болни?... Скоро Одемин започнал да праща болести на хората, за да получи заплатата си. Хората започнали да го избягват и сърцето му се ожесточило. Идвали при него само за лекарство. Просто така никой не искал да го види. Одемин се обидил и пратил болест на цяло семейство. После това му се сторило недостатъчно и пратил на цяло село. После решил да зарази наведнъж всички хора, но тогава се завърнал Нанабуджу. Той накарал Западния вятър да хване Одемин. Западния вятър го засмукал във вихър и го въртял дотогава, докато не се откъснали всички части на тялото му. Накрая от него останало само едно малко, пропито със злоба сърце, което също било на път да изчезне във вихъра. Но неочаквано в него се събудила добротата и Одемин помолил за пощада. Той умолявал Нанабуджу да му даде шанс да поправи стореното зло. Нанабуджу се съжалил над него и заповядал на Западния вятър да го пусне. Сърцето паднало на земята и се превърнало в горска ягода. И до ден днешен "сърцето на Одемин" остава най-малката, но и най-вкусна от ягодите.
Съхранявайки традицията на предците си, индианските майки плетат на децата си кошнички във формата на сърце. Първо майката, а като порасне - и детето, събират в кошничката предмети, които напомнят за извършените добрини и проявено мъжество. Когато дойде края на земния живот на човека и той поема на запад, по време погребалния обряд поставят тази кошничка до тялото му.

легенда на индианците анишинабе

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!


Публикувано от

Кралят и конските ябълки



Този, който ме съди, който злослови за мен,
той е най-добрият ми благодетел.
Скъп ми е и го обичам повече от всички,
защото поема върху себе си всичките ми грехове
и ме очиства така, както прането измива мръсотията.

Свети Кабир

В свещената книга на сигхите се разказва за крал Ейджи такава история ...
Веднъж, докато кралят обикалял конюшните си, към него се доближил просяк и помолил за храна. Кралят бил угрижен и в лошо настроение и грубо се развикал:
– Защо никой не ме оставя да си свърша работата на спокойствие? Вечно някой нещо иска! Гладен си, така ли? Взимай тия конски ябълки тогава и яж!
И пъхнал няколко в ръцете на просяка. Той си тръгнал, без да отвърне нищо.
На следващата сутрин по време на медитация кралят видял купчинката ябълки, която дал на просяка. Тя се била увеличила няколко пъти.
Съдията му казал, че това, което е дал, му се връща многократно и сега трябва да изяде тези ябълки, предназначени за конете.
Кралят осъзнал какво е извършил и че сам се е поставил в затруднено положение. Отишъл да се посъветва със своя Учител как да излезе от него. Учителят отвърнал, че ако кралят стане жертва на злословие за известно време, тези, които говорят лошо за него, ще вземат част от ябълките.
Затова владетелят напълнил една прозрачна бутилка с оцветена вода, качил се в колесницата си и започнал да обикаля безцелно с нея из пазара, като демонстративно отпивал от "виното" пред гражданите. А те решили, че вместо да се грижи за държавните дела, той безсрамно се е отдал на порока и, естествено, започнали да го обсъждат.
При следващата медитация кралят видял, че повечето ябълки са изчезнали. И все пак били останали достатъчно, от които не знаел как да се отърве. Учителят му го посъветвал да иде при светеца, който живеел в околността, и да се опита да го провокира да каже нещо лошо за него. Ако успеел да постигне това с толкова свят човек, всички останали ябълки щели да се прехвърлят на него.
Кралят така и направил. Отишъл в обиталището на светеца и с часове се опитвал да го накара да изрече лоша или осъдителна дума, но напразно - онзи останал напълно невъзмутим.
– Такива важни неща ти говоря, – развикал се накрая кралят в безсилието си, – а ти само спиш! Няма ли да се събудиш и да кажеш нещо?
В отговор светецът леко го плеснал и рекъл:
– Май искаш да ям твоите ябълки, а?!
На владетеля не му оставало нищо друго, освен да яде сам плодовете от  делата си.

Не знам и аз колко ябълки ще изям, задето позволявам интригантството и злословията да ми повлияят емоционално, което си е форма на осъждане, независимо дали е гласна или безгласна. Но каквото си направим сами - това ни чака!


Публикувано от

Две притчи за китайския Настрадин Ходжа

Чжан Го е отшелник-даос, живял по времето на династията Тан. В Китай го почитат като един от осемте безсмъртни. Той яздел магарето си наобратно, досущ като добре познатия ни Настрадин Ходжа.

Веднъж го поканили в императорския дворец. Императорът бил любопитен да узнае защо мъдрецът язди магарето си наобратно. Когато Чжан Го пристигнал, владетелят наредил да поднесат на магарето като награда вино вместо вода. Отпивайки от виното, животното паднало на земята и се превърнало в хартиено магаре. Императорът бил поразен. Мъдрецът му обяснил, че в действителност това е хартиено магаре, което с магически похвати карал да изглежда като истинско. Виното го върнало в първоначалния му вид.
– Истината е нерушима, – казал мъдрецът, – а лъжата се проявява с времето.

