Притчите

Преместването на Шарлота Ивановна не толкова промени нейното положение, колкото утвърди вече съществуващото и тук тя за пръв път разбра какво значи платонична любов и как се наричат такива отношения, както при нея и Иля Петрович. В къщи тя не си ходеше така често, както се предполагаше по-рано, почти никого не виждаше и животът и течеше в затворения кръг между кафето и чорапите на господин Вениаминов и мечтите за своята прекрасна, възвишена участ.

Освен прекомерната мечтателност, която между впрочем не пречеше на Шарлота Ивановна да е много разсъдлива, даже пресметлива стопанка, Шарлота Ивановна имаше още един недостатък – обичаше да се пързаля с кънки. Тя не се смущаваше, че с този спорт се занимават най-вече подрастващи, не по-големи от 15 години, и всеки свободен ден преди обяд, докато Иля Петрович още не се беше прибрал у дома, тя взимаше блестящите кънки и отиваше сама в Таврическата градина. Пречеха и оградите на пързалката и тя съжаляваше, че не може да си вземе билет за тази в самия парк, където така красиво се пързаляха избрани щастливци, офицери и госпожици. Правейки бързи кръгове, Шарлота Ивановна ставаше все по-смела, даже дотам, че веднъж се запозна с някакъв студент. Той беше мъничък, розов, с къдрави бакенбарди и тъничко носле. Той се пързаляше в широко палто с яка и се казваше Коля. Шарлота Ивановна не помнеше как са се запознали и как стана така, че той започна да я изпраща всеки ден, носейки два чифта звънтящи кънки. Тя го възприемаше като част от пързалката и видя, че той не е печка, не е ограда, нито зимен разсвет едва когато един ден изпращайки я почти до самия вход, той каза:

– Отдавна искам да ви призная, Шарлота Ивановна, че много, много ви обичам.

– Не,не, не бива! – боязливо отвърна Шарлота.

– Защо не бива?

– Защото обичам друг! – отговори Шарлота Ивановна и радостна гордост се разля по сърцето и като зора по небето. Тя почти не обърна внимание на това как се смръщи нослето на Коля и че той заговори бързо, мигайки с очи. Накрая чу:

– Не ми забранявайте да мисля за вас и да чакам ... Аз ще ви обичам платонически!

– Не, не смейте да го правите! – кресна Шарлота, влизайки през вратата.

Десет дни тя не ходи на пързалката, не защото се сърдеше на Коля, а защото се наслаждаваше у дома на отново избухналото и разцъфнало осъзнаване на своята прекрасна любов. Тя даже нищо не спомена за този случай на Иля Петрович, само радостно и пъргаво тичаше до Морската. Но за пълнота на чувствата все пак и се искаше да сподели своята радост. Страхуваше се само това да не излезе като самохвалство от нейна страна, изтъкване на собствените заслуги. Избирайки вечер, когато Иля Петрович бе особено благодушно настроен, тя плахо му разказа за скромния си роман. Вениаминов прие разказа и твърде весело.

– Поздравявам ви със завоеванието, Шарлота Ивановна ... Разбира се, на мен ми е много драго, че не забравяте за мен, но аз все пак бих ви посветвал да не изпускате този млад човек.

– Но за какво ми е? Вие сам знаете, Иля Петрович, че освен тези отношения, които има помежду ни, други не ми трябват.

– Знам, разбира се, и съм ви много благодарен. Просто се пошегувах.

– Как не ви е срам да се шегувате така?

– Вече ви помолих за прошка. Искате ли, за да изкупя вината си, да ви съобщя две новини?

– Разбира се, разбира се ...

Иля Петрович се разходи из стаята, сякаш се чудеше коя новина да и съобщи първо, и накрая, спирайки до Шарлота каза:

– Първо, получих повишението в службата, за което ви говорих.

– Нима би могло да е иначе? С вашия ум, вашите заслуги, отдавна трябваше да ви направят професор.

– Така разсъждавате вие, мила Шарлота Ивановна, другите мислят друго яче; но повишение ми дадоха и сега е напълно възможно да помисля за женитба.

– Не трябва, не трябва, не трябва, аз и така ви вярвам.

– Добре, няма да говоря, макар да не знам защо така се развълнувахте. Всъщност нищо няма да се измени.

