Показват се публикациите с етикет терапевтични приказки за деца. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет терапевтични приказки за деца. Показване на всички публикации

Пантофките на царица Есен

Етикети: , петък, 26 септември 2014 г. 12:03

Как да върнем златната есен, когато вали дъжд?


Александър Хорев, "Кралица Есен"

Това било отдавна. В прекрасна страна, в приказен дворец живяла царица Есен. Така красива, така умна била младата царица. Не обичала на златен трон да седи, а обичала да пътешества. Плесне с ръце и ... се появи пред нея Есенният вятър. Подхване той царицата красавица и полетят над земята. Гледа тя отгоре полята със златни класове, горите в чудни жълто-червени премени. Любува се на градините. А хубави ли са те през есента?! Дърветата се огъват от зрели плодове – ябълки, сливи. Такова изобилие! И на царицата и е радостно на душата.
Освен това царица Есен била много модерна и обичала да танцува. Премени имала виждани и невиждани. Облече си рокля със златни листа гарнирана, сложи си огърлица от алените плодове на офиката – красота! Дрехи имала много, но пантофки обичала само едни. Подарил и ги с любов и почитания Есенният вятър. Украсени били с разноцветни кристали. Красота невиждана били тия пантофки.
Премени се царица Есен, тропне с краче и започне танца си. Бързо се върти, само златните листа присветват. И така, както танцувала, си загубила пантофката.
Заповядала тя на слугите да търсят пантофката. Търсили слугите ден, търсили два, търсили три – нищо не намерили.
Натъжила се царицата, почнала да лее сълзи. Нищо не я радва. Облаци закрили небето. Дъжд валял ден и нощ. Станало сиво, хладно. Натъжили се хората. Натъжили се животните и птиците. Дърветата унили и мокри стоят.
А в село, в къщичка досами гората живеело момченце. Альоша се казвало. Мама и татко го обичали, душа за него давали. И момченцето расло старателно, трудолюбиво и много добричко. Помагало на родителите си, но също и много обичало да ходи в гората – гъби и ягоди да събира.
Обичал Альошка есента, но слънчевата и топла есен. А тази година есента – от скучна по-скучна. Вали, децата все у дома стоят. И тогава старата баба на Альоша започнала да им разказва приказки, за да не скучаят толкова. Разказала им и за загубената пантофката на царица Есен. Замислило се момчето и решило да върне златната, добра и топла есен. Решило да намери пантофката.
Отишъл Альоша в гората. И дърветата, и птиците, и животните пита, не са ли виждали пантофката на царица Есен. И всички казват: "Не."
Натъжило се момченцето, замислило се и цопнало в една локва. Погледнало – в локвата корабче плава. Корабче, но някак необикновено – по носа украсено с разноцветни кристали.
Зарадвал се Альоша. Досетил се, че това е пантофката на царица Есен. Извадил я от локвата.
Върнал се в двора, а там под стрехата стои врабец, крие се от дъжда. Сложил Альоша пантофката пред врабчето. А то се зарадвало, зачикчирикало, явно съобщавало, че се е намерила царската пантофка. Духнал Есенният вятър и я прибрал в царския дворец.
Как се зарадвала царица Есен! Развеселила се, започнала да се смее. Нагласила се, обула любимите си пантофки и се завъртяла в танц. Върнала се отново топлата, златна есен.
През този сезон Альошка събрал много плодове и гъби. Явно царицата за пантофката му се отблагодарила.

Надежда Цыганкова 

Оглеждайте се по локвите, молим! :)

Публикувано от

1 коментара

Всичко е пред теб

Етикети: , , петък, 29 август 2014 г. 10:50

– Какъв искаш да станеш, като пораснеш? – питали Мишлето лелите и чичовците.
– Слон, – отвръщало Мишлето.
– Юнак! – възкликвали лелите и чичовците. – Ние си останахме мишки, но пред теб са отворени всички пътища, само се учи.
И Мишлето учело. Учело за отличен.
– Винаги трябва да се стремиш към нещо голямо и светло, – казвал на Мишлето учителят Кърт. – И слон ще станеш, всичко е пред теб.
Мишлето завършило училище и отишло на курс за слонове. Завършило и него и получило диплома за Голям слон.
Но като слон не го взели никъде, а като мишка не искало да работи.
– Не тъгувай, – казвали му лелите и чичовците, – още си млад и всичко е пред теб. И слон ще станеш. А ако не станеш, не е беда. Ние не сме слонове и пак ни е добре.
Минало време. Мишлето завистливо гледало щастливите мишки, които били просто мишки. И с нетърпение чакало най-накрая да стане слон.
– Всичко е пред мен, – само се успокоявало Мишлето. – Всичко все още е пред мен.
Веднъж срещнало Слон и го попитало:
– Как стана Голям слон?
– Аз съм се родил слон, – отвърнал Слонът.
– А за какво мечтаеше в детството?
– Мечтаех да стана човек, – отвърнал Слонът.
– И защо не стана?
– Станах, – отвърнал Слонът. – Веднъж спасих давещи се деца и ми казаха, че съм човек.
– Но ти си слон! – изненадало се Мишлето. – Голям, с хобот ...
– Външният вид не е най-важното, – отвърнал Слонът. – Най-важното е в душата и в делата.
– Тогава и аз ще стана човек, – решило Мишлето.
– Постарай се, – казал Слонът. – Човек е най-високата титла на света.