Старецът винаги пътешествал из страната със своя барабан, направен от рибешка кожа, и пеел песен за философията на Дао. В песента се казвало, че хората са се заблудили в преследването на печалба, известност, чувства и желания и че това ги отдалечава от истинското им аз. Затова в много случаи, когато те мислят, че реализират напредък, на практика това се явява връщане назад. И за да им напомня за тази заблуда, той яздел магарето си наобратно.


Публикувано от

Разболя се и умря

от серията с персийските пословици и поговорки

Живял някога човек, който имал един-единствен син. Бащата и синът много се обичали, но не напразно казват "От смъртта никой не е избягал" - когато ударил часът, старецът, след като бил боледувал известно време, си тръгнал от този свят.
Синът бил дълбоко опечален от загубата на баща си. И в името на неговата памет не жалел пари да посреща всички, дошли да изкажат съболезнованията си. Купувал най-хубавите храни и напитки, а потокът от посетители не секвал. Всеки сядал и започвал да задава въпроси и за най-малките подробности от смъртта на баща му, като междувременно обилно се угощавал. И момчето не спирало да говори - за добротата на баща си, за болестта, за лекарствата, за лекаря, за деня на смъртта му. Когато приключел една тема, гостите прекъсвали угощението си, за да зададат нов въпрос и така дните на предания син се превърнали в нескончаем помен.
Един ден в дома дошъл стар приятел на баща му, за да види как е момчето след смъртта му. Като разбрал какво се случва, посъветвал младия човек да затвори най-сетне вратите на дома си и да помисли как да продължи живота си нататък. Защото, ако продължава по този начин, състоянието, натрупано от баща му, бързо ще свърши и нескончаемият поток от гости ще го докара до просешка тояга. Но младежът се засегнал. Той не искал да затваря вратите пред хора, които смятал че искрено тачат паметта на баща му и идват да изразят уважението си към него, като слушат истории за живота му.
– Е, добре! – въздъхнал бащиният му приятел. – Нека седнем, да разкажеш и на мен.
– Но ти прекрасно знаеш как почина татко, защо ти е да го слушаш пак?
– Искам да го чуя и от теб.
И те седнали на масата. Гостът започнал да се гощава. Ако синът на приятеля му замлъкнел за малко, задавал нов въпрос. Така изкарали една дълга вечер и когато най-сетне младият стопанин се пресегнал към масата, за да си вземе нещо за ядене, там не било останало нищо. Тогава прозрял правотата в думите на бащиния си приятел и се засрамил.
Гостът се надигнал да си ходи и на прощаване му казал:
– Занапред, ако те разпитват как си е отишъл баща ти, казвай просто: "Разболя се и умря". Така скоро ще спрат да идват за едната кьорсофра.

Оттогава започнали да казват "разболя се и умря", когато човек иска да се избави от излишни и празни приказки или отказва да е обект на комерсиално внимание.


Публикувано от

Препрограмиране

В Малайзия младият син в едно мюсюлманско семейство станал последовател на движението Харе Кришна. Семейството било потресено. И решили да се преборят с неговото вероотстъпничество, като го дадат в специална клиника, където съзнанието му да бъде обработено и препрограмирано. Но нито един метод не подействал - младежът нито се отклонил, нито се отрекъл от убежденията си. Като последна, отчаяна мярка решили да му изтрият паметта. И той забравил -  забравил кой е, откъде е, на колко е години. Единственото, което останало да повтаря било "Харе Кришна" ...

... Което не ви го разказвам в религиозен контекст, разбира се. :)

Публикувано от

Време е за ставане!



Публикувано от

Вместо ечемик цяла нощ яде обещания

Един суфий пътешествал от град на град на гърба на своето магаре. Една вечер спрял за почивка в един манастир. Като завързал магарето за яслата в обора, започвал да наръчва на слугата:
– Погрижи се за магарето – махни му седлото, среши му козината, намажи му раните, постели му слама ...
На всяка заръка слугата отговарял:
– Няма сила и могъщество, по-велики от тези на Аллаха!
Накрая успокоил стопанина на магарето с думите:
– Мое задължение е да се грижа за гостите на манастира и животните, на които те пристигат. Прекрасно знам как да върша това. Идете да почивате спокойно и не се тревожете за магарето!
Суфият това и направил, защото бил много изморен от пътя. Заспал веднага, но после започнали да му се явяват лоши сънища - как магарето му е разкъсано от вълци; после, че е паднало в яма. И в съня си разбрал, че слугата не се е погрижил за животното.
На сутринта, след като се събудил, отишъл право в яхъра и заварил слугата току-що да захваща да върши това, което трябвало да направи още вечерта.
Суфият тръгнал отново на път на гърба на гладното, изморено и измръзнало магаре. И нищо чудно, че то веднага започнало да се заваля и да пада. Насъбрали се хора да му помогнат да го вдигне и започнали да изказват различни предположения за състоянието на магарето. Един го дърпал за ушите; друг му гледал очите; трети - езика и зъбите; четвърти надигнал копитата му, за да види дали в тях не е заседнало камъче.
– Не се ли хвалеше снощи, че имаш силно и бързо магаре? - попитал някой.
– Такова е - отвърнал суфият. – Но цяла нощ вместо ечемик яде обещания!

персийска приказка

Първата ми асоциация беше със "слугите на народа". Много хубаво иде като политическа метафора. Но не само ... :)


Публикувано от

Къде си вярна ти, любов народна?

