Това е преводът на единия от обещаните бонус разкази от
премиерата на книжката ми. По него е един от въпросите във викторината. Ярослав Хашек едва ли има нужда от представяне – смях до сълзи. Ще дублирам поста отново в двата блога, но не се притеснявайте, не мисля да ми става навик. В притчов смисъл тая история иде да рече много да внимавате с хранителните добавки! :D
В лето 1460-то от рождеството на Христа игуменът на Щалхаузенския манастир в Бавария отправяше тайни молитви към всевишния и всемогъщ подател на разум да изпрати светия дух, който да помогне на него, игумена Леонардус, да открие философския камък и еликсира на живота.
Пред него светеше огън, греещ тумбеста реторта, в която със съскане вреше някаква отвара, а редом стояха тигли, които предстоеше да приемат в недрата си окончателно разтопеното вещество, за да може да се изпари твърд остатък.
Игуменът Леонардус умилено зовеше милосърдния бог, молейки го да склони взор върху своя смирен служител, който, без да се отклонява от пътя на благодатта, без да се обръща към дявола за съвет и без да призовава на помощ нечиста сила, търси философския камък и еликсира на живота.
А от съседната трапезария се донасяше дивият вопъл на монасите, огласящ строгите готически сводове с хоровото четене на "Отче наш, ижи еси на небесах ..."
Дружно скандирайки всяка сричка, те се стараеха да се надвикат един друг, гладни и сърдити, тъй като игуменът ради душеспасението им беше ограничил силно всички, с изключение на себе си, в храната и напитките.
Разтваряйки дъбовите двери на трапезарията, отец Леонардус с просветлено лице произнесе:
– Молете се до захода на слънцето!
После се върна в алхимичната си лаборатория, прегъна колене на скамейката пред разпятието и започна да се моли като в екстаз:
– Господи боже, спасителю мой, изпрати лъч светлина на твоя раб, проясни мислите му, за да открие той жизнения еликсир, за спасение на християните, и философския камък. Дай ми знак, господи, няма ли да е грях да добавя в еликсира пепелта от изгорения еретик, който отглеждаше черна котка, ходеща на два крака и изгорена от нас заедно със своя обладан от бесовска сила стопанин в твоя чест и слава в деня на храмовия празник пред портите щалхаузенски. А аз ще изпълня волята ти.
Бог не изпрати знамение. И отец Леонардус свари пепелта на изгорения еретик-чародей заедно с пепелта на неговата котка. После, тихо повтаряйки извивките на монасите, четящи в съседната трапезария "Отче наш", изля съдържанието на ретортата в тиглите, постави ги на триножници и със сърдечно, благодатно умиление се зае да изпарява утайката.
Отново падна мрак и отец Леонардус отиде в трапезарията, оставяйки на огъня да ври колкочещата и съскаща маса.
В трапезарията той с проникновен, бащински ласкав глас каза на монасите няколко думи за божието милосърдие, а после ги разпусна да почиват, нареждайки на всички, преди да легнат в твърдите си легла, да подложат грешната си плът на взаимно душеспасително бичуване. Накрая, прегънал колене пред неугасващото кандило, запали факел и излезе в двора.
Той тръгна да огледа манастирското стопанство, този мил игумен-грижовник. Да навести прасетата в кочината: как ли се чувстват? Вчера изглеждаха много зле.
Отец Леонардус подозираше, че монасите, обременени от наложения им пост, са се добрали до кашата от трици, предназначена за свинчетата, и са напълнили с нея своите грешни утроби, гневейки бога и ограбвайки бедните твари. В последно време прасетата видимо отслабнаха. Това не бяха вече предишните славни, обли бъчвички, такива розови и апетитни, че отец Леонардус пееше в тяхна слава псалми, въздавайки хвала на създателя. Тези мили божии създания бяха четиридесет – точно толкова, колкото и монасите. Значи, ако четиридесет монаха са изяждали с ненавист храната, приготвена за четиридесет прасета, как би могло да се очаква бедничките да грухтят весело в двора на светата обител, пропъждайки с ехото на живия живот и младостта мрачната манастирска тишина.