Юрий Степанов, "Чудесни истории"

Публикувано от

1 коментара

Момченцето с празното гърненце (диафилм)

Етикети: , , неделя, 13 октомври 2013 г. 23:31

Попадна ми диафилмче на тази приказка от архива. Една приятна възможност да се върнете в детството. :)

Публикувано от

0 коментара

Домът на котенцето (приказка за осиновяването)

Етикети: , четвъртък, 11 юли 2013 г. 18:08

Знаете, че качвам понякога и терапевтични приказки за деца. Днес попаднах на откъс, който изключително ме впечатли, но за съжаление е твърде къс, за да създам нормален пост. От друга страна не мога да не отразя нещо толкова добро и затова реших да преведа част от ревюто на книжката - "Приказки за Марта". Адресирана е към деца от различни възрастови групи, които са осиновени или са обект на приемна грижа. Терапевтичните приказки за деца са фина работа. Повечето, на които попадам (а български или на български не съм срещала въобще), не ги бива особено – едни тежки, засукани и несмилаеми за деца метафори в общия случай. Авторката на тази книжка – Дина Сабитова – е истински талант, и от няколко реда се вижда. А фактът, че е номинирана за международната литературна премия на името на Астрид Линдгрен, говори, че не го виждам само аз. :)

Има на света едно обикновено семейство – майка, татко и дъщеричка.
Таткото ходи на работа, майката прави за закуска банички със сирене, а Марта – като повечето малки деца – понякога рисува с флумастер по стените и изрязва дупки в завесите. По време на отпуска тримата отиват на море.
Най-обикновено семейство – като милиони други, само че котешко. Татко - котарак, мама – котка и дете – котенце, много миличко.
"Приказки за Марта" е съвсем детска книга, в която се разказва за деца и е написана за деца, наполовина за най-мъничките. А в останалата половина за по-големите. Даже не точно така. Една трета – за най-малките, една трета – за средно големите и една трета – за възрастни. Но да се разкаже за тази книга така, че да се получи разказ за деца, е трудно.
Въобще, на възрастните им е трудно да говорят с децата за някои неща. Понякога това са наистина сериозни неща, понякога дреболии, но все едно. Възрастните котки се справят с такива беседи по-добре:
... Мама се смее:
– Децата не се продават в магазина. Това беше специален дом, където живеят котенца, които още не са си намерили родители.
Марта е много развълнувана:
– А на кого са се родили тези котенца?
– На разни котки.
– А после тези котенца загубили ли са се? И аз ли съм се загубила?
– Ти се намери, Марта.
Един зимен ден ти се роди на света. Котката, която те роди, не умееше да е майка. Тя те погледна и разбра, че си много добра и красива, само че тя просто не ти е майка.
– А каква ми е? – чуди се Марта.
– Просто ти е помогнала да се появиш на света.
Затова Марта живееше в Дома на котенцето, където я срещнаха мама и татко. Котка и котарак, които дълго нямаха котенца и им беше тъжно-тъжно. Но след като намериха своята дъщеричка, никога повече не им беше тъжно.
На Марта също не и тъжно изобщо, но малко се безпокои: "Когато правя бели, мама се сърди! Ами ако изведнъж се разсърди така, че ме върне обратно в Дома на котенцето?"
Но мама и татко никога не дават децата си, те ги възпитават сами. Няма значение дали са родили детето или са го приели в семейството по-късно, важното е, че са се намерили един друг.

Публикувано от

0 коментара

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: Вълшебните боички

Етикети: , , , вторник, 4 декември 2012 г. 17:53

детски терапевтични приказки и притчи




* В оригиналната приказка се разказва за Дядо Мраз.

Публикувано от

0 коментара

Чувал ябълки

Етикети: , , петък, 23 ноември 2012 г. 9:27


детски притчи
 
Една приказка, която мисля, че не е издавана на български,  от автора на тази всеизвестна и любима детска книжка.
Вървял Зайко из гората и търсел гъби и ягоди за своите зайчета, но за зла участ нищо не намерил - ни гъби, ни ягоди.
Изведнъж насред зелената поляна видял дива ябълка. А румени ябълки по нея и под нея колкото щеш! Не му мислил Зайко, отворил чувала и започнал да събира.
Тогава долетяла Враната. Кацнала на пънчето и започнала да грачи:
-Гра! Гра! Безобразие! Ако всеки вземе да идва тук, нито една ябълка няма да остане!
-Защо грачиш? - отвърнал Зайко. - Тук има достатъчно ябълки за цялата гора. А моите зайчета у дома гладни стоят.
Напълнил Зайко чувала догоре. Чувалът тежък - не се вдига. С мъка го затеглил по горската пътечка ...
И изведнъж главата му се опряла в нещо меко. Вдигнал глава Зайко и се стреснал - пред него стоял Мечокът!
-Какво имаш в чувала? - попитал Мечокът.
Заекът се свестил, отворил чувала и казал:
-Ето ... Ябълки ... Гощавай се, Мечо!
Опитал Мечокът една ябълка.
-Нищо ябълчици, а освежават! - изревал той, загребал пълна шепа и продължил по пътя си.
А Зайко - към дома си.
Вървял Зайко из гората, а насреща му катеричета, викат в хор:
-Чичо Зайко! Дай ни ябълки!
Какво да направиш! Наложило се отново да отвори чувала.


По пътя към къщи Зайко срещнал своя стар приятел Ежко.
-Накъде, Бодлива Главо? - попитал Зайко.
-За гъби бях тръгнал, но никъде не намерих. Ето, вървя си с празна кошничка.
-По-добре вземи от мен ябълки. Взимай, не се стеснявай, имам много! - казал Заекът и напълнил кошничката на Ежко догоре.


Излязъл Зайко на полянката, а там Козата с козлетата се разхождат. И на тях дал ябълки.

Вървял, вървял Зайко и се уморил. Седнал на една бабуна и изведнъж ...

-Благодаря, приятелю! - казала Къртицата и изчезнала под земята с ябълките.
А в заешкия дом отдавна чакали татко Зайко. За да мине времето по-бързо, мама Зайка разказвала на гладните зайчета приказки.

Изведнъж някой почукал на вратата ... Тя се отворила и там се появили катеричетата с голям кош, пълен с лешници.

-Мама заръча да ги донесем! - казали катеричетата и си тръгнали.


-Чудеса! - прошепнала мама Зайка.

Дошъл и Ежко с кошница, пълна с гъби.
-Вкъщи ли е стопанинът? - попитал той.
-Не - отвърнала Зайка. - Откакто излезе сутринта, не се е връщал.
Ежко и оставил кошницата с гъби и си тръгнал.









Съседката Коза донесла зеле и гърне с мляко.
-Това е за децата ви - казала тя на Зайка.





















Чудесата продължавали ... почукало се на капака на пода и оттам подала главата си къртицата.
-Това ли е домът на Зайко? - попитала тя.
-Да, ние живеем тук - отвърнала Зайка.

















-Значи правилно съм изкопала тунела! - зарадвала се Къртицата и в стаята залетели всякакви зеленчуци, които могат да се намерят под земята: моркови, картофи, цвекло.
- Поздрави на Заека! - извикала Къртицата и изчезнала под земята.


