Японски будистки фразеологизми

Етикети: петък, 30 август 2013 г. 13:57

Лошите постъпки се впиват в тялото.
т.е. трябва да се отработват кармично.

По-добре да си обръснеш сърцето, отколкото главата.
т.е. по-добре да п(р)очистиш сърцето си, отколкото да се подстрижеш за монах.

Даже да угасиш пламъка, фитилът остава.
т.е. ако само потиснеш страстите и желанията, източникът остава и те може да се възродят отново.

Все едно да срещнеш Буда в Ада.
т.е. да срещнеш приятел в труден момент.

Адът и Раят съществуват само в сърцата на хората.

И Адът е място за живеене.
т.е. научи се да се приспособяваш, от всяка ситуация извличай най-доброто.

Където и да е домът на човека, за него това е столица (императорски град).

Чул "рай", видял ад.
т.е. слуховете не винаги са достоверни.

Добрите постъпки не излизат от вратата, лошите пътешестват на хиляди километри.

Никога не отпускай юздите на дивото жребче – сърцето.

Само демонът на сърцето изтезава тялото.
... или демонът на разума, т.е. страдаме заради собствените си постъпки.
В будисткия ад демонът-мъчител казва на жертвата си:"Вини себе си, не мен! Аз съм само творение на твоите постъпки и мисли; ти затова ме създаде!"

Бъди учител на сърцето си, не оставяй сърцето си да ти стане учител.

Даже дяволът на 18 години е прелестен.

Падналите цветове не се връщат на клончето.

(следва продължение)




Публикувано от

0 коментара

Демир баба теке

четвъртък, 29 август 2013 г. 11:02

Нямам навика да пускам пътеписи в тоя блог, но ще го направя по изключение като бонус към последния пост. Т.е. смислен е за тези, които са си изпълнили домашното и са прочели легендите за Демир баба. :)
Каквото казах - направих. Отидох там. Някъде из книгата, която препоръчах като четиво за уикенда, беше споменато, струва ми се, твърдението, че местността е един от най-силните енергийни центрове на земята. Възможно е да е така, щом храмовете и светилищата на няколко епохи, култури и религии са строени на едно и също място, върху останките на предишните. Сега е храм на всички религии, въпреки че формално е алевийска гробница. На големия събор за Илинден се събират и празнуват заедно хора от всякакви вероизповедания.
Битуват много поверия за това място. Пътеката надолу не можеш да я сбъркаш, защото всяко дърво край нея изглежда така:

Това бил тангриански обичай: по свещени места се връзват за здраве по клоните на дърветата части от дрехата. Ако нямаш сериозни оплаквания – от където и да е, ако имаш конкретни – от тая част от облеклото, която покрива болното място – примерно, боли те крак – връзваш си чорапа и т.н.

И вече сме пред двора на храма:

Директно след входа има лековит извор, който съм пропуснала да снимам.
От тази липа вътре бездетните жени си късат мъх, за да заченат.

А това е енергийният камък:

За Еньовден, каза ни пазачът, се стичали екстрасенси, магове и подобни от цяла България, за да се зареждат.
"Зареждането" става, като полегнеш ей така:


Или, ако не можеш да се изкатериш, поне си опираш ръцете.
Вдясно от входа на двора има подобен камък, който пък е тракийски жертвен олтар.

Това е камъкът, на който "се избождат очите на вещицата". Върви се срещу него със затворени очи и насочени напред два пръста, с които трябва да уцелиш дупките. Пропуснах тази атракция. :)


През дупките на този камък се прекарва кърпичка или синджирче за здраве:


По каменния зид на двора има издълбани символи от различни епохи.

Храмът – гробница на алевийския светец:

 След входа има надпис с думите му:


 Посланието, предполагам, е: "Бъдете скромни!" :)

А това е имитация на големите метални обувките на Демир баба. Не са толкова огромни, колкото ги описват:



През тая дупчица в зида

се тръгва по "пътеката на изпитанието". Изпитанието е за праведност, ако успееш да се провреш през тесните процепи между скалите. :) Покрай нея в камъните имало отпечатъци от стъпките на Демир баба. Не я катерихме, защото беше валял порой през нощта и беше много разкаляно.