Пламъкът на факела озари бедните създания с червена светлина. Виждайки своя наставник, те загрухтяха така жално, че на добрия игумен му се сви сърцето.
– В какъв вид, о, братя, се представяте пред мен? – скръбно възкликна старецът, гледайки техните изпосталели тела; той се просълзи и въздъхна.
После, като видя празните корита, прати едно проклятие по адрес на монасите и отиде да удари камбаната.
Когато монасите се събраха отново в трапезарията, той се обърна към тях с такава реч:
– Вие бичувате тленните си тела, а сами ограбвате прасетата и нарушавате поста? Бог ще ви накаже. На колене,негодяи!
Като възнесен над тълпата, с лице озарено от светлината на кандилото, той възкликна:
– Покайте се, жалки свини!
И под песента на монасите, захванали "Помилуй нас!", се спусна в погреба, където, скърцайки със зъби, изпи чаша вино.
Връщайки се в трапезарията, той обяви на монасите, че ще ги прати пеша до Рим при папа Инокентий III – да искат прошка от главата на християнския свят.
После им заповяда да вървят да си лягат.
А сам отиде в килийката, където провеждаше опитите си, пъхна факела в огнището и започна да разглежда останалото след изпарението вещество. То беше тежко, с метален блясък.
Отец Леонардус пребледня. Не, това не е философски камък: в старинната книга, принадлежала на изгорения чародей, беше казано, че философският камък трябва да е лек и прозрачен. Но нали за своите опити той взе земя от хълма, където преди беше каменоломната, а на Велики Петък, казват, се появявало светло сияние.
Той падна на колене и заплака. Устремявайки взор в разпятието и удряйки се в гърдите, промълви смирено:
– Виждам, боже, спасителю мой, че не съм достоен за милостта ти!
После взе останалия в тиглите зърнист прах, изнесе го на двора и го изсипа там.
След това монасите още няколко дни постиха и слабееха, тъй като грижовният игумен, ангажиран с душевното им спасение, ги следеше да не докосват кашата на свинете.
А свинете видимо се поправиха. Трудно е даже да си представиш, че може така бързо да се захраниш след толкова продължително гладуване. И колкото повече слабееха монасите, толкова по-бързо се поправяха свинете. Просто биеше на очи.
И ето веднъж отец Леонардус видя, че свинете нещо търсят и дъвчат из двора. Приближи се и се оказа, че ближат получения вместо философски камък и изхвърлен от него на двора прах.
Той влезе в кулата и падна на колене. Веднага му стана ясно, че господ се е смилил над него и той е открил камъка на живота – не жизнен еликсир и не философски камък, а питателно средство, животворящ, ободряващ екстракт.
На следващия ден той отиде с няколко монаси на служещия за лобно място хълм край Щалхаузен за земя, необходима за получаването на камъка на живота.
Когато от камъка беше натрупан порядъчен запас, на отец Леонардус му дожаля за неговите бедни, изпосталели монаси. Прииска му се те също да се поохранят като прасетата. Той нареди да добавят в предназначената за тях черна каша счукан на прах камък на живота и с радост наблюдаваше как те охотно я ядат.
На сутринта всичките четиридесет монаха се споминаха в адски мъки и отец Леонардус остана сам.
Камъкът на живота беше не друго, а антимон. Него откри през 1460-та година игуменът на Щалхаузенския манастир в Бавария Леонардус, наричайки го на шега на латински "антимониум", т.е. средство "против монаси".
Отец Леонардус и през останалата част от живота си развъждаше свине, на които антимонът не само не вреди, а от него се угояват – така че по желание на германския император му беше дадена графска титла.
Ярослав Хашек, 1910
Не съм лингвист и не съм на ти с латинския, но ако съм попаднала на правилната информация, "мониум" като част от латинска дума означава нещо, което се отнася до мъже, не монаси специално. Другаде четох, че френската дума - "антимоне"(надявам се да съм я запомнила правилно) - , ако се разглежда по този начин, би означавала точно "против монаси". :)
Що се отнася до прасетата, това е чиста художествена измислица и няма основания да се смята, че антимонът е по-добър за прасета, отколкото за хора. Ако се увлечете по свиневъдството, угоявайте ги с нещо друго.
Публикувано от
Gloxy-Floxy