А Враната все гракала:
-Гра, гра! На всички раздаде ябълки, мен поне с една да ме беше почерпил! Смутил се Зайко, извадил от чувала последната ябълка:
-Eто ... Най-хубавата! Кълви със здраве!
-Притрябвала ми е ябълката ти, не мога да ги понасям! Гра! Гра! Какво да се прави! На родните си, гладни дечица празен чувал носи!
-А аз ... А аз сега ще се върна в гората и отново ще донеса пълен чувал.
-Къде ще вървиш, глупако! Гледай какви облаци са се събрали! Но Зайко хукнал обратно в гората.

И когато стигнал до заветната ябълка, то там ...


Видял вълкът Зайко и попитал:
-Какво търсиш тук?
-Аз... Ябълки исках да събера ... За зайчетата...
-Обичаш ябълки, значи?











-О...Обичам ...
-А аз много обичам зайци! - изръмжал Вълкът и се хвърлил върху него.
Ето, че на Зайко му потрябвал и празният чувал!













Късно през нощта се добрал Зайко до своя дом.
У дома отдавна дълбоко спели ситите зайчета. Само майка Зайка не спяла, тихо плачела в ъгълчето си.
Изведнъж вратата изскърцала. Зайчетата скочили:
-Ура! Татко си дойде!

Зайка се втурнала към вратата. На прага стоял Зайко целият мокър.
-Аз нищо ... съвсем нищо не ви донесох - прошепнал той.

-Бедният ми Зайко! - възкликнала Зайка. И изведнъж страшен удар разтресъл къщата.
-Това е той! Вълкът! Залостете вратата! Крийте се! - викнал Зайко.
Стъклата зазвънели, прозорецът се отворил и се появила голямата глава на Мечока.


















-Ето! Подарък от мен! - изревал Мечокът. - Истински липов мед!
Сутринта цялото заешко семейство се събрало на масата. Какво ли нямало там! Гъби и лешници, зеле и цвекло, картофи и моркови, мед ...

А злата Врана не можела да се начуди:
-Ум не ми стига, как може от празен чувал толкова благини да се появят?  

Владимир Сутеев

Публикувано от

0 коментара

Птицелов

Етикети: , , сряда, 24 октомври 2012 г. 8:17

(детски терапевтични приказки и притчи)

Един птицелов взел мрежата си за птици и отишъл в гората. На една поляна зърнал две птици с чудни пера - едната спокойно кълвяла тревички и зрънца, а другата стояла на пост. Тя видяла птицелова, надала вик на тревога и двете птици литнали.
Птицеловът решил да ги надхитри. Той имал много птичи пера вкъщи. Залепил ги по себе си. Отишъл на поляната. Сега била на пост другата птица. Тя го забелязала: каква птица с мрежа за птици ?! Надала вик на тревога и двете птици пак се спасили.
Тогава птицеловът оставил на поляната едно пъстро шарено стъкълце и се скрил зад близките дървета. Долетели птиците. Едната видяла стъкълцето и го посочила. Другата сложила крака си върху него. "Стъкълцето е мое! Аз го видях!" - казала едната. "Мое е! Аз първа го докоснах!" - казала другата. Скарали се птиците. Настръхнали една срещу друга.
Птицеловът се приближил и хвърлил мрежата си над тях. Сложил ги в клетка. Продал ги на птичия пазар. А стъкълцето ми даде на мен, та да ви разкажа тази приказка.

Атанас Павлов


Публикувано от

0 коментара

Притча за двете гномчета

Етикети: , , понеделник, 17 септември 2012 г. 7:30

(детски терапевтични приказки и притчи)

Една много симпатична интерпретация за деца  на индианската приказка за двата вълка в душата на човека и послание за първия учебен ден от една начална учителка
Знаете, че преимуществено превеждам от руски. И този текст е такъв. Хубаво е, че поне в Русия още не са забравили, че ролята на училището е не само да обучава, а и да възпитава. И резултатите от второто облекчават първото.

Много отдавна, в онзи първосептемврийски ден, когато моята майка ме доведе като първокласничка в своя клас, чух от нея на първия си урок притча за две малки човечета. С тази притча, в която вярвам и до днес, завърших първия си урок с моите първокласници. Оттогава я разказвам на всеки випуск и на срещи с колеги ...

А самата притча - ето я - една такава детска и дълбока. Ще ви я разкажа.

В сърцето на всяко дете при раждането му се заселват две гномчета - едното е добро, а другото зло.
Когато детето расте, то върши хубави неща заедно с доброто гномче: един ден е казало "благодаря", оправило си е леглото, измило си е зъбите, вдигнало е чинията си от масата, научило си е уроците; друг ден е посадило растение, посетило е някой самотен, възрастен човек.
А лошите постъпки върши заедно със злото гномче: един ден е измърморило "здрасти", не си е научило урока, тормозило е котката; друг - не си е измило зъбите, не е отстъпило място в трамвая на възрастен човек, обидило е приятелчето си, прекършило е дърво.
Ето така, когато човек помага на другите, внимателен и грижовен е с тях, когато се стреми да се отнася с околните както би искал те да се отнасят с него, когато дарява радост на хората с думите и постъпките си, помага на старите и болните, иска да се труди и да обогатява разума си, тогава е здраво и щастливо доброто гномче, то расте в душата и от това очите на човека стават приветливи. Тогава е приятно да си редом с него, той радва с присъствието си околните.
Когато човек е груб, обижда приятелите си, не се притичва на помощ, лъже, прави си оглушки за каквато и да е работа, тогава е доволно злото гномче и много страда доброто. "Обичай само себе си, грижи се само за себе си, бъди егоист!" - нашепва лошото гномче. Неприятно е редом с такъв човек, самотно и хладно. А очите му са студени и жестоки.
Кое гномче искаш да отгледаш в душата си? Много зависи от теб. Не върши необмислени неща. Винаги преценявай как би искал да постъпят с теб. Ти и само ти си контрольор на душата си! А да се проверяваш е нужно всеки ден. Преди сън, когато затвориш очи, припомни си днешния ден. На кое гномче помогна повече? И се опитай утре да не повтаряш допуснатите грешки.
И на което гномче помагаме, такива и ще пораснем - добри и приятни за околните или лоши и отблъскващи.