Това беше лудогорският репортаж. Съжалявам, че разполагах с ограничено време и не можах пълноценно да се насладя на изживяването. Може би някой друг път отново. И без това не можахме да видим тракийските гробници в съседство. Бидейки обслужвани от екскурзоводи, вече бяха затворени. :)

Публикувано от

0 коментара

Два прастари български мита и четиво за уикенда

Етикети: , събота, 24 август 2013 г. 11:48

Искаше ми се отдавна да ви разкажа някоя от притчите за Демир баба – Железният баща. Откакто попаднах на сборника с легенди за него, съм омагьосана от тях, много ми се иска да посетя храма му и да усетя енергията на това място. Може скоро да имам тоя шанс, но да се върнем на приказките. Отворих си дашборда да разкажа историята за воловете на Демир баба, която ми се стори подходяща лятна приказка, и се усетих, че най-вероятно имаме проблем с понятийния апарат и трябва да го компенсирам от другаде. Знаете ли какво е това (д)жид? Или мислите, че е остаряла дума за евреин? Тя е, но явно се е появила като такава в по-късни времена, когато по нашенско митологичните представи за първите хора на земята са се омешали със старозаветните. И тъй, към (д)жидовете. :)

ТРИТЕ ПОКОЛЕНИЯ ХОРА

Първите хора на земята живели отдавна, в незапомнени времена, били великани. Наричали ги жидове, джиневизи и елини. Те били истински исполини. Жилищата им били до извори и кладенци, защото не можели без вода. Такова жилище имало при извора до село Арчар Видинско, което и досега се нарича Жидовец. Оградата на този извор е зидана от великаните с големи камъни, каквито обикновените хора не могат да вдигат.

Жидовете – великани се появили от земята като гъбите. Те били много високи и като се превият можели да стигат водата на всеки кладенец. А огън си подавали през къщите. За играчки им служели големите колкото човешки ръст каменни баби при гр. Плиска.

Тия великани били много силни и юначни и никой не можел да ги надвие. Те се борели с крилатите огнени змейове и ламите. Когато змейовете захващали да гърмят и да стрелят с огнени стрели от облаците, жидовете грабвали големи колкото канари камъни, туряли ги на главите си и викали към змейовете: “Каменна ми главица, какво ще ми сториш!” От тогава и до ден днешен е останало като се прогърми рано напролет или когато човек за първи път чуе гръмотевица, да вземе камък, да се чукне с него по главата и да каже:

- Чук, чук, каменна ми главица!

Жидовете обичали да седят на едно място и да си подават каквото им трябва от бърдо на бърдо и от могила на могила – теслата, с която да си оправят ралото и строили манастирите си, чибуците, с които пушели вечер. Тези най-първи хора великани били твърде високи и едри. Като бягали по кърските /полските/ си работи, те се спъвали в къпините, падали и си разбивали челата, не можели да стават и кой където паднел, там си и оставал. Не им вървяло никак да се множат и оцеляват.

Господ, като видял, че така не е добре, разкаял се и оставил да се свършат.

След тях създал друг род хора: педя човек лакът брада. Те, като работели по полето, качвали се по-бъза, за да търсят и разпознават воловете. А когато слагали да варят боб, качвали се по дръжката на гърнето, да видят дали е уврял и се държали за сламка, да не паднат да се удавят. Започнело ли да гърми и да вали дъжд, те ужасени се скривали под листата на лапада, да не ги удавят капките.

Тези дребни хора не се бояли от къпините, както великаните, но се губели из треволяка и буренака, а змиите започнали да ги хапят и гълтат. Тогава имало много едри змии. Пчелите и мравките също не им давали мира и много пакости им правели. Избирали главите им за кошери и мравуняци, затова и тези хора измрели и се свършили.

Тогава Господ разбрал, че хората не трябва да бъдат нито много големи, нито много малки, а средни. И че трябва да са жилави и гъвкави, за да могат да оцеляват. Това са днешните хора. Господ ги направил по-малки и слаби от жидовете, да не могат да се борят с лами и змейове, но по-големи от джуджетата, да не се плашат от треви и буболечки, и разпоредил да се опасват с пояс през средата, през кръста, да помнят и да не забравят, че са средни човеци.



ЦАР ДЖЕНЕВИЗ

От времето на първите човеци, жидовете, по българските земи са останали четири великана, за които се помни и до днес. Това са цар Джиневиз, безсмъртният Рим папа, който живял първо в Родопите, а после в Рим, Крали Марко – великан над великаните, за когото няма българин да не знае, и Железният баща – великанът на Лудогорието.

Цар Джиневиз бил много силен и алчен. Повече от златото, той обичал само едничката си дъщеря. Тя била невиждана красавица, хубава – да й се ненагледаш, добра – да й се ненарадваш. Песента й карала изворите да спират. А извори в страната на цар Джиневиз имало много. От тях тръгвали буйни води, бистри и чисти като огледало. Царската дъщеря по цял ден стояла над тях и се любувала на образа си. Но един ден се подхлъзнала, паднала в дълбините на извора и се удавила. Целият народ я оплакал, а цар Джиневиз онемял от безутешна скръб. Като знаели любовта му към златото, министрите решили да го утешат като направят една статуя на дъщеря му от злато. Поотпуснал се царят, но не харесал лицето й. То трябвало да бъде не студено и безжизнено от метал, а от нещо по-меко и топло. Разпоредили министрите да се донесе восък и майсторите направили лицето на царкинята меко и свежо, съвсем като истинско. Но цар Джиневиз пак бил недоволен, че лицето на дъщеря му е жълто и печално. Този път министрите разпоредили да докарат жертвени агнета и да ги заколят. С кръвта им окъпали лицето на царкинята, ала то пак си останало безжизнено, макар и усмихнато.