137 години от Априлското въстание

Българско стихотворение

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе над тази бедна
страна, в която няма прокопсия…
Великите и царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта-пияна,
а ореолите - алъш-веришни
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е Свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е нахалост туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне както в турско време
„Къде си, вярна ти, любов народна?”

  
Ивайло Балабанов


Публикувано от

Прайдът не върви след лъвчетата

Една жена с малко дете отишла при мъдрец и започнала да се оплаква:
– Откакто се роди детето, животът ми се превърна в тотално мъчение. С нищо не мога да се захвана, защото през цялото време се грижа за сина си и го наглеждам. Не мога нито да се наспя, нито спокойно да си свърша домакинската работа, нито да се видя с приятелки като преди, нито да отделя заслужено внимание на мъжа си. Цялото ми време е посветено на детето. Чувствам се отрязана от света, напълно изцедена и имам чувството, че нервите ми са на предела. Какво да направя?
– Мисля, че ... – започнал мъдрецът, но тогава дотичало детето и започнало да дърпа жената за ръкава.
Майката се навела към него, за да го чуе, но в този момент си спомнила за събеседника си и се извинила:
– Секунда. Простете. Трябва да разбера какво иска.
След като похвалила детето за намереното камъче, жената отново се вгледала в мъдреца и той продължил:
– Мисля, че всичко ще ви се подреди и животът ви ще влезе в нормално русло, веднага след като проумеете, че прайдът никога не върви след лъвчетата. Винаги лъвчетата следват прайда.

Анжелика Шинкар

:) Е, ако някой ми каже къде е истината вече?!


Публикувано от

Камъкът на живота (Ярослав Хашек)

Това е преводът на единия от обещаните бонус разкази от премиерата на книжката ми. По него е един от въпросите във викторината. Ярослав Хашек едва ли има нужда от представяне – смях до сълзи. Ще дублирам поста отново в двата блога, но не се притеснявайте, не мисля да ми става навик. В притчов смисъл тая история иде да рече много да внимавате с хранителните добавки! :D