Толкова тихо слушаха притчата първите ми ученици. И аз отново я преживях с тях и си обещах винаги в душата ми да има място за добротата ...

Вера Илюхина

Нека в душите и на децата, и на учителите, и на родителите се разпростират нашироко добрите гномчета! Честита и спорна нова учебна година!

Публикувано от

0 коментара

Приказка за цветята

Етикети: , сряда, 18 април 2012 г. 7:58

(детски терапевтични приказки и притчи)
ревност към второто дете в семейството

В някакво царство, някакво господарство живеели добри и трудолюбиви хора. Те отгледали толкова много могъщи дървета и чудесни цветя, че превърнали страната си в прекрасна градина. Затова нарекли жителите на тази страна градинари. Мъдрият владетел на страната - главният градинар - издал закон: за да живее дълго и щастливо, всеки жител трябва да отгледа няколко различни цветя.
В едно семейство на градинар и градинарка растяло красиво цвете. То било стройно и гъвкаво, а чудесното му ухание изпълвало цялата къща със свеж и приятен аромат. По цели дни цветето се радвало на топлите слънчеви лъчи и протягало нагоре гладките си блестящи листенца. Градинарят и градинарката обичали своето цвете и се грижели за него - поливали го с топла водичка, избирали му най-светлото място, а вечер се любували на красотата му и разговаряли с него. Цветето било щастливо и доволно от живота си. Само едно нещо не му харесвало - да остава само вкъщи, когато градинарят и градинарката излизали на работа.
Минало време. Един ден в дома на градинаря и градинарката се появило ново цвете. Отначало голямото цвете се зарадвало на новия член на семейството, но когато погледнало внимателно дребосъчето, недоволно се отвърнало и си помислило: "Пфу, какво е малко и неугледно! Даже не умее да си държи късото стебълце изправено, а листенцата му са ситни и сбръчкани."
Но градинарят и градинарката сякаш не забелязвали колко некрасиво е новото цвете, а се грижели за него като за някакво чудо. Поливали с топла водичка първо малкото цвете и чак тогава голямото. Даже поставили новото гърненце до това на голямото цвете, за да може малкото също да се грее на слънце. Голямото се опитало да разговаря с малкото, но то само мърдало с дребните си листенца. А градинарят и градинарката така му се възхищавали! На порасналото цвете му се струвало, че те напълно са забравили колко е стройно и красиво и въобще не го обичат вече. От мъка и обида чак му клюмнали листенцата и една вечер се обърнало към градинарката:
-За какво ви е това малко и неугледно цвете?
Градинарката нежно го погалила:
-То скоро ще порасне и ще стане стройно и красиво.
-А аз? Вече съм стройно и красиво, но вие съвсем ме забравихте ...
-Не, миличко, ние те обичаме както преди - уверила го градинарката. - Просто на малкото му трябва повече внимание, за да порасне по-бързо.
-Но аз не искам то да расте тук, отнема ми слънцето - едва не се разплакало голямото цвете. -  Да го дадем в някоя друга къща и да расте там.
-То е мъничко и беззащитно, без нас ще загине - възразила градинарката.
Голямото цвете обидено се отвърнало от градинарката, въобще не било съгласно с думите и. То даже забравило колко скучаело като оставало само у дома. Градинарката разбрала всичко, което чувствало, и ласкаво му казала:
-Мило цветенце, моля те, бъди търпеливо и ни помогни да отгледаме мъничето! Скоро то ще укрепне и ще можете заедно да протягате гладките си зелени листенца към слънцето. Ще започне да говори и ти, вече голямо и умно, ще го научиш да наблюдава красивите пеперуди, да слуша песните на птиците и шепота на вятъра. Ще му разказваш интересни истории и приказки, ще го научиш на разни игри. Заедно ще ви е хубаво и весело и няма да ви е скучно, когато ние имаме работа навън.
Голямото цвете слушало думите на градинарката и много му се искало да вярва, че всичко ще бъде точно така.
Минало още време. Малкото цветче растяло. Гледало с възхищение по-голямото си братче и се опитвало във всичко да прилича на него. Голямото цвете с интерес наблюдавало как малчугана изправял тънкото си стебълце и разпервал сбръчканите си листенца и вдигал нагоре своята малка главица-пъпка.
Един топъл летен ден градинарят и градинарката изнесли своите две гърненца в градината и ги сложили на една пейка , за да могат да се полюбуват на ясното синьо небе и да се погреят на слънце. Голямото цвете се огледало наоколо. Вдишало с наслада и протегнало нагоре гладките си листенца, подлагайки ги на слънчевата светлина. Даже замижало от удоволствие. Малкото цвете го гледало и му се приискало и то да направи същото. Вдишало дълбоко и силно се протегнало нагоре. Слабото му стебълце се изпънало и затреперило от напрежение ...
-Олеле!- писнало то. - Ей сега ще се счупя!
Голямото стреснато отворило очи:
-Внимателно!
Но малкото застрашително се било наклонило назад и изглеждало сякаш наистина ще се счупи всеки миг.
-Дръж се! - викнало голямото цвете и протегнало своите здрави листа да подкрепи мъничето.
Успяло навреме. Малкото от уплах дишало бързо-бързо, повдигало и спускало листчетата си и с благодарност гледало голямото. 
"Защо го направих? - зачудило се голямото. - Нали аз исках да го няма ... Но то е толкова крехко и щеше да се счупи." И усетило как вътре в него се разлива топлина и нежност.
"Какво ми става? Ама че глупост!" - то тръснало листенца, гордо вдигнало глава и равнодушно се извърнало встрани.
-Я-я-я! Летящо цвете! - раздал се възхитеният глас на мъничето.
-Това не е цвете, а пеперуда - засмяло се голямото.
-Пеперуда - повторило малкото. - А този кой е?
-Щурец - отвърнало голямото и си помислило: "Толкова е любопитно! Също като мен, когато градинарката ме изведе за пръв път и ми показваше пеперудите, щурците и мушиците. И всичко беше толкова интересно ..." И почувствало как в него се разлива още една вълна топлина и нежност. В това време се чуло силно жужене и се появил голям мъхнат търтей. От страх малкото цвете се сгънало, като се опитвало да се прикрие с листенцата си. Голямото също се изплашило мъничко, но храбро размахало своите листенца, за да защити себе си и малкото си братче:
-Къш, къш, махай се оттук!
Търтеят се стреснал и отлетял. 
-Изплаши ли се? - грижливо се надвесило голямото цвете над малкото. - Не бой се, търтеят си отиде!
Малкото доверчиво се притиснало в своя защитник, а той го обгърнал с листенца и за трети път почувствал как отвътре му става топло и хубаво.
Върху листото на голямото цвете паднало пухче от глухарче.
-Виж, пухче! - възкликнало то и подхвърлило към малкото: - Лови!
Мъничето го хванало и радостно се засмяло. После го бутнало обратно:
-Дръж!
Цветята се заиграли с пухчето, смеели се весело и не видели как на небето се появил тъмен дъждовен облак. Първите капки прекъснали играта. Голямото цвете протегнало листенцата си над малкото като чадър и се почувствало много пораснало и силно. А малкото го гушнало и се чувствало прекрасно с толкова умен, добър и грижовен брат.
Дотичали градинарят и градинарката и бързо внесли цветята вътре. Градинарят започнал да подсушава листенцата на малкото цвете, за да не се простуди и разболее. А градинарката правела същото с голямото цвете и го попитала как е минал денят. То и разказало за всичките им приключения.
-Беше ми приятно с малкото цвете - казало накрая. - Радвам се, че можах да го науча на нещо, да му помогна за друго и да го защитавам. Чувствах се голям и силен.
-Ти си не само силен, но добър, умен и храбър - ласкаво го погалила градинарката. - Гордея с теб и много те обичам! Помня как преживяваше появяването на малкото цвете, но ние вярвахме в теб и в доброто ти сърце и знаехме, че ще обикнеш малкото си братче като нас. 
Градинарят донесъл гърненцето с малкото цвете при голямото. Двете протегнали листенца едно към друго и се засмели, защото вече били започнали да си липсват. А градинарят прегърнал градинарката и двамата доволни и щастливи гледали и се радвали на своите прекрасни цветя.