Цар Джиневиз освирепял и решил за отмъщение да пресуши изворите като изгребат водите им. Но може ли вода от извор да се изгребе? Тогава решил да ги затрупа. Натрупали край всеки извор грамада от вълна и восък, смесили ги и запушили изворите, като ги заключили с метални решетки и отгоре натрупали пръст. Така се появили могилите в Лудогорието и Добруджа, а водите в тях изчезнали. Под всяка могила останал затрупан по един извор. И колкото могилата е по-голяма, толкова изворът под нея е бил някога по-силен.


Подковани с тия знания, вече можете да пристъпите към легендите за Демир баба. Можете да ги намерите ТУК. Започват от 13 стр. Рядко добри притчи, особено от средата нататък. Горещо ви ги препоръчвам!

Приятен уикенд на всички! :)

P.S. Забравих да кажа кое е най-впечатляващото за мен в легендите за Демир баба – как цялата българска история до края на , а-хмъ, османското владичество е вкарана в цикъл приказки за една митологична личност. Изумителна работа! :)



Публикувано от

0 коментара

Притча за щурчето

Етикети: , петък, 23 август 2013 г. 10:02

Като започнах снощи за японските фразеологизми, най-обемистата извадка на която попаднах беше от книга на Лафкадио Хърн. Те бяха не просто японски, а и будистки. Ще ми се да намеря оригиналния източник, още го издирвам.
Междувременно, понеже харесвам самия автор, познат у нас най-вече с мистичните си разкази по японски фолклорни мотиви, реших да пусна тази трогателна притча от послеслова на "Погребаната тайна". ...Хората по презумпция игнорират уводните и заключителните части на книгите, а аз, откакто списвам този блог, там и под черта съм намирала най-добрите истории. :)

"...чудакът Хърн разказвал за онова, което на мнозина други изглеждало незначително, недостойно за вниманието им: за разни дреболии, за мимолетни наблюдения, за нашепнати истории, за всевъзможни неща, които и вкупом, и поотделно утвърждават Битието — не само тук, а и навред. „Дори да е съвсем нищожна по размерите си, всяка твар носи душа“, гласи една поговорка, от която той се е възползвал като повод, за да разкаже за болката, причинена му от смъртта на щурче:
Клетката му е точно два японски дюйма висока, а дюйм и половина широка; през дървената й вратичка, закачена на кукичка, едва мога да пропъхна кутрето си. Но за него има достатъчно място — да обикаля, да подскача, да подхвръква; пък и нима не е бездруго тъй мъничък, че трябва да огледаш клетката от кафява мрежеста коприна много внимателно, за да го съзреш. Що се отнася до мен, аз винаги съм принуден да я въртя насам-натам, и то на ярка светлина, докато най-сетне зърна къде се е разположил — най-често в някой от горните й ъгли, увиснал надолу с главата от прозирния таван.
Представете си щурче не по-голямо от обикновен комар, с две антени, значително по-дълги от телцето му и толкова тънки, че можеш да ги забележиш само в контражур. Куса-хибари — тревна чучулига, — така му викат японците и на пазара можеш да го купиш за дванадесет цента, т.е. за много повече, отколкото теглото му в злато. Дванадесет цента за такова завързаче!
През цялата есен, много след като себеподобните му бяха измрели, щурчето, тревната чучулига, пеело в своята клетка, докато един ден в стаята се възцарила непривична тишина. То лежало мъртво на пода на клетката, защото забравили да го нахранят с микроскопично късче плод. Прегладняло, щурчето се опитало да се самоизяде.
„… И все пак да изядеш от глад собствените си крачка не е най-тежката участ, която може да сполети създание, прокълнато с дара на песента. Не са малко човешките щурци, принудени да изяждат сърцата си, за да могат да пеят“, пише Хърн по повод на тази загуба."