В лето 1460-то от рождеството на Христа игуменът на Щалхаузенския манастир в Бавария отправяше тайни молитви към всевишния и всемогъщ подател на разум да изпрати светия дух, който да помогне на него, игумена Леонардус, да открие философския камък и еликсира на живота. 
Пред него светеше огън, греещ тумбеста реторта, в която със съскане вреше някаква отвара, а редом стояха тигли, които предстоеше да приемат в недрата си окончателно разтопеното вещество, за да може да се изпари твърд остатък.
Игуменът Леонардус умилено зовеше милосърдния бог, молейки го да склони взор върху своя смирен служител, който, без да се отклонява от пътя на благодатта, без да се обръща към дявола за съвет и без да призовава на помощ нечиста сила, търси философския камък и еликсира на живота.
А от съседната трапезария се донасяше дивият вопъл на монасите, огласящ строгите готически сводове с хоровото четене на "Отче наш, ижи еси на небесах ..."
Дружно скандирайки всяка сричка, те се стараеха да се надвикат един друг, гладни и сърдити, тъй като игуменът ради душеспасението им беше ограничил силно всички, с изключение на себе си, в храната и напитките.
Разтваряйки дъбовите двери на трапезарията, отец Леонардус с просветлено лице произнесе:
– Молете се до захода на слънцето!
После се върна в алхимичната си лаборатория, прегъна колене на скамейката пред разпятието и започна да се моли като в екстаз:
– Господи боже, спасителю мой, изпрати лъч светлина на твоя раб, проясни мислите му, за да открие той жизнения еликсир, за спасение на християните, и философския камък. Дай ми знак, господи, няма ли да е грях да добавя в еликсира пепелта от изгорения еретик, който отглеждаше черна котка, ходеща на два крака и изгорена от нас заедно със своя обладан от бесовска сила стопанин в твоя чест и слава в деня на храмовия празник пред портите щалхаузенски. А аз ще изпълня волята ти.
Бог не изпрати знамение. И отец Леонардус свари пепелта на изгорения еретик-чародей заедно с пепелта на неговата котка. После, тихо повтаряйки извивките на монасите, четящи в съседната трапезария "Отче наш", изля съдържанието на ретортата в тиглите, постави ги на триножници и със сърдечно, благодатно умиление се зае да изпарява утайката.
Отново падна мрак и отец Леонардус отиде в трапезарията, оставяйки на огъня да ври колкочещата и съскаща маса.
В трапезарията той с проникновен, бащински ласкав глас каза на монасите няколко думи за божието милосърдие, а после ги разпусна да почиват, нареждайки на всички, преди да легнат в твърдите си легла, да подложат грешната си плът на взаимно душеспасително бичуване. Накрая, прегънал колене пред неугасващото кандило, запали факел и излезе в двора.
Той тръгна да огледа манастирското стопанство, този мил игумен-грижовник. Да навести прасетата в кочината: как ли се чувстват? Вчера изглеждаха много зле.
Отец Леонардус подозираше, че монасите, обременени от наложения им пост, са се добрали до кашата от трици, предназначена за свинчетата, и са напълнили с нея своите грешни утроби, гневейки бога и ограбвайки бедните твари. В последно време прасетата видимо отслабнаха. Това не бяха вече предишните славни, обли бъчвички, такива розови и апетитни, че отец Леонардус пееше в тяхна слава псалми, въздавайки хвала на създателя. Тези мили божии създания бяха четиридесет – точно толкова, колкото и монасите. Значи, ако четиридесет монаха са изяждали с ненавист храната, приготвена за четиридесет прасета, как би могло да се очаква бедничките да грухтят весело в двора на светата обител, пропъждайки с ехото на живия живот и младостта мрачната манастирска тишина.
Пламъкът на факела озари бедните създания с червена светлина. Виждайки своя наставник, те загрухтяха така жално, че на добрия игумен му се сви сърцето.
– В какъв вид, о, братя, се представяте пред мен? – скръбно възкликна старецът, гледайки техните изпосталели тела; той се просълзи и въздъхна.
После, като видя празните корита, прати едно проклятие по адрес на монасите и отиде да удари камбаната.
Когато монасите се събраха отново в трапезарията, той се обърна към тях с такава реч:
– Вие бичувате тленните си тела, а сами ограбвате прасетата и нарушавате поста? Бог ще ви накаже. На колене,негодяи!
Като възнесен над тълпата, с лице озарено от светлината на кандилото, той възкликна:
– Покайте се, жалки свини!
И под песента на монасите, захванали "Помилуй нас!", се спусна в погреба, където, скърцайки със зъби, изпи чаша вино.
Връщайки се в трапезарията, той обяви на монасите, че ще ги прати пеша до Рим при папа Инокентий III – да искат прошка от главата на християнския свят.
После им заповяда да вървят да си лягат.
А сам отиде в килийката, където провеждаше опитите си, пъхна факела в огнището и започна да разглежда останалото след изпарението вещество. То беше тежко, с метален блясък. 
Отец Леонардус пребледня. Не, това не е философски камък: в старинната книга, принадлежала на изгорения чародей, беше казано, че философският камък трябва да е лек и прозрачен. Но нали за своите опити той взе земя от хълма, където преди беше каменоломната, а на Велики Петък, казват, се появявало светло сияние.
Той падна на колене и заплака. Устремявайки взор в разпятието и удряйки се в гърдите, промълви смирено:
– Виждам, боже, спасителю мой, че не съм достоен за милостта ти!
После взе останалия в тиглите зърнист прах, изнесе го на двора и го изсипа там.
След това монасите още няколко дни постиха и слабееха, тъй като грижовният игумен, ангажиран с душевното им спасение, ги следеше да не докосват кашата на свинете.
А свинете видимо се поправиха. Трудно е даже да си представиш, че може така бързо да се захраниш след толкова продължително гладуване. И колкото повече слабееха монасите, толкова по-бързо се поправяха свинете. Просто биеше на очи.
И ето веднъж отец Леонардус видя, че свинете нещо търсят и дъвчат из двора. Приближи се и се оказа, че ближат получения вместо философски камък и изхвърлен от него на двора прах.
Той влезе в кулата и падна на колене. Веднага му стана ясно, че господ се е смилил над него и той е открил камъка на живота – не жизнен еликсир и не философски камък, а питателно средство, животворящ, ободряващ екстракт.
На следващия ден той отиде с няколко монаси на служещия за лобно място хълм край Щалхаузен за земя, необходима за получаването на камъка на живота.
Когато от камъка беше натрупан порядъчен запас, на отец Леонардус му дожаля за неговите бедни, изпосталели монаси. Прииска му се те също да се поохранят като прасетата. Той нареди да добавят в предназначената за тях черна каша счукан на прах камък на живота и с радост наблюдаваше как те охотно я ядат.
На сутринта всичките четиридесет монаха се споминаха в адски мъки и отец Леонардус остана сам. 
Камъкът на живота беше не друго, а антимон. Него откри през 1460-та година игуменът на Щалхаузенския манастир в Бавария Леонардус, наричайки го на шега на латински "антимониум", т.е. средство "против монаси".
Отец Леонардус и през останалата част от живота си развъждаше свине, на които антимонът не само не вреди, а от него се угояват – така че по желание на германския император му беше дадена графска титла.

Ярослав Хашек, 1910

Не съм лингвист и не съм на ти с латинския, но ако съм попаднала на правилната информация, "мониум" като част от латинска дума означава нещо, което се отнася до мъже, не монаси специално. Другаде четох, че френската дума - "антимоне"(надявам се да съм я запомнила правилно) - , ако се разглежда по този начин, би означавала точно "против монаси". :)
Що се отнася до прасетата, това е чиста художествена измислица и няма основания да се смята, че антимонът е по-добър за прасета, отколкото за хора. Ако се увлечете по свиневъдството, угоявайте ги с нещо друго.