– Моля ви, да не говорим сега. Твърде съм щастлива.

Иля Петрович с учудване погледна немкинята и отиде в кабинета си.

На следващия ден след обяда Иля Петрович подхвана продължение на вчерашния разговор.

– И какво, Шарлота Ивановна,не сте ли виждали повече студента от пързалката?

– Не, защо ми е да го виждам?

– Това, разбира се, си е ваша работа, но от вашия разказ ми се стори, че този млад човек ... как беше? – Коля, не е някой уличен търсач на приключения и, може би, от ваша страна не е съвсем благоразумно толкова да го неглижирате. Аз много ценя вашата преданост към мен и доброто ви отношение, но не искам да преча на вашето щастие.

– Моето щастие е да бъда винаги около вас! И никакви студенти от пързалката не ми трябват. И ако вчера ви помолих да прекратим разговора, то беше защото и така се чувствам безмерно щастлива.

Иля Петрович стисна ръката на Шарлота и продължи по-спокойно:

– Аз, собствено казано, не разбирам защо така се вълнувате. Всичко ще остане по старому, уверен съм, че бъдещата ми съпруга няма да има нищо против да останете у нас. Говорих с нея за това. Тя даже иска да се запознае с вас.

Шарлота Ивановна мълчеше.

– Аз мисля, че промяната ще е за добро, вие направихте твърде много за мен и нищожното възнаграждение, което имах възможност да ви давам, въобще не съответстваше на вашите грижи. Сега заплатата ми е по-голяма, а и бъдещата ми съпруга е жена със средства, така че ще можем по-добре и по-нашироко да изразяваме своята благодарност.

Шарлота продължаваше да седи в безмълвие.

– Виждате ли, аз имам към вас толкова безкористно и добро отношение, че още веднъж ви напомням за този млад човек, не бива да изпускате своето щастие.

Иля Петрович погледна часовника.

– Много се радвам, че се успокоихте, а нашите отношения, които са ми така скъпи, ще останат същите. Та между нас има платонична любов, която нищо не иска и е щастлива с това, че другият съществува. Не е ли така?

Иля Петрович още веднъж стисна ръката на безмълвната Шарлота Ивановна и излезе, без да се обръща и без да забележи, че неговата платонична приятелка продължава да стои неподвижно, гледайки в скръстените си ръце, без да мигне и без да пророни сълза.

М.А.Кузмин, 1914

Шарлота Ивановна по-добре от всеки друг разбираше смисъла на "платоничната любов". Разбира се, тя не беше чела Платон, съмнително беше даже знае ли за съществуването му, но всеки път, когато питаше Иля Петрович: "Как се наричат такива отношения като у нас с вас" – неизменно получаваше в отговор: "Това се нарича платонична любов"; и обратното, на въпроса: "Какво означава платонична любов?" – Иля Петрович винаги отвръщаше: "Платонична любов? Това са такива отношения като у нас с вас, Шарлота Ивановна".

Погледнато по този начин беше очевидно, че платонична любов значи: да ставаш на зазоряване, да тичаш сама на пазара, да ходиш от Пески до Морската за някакви странни френски питки, да се отнасяш с благоговение към минутите, когато Иля Петрович поправя ученически тетрадки, да му шиеш копчетата и кърпиш чорапите и, най-важното, да намираш в това източник на не много разнообразни, но неизтощими удоволствия. Разбира се, платоничната любов изискваше и смелост, и пренебрежение към общественото мнение. Ако Шарлота Ивановна не го знаеше от по-рано, то се убеди без сянка от съмнение, когато роднините и познатите и се отвърнаха от нея, след като тя се премести в дома на самотния господин Вениаминов. А новите немногобройни познати на Иля Петрович се държаха с нея ни като с икономка, ни като с незаконна съжителка. Но какво и даваше тази любов? Преимуществото на всяка философия, в това число и на гръцката, е в това, че дава отговор на всякакви въпроси. Иля Петрович отлично обясни това на приятелката си. "Платоничната любов е такава, която нищо не изисква, която е щастлива с това, че другият съществува и нищо повече". Очевидно, Иля Петрович пропускаше от картинката онези френски питки, за които Шарлота Ивановна тичаше от Пески до Морската. Разбира се, хора, по-осведомени относно платоничната любов, биха могли да възразят това-онова на господин Вениаминов срещу такова определение, но Шарлота Ивановна вярваше сляпо на Иля Петрович и усещането за удоволствието от това, че другият съществува, се допълваше и с гордостта, че всичко се нарича така възвишено и красиво.