Източник

Публикувано от

0 коментара

Цвете на висока планина

Етикети: четвъртък, 22 август 2013 г. 22:35

Зачетох се в японски идиоми, от които може да пусна извадка някой следващ ден, но сега думата ми е за друго. Стигнах до "цвете на висока планина", което по смисъл е същото като нашето "гроздето е кисело", само че казано по японски, види се. :)
И се сетих за една история, която прочетох преди няколко дни – за първите преводи на руска литература на японски. "Война и мир" се превърнала в "Плачът на цветята и скърбящите върби, последният прах на кървавите битки в Северна Европа", a "Капитанската дъщеря" на Пушкин - в "Сърце на цвете и пеперудени мисли, удивителни вести от Русия".
Замислих се за ролята на изказа в посланията, затова ви го и споделям. :)

Публикувано от

0 коментара

Ябълка

Етикети: понеделник, 19 август 2013 г. 22:01

Момъкът държеше в ръката си кръгла, румена ябълка, сладка като захар.
– Изяж я, – каза Духът. – Това е ябълката на Живота.
– Не я искам, –  отвърна момъкът и я захвърли далеч от себе си. – Аз искам успех. Искам слава, богатство, власт и знание.
– Да вървим тогава, – каза Духът.
Те тръгнаха ръка за ръка по стръмни каменисти пътеки. Жари слънце, пръска дъжд, падаха планински мъгли, и сняг пада, такъв прекрасен и предателски мек, скривайки пътеката, по която се катереха към върха. Времето излетя бързо и златните къдрици на момъка добиха бялата окраска на снега. Снагата му се прегъна от нескончаемото изкачване нагоре, ръката му отслабна, гласът му стана тънък и треперлив.
Духът не се промени и от лицето му не слезе непроницаемата усмивка на мъдростта. Те достигнаха накрая най-високия връх. Старецът, който някога беше младеж, каза, обръщайки се към Духа:
– Дай ми ябълката на Успеха. Изкачих върха, на който расте, и тя ми принадлежи. Но побързай, защото странна мъгла пада пред очите ми.
Духът му подаде ябълката – кръгла, румена, прекрасна на вид.
Старецът отхапа от нея и видя, че вътрешността е изгнила и се е превърнала в прах.
– Какво е това? – попита той.
– Някога беше ябълката на Живота, – каза Духът. – Сега е ябълката на Успеха.

О'Хенри

Публикувано от

0 коментара

Легенда за кралския тигър

Етикети: , 11:40

Имало едно време един крал и една кралица. На тяхно разположение бил военният съвет: четирима мъдри съветници – четирите опори на краля; придворен звездоброец – очите на краля; множество придворни, чиновници, слуги и слугини. Всичко, както си му е ред още от добрите стари времена.
Единствено нито краля, нито мъдрите му сановници разбирали от вълшебство, тъй като времената на древните мъдреци били отминали. Това тревожело краля, защото не се чувствал достатъчно могъщ, ако кралството бъде нападнато. Затова един ден той решил да се отправи на път към Великия мъдрец, който да го посвети във всички тайни и заклинания. Кралицата не искала да остава сама, затова пожелала да го придружи. Същото пожелали и четиримата съветници и придворния звездоброец, за да могат сами да се научат на магия.
И така кралската свита се отправила на път. След седем дни стигнали до обителта на Великия мъдрец и се обърнали към него с молба да ги покровителства и обучава. Великият мъдрец приел. Кралят и спътниците му излезли прилежни и способни ученици. Скоро се научили да се преобразяват във всяко животно, което пожелаят.
След като се изучили на всички премъдрости, поели обратния път към дома. Но след тридневно пътуване се залутали в гъста гора. Както и да се въртели из нея, не успявали да се измъкнат. Запасите им от храна се изчерпали, а на горски плодове и корени дълго не можеш да изкараш – силите взели да ги напускат.  Тогава решили да се възползват от новопридобитите си умения и всички заедно да се превърнат в могъщ тигър. Силният тигър лесно се сдобива с плячка, затова искали в неговото тяло да стигнат обратно до кралството, а там отново да приемат човешкия си облик. След като взели това решение, се захванали да си разпределят частите на тялото на тигъра. Четиримата сановници пожелали да станат четирите лапи на тигъра, звездоброецът – опашката, кралицата – тялото, а кралят – главата. 
Речено – сторено. Извършили магически обряд и едва изрекли думите на последното заклинание, на мястото, където седели, се появил огромен тигър, който с рев се хвърлил в горския гъсталак. Дивеч имало предостатъчно. Тигърът винаги бил сит и доволен и нито си спомнил, нито съжалил повече за кралството.
Ето защо кралският тигър е по-силен от другите хищници. Опашката му е кралският звездоброец, нежното тяло – красавицата кралица; главата със страшната паст – самият крал, а четирите лапи с остри нокти – четиримата съветници, четирите опори на краля.

камбоджанска приказка


Публикувано от

0 коментара

Знаете ли какво ще ви кажа?