Публикувано от

Предизвикателството на Гло: "Забавна химическа викторина" (електронна книга)

 Това е препубликуван пост от блога ми "Прогимназиални неволи". Възползвам се от всичкия си наличен инструментариум, за да си движа проекта, макар да не очаквам точно с тази материя да заинтригувам всичките си читатели тук.
И искам да ви споделя, че това, което ме накараха да почуствам приятелите ми с любовта и подкрепата си, откакто пуснах поста сутринта, не може да се опише с думи. Не, че ми се случва за пръв път, но такова концентрирано усещане ... Ако можех да го предвидя, по-рано щях да го направя. Само заради това. Малко ще си поплача! А на вас благодаря предварително за търпението да изчетете това ревю! :)

Време за премиера! :)
В резултат на трудове усилни на сцената се явява моето предизвикателство към любителите на интелектуалните игри и забавната наука.
Книгата е в сферата на научно-популярната литература и насочена към широк кръг читатели. (Уместно е, разбира се, те да са изучавали поне една-две години химия в училище и да притежават елементарна грамотност в тази наука.) Научно-популярна литература, както добре ви е известно, почти отсъства от пазара, а доколкото я има въобще, е в странно изродени съвременни форми. Аз не ви предлагам точно завръщане в миналото, книжка от детството на читателите на средна възраст. Само донякъде, просто защото химически викторини досега не са издавани на български, още по-малко в забавен формат. Въпросите са базирани на интересни и забавни факти, за да няма отегчени и са с различна трудност, за да няма разочаровани. Въпреки че по мое мнение най-голяма полза от нея биха имали тези, които не успеят да отговорят на повечето въпроси и чрез дадените отговори могат да обогатят своята ерудиция. С присъщата ми нестандартност прегазих правилата и поставих отговорите директно след въпросите, а не както е прието - във втората част на книгата. Смятам за нечовешко да тичаш напред-назад из електронна книга и доколкото лично ми се е налагало, не бих го причинила на някой друг. Имах грижата визуално ясно да са разграничени краищата на въпросите и погледът да не се забива в съдържанието на отговорите; това, кога и дали да погледнете в тях, да остане ваш избор, но без да се налага да скролирате непрекъснато.
И така, каня ви да разкриете химическите тайни на древните владетели и жреци, средновековните алхимици, в сюжети от творчеството на известни приключенски писатели и хумористи и някои съвременни гатанки.
Каква е тайната на оракула?
Как и какви открития вършат стихиите?
Що за душа имат веществата?
Юстус Либих vs. д-р Йоткер - кой изобретява и кой продава?
Как се возят електроните в градския транспорт?...
Питанки разни, най-разнообразни! А още, предговорът ви предлага поглед върху непознати факти за реалната ми личност. :) За по-ясна представа, ви давам възможност да надникнете в неговото начало,

като, разбира се, екшънът тепърва предстои. :D
Можете да разгледате и съдържанието:
И ако вече сте решили, че искате да имате тази книга, можете да прочетете как да поръчате - ТУК.
До края на текущия месец, април, можете да я получите с 25% отстъпка - на цена 3 лв.
Kато бонус за всички мои читатели, независимо дали са поръчали книгата или не, ще кача в блога до края на седмицата превода на два забавни разказа, по които има въпроси в книгата - на Ярослав Хашек и Марк Твен. Не мисля, че са превеждани на български, без да мога да се закълна в това.
Ако не проявявате интерес към веселите химически главоблъсканици, но имате приятели с такива интереси, можете да ги информирате за книгата. Бих била благодарна на многобройните си последователи от учителското съсловие, ако предадат тази информация на колегите си-химици. Книгата би могла да им е полезна в извънкласни форми.
Благодаря ви за търпението да изчетете това ревю! А на решилите да закупят книгата желая приятно забавление! :)

Публикувано от

Имаме такова поверие ...




Изображение от wikimedia.org
Някога отдавна, докато с бъдещия ми мъж нямахме още обща кола, жилище и планове за отпуска, той ми донесе цветя. Такова простичко букетче, не съвсем свежо, купено набързо от бензиностанцията.
- Знаеш ли, - казах му аз, оправяйки смачканите цветчета на розите, - ние, езотериците, имаме такова поверие - колкото по-дълго живеят цветята, толкова по-трайни ще бъдат отношенията.
Бедният поклонник идваше всяка вечер, миришеше и оглеждаше букета, който издържа героически три седмици. След това той непрекъснато ми пращаше цветя по куриер и всички те цъфтяха дълго, разкошно и малко високомерно.
После отидохме на почивка, аз забременях, родих дъщеря, купихме си дом, преместихме се и тогава той ми разкри страшната тайна, че от тези първите, най-издържливите цветя разбрал: това е знак от съдбата и нищо няма да ни попречи - нито възрастта, нито децата, нито различните интереси, нито моя сприхав характер, - и всичко ще ни се получи.
А аз от своя страна му признах, че всеки ден подменях увехналите цветя с нови. Ходех  до бензиностанцията и купувах.
Ние, езотериците, имаме такова поверие - в каквото вярваш, това и работи.

Последното отказвам да го коментирам като тенденция, но знаете ли, това за цветята всъщност е вярно в известен смисъл. Преди повече от 10 години забелязах, че когато имаме гости и съм получила няколко букета едновременно, те живеят пропорционално на искреното отношение, с което съответните хора са ми ги подарили, без значение на цената и разкоша на букета. Наблюдавах това съзнателно известно време, нямаше нито едно отклонение от правилото. Може би авторката не е посмяла да повярва и да се довери на собствените си думи, м?! :)
Цветна седмица, хора! :)


Публикувано от

Ако нямаше теб, ако нямаше мен

Еврейският мистик Баал Шема имал необичайна молитва.
"Помни, Господи, - казвал той, - аз съм ти нужен така, както ти на мен. Кому бих се молил, ако теб те нямаше? А кой би ти се молил, ако нямаше Баал Шема?"