В. Демидова

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

1 коментара

КОЛЕДНИ ПРИКАЗКИ И ПРИТЧИ: КОЛЕДАТА НА БЯСНОТО КУЧЕ

Етикети: , , , четвъртък, 1 декември 2011 г. 7:50

:) Започваме ...

В Голямата Тъмна Гора настъпи Бъдни вечер. Беше толкова тихо и спокойно. Коледният дух умиротвори всички, без значение колко са големи, лоши или посредствени.
Бясното Куче, вълкът, седеше сам в старата си, бедна бърлога. В нея имаше само легло, маса и малка лампа. Така или иначе вътре нямаше място за нищо друго. Бърлогата беше твърде малка.
Бясното Куче седеше в леглото си и пееше коледни песни от един училищен учебник, който беше откраднал предния ден от Ракум Ракун. И докато пееше, в очите му имаше сълзи.
"Бъдни вечер е - изхлипа той - и аз съм отново сам. Всяка година едно и също. И няма никой, за когото да ме е грижа, и нито един, който да го е грижа за мен."
И той пя коледни песни, докато натъжен се унесе в сън.
В същото време в друга част на Голямата Тъмна Гора Ракум Ракун и родителите му редяха подаръците под коледната елха.
-Е, добре! - каза мистър Ракун. - Мисля, че това са всички подаръци до идването на дядо Коледа.
-Не, не са - отвърна малкият Ракум. - Аз имам още един подарък, с който не съм сигурен какво точно искам да направя и затова го скрих под леглото си.
-Донеси го тук, скъпи! -каза мисис Ракун. - Все ще го сместим под елхата.
Ракум отиде в стаята си и се пъхна под леглото. Там, сред прахоляка и количките му, лежеше малък подарък, красиво опакован с коледна украса и привързана картичка, на която пишеше: "За Бясното Куче".
Всяка Коледа Ракум се чудеше какво прави Бясното Куче през коледните празници. Това е време, което прекарваш със семейството и приятелите си. А Бясното Куче беше беден на роднини и още повече на приятели.
Семейството на Бясното Куче го изостави още докато беше кутре, защото той беше твърде едър, твърде лош и твърде посредствен. Непрекъснато биеше братята си без причина. Скубеше сестрите си. Родителите му многократно му правеха забележки, но той въобще не искаше да ги чуе. И един ден, когато се прибра от риболов, Бясното Куче установи, че семейството му го е напуснало. Що се отнася до приятелите, той никога не беше имал нито един.
На Ракум му беше много мъчно за Бясното Куче. Разбираше, че е страшно самотен и е ужасно да прекараш живота си без никой да го е грижа за теб. И не можеше да си представи как някой може да няма Коледа. А Ракум знаеше, че Бясното Куче никога не е имал истинска Коледа, НИКОГА!
-Колко мило! - възкликна мисис Ракун, когато малкият донесе подаръка. - Да купиш подарък за Бясното Куче! Никога не бих си помислила да го направя.
-Точно затова му купих подарък - каза Ракум. - Никой не го е грижа за Бясното Куче. И той трябва да е ужасно самотен. Мисля си, че ако някой поне веднъж прояви внимание към него, той може и да престане да е така неблагоразположен към всички.
-Знаеш ли, Ракум, - замисли се баща му - може и да си прав. Защо не отидеш да му занесеш подаръка? Сигурен съм, че ще го оцени. Може би наистина, ако някой му покаже, че е загрижен за него, той ще да престане да се държи така.
-И докато си там, Ракум, - допълни майка му - защо не го поканиш да прекара Коледа с нас? Имаме място за спане и много храна.
-О, мамо! - зарадва се Ракум. - Може ли да го поканя? Наистина ли може?
-Да, Ракум - потвърди мисис Ракун. - Това ще е най-добрият подарък, който някога е получавал. Е, вторият най-добър.
Ракум Ракун се отправи към бърлогата на Бясното Куче. Когато почука на вратата беше измръзнал, но много щастлив.
-Кой е? - чу се отвътре сънен глас.
-Аз съм Ракум Ракун. Моля те, пусни ме вътре! Измръзнах навън.
-Влез!
Ракум влезе в старата, бедна бърлога. Тя беше по-малка даже от стаята на Ракум.
-Здравей, Бясно Куче! - каза Ракум. - Имам коледен подарък за теб!
-За мен? Сигурно си се объркал нещо - изхлипа Бясното Куче.
И се просълзи, докато поемаше подаръка от ръцете на Ракум.
-Никой не ми е правил подарък преди - отново изхлипа Бясното Куче.
-Допускам, че всички, освен мен, живеят с мисълта, че си прекалено лош, за да те е грижа за Коледата. Но аз всяка година по това време се сещам за теб и мисля, че си самотен - обясни Ракум.
-В действителност не ми харесва да съм лош - призна си Бясното Куче. - Правя лошотии с надеждата, че някой ден на някого ще му пука достатъчно, за да ме помоли да спра.
-Добре, - каза Ракум - мен ме е грижа и те моля да спреш да се държиш лошо с останалите, за да могат и те да се държат добре с теб!
-Ще се опитам - разкаяно промълви Бясното Куче. - Ще се опитам, наистина!
-Това е всичко, което бихме очаквали от теб, - потвърди Ракум - защото най-трудното е да опиташ. А сега защо не избършеш сълзите си и не си отвориш подаръка?
Бясното Куче разопакова пакета. Вътре имаше яркооранжева кутия за обяд, върху която беше отпечатано името му с големи черни букви.
-О, Ракум! - Бясното Куче се разплака отново от благодарност. - Вече ще имам моя собствена, специална кутия за обяд. Даже името ми е изписано върху нея!
-Да, вече няма да има нужда да крадеш чуждите, след като си имаш своя собствена. Отвори я, вътре има още нещо.
И Бясното Куче я отвори. Вътре имаше химикалка, молив с гума и кутийка шарени пастели.
-Супееер! - извика Бясното Куче. - Вече имам мои собствени неща за училище! Много ти благодаря, Ракум! О, и аз имам нещо за теб!
-Какво? - попита Ракум.
-Твоята книга с коледни песни - каза Бясното Куче и му я подаде. - Съжалявам! Откраднах ти я.
-Благодаря, че ми я връщаш! Ето, виждаш ли, вече се учиш да не бъдеш лош. Има и още нещо - родителите ми те канят да прекараш Коледа с нас.
-С удоволствие! - усмихна се Бясното Куче.
Двамата тръгнаха хванати за ръце през Голямата Тъмна Гора към дома на Ракум и през целия път пяха коледни песни.
От този ден Бясното Куче престана да краде. Обитателите на гората започнаха да го уважават и той започна да уважава тях. Довериха му се и постепенно и той започна да им се доверява. Спечели приятели и заживя щастливо.