Етикети: събота, 17 август 2013 г. 10:02

Запитах се, докато си сипвах кафето, какво да ви разкажа тая сутрин. И от фразата ми изплува тая приказка за Настрадин Ходжа, та се смях сама:

Веднъж Настрадин Ходжа излязъл да изнася проповед и се провикнал:
– Правоверни, знаете ли какво ще ви кажа?
– Не знаем – отвърнало множеството.
– Като не знаете, за какво да ви казвам – рекъл той и си отишъл.
Следващия път се обърнал към хората пак със същия въпрос:
– Правоверни, знаете ли какво ще ви кажа?
– Знаем – отвърнало множеството тоя път.
– Е, като знаете, съвсем няма за какво да ви казвам – произнесъл се той и пак си отишъл.
На третия път отново задал същия въпрос:
– Правоверни, знаете ли какво ще ви кажа?
Хората решили, че най-накрая ще го надхитрят и половината започнали да викат: "Знаем", а другата половина: "Не знаем".
– Чудесно! – възкликнал Ходжата. – Тогава тези, които знаят, да кажат на тези, които не знаят.

И понеже отдавна не сме си спретвали уъркшоп – ни фантазиен, ни китайски стихотворения –, и аз предлагам същото днес – тези, които знаят какви притчи бих разказала, да споделят на тези, които не знаят. :D Пък още по-интересно ще се получи, ако тези, които не знаят, разкажат на тези, които знаят.
Като споменах за писането на китайски стихотворения, наскоро в една книга с притчи и истории за треньори и консултанти, прочетох предложението да се проведе групово упражнение върху тая притча, което съм го правила точно два пъти, без да чета точно такива умни книги и да ходя на курс "обучаване на обучаващи". Т.е. съм се самоотгледала като коуч. :D
Та, ако имате някоя притчова мъдрост за споделяне, можете да я постнете в коментарите в блога или на страницата във Фейсбук. Ако нямате, ще си разказвам сама. То луд умора няма, дето е речено. :D

Публикувано от

0 коментара

Скитска загадка

Етикети: петък, 16 август 2013 г. 8:50

Днес ще съм кратка, че ще ни спират тока за профилактика, което – след дъжд качулка, но нямам време да се разписвам нашироко. 

Някой си скитски цар, когато лягал да спи, полагал лявата си ръка на половите органи, а дясната на устата. Защо?

Фокусът не е върху "когато си лягал", търси се символиката на жеста по същество. Предполагам, че през деня, упражнявайки мениджърските си функции, ръцете са му трябвали за по-важни неща, отколкото да пантомимичи.
Умувайте! :)

Публикувано от

11 коментара

Умението да пазиш тайна

Етикети: , сряда, 14 август 2013 г. 18:02

Време е да се сложи край на разпространението на старата шега за това, че жените не умеят да пазят тайна. В нищо друго черната неблагодарност на мъжете към прекрасния пол не се проявява така ярко, като в разпространението на тази клевета. Където и когато човек, считащ себе си за надарен с чувство за хумор, да се е връщал към тази, по-древна от самия свят тема и която неговите събратя мъже считат за свой свещен дълг да аплодират, на лицето на жената се появява странна, загадъчна, пълна с жалост насмешка, понятна само за малцина от мъжете.
Истината е, че само жените умеят да пазят тайни. Един Бог разбира тази изумителна сила, с която 99 от 100 омъжени жени се изхитряват да скрият от целия останал свят, че са свързали себе си със същество, недостойно за тяхната чиста и пълна със самопожертвование любов към него. Жената може да шепне на съседката, че мисис Джонс вече втори път обръща лицето на старата си копринена рокля, но ако в гърдите и се таи нещо, касаещо любимия и човек, и сам Господ не може да го измъкне оттам.
Слабият мъж поглежда в чашата с вино и само гледайте – вече е издрънкал съкровените си мисли на първия срещнат, който е наострил уши! Жената може да бърбори за времето и да гледа със своите детски очи най-хитрия от дипломатите, като без всякакво затруднение крие в гърдите си най-важни държавни тайни през същото време.
Адам е бил праотец на дърдорковците, първият от сплетниците и ние няма с какво да се гордеем. Под умилителния, устремен в него поглед на Ева – тази, която бе създадена за негово удобство и удоволствие – в същата онази минута, когато тя стоеше до него, любяща, млада и прекрасна като пролетна луна, той, жалкият мазник, каза:
– Жената ми я даде и аз я вкусих!
Тази отвратителна постъпка на нашия прародител не може да бъде извинена от нито един джентълмен, знаещ своя дълг към дамите.
Поведението на Адам би трябвало да доведе до изключване на името му от списъка на всеки порядъчен клуб в страната. И още повече, от онзи ден жената върви ръка за ръка с мъжа – вярна, предана и готова на всякакви жертви за него. Тя крие от света жалките му пороци, тя преиначава тълкуването на позорните му постъпки и – главното – тя мълчи ... когато една дума стига да смачка раздутото му величие и да го превърне в стъпкан парцал!
А мъжът казва, че жената не може да пази тайни!
Нека е благодарен, че умее да ги пази,  – инак всички врабци по покривите щяха да чикчирикат за неговото нищожество!