Публикувано от

Отшелникът и крадецът (тибетска приказка)

Капитанът вчера ме подсети за тая приказка, като разхождаше из фейсбук една мисъл, която приписват на Далай Лама, но всъщност е тибетска поговорка - че понякога най-доброто, което може да ти се случи, е да не успееш в намеренията си. И приказката за това говори, макар да не е изведено буквално.

Имало някога един обикновен, благочестив човек. Той живеел в пещера в околностите на едно село. Единственото ценно нещо, което притежавал било комплект от седем сребърни чаши, в които поднасял вода на божествата върху олтара. Чашите му били скъпи, не защото са сребърни, а защото нямал какво друго да поднесе на божествата, освен седем чаши чиста вода.
В същото село живеел крадец. Като научил за съкровището на монаха, в него се родило желание да го открадне. Мислел си, че това ще е лесно, защото даже и да бъде заловен от стопанина, чието сърце е изпълнено със състрадание, лесно ще му се размине.
И една нощ крадецът се промъкнал в пещерата. Видял, че стопанинът спи и протегнал ръка към чашите. Но монахът не спял, а бил изпаднал в съзерцание. И когато ръката на крадеца докоснала първата чаша, го стиснал здраво и започнал да го налага. А докато го удрял през ръката, четял молитвата за Закрила:
"Приемам Закрилата на Гуру,
приемам Закрилата на Буда,
приемам Закрилата на Дхарма,
приемам Закрилата на Сангха".
След това го пуснал.
Ръката на крадеца така пулсирала от болка, че на очите му избили сълзи. А думите на монаха се запечатали в ума му и той неосъзнато си ги повтарял по пътя към къщи, поглаждайки наранената си ръка. 
По пътя си видял две огромни фигури, които приближавали към него от другата страна на моста. Това били привидения, които като чули молитвата, се отдалечили.
Така, на крадеца не му се отдало да се сдобие с чуждото имущество, но поне си спасил живота, макар и да не го разбрал.


Публикувано от

Растениетo, що възвръща младостта

Един търговец имал голям късмет в делата си, добро семейство и охолен живот. Единственото, което му пречело да се наслаждава на плодовете на труда си, била старостта му. Той имал дълга бяла брада и страшно, сбръчкано лице, което плашело децата. Търговецът би дал цялото си богатство, ако не да му се върне младостта, то поне да се почуства хубав, силен и строен като човек на четиридесет години. Охкал и недоволствал непрекъснато и така пречел на жена си и сина си поне те да се порадват на живота.
Един ден повикал сина си и му рекъл:
- Слушай, синко, научих, че има страна, където вирее едно растение, от което може да се приготви питие за възвръщане силата и здравето на старците. Ако не се сдобия с него, скоро ще умра. Вземи пари, колкото поискаш, купи един кораб и тръгни да търсиш това чудно растение. Умолявам те, върни се с него колкото се може по-скоро.
Синът обичал баща си и се подчинил на волята му. Купил кораб и обиколил страни и морета в търсене на чудотворното растение. Един ден корабът му достигнал до голям остров. Жителите на острова били жълти като цвета на минзухар. Дърветата и цветята там очаровали погледа с хубостта си. Но слънцето греело толкова ярко, че горещината едва се понасяла. Може да се каже, че било топло като в запалена пещ.
Синът на търговеца слязъл в един голям и красив град и тръгнал да го обикаля. Докато разглеждал забележителностите, видял един млад човек в дълга жълта дреха и с бръсната глава. Той се отличавал от останалите минувачи и затова богаташкият син учтиво го заговорил и го попитал дали не е чувал да се говори за едно растение, което възвръща младостта на старците. Обяснил, че търси билката, за да облекчи живота на своя баща.
- Виждам, че тук те е довел синовния дълг, а не жаждата за печалба. В средата на нашия остров има планинска местност, обитавана от чародеи. Растението, за което питаш, вирее там и царят на чародеите, който никой не помни кога е роден, го е употребявал много пъти. Но той е уморен от живота и вече го остави да следва собствения си ход. Аз съм негов поданик и мога да те заведа при моя господар. Последвай ме!
И синът на търговеца тръгнал с младия човек към планината на чародеите. Когато пристигнали в двореца, спътника на богаташкия син доложил за него на царя и с каква цел е пристигнал в страната им.
- Мога да ти дам растението, единствено ако ми донесеш нещо, което не може да се види или да се намери в нашата страна - казал царя на посетителя.
Синът на търговеца бил много огорчен и притеснен дали има на разположение достатъчно време за още търсения.
- Баща ти е жив - рекъл му царят. - Не губи повече време. Ако ми донесеш това, което искам, незабавно ще удовлетворя желанието ти.
Младежът тръгнал по море към северните страни и безпрепятствено стигнал у дома си. Разказал на баща си какво е преживял и каква е цената да се сдобият с желаното растение. Старецът се отчаял съвсем, защото не му идвало наум как да изпълнят условието на царя. По разказите на сина си разбрал, че това е една много богата страна, в която можеш да намериш всичко, което душата ти пожелае. Но синът му заявил, че е рано да се предават и отишъл да се посъветва с местния мъдрец. Надявал се, че той може да му даде някой добър съвет.
Мъдрецът го изслушал и попитал:
- Топла ли е тази страна?
- Да, растенията са вечно зелени, а хората - изгорели от слънцето.
- И там няма зима?
- Не, там е горещо през цялата година.
- Тогава задачата ти е проста. В тази страна хората не са виждали сняг. 
- Наистина! - провикнал се радостно богаташкият син. - Трябва само да намеря начин да съхраня снега дотам и ще получа чудодейното растение.
Той благодарил сърдечно на мъдреца и се отправил отново да се приготвя за път. Напълнили много бъчви със сняг, заобиколили ги с лед в корабния трюм и отплавали към топлата страна. Когато стигнали в пристанището, снегът в бъчвите бил още добре запазен. Разтоварили го и незабавно се отправили към планината. В двореца младежът пожелал незабавно да се срещне с царя.
- Донесох това, което няма тук и никой не е виждал - казал му той.
- Добре, - отвърнал царят, - покажи ми това чудо.
Но когато вдигнали капаците на бъчвите, вътре имало само топла, пожълтяла вода. Синът на търговеца се разридал от отчаяние.
- Не скърби! - рекъл царят. - Аз знаех, че носиш сняг, който се топи от топлината по пътя към двореца. Времето за живота е това, което е слънцето за снега - с него започва да се изхабява. Да желаеш да продължиш живота си безмерно, означава да се изложиш на ужасно наказание и мъка. Човек, който живее твърде дълго, ще види нови нрави и обичаи, които не биха му харесали. Ще се чувства уединен, наскърбен и обезнадежден. Тогава би пожелал по-скоро да умре. Иди и разкажи това на баща си! А аз му подарявам прекрасна старост, лишена от всякакви скърби, като награда за твоята доблест и самопожертвователност.