Деби Уилямсън 

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

ПРИКАЗКА ЗА НЕПОСЛУШНАТА СНЕЖИНКА

Етикети: , , неделя, 16 октомври 2011 г. 15:30

Защото днес ми е едно такова снежно. :)

(детски терапевтични приказки и притчи)

Снежинката живеела горе в небето, на висок-висок облак. Тя била много малка и много непослушна. Когато и казвали: "Ела да се разходим", тя отвръщала:
-Няма да дойда!
Като и казвали: "Тогава остани вкъщи", тя крещяла:
-Искам да се разхождам!
Когато и казвали: "Изяж си храната", тя викала:
-Няма пък, няма пък!
Когато и казвали: "Тогава ще я приберем", пак викала:
-Искам да ям, искам да ям!
Когато и казвали: "Неправилно", тя крещяла:
-Правилно!
Когато и казвали: "Не бива", тя се плезела:
-Бива, бива!
Била толкова непослушна, че никой не искал да дружи с нея. Веднъж всички снежинки отишли да се разхождат по края на облака. Там било много високо и страшно.
-Внимавайте! Дръжте се за ръце, за да не паднете! - предупреждавали големите снежинки и всички малки се хванали една за друга. Само непослушната снежинка не искала да се хване за никого. Тя отишла на самия край на облака и паднала от него.
Но нито капка не се изплашила. На земята видяла мишка. 
-Пи-пи-пи, - казала мишката - ела тук, ще те изям!
-Няма да дойда, - отвърнала снежинката - аз  съм непослушна и всичко правя наопаки!
И избягала от мишката. После видяла мравка.
-А-ха! - зарадвала се мравката. - Ела по-насам, да те лапна!
-Не позна! - присмяла и се снежинката. - Аз съм непослушна и всичко правя наопаки!
И избягала и от мравката. После видяла жаба.
-Ква-ква-ква, махай се от мен, снежинке! - казала жабата.
-Няма да се махна, - отвърнала снежинката - защото съм непослушна и всичко правя наопаки!
И се приближила до жабата.
-Ква-ква-ква, не ми се пъхай в устата! - предупредила я тя. 
-Ще се пъхна пък! - както обикновено се заинатила снежинката.
И го направила - пъхнала се. А жабата ..., ами жабата я изяла.

Сергей Герасимов, "Приказки за най-малките"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!




Публикувано от

0 коментара

ДО ПЪРВИЯ ДЪЖД

Етикети: , , вторник, 20 септември 2011 г. 8:39

детски терапевтични приказки и притчи

Таня и Маша били приятелки и винаги ходели заедно на училище. Ту Таня взимала Маша, ту Маша - Таня. Веднъж, когато вървели по улицата, започнал силен дъжд. Маша имала дъждобран, а Таня била по една рокличка. Момичетата побягнали.
-Смъкни си дъждобрана, ще се закрием двете! - тичайки, викнала Таня.
-Не мога! Ще се намокря! - отвърнала Маша и още по-ниско си нахлупила качулката.
Когато влезли в клас, учителката отбелязала:
-Колко странно - Маша е суха, а Таня цялата е мокра. Нали идвате заедно?
-Маша имаше дъждобран, а аз бях по рокля - казала Таня.
-Можехте и двете да се покриете с дъждобрана - поклатила глава учителката и погледнала Маша с укор. - Явно приятелството ви е до първия дъжд!
И двете момиченца почервенели: Маша за себе си, а Таня за Маша.

Валентина Осеева

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

КОЙ ГО НАКАЗА?