Тя отлично си спомняше онзи ден, когато за пръв път видя Иля Петрович. Тя дойде при Вениаминов като машинописка, без да си въобразява, че това място би могло да се отличава от някое друго. Тя не си помисли нищо подобно и когато видя Иля Петрович. Видът му се оказа симпатичен, нищо повече: къса, къдрава брадичка, очила със златна рамка, висока, леко пълна фигура. Тя сама не знаеше как се случи това. Може би и беше подействал акуратния, делови и самотен живот на този човек, когото веднага прецени като много умен. При това той беше в известен смисъл литератор, пишеше понякога специални статии за журнала на министерството на народната просвета. Иля Петрович се отнасяше към нея с онази необвързваща ласкавост, с която се отнасяше към всички. При него понякога идваха бивши възпитаници, които се държаха плахо и умолително и на Шарлота Ивановна и се струваше, че господин Вениаминов е професор, необикновен учен, почти гьотевски Фауст; а тя, Шарлота Ивановна, е каква? Белокоса Гретхен? От тази мисъл тя почервеняваше като череша, бъркаше буквите и не чуваше какво и говори ласкаво и методично Иля Петрович. За нея би било нечувано щастие да влезе в този възвишен и прекрасен живот. Разбира се, тя не смееше да мечтае да взима участие в духовния живот на своя Фауст, но затова пък би могла, както никоя друга, да осигури ежедневните удобства, за да може този, другият живот, да върви равно и гладко. Това стана много просто и някак от само себе си. Веднъж, когато Шарлота Ивановна чукаше по клавишите, прислугата внесе в стаята бельото, току-що донесено от перачката. Спирайки за минута да печата, Шарлота грижливо огледа бялата купчина, на върха на която се мъдреше някаква пъстра сбирщина, после стана, бързо нареди всичко и се върна на машината. Иля Петрович бе доста изненадан, когато на следващия ден насред някакъв разговор Шарлота Ивановна изведнъж попита:

– Иля Петрович, кой се грижи за бельото ви?

– Какво говорите, Шарлота Ивановна?

– Казвам, кой се грижи за бельото ви? – повтори Шарлота и още по-ниско се наведе над машината.

– Откъде ви е дошло това наум? Не зная, сигурно прислугата.

– Много зле изглежда. Как е възможно, имате такива хубави сини чорапи, а да ги закърпят с черно?

Шарлота Ивановна съвсем се засрами, а междувременно и се струваше, че някак се е доближила до Иля Петрович, заради това, че знае за сините му чорапи. Не е известно почувства ли господин Вениаминов такава срамна близост, но той отвърна с усмивка:

– Какво да се прави? Хубаво е, че въобще са ги закърпили. Какво повече му трябва на един стар ерген като мен?

Той отвърна както трябва, като мъж, който притежава срам и строгост, и който говори така сухо и храбро, защото е твърде нежен и се срамува, че има не само чорапи, при това сини, а и крака.

Ах, как добре разбираше това Шарлота Ивановна!

Тръгвайки си, тя промълви плахо:

– Имам молба към вас, Иля Петрович: позволете ми да взема със себе си всичко, което ви е за кърпене, и да ви го оправя у дома.

– Това не е работа, Шарлота Ивановна! Откъде накъде ще ми оправяте бельото?

– Да не би да съм принцеса? Аз знаете съм немкиня, буржоазна немкиня, и не мога да търпя никаква домакинска небрежност.

Иля Петрович се усмихна и каза:

– Мисля, Шарлота Ивановна, че сама се надъхвате и във вашето предложение немският ви произход не играе такава съществена роля..

– Да, да, разбира се! Аз не за всекиго бих направила такова нещо, а вас ви уважавам много и не мога да ви гледам такъв безпризорен.

Иля Петрович разтърси ръката и каза:

– Да, аз съм ви крайно благодарен, крайно, крайно ... но продължавам да мисля, че това е неудобно ...

– Но защо?

– Най-малкото затова, защото може да се стори неприлично  на вашите роднини.