О'Хенри

Публикувано от

0 коментара

Следвай съдбата

Етикети: 11:35

Формално погледнато, просто като история, притчата, която следва, силно напомня на библейската за сеяча.
Инак е извадка от книга с дзен притчи. Главата се казва "Дойде съзерцанието и оковите падат".  Под заглавие "Идване на съзерцанието" са разказани историите, а под "Оковите падат" – трактовката.
Аз лично съм доста скептична към идеята, че можеш да смъкнеш оковите на съзнанието си, мислейки по предложен шаблон. Притчата си я харесах заради посланието в края на историята, буквалното. :)

Идване на съзерцанието

В дните от последната декада на летните горещини манастирската ливада съвсем пожълтя.
– Трябва колкото се може по-скоро да хвърлим нови семена! Така е много неугледно! – каза младият монах.
– Почакай да отмине жегата, – посъветва го наставникът. – Следвай времето!
По време на есенния празник на Луната наставникът купи чувалче със семена и даде на младия монах да ги посее. Но излезе вятър и половината семена бяха посяти, а другата половина ответи от вятъра.
– Няма да стане! Вятърът отвя твърде много семена! – възкликна младият монах.
– Излишно безпокойство! От ответите повече от половината са безплодни и все едно нямаше да пораснат, – каза наставникът. – Следвай природните свойства!
Посятите семена тутакси бяха нападнати от птиците.
– Що за наказание! Те ще изкълват всичко! – вътрешно младият монах тропаше с крак.
– Няма страшно. Семената са много, не могат да ги изкълват до едно, – отвърна наставникът. – Приемай света, какъвто е!
През нощта заваля. А на сутринта младият монах влетя в залата за медитации с вик:
– Учителю, този път всичко е свършено! Дъждът отми толкова много семена!
– Където ги е отмил, там ще пораснат! – каза наставникът. – Следвай съдбата!
Мина седмица и прегорялата преди земя, въпреки всички очаквания, се покри с изумруденозелени стръкчета трева. Даже незасаждани дотогава участъци се покриха със зеленина.
Младият монах от радост запляска с ръце. Наставникът кимна с глава и каза:
– Следвай радостта!

Оковите падат

"Да следваш" не значи просто да вървиш след, а да се съобразяваш с естествения ход на събитията – да не роптаеш, да не притичваш напред, да не търсиш помощ.
"Да следваш" не значи да "плуваш по течението", а да се възползваш от шансовете дадени от съдбата, да не бъдеш догматичен и закостенял, да не живееш в плен на илюзиите си.

Маслов, Логинова, "Най-добрите дзен притчи"

Не знам за вас, но на мен трактовката направо ми убива вкуса на притчата. Най-често ги игнорирам, но в случая форматът не предполага.
И една забележка: думата, която съм превела като "окови", в източника е "букаи" - къса верига, с която се спъва кон, като оставят да пасе сам на някоя поляна. Не знам в случая тежеста на оковите дали е от смислово значение, но като има оплаквания от архаизмите и диалектизмите, ги подменям. :)

Публикувано от

0 коментара

Календарното величие на царската особа

Етикети: , , вторник, 13 август 2013 г. 17:02

Един помешчик решил да подаде молба до Николай I за прием на сина си в учебно заведение. Той не бил изкусен в канцеларските премъдрости и не знаел как точно следва да се обърне към царя в подобен случай.
Като помислил малко, помешчикът си спомнил, че казват на царя "Августейши", но тъй като действието се развивало през септември, написал "Сентябрейши господарю".
След разглеждането на молбата Николай I поставил резолюция: "Синът непременно да бъде приет, за да може, след като се изучи, да не бъде такъв глупак като баща си".

Балязин В.Н., "История на Русия в занимателни разкази, притчи и анекдоти"

Публикувано от

0 коментара

Какво ще каже Европа?

Етикети: , 13:15

Провеждайки непопулярна финансова реформа през 40-те години на XIX век, руският министър на финансите Е.Ф.Канкрин чул обичайното възражение: "Какво ще каже Европа?"
– Ех, господа, – отвърнал той, – все едно и също обсъждаме и се безпокоим: "Какво ще каже Европа?" Какво ще каже Русия, ето какво трябва за нас да е по-важно от всичко.

Балязин В.Н., "История на Русия в занимателни разкази, притчи и анекдоти"

А "Какво ще каже България?" дали някога въобще се явявало предмет на обсъждане в подобен контекст?!


Публикувано от

0 коментара

Две легенди за пъпеша

Етикети: понеделник, 12 август 2013 г. 21:31

Според арабска легенда някога пъпешите имало само в райската градина. Но джинът Мезид, който се грижел за тях, научил и хората да ги отглеждат и Аллах го затворил в тъмница за своеволието му.
Затова в миналото, преди да срежат пъпеш, хората произнасяли молитва към Пророка и Аллах Мезид да бъде освободен.