Етикети: , , четвъртък, 8 септември 2011 г. 9:42

детски терапевтични приказки и притчи

С благодарности към Иво за източника! :)

Обидих приятеля си. Бутнах миновач. Ударих куче. Нагрубих сестра си. Всички се отдръпнаха от мен. Останах сам и заплаках.
-Кой го наказа? - попита съседката.
-Той се наказа сам - отвърна мама.

Валентина Осеева


При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 


Публикувано от

0 коментара

СТРАЖ

Етикети: , , сряда, 10 август 2011 г. 12:56

(детски терапевтични приказки и притчи)

В детската градина имаше много играчки. По релсите бързаха влакове, из въздуха се носеха самолети, а в количките лежаха пременени кукли.
Децата играеха заедно и им беше весело. Само едно момченце не играеше. То беше събрало около себе си голяма купчина играчки и ги пазеше от другите деца.
-Мое! Мое! - викаше то и закриваше купчината с ръце.
Децата не спореха. Играчки имаше много.
-Забавлявате ли се деца? - попита възпитателката.
-Да, много! - завикаха малчуганите един през друг.
-А аз не! На мен ми е скучно! - оплака се от своя ъгъл момченцето с многото играчки.
-Защо? - изненада се възпитателката. - Я виж, колко много играчки имаш!
Но момченцето не можа да обясни.
-Защото не е играч, а страж - обясниха вместо него децата.

В.Осеева

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

0 коментара

НАЙ-ГОЛЯМАТА РАДОСТ В ЖИВОТА

Етикети: , , понеделник, 30 май 2011 г. 18:02

детски терапевтични приказки и притчи

Имало едно Момченце. То било много печално и тъжно. Неговите майка и татко много работели, както повечето съвременни родители. Затова Момченцето прекарвало по-голямата част от времето с баба си. И родителите му липсвали много. Радостни били само тези дни, които прекарвало с мама и татко и те му носели подаръци. Но това не се случвало често, а и радостта от подаръците, кой знае защо, бързо изчезвала.
Една късна вечер Момченцето вече било в леглото, когато в стаята се чул шум. То даже не успяло да се изплаши и пред него се появил приказен елф.
-Кой си ти? - попитало Момченцето.
-Аз съм елф, който носи радост на тъжни момченца.
-О, - зарадвало се Момченцето - значи ми носиш подарък или мама и татко утре ще играят цял ден с мен!
-Не - отвърнал елфът.
Момченцето помръкнало.
-Слушай, Момченце, - казал елфът - майка ти и татко ти трябва да работят и правят за теб всичко, което им е възможно. А що се отнася до подаръците, погледни колко много имаш вече. Е, защо не си щастлив с тях? Та нали това са подаръци от родителите ти.
-Аз съм щастлив, когато ги получавам, но после щастието някак си отива и те не ме радват вече.
-Ето какво, - усмихнал се елфът - аз искам да ти разкрия нещо, което винаги ще ти носи щастие и радост. Но затова първо ще се пренесем в страната на малките елфи.
Елфът произнесъл магическа дума и те се озовали в приказното царство. Наоколо имало цветущи поляни и красиви къщички, около които играели мънички елфи. И всички имали щастливи, усмихнати лица.
-На какво се радват? - попитало Момченцето.
-Понаблюдавай ги и сам ще намериш отговор!
И Момченцето тръгнало от дом на дом, от полянка на полянка. На едно място по-голям елф играел с по-малките. Друг правел подаръци с мама и татко. Трети помагал да почистят и оправят вкъщи. Четвърти съчинявал весели истории за приятелите си. Всеки от тях правел нещо за другите.
Момченцето се намръщило и озадачено погледнало елфа.
-Още ли не си се досетил? - попитал той. - Добре, аз ще ти подскажа. Всички те дават радост на другите, дават своето приятелство, загриженост и помощ. Не получават, а дават! Най-големият подарък, най-голямата радост в живота е да можеш да правиш другите щастливи. Тази способност притежават всички, но не всеки знае за нея. И ти можеш да бъдеш щастлив непрекъснато, защото никой не те ограничава да раздаваш своята любов, грижа и топлина на другите.
-Тогава искам да остана тук и да бъда елф - казало момченцето.
-За да отдаваш душевна топлина и да се грижиш за другите, е достатъчно да си човек. А ти е време да се прибираш вкъщи - елфът произнесъл вълшебната дума и Момченцето се озовало у дома в стаята си.
То се свило на кълбо в постелята си и мислело за това, как няма търпение да настъпи утрешния ден. Може да нарисува картини за подарък на мама и татко, непременно ще помогне на баба в къщната работа и ще съчини весела история за съседското момче, което винаги е тъжно. И Момченцето заспало в предвкусване на утрешния ден, в който няма място за мъка и печал, където няма какво да чака и радостта и щастието зависят изцяло от него.

Марина Фатеева

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

КОЙ Е НАЙ-НУЖЕН НА МАСАТА

Етикети: , , четвъртък, 12 май 2011 г. 19:08

(детски терапевтични приказки и притчи)

На красиво наредената за обяд маса приборите за хранене започнали спор.
-Аз съм най-нужна! - възкликнала супената лъжица. - Без мен не ще опитате вкусна супа!
-Не, аз съм най-необходим! - възмутил се ножът за хранене. - Само аз мога да разрежа вкусното месце или пържолка!
-А без мен закъде сте?! - обидила се вилицата. - Аз съм най-нужна, защото без мен ще се наложи да ядете с пръсти. А това е толкова некрасиво и невъзпитано. Пфу!
В този момент влязло малкото момченце, което живеело в къщата и казало:
-Защо спорите? Най-необходима тук е моята баба. Тя ме научи да ви ползвам правилно. А когато се храниш правилно, и яденето е по-вкусно!