– Нищо няма да си помислят, още повече аз имам отделна спалня и ще върша това през нощта, когато всички спят.

– Но защо няма да спите заради мен нощем?

– Не, позволете, Иля Петрович! Това ще бъде толкова весело! Ще взема котката при себе си, всички ще спят, котката ще мърка, а аз ще работя и ще мисля за вас.

С този разговор участта на Шарлота Ивановна беше решена. След бельото последва кафето, което у Иля Петрович варяха не както трябва, после се заинтересува от масата му, после взе да остава след работа, за да въвежда порядък на място, взе да идва по-рано, преди Иля Петрович да е станал, и накрая беше установено, че Шарлота Ивановна така или иначе прекарва толкова много време в квартирата на Вениаминов, че е по-просто да се пресели съвсем, а родителите и да идват да я посещават, ако желаят и всеки ден. Този план напълно неочаквано срещна сериозна съпротива от страна на семейството на Шарлота, но ако Шарлота Ивановна се отличаваше с прецизността на немска домакиня, тя притежаваше съвместно с това и чисто тевтонско упорство. При това отдавна е известно и доказано, че на идеалистичните и отвлечени чувства е присъщо да се усилват в резултат на преследване.

Няколко бурни сцени доведоха дотам, Шарлота Ивановна окончателно да се заинати за своето решение, считайки се за жертва и героиня.

– Виж, дъще, стъпваш на хлъзгав път, – каза баща и, докато я изпращаше, без сюртук, само по тиранти.

Майка и, чувствителна по женски, прегърна Шарлота и и каза:

– Виждам, че силно го обичаш, Лотхен, но все пак се пази.

И Шарлота Ивановна литна към Пески така, все едно в квартирата със закърпените чорапи и хубавото кафе, я чакаше някакво освобождение.

Следва продължение ...

Кралят ги погледнал и всички те му харесали, но го интересувало защо всяка от тях не откликнала на обявата за кралска годеница. И решил заедно с канцлера да ги разпитат една по една. Първа повикали Женевиев. Тя се поклонила мълчаливо и зачакала да чуе какво ще и каже кралят. Кралят също помълчал и после попитал:
– Кажете, госпожо Женевиев, защо не се кандидатирахте за кралска годеница? Или, може би, искате да запазите верността към покойния си съпруг, защото сте вдовица, доколкото ми е известно? Не се страхувайте и отговорете откровено.

Женевиев вдигнала към краля уморените си очи и отвърнала:
– Ще Ви отговоря съвсем откровено. Независимо от това, че съм само на 23, за шест години имах шестима мъже, Ваше Величество; двама от тях умряха, четирима се разведоха с мен. Освен това имаше много млади мъже, които обичах и  които ме обичаха. Колкото и различни да бяха помежду си, историята беше все една и съща: след кратък период на наслада неминуемо идваха навикът, скуката и отвращението. Аз не мога без ужас да помисля за брак. Ваше Величество, макар и крал, е човек като всички ни и на мен не ми се искаше Вие да получите такава скучна жена, а у мен, вместо уважение към Вас като мой крал, да се яви досада от новия брак. Много съм изморена и нищо не мога да чувствам, затова позволете ми да се оттегля в манастир. Казах Ви всичко съвсем откровено, без да скривам каквото и да било.

Кралят я пуснал и заповядал да доведат Арманда, която попитал абсолютно същото.

Арманда, със стиснати зъби и вдигната глава, надменно проговорила:

– Да се омъжа за човек, когото ненавиждам от все сърце?! За кого ме мислиш? Нима забрави, че моят баща трябваше да стане крал, а не ти? Ти завладя трона като крадец и искаш да ме ощастливиш с ръката си? Действително завидна чест е да бъдеш жена на такъв тлъст глупак. Че аз още първата нощ бих те убила, бих те отровила, обесила, задушила. Даже още сега няма да ми избягаш.

С тези думи измъкнала от наметката си дълъг кинжал и се хвърлила към краля, но канцлерът успял навреме да я обезоръжи, докато кралят викал зад гърба на трона:

– Отпратете я вкъщи незабавно! Ах, каква си ловка и притворна! И това ми било годеница!

Стражата отвела Арманда и довела при краля Катерина. Тя била такава мъничка, кръгличка, през цялото време се усмихвала и се изчервявала.