Друга легенда разказва за двама влюбени, които прекосявали пустинята под палещите лъчи на слънцето. Водата им свършила, силите взели да ги напускат, но пясъчното море нямало край. Девойката Арман и нейният любим паднали в несвяст. Тя първа дошла на себе си, но разбрала, че неминуемо ще загинат. Започнала да се моли на Всевишния да вземе живота и в замяна на този на нейния любим. И тогава бог я превърнал в пъпеш. Когато момъкът се свестил, сочният плод лежал пред очите му. Той побързал да утоли жаждата и глада си и силите му се върнали. Тогава осъзнал, че Арман я няма и проумял какво се е случило - спасила го от неминуема смърт с цената на собствения си живот. Плеснал с ръце и възкликнал:"Вах, Арман!" Събрал семките и ги занесъл у дома. Посадил ги в градината и ги поливал със сълзите си.
Така се появил несравнимия по вкус сорт пъпеш "вахарман" (който едва ли мнозина у нас са опитвали, туркменски е :) ).


Публикувано от

0 коментара

Дзен притча за Шрьодингер и неговата котка

Етикети: 0:46

Малко е за напреднали, но човекът има рожден ден и не мога да не го отразя. :D


Веднъж Шрьодингер сънувал, че е котка, която седи в кутия с радиоактивен елемент и ампула гадна отрова. Събудил се и не знаел дали е:
а/ физик, който сънувал, че е жива котка;
б/ физик, който сънувал, че е мъртва котка;
в/ жива котка, която сънувала, че е физик;
г/ мъртва котка, преминаваща през един от стадиите на бардо*.

----------------------------------------------------------------------

* Бардо е междинно състояние между смъртта и следващото прераждане.


Публикувано от

0 коментара

Хайку ... от Мозила

Етикети: събота, 10 август 2013 г. 18:40

Опитах се преди малко да вляза в G+ и ми излезе съобщение, че браузърът ми вече не се поддържал. Да съм го сваляла и инсталирала някъде оклоло балканската война, разбирам, но не съм, още повече сам се обновява непрекъснато. Зачудих се за кратко дали да пратя Гугъл на посещение при родната му майчица, че взе да го прекалява напоследък, но в крайна сметка реших да му угодя, за да си спестя безконечното му кислене. Тръгнах да ъпгрейдвам браузъра до последната версия и това свещенодействие протече на фона на следния надпис:

You even get a haiku:
Proudly non-profit
Free to innovate for you
And a better Web.

... Помислих си, че когато и да се самоубия, вече е късно, пропуснала съм момента. :D
От Чистак-Бърсак-Новия-Си-Браузър се опитах да вляза в G+, но ... браузърът ми вече не се поддържал. Таман да изпищя:"Спрете Земята, искам да сляза!" и ми просветна, че всъщност е напълно достатъчно да сляза от т.нар. "по-добър Уеб".
Приятна вечер от мен! Без Интернет! :D

Публикувано от

0 коментара

Велека всеки ден самари не носи

Етикети: , , 10:52

Вчера Мария се оплака, че не разбирала диалекта на приказката за пшеницата и ръжта. Явно, че колкото и да ги харесвам в автентичния им вид, се налага да ги осъвременявам.
Ето още една от същата книга ("Животът на източнотракийските българи" на П.Маджаров), която ме разсмя. Осъвременена. :)

По време на турското робство керван от катъри карал събраните в сребро и злато данъци. Когато минавали моста на Велека, дошъл порой и отнесъл стражата и катърите с парите. Като се отляла водата след пороя, местни селяни намерили самарите в блатата край Кости и Бродилово.
Оттогава, придойде ли Велека, все ходят да търсят покрай нея самари със злато, но Велека всеки път самари не носи.

Жив фразеологизъм!
Та, ако сте планирали да прекарате отпуската си по Южното Черноморие в търсене на съкровища, я по-добре идете на плаж, вместо да ви хапят комарите по блатата. :D

Публикувано от

0 коментара

Пшеницата и Ръжта

Етикети: , , петък, 9 август 2013 г. 9:38

Енно вряме Пченицата и Ръжта били комшийки. Госпокь пратил хабер да подат в цръквата да си избере коя от двете по ше бива за лютурия (нафора).
– Хайде да вървим, че госпокь е дошъл и ше ни чака! – рекла Пченицата на Ръжта.
– Като си пингюк (ниска, дребна), върви! Я съм видна и оттука. Ку му трябвам на господе, нека ме избира! – закискала се Ръжта.
Отишла Пченицата на цръква пре господе. Той нея избрал за лютурия. Затва сега дойде ли ред да се носи ляб на цръква било за помен, било за лютурия, било за кръщеньня или за светец, саде от пшенично брашно се мяси.