по Ш. Гюйон


Публикувано от

Стъпки в пясъка

Едва ли има някой, който обича притчи, да не е чел тази, но ако се намират такива, ето линк. В някои интерпретации се говори за бог, в други за ангел-хранител. Попадна ми тази тематична илюстрация и реших да я споделя.


Публикувано от

Източна легенда


Кой в Багдад не знае великия Джафар, слънцето на вселената?
Веднъж, преди много години, докато бил още юноша, Джафар се разхождал в околностите на Багдад. До ушите му долетял прегракнал вик: някой отчаяно викал за помощ.
Джафар се отличавал от връстниците си с благоразумието и предпазливостта си; но сърцето му било жалостиво и той се уповавал на силата си.
Отзовал се на вика и видял грохнал старец, притиснат до градската стена от двама разбойници, които го ограбвали. Джафар извадил сабята си и нападнал злодеите: единия убил, другия прогонил.
Освободеният старец паднал в нозете на спасителя си и, целувайки края на дрехата му, възкликнал:
- Храбри момко, твоето великодушие няма да остане без награда. На вид аз съм беден просяк, но само на вид. Аз не съм обикновен човек. Ела утре в ранно утро на главния площад; аз ще те чакам при фонтана и ти ще се убедиш в истинността на думите ми.
Джафар си помислил: "На вид този човек е просяк, но всичко се случва. Защо да не опитам?" - и отговорил:
- Добре, бащице мой, ще дойда.
Старецът го погледнал право в очите и си тръгнал.
На другата сутрин, на развиделяване, Джафар се отправил към пазара. Старецът вече го очаквал, облегнат на мраморната чаша на фонтана.
Мълчаливо той хванал Джафар за ръката и го завел в малка градина, оградена от всички страни с високи стени.
По средата на градината на зелена полянка растяло дърво с необичаен вид. То приличало на кипарис, но листата му били лазурни. Три плода - три ябълки - висели на тънки, завити нагоре клонки; една средно голяма, продълговата, млечнобяла; другата голяма, яркочервена и кръгла; а третата малка, сбръчкана и жълтовата.
Дървото тихо шумяло, макар да нямало вятър. Звъняло тънко и печално като стъклено: изглеждало сякаш усеща приближаването на Джафар.
- Момко! - промълвил старецът. - Откъсни от тези плодове и знай: ако откъснеш и изядеш белия, ще бъдеш по-умен от всички хора; ако откъснеш и изядеш червения - ще бъдеш богат като евреина Роршилд; ако откъснеш и изядеш жълтия - ще се харесваш на старите жени. Решавай! ... и не се помайвай. След час плодовете ще увехнат и самото дърво ще отиде в немите дълбини на земята.
Джафар навел глава и се замислил.
- Как да постъпя? - произнесъл той полугласно, сякаш говори сам на себе си. - Ако станеш прекалено умен, ще ти се отще да живееш; ако станеш по-богат от всички - всички ще ти завиждат; най-добре да откъсна и да изям третата, сбръчканата ябълка!
Той така и постъпил, а старецът се разсмял с беззъб смях и промълвил:
- О, мъдро момче! Ти избра благата част! За какво ти е бялата ябълка? Ти и така си по-мъдър от Соломон. Червената също не ти трябва ... И без нея ще бъдеш богат. Само че никой няма да завижда на богатството ти.
- Кажи ми, старче, - оживено попитал Джафар, - къде живее майката на нашия благословен от бога халиф?
Старецът се поклонил до земята и посочил на момъка пътя.
Кой в Багдад не знае слънцето на вселената, великия, знаменития Джафар?