Кралят я хванал за брадичката и попитал:

– А ти, душичко, каниш ли се да ме убиваш?

– Ах, какво говорите! – отвърнала Катерина и се изчервила още повече.

Кралят и се полюбувал и продължил:
– И защо, миличка, не поиска да се запишеш за моя годеница?

– Но каква жена бих могла да Ви бъда аз? А има и още едно обстоятелство.

– Какво обстоятелство?

Катерина погледнала краля и попитала тихичко:
– Може ли всичко да кажа?

– Разбира се, дете мое. Не само може, а даже и трябва, няма от какво да се стесняваш.

– Да, ами ето какво: аз обичам сина на нашия бакалин, Петър, и тъй като не мога да бъда сгодена едновременно за двама души, затова и не съм се записвала за Ваша годеница, за да не огорчавам моя Петър. Ах, Ваше Величество, ако го знаехте само какъв е миличък и как хубаво свири на гайда. Пък и ме обича от сърце. Цяла вечер страда под липите, толкова се боеше, че ще се запиша. Те имат пет крави, три коня и магазинът им е добър, не по лош, отколкото в града. И старецът, макар че е строг, ме обича. И не че се хваля, но излизам само с Петър. Аз съм твърде весела, но това не е лошо, нали?

Кралят я прегърнал и казал:

– Твоят Петър освен бакалия, коне и пет крави, има и чудесна годеница. Поканете ме на сватбата или още по-добре да направим двете сватби заедно.

– Много сте добър, Ваше Величество! Повярвайте, ако не обичах Петър, непременно щях да се омъжа за Вас!

– Какво да се прави, не можем да заповядваме на сърцето си.

След Катерина при краля довели Жана. На вид тя била съвсем дете. От уплаха дълго не разбирала какво я питат. Канцлерът и с думи, и с жестове показвал – защо не иска да се омъжи за краля. Накрая сякаш разбрала и заговорила със заекване:

– Ами, ами ... Ангелът не дава ... с пика ...на блатото... Ангелът е строг, строг ... Ризата му е червена... Овце пасях ...Казва: не, не, не се омъжвай...Ангелът е строг...С пиката в гърдите ме удари... А на мъжете краката са им космати .... От краля ме е страх, в блатото ще ме прогони... Ангелът е строг, ризата му е червена... А мъжете...

Кралят слушал, слушал и казал:

– Изпратете я в приюта да предсказва на стариците. Каква годеница е това, за бога?! Блажена е това, не годеница.

Но ако с Жана малко можело да се разговаря, то със Сузана не можело и дума да се обмени, защото тя не говорела, а само драскала и хапела. Отпратили я и кралят казал:

– Все едно да се ожениш за котката. Е, коя остана? Доведете последната. И тя ли е някаква бясна?

Влязла Никол: нито висока, нито малка, ни слаба, ни дебела, лице чисто, коси руси, очи сиви, глас тих, разговорът приятен, полека върви.

Кралят и нея същото я попитал, а тя му отговорила:

– Аз не съм против семейния живот, но още не съм си намерила никого по сърце. Нищо нямам против Вас, но не се записах, защото не Ви познавам, не исках насляпо да вървя. Ако се познавахме от по-рано, щеше да е друго нещо. Аз така го разбирам – веднъж като се омъжиш е за цял живот. Затова седем пъти мери, един път режи.

На краля му харесали тия думи и казал:

– Да се опознаем тогава. Погостувай ми за известно време и ще видим.

Никол се съгласила и останала да живее при краля. Водела домакинството, играела с него на табла, кърпела му чорапите и варяла сладко. Така се опознали, опознавайки се се сприятелили, сприятелявайки се се влюбили, а влюбвайки се се оженили. И много си подхождали. И двамата били разсъдливи, сърдечни и спокойни. Сватба вдигнали заедно с Катерина и нейния Петър. Тържествата продължили цяла седмица. По време на един пир крал Жилберт извикал канцлера и му казал:

– Цял живот съдя хората по постъпките, а се оказва, че и това не е правилно, защото една и съща постъпка може да бъде извършена по съвършено различни причини. Вземи моите шест годеници: всичките отказаха да се запишат, но колко различни бяха мотивите им. Постъпките нищо не значат, важни са причините, които са ги породили, а най-важното са хората.