Ирина Горбачева
Източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

ЗА СИЛАТА НА ДОБРИТЕ ДУМИ

Етикети: , , петък, 29 април 2011 г. 12:49

(детски терапевтични приказки и притчи)

Имало едно момиченце. Не знам как се получило така, но то не знаело нито една добра дума. Никога и никому не казвало "моля", "благодаря", "здравей". Всичко получавало с капризи и силен плач. И единствено, което можело да се чуе от него, било:
-Не искам! Няма пък! Не ми пипай куклата! Това е мое! Не си го давам! Махай се!
Но веднъж му се явил страшен-престрашен сън. Сънувало, че върви през неприветлив град и вижда около себе си само сиви къщи, а над тях намръщено небе със сиви облаци. Върви и не може да намери улицата и дома си и среща само едни сиви хора с намръщени, зли лица.
Пита то един такъв сив човек:
-Къде е домът ми?
-Не зная - отвръща той.
-Къде е улицата ми? - пита друг.
-Махай се! Не знам!
-Преведете ме през улицата! - през сълзи моли следващия.
А той, без да я погледне дори, се тросва:
-Не искам! Няма пък! Махай се!
Огледало се момиченцето наоколо и се уплашило - всичко, ама съвсем всичко било сиво: хората, къщите, дърветата. Даже градинките били със сива трева и сиви, повехнали цветя. Спряло до един магазин и се огледало във витрината. И то самото било сиво - сива рокля, сиви плитки, сиво лице - без усмивка и свежест. Заплакало момиченцето от страх, но никой не дошъл при него, никой не го пожалил и не го попитал защо плаче.
И всичко това се случило, защото сивият цвят на безразличието бил завладял цялата улица. А ако превземе целия град, то всички хора в него ще станат със сиви, безразлични души.
Равнодушните жители вървели, без да обръщат внимание на никого, по своите сиви дела.
И изведнъж момиченцето си спомнило думите на майка си:
-Добрите думи украсяват света и правят хората щастливи. А щастието им дарява радост и усмивки.
-Знам какво трябва да направя! - възкликнало момиченцето.
То се доближило до една сива старица, която стояла зад сива сергия до едни сиви храсти, усмихнало се и вежливо попитало:
-Добър ден! Дали не бихте могли да ми кажете, как да стигна до дома си?
И станало чудо! Пред очите на момиченцето сивата старица се превърнала в мила и усмихната баба, листата на храста позеленели, цветята станали разноцветни, а птичките по клончетата весело зачуруликали. Добрата баба упътила детето към дома му.
Момиченцето вървяло по улицата и се усмихвало на всички сиви хора, които срещало и те ставали радостни и добри. Защото топлата усмивка, която то им дарявало, стопляла сърцата им и правела всичко наоколо добро и красиво.
Оттогава, събуждайки се сутрин, момиченцето поздравява всички с "Добро утро!" И сънищата му станали цветни, дните щастливи, а хората, които среща по пътя си - добри и отзивчиви.

А може би не е било сън? Как мислите?

Ирина Горбачева

Източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

1 коментара

МАЛКА КЪЩИЧКА ЗА СЪВЕСТТА

Етикети: , , сряда, 27 април 2011 г. 18:20

(детски терапевтични приказки и притчи)

Таня не можела да заспи. Омръзнало и да се взира в тавана. Одеялото като напук непрекъснато се изплъзвало. Даже любимата възглавница и убивала.
Таня се обърнала на лявата страна, после на дясната. "Вече не остана накъде да се въртя!" - помислила си тя. И тогава си спомнила за оная тлъста двойка в дневника, точно пред шестицата по литература. "Не излъгах мама, - разсъждавала тя за кой ли път - просто и казах за шестицата, а за двойката не и казах ... Виж, ако мама ме беше попитала, получила ли съм двойка и аз и бях казала "не", тогава щях да съм излъгала." Възглавницата се впила в бузата и и Таня я ударила с юмрук:
-На ти!
В края на краищата и станало толкова лошо, че пуснала крака от леглото и изшляпала боса до спалнята на родителите си. Побутнала леко спящата мама по рамото.
-Защо не спиш, Таничка? - мама не се разсърдила.
-Лошо ми е тук! - и Таня посочила в средата на гърдите си.
Мама внимателно я погледнала и попитала:
-Защо ти е лошо?
-Не ти казах за двойката, която е преди шестицата.
-Ето, сега ми каза, иди да спиш!
-А какво ме болеше тук? - попитала Таня, като притиснала юмруче към гърдите си.
-Там живее съвестта - отвърнала мама - в малка къщичка, наречена сърце. Била е тревожна и затова не ти е давала да заспиш. Сега ще заспиш веднага, ще видиш - и мама щипнала Таня по бузката и я целунала.
Таня проскачала половината коридор на ляв крак, половината на десен, скочила в леглото и притиснала буза в любимата възглавница. После се усмихнала с най-щастливата усмивка на света - от ухо до ухо. И с нея заспала.

Марина Альошина

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

ПЛАМЪКЪТ НА МАЙЧИНАТА ЛЮБОВ

Етикети: , вторник, 22 март 2011 г. 12:14

(детски терапевтични приказки и притчи)

Децата в едно семейство започнали спор помежду си, кого майка им обича най-силно и като не могли да се разберат помежду си, отишли при нея да го разреши.
Майката взела една свещ, запалила я и казала:
-Тази свещ съм аз, а нейният пламък - моята любов!
След това взела още една свещ, запалила я от своята и казала:
-Това е първородното ми дете. Аз му дадох от своя огън, своята любов. Нима от това пламъкът на моята свещ намаля? Пламъкът на моята свещ остана същия.
И така тя запалила толкова свещи, колкото деца имала, но пламъкът на нейната свещ останал все така топъл и силен.

Източник

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

СЛЪНЦЕ И ДЪГА

Етикети: , , неделя, 13 март 2011 г. 10:43

(детски терапевтични приказки и притчи)

Веднъж, след един тих дъждец, слънцето се показало и на небето се появила седемцветна дъга-дъгичка. Който я погледнел, все я хвалел.
-Вижте, вижте, - казвали те - каква хубава и пъстра дъга!
Дъгата слушала, слушала и се възгордяла. Започнала да се хвали, че е по-хубава от слънцето.
Слънцето чуло хвалбите на дъгата и и казало:
-Дъга-дъгичке, колко си глупава! Хубава си, но още не знаеш, че без слънце дъга не става.
А дъгата се засмяла и пак почнала да се хвали:
-Аз съм дъга-дъгичка с дълга, хубава косичка! Ти си слънце горещо. И ти се мислиш за нещо!
Слънцето се разсърдило и хоп, скрило се зад един облак.
Горката дъга-дъгичка се изгубила и повече не се видяла.

К.Д.Ушински

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

5 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)