 П.Маджаров, "Животът на източнотракийските българи" 

Мислех да я сложа в "Бизнес приказки", но за там се нуждае от актуализация. Това, че от място не се виждаш, колкото и да си висок, е сигурно и до днес, но да чакаш господ да те повика вече е меко казано недостатъчно. :)

Публикувано от

0 коментара

Уилям Сароян: Притча XXIII

Етикети: четвъртък, 8 август 2013 г. 23:43

Свещеникът се обърнал към човека, който му забил нож в гърба, вгледал се внимателно в лицето му и, умирайки, казал:
– Защо ме убиваш? Та аз нищо добро не съм ти направил.

Публикувано от

0 коментара

Из "Древния патерик": Притча за неоткрадната краставица

Етикети: сряда, 7 август 2013 г. 10:41

Докато не съм слязла напълно от вълната на книгата, да споделя. Намерих я цялата на руски. Да преведа - лесна работа, но подборката ми е трудна, защото като цяло е насочена към аскетизма. И, според мен, е създадена не толкова да поучава миряните, колкото монасите да получават духовна подкрепа в различни изпитания от опита на предците си.
Днешната история не съм я превеждала, извадих я от тази духовна беседа.

Когато авва Зенон странствал из Палестина, уморен сед­нал до една зеленчукова градина с намерение да се подкрепи с някаква храна. Тогава се явил помисъл, който му казвал: вземи си една краставица и я изяж, толкова ли е важно, ако го напра­виш? Но постникът отказал на помисъла с аргумента: нима не знаеш, че крадците ги подлагат на наказание? Опитай, дали на това място, на което сега се намираш, ще можеш да понесеш наказание? И като станал, пет дни престоял на дневната горе­щина, която силно го измъчвала. Тогава си казал: не мога да по­неса едно такова наказание и отхвърлил помисъла с основанието - след като не мога, няма да открадна и няма да ям.

Замисли ме извън контекста на беседата: ако човек тенденциозно подхожда така към намеренията си, които не е задължително да са престъпни, за да донесат при реализация негативни или най-малкото неудовлетворителни последици, къде ли ще му излезе края? :)

Публикувано от

0 коментара

Из "Древния патерик" (Християнски притчи)

Етикети: понеделник, 5 август 2013 г. 14:09

Намерих ги в едно църковно календарче от 2010-та. Виждам, че тогава е преиздавана и самата книга. Не е евтина, а е изчерпана, което ме кара да мисля, че и тая извадка ще си намери читатели, макар че темата – пост/въздържание – едва ли е най-привлекателната. От друга страна и в момента са пости, би трябвало да е подходящ. :)
Ще направя и подборка по мой вкус, намират се още от същата книга из нета.



Публикувано от

0 коментара

Притча за сполуката и грешката

неделя, 4 август 2013 г. 9:45

Неделната проповед. :)
Замислих се дали да не си отворя една църква, а? Но ще трябва да правя конкурс за името. Пък къде да търся свестен бранд мениджър в неделя?! :D Тази идея май ще почака.
Преразказвам по Христо Пелитев.

Някога Господ посадил под райската ябълка сполуката и грешката. Минал скоро след това да ги нагледа. Виждало се само крехкото стръкче на сполуката. Разровил Господ земята, за да разбере поне покълнала ли е грешката, но от нея нямало и следа. Господ свил рамене и си отишъл.
Чак наесен дошъл да ги види пак и ахнал от почуда: сполуката лежала осланена, а грешката се била извисила кажи-речи на боя на ябълката. Не можел Господ да разбере как е станала тази работа.
– Не се чуди, Господи, – провикнал се свети Трифон от лозето си, – те раснаха заедно, но грешката се вижда чак като стане голяма.


Публикувано от

0 коментара

Танцуващи ченъюи

Етикети: петък, 2 август 2013 г. 20:56

Вчера попаднах на китайски идиоми, изрисувани с йероглифи. За съжаление трудно се намира превод. На първото място, където ги срещнах, твърдяха, че картинките са красноречиви и без текста, с което ми е малко трудно да се съглася. С голяма мъка открих английски превод на част от тях. Не са чак толкова красноречиви, ще се съгласите, но са изящни. Затова реших да покажа няколко. :)



"Потърси отговорите в сърцето си."



"Да гледаш с хладно сърце",
т.е. да си незаинтересован, равнодушен, да гледаш безстрастно.



"Ти му даваш един пръст, той взима лакът."
Имаме български фразеологизми с подобен смисъл.



"Да се носиш по повърхността",
 в смисъл да гледаш повърхностно на нещата, да не се задълбочаваш.



"Увесил нос."
Моя побългарена интерпретация на обяснението, че иде реч за някой с тъжна физиономия. :)


Публикувано от

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)