И.С.Тургенев

:D Смях се от сърце! Мъжът ми е любимец на всички баби под слънцето, обаче никой не е чувал за него, най-малко пък в Багдад, какво останало да сме прокопсали. Анализирах информацията и стигнах до заключението, че не е поправял контактите, печките, крановете, слушал проблемите, бърсал сълзите на правилните баби.Ако някой знае адреса на майката на халифа, незабавно да съобщи! :D





Публикувано от

Кой е по-красив (китайска притча)

Първият министър на царство Ци - Цзоу Цзи - бил добре сложен и с красиво лице. Една сутрин той облякъл най-красивите си дрехи, огледал се в огледалото и попитал жена си:
- Как мислиш, кой е по-красив, аз или господин Сюй, който живее в северната част на града?
- Разбира се, че Вие сте многократно по-красив от Сюй, съпруже мой! Как може Сюй да се сравнява с Вас?!
А господин Сюй бил известен красавец от княжество Ци. Цзоу Цзи не могъл напълно да се довери на мнението на жена си, затова попитал и наложницата си. Тя отвърнала по същия начин.
Един ден по-късно при Цзоу Цзи дошъл гост. Цзоу Цзи попитал и него:
- Как мислиш, кой е по-красив, аз или господин Сюй?
- Разбира се, че Вие сте по-красив, господин Цзоу!
След известно време Цзоу Цзи посетил господин Сюй. Огледал внимателно фигурата, лицето и жестовете му. Красивият облик на Сюй му направил голямо впечатление. Той се убедил, че Сюй е много по-красив от него.
През нощта в постелята мисълта за това, кой е по-красив, не го оставяла на мира. И тогава  разбрал, защо всички му казали, че по-красивият е той. Жената му се умилква, наложницата се страхува от него, а на госта му била нужна помощ.
Тази притча говори за това, че човек сам трябва да познава възможностите си. И не бива сляпо да се доверява на лъстивите речи на тези, които търсят изгода в отношенията.

Безспорно, както е написана, точно за това говори. Само не разбрах, защо не се допуска възможността жената или наложницата да го гледат с очите на любовта и наистина за тях да е по-красив. Защото не е угодно за нуждите на метафората най-вероятно. Любовта не е обективна в подобен род оценки, но поне не е неискрена. Ако въобще съществува обективна мярка за красота ...

Публикувано от

Настрадин Ходжа за жените

От същата книга като вчера. Добро е, защото можете да се развихрите в тълкуването. :)

Настрадин Ходжа учил едного да не обича толкова жена си с думите:
- Воденицата е дерт, но от гюрюлтията и нищо не можеш да разбереш. Жената е душманин на мъжа си, но от смеха и нищо не можеш да разбереш.

Публикувано от

"Хаир олла!" или За рисковете от възпитанието

Нещо, което четох на село. Реших да го преразкажа, докато не съм забравила фразата, но за мой късмет намерих цялата история в автентичния и вид, макар и в друг контекст включена в тази публикация.


Оджата възпитавал децата, кога кихне, децата да ръкоплескат и да казват: „Хаир олла!” (Наздраве) И така те свикнале с тая работа. Един път той ги накарал да го вържат да слезе в кладенеца да налее вода. Спуснале го те, он налел стомната и им казва здраво да теглят нагоре. И като го изтеглиле нагоре, като изскокнала главата му на слънце, он кихнал, а они приплескале с ръце – нали така ги учил – и зеле да викат: „Хаир олла!” И опуснале въжето. Он паднал на дъното чак и казал:
-          Отсега нататък, и да киам, и да кашля, нема да ръкоплескате вече!”

В ъ л ч е в, В. Хитър Петър и Настрадин Ходжа. Из историята на българския нроден анекдот. С., Издателство на Българската академия на науките, 1975, с. 209.

Публикувано от

Анонимните коментари в блога са спрени

Добра среща! С не толкова добра новина ...
В последно време има нетърпимо голямо количество англоезичен спам. След няколко дни офлайн бях принудена отново да трия стотици коментари от пощата си и дашборда в Блогър. Тъй като не проявявам никакъв интерес къде да си намеря сгодни девойки в Лондон и виагра на изгодна цена, пък даже и да имах, едва ли е нужно да ме информират всеки ден, ще си спестя удоволствието да ми го напомнят непрекъснато.
Моите извинения към няколкото ми лични приятели, които предпочитат да пишат анонимно по разни техни съображения и заради които най-вече се въздържах от тази стъпка, колегите, които чат-пат не успяват да си влязат в профила и разни мили, любезни и непознати за мен потребители, които понякога прелитат да ми кажат каква съм прекрасница и винаги е приятно естестествено, но цената стана твърде висока - нямам физическата възможност да трия коментари по цял ден. Иначе никак не ми е приятно да налагам ограничения, знаете.
Сега отивам да си допълня фотографските мемоари в Калейдоскопа и по-късно ще се върна да ви разкажа някоя приказка.
Хубав ден на всички!

Публикувано от