М.А.Кузмин

Крал Жилберт обичал да постъпва справедливо и откровено. Освен това не обичал много да говори и споделял мнението, че за човек трябва да се съди не по думите, а по делата му.

"Не са важни приказките ти, глупости на търкалета всеки може да ръси, важното е какво вършиш."

Така често казвал крал Жилберт на чаша вино, на лов, в залата на съвета - въобще където дойде. Той много обичал кралството си, което не било голямо, никога не водел войни и се предпазвал не само от стълкновения, а и от всякакви отношения със съседите си. Бил висок, едър и румен, а приятното му лице излъчвало доброта и откровеност. Когато дошло време да се ожени, решил да не търси чужда принцеса, а да си избере за невеста някоя от девиците в кралството си.

"Войни не водя, чужди езици не знам, външна търговия нямаме – така че за какво ми е чужда принцеса? Няма да мога и да разговарям с нея, ще вземе да се цупи на всичко и да налага обичаите на собствената си страна. Трябва ми само любяща жена, много да не приказва, да ме уважава и добре да възпитава децата. Ще ми се пълничка блондинка, впрочем  и това не е важно – важното е да е добро момиче."

С тази мисъл кралят написал обява, в която канел да се запише всяка девойка, без оглед на титлата, от 16 до 25 години, желаеща да стане кралица. Показал обявата на канцлера си и попитал:

– Не е лошо, а?

– Обявата е съставена прекрасно, Ваше Величество. Само едно ме смущава: как ще разберете коя от тези девици ще стане добра жена и ще Ви уважава?
– Всичко съм предвидил. Тези, които се запишат, няма да ги каним. Ще поканим онези, които не са се записали, и ще си избера от тях. Поне ще мога да съм сигурен, че са скромни девойки и не са се полакомили да станат кралици. Добре съм го измислил, нали?

Канцлерът помълчал и казал:
– И все пак липсва нещо.

– Какво?

– Вдовици.

– Какви вдовици?

– Най-обикновени. Защо Ваше Величество да не покани и вдовици за годеници, стига да са подходящи по възраст?

– Вдовици казваш? Дали няма да е неприлично да се оженя за вдовица? Впрочем има и вдовици, които с нищо не са по-лоши от девиците, особено ако са по-пълнички. Давай перото и мастилницата, ще добавя и вдовиците. Е, сега всичко изглежда наред.

Канцлерът прегледал обявата и попитал:
– А какво ще правите с тези, които са се записали, а няма да повикате?

– Ще им изпратя по една монета и по една панделка за коса: на блондинките сини, на брюнетките червени, а на вдовиците по една метална брошка с моя портрет. Така ще е прилично, нали?

– Така ще е напълно правилно, Ваше Величество.

Вестоносците разнесли обявата по цялото кралство. Започнали големи вълнения. Даже девиците и вдовиците, които били чукнали четиридесетака, си подправили метриките, уверявали, че са на не повече от 20, шиели си рокли и отрано започнали да си мажат лицата с гъша мас, за да свежи и привлекателни за деня на сгледата. Дебеланките се опитвали да отслабнат, кльощавите да напълнеят, беззъбите си слагали зъби, гърбавите си шиели дрехи, които да прикрият недъга им. И всяка в дълбините на душата си била уверена, че тя ще е избраницата на краля. Какво било разочарованието им, когато след две седмици получили по една монета, а също и по една синя панделка за блондинките, червена за брюнетките, а за вдовиците по една метална брошка с кралския образ. В добавка имало писмо да не си създават затруднението да се явяват на сгледа. Незаписани в цялото кралство се оказали всичко на всичко шест: една вдовица и пет девици. Вдовицата се наричала Женевиев, а девиците: Арманда, Катерина, Жана, Сузана и Никол. Те не били нито гърбави, нито криви, нито куци, нито спънати, въобще били изрядни по всички точки и било чудно защо не са се записали за кралски годеници. Вдовицата била на 23 години, а девиците на по 18. Женевиев била висока и червенокоса, с алени устни и бледо лице, а погледът и винаги бил спуснат към земята. Арманда и Катерина били брюнетки: едната висока и стройна, а другата мъничка, весела дебеланка. Жана, макар и на 18, изглеждала на 14 и била изплашено дете с ленени коси и големи сиви очи, в които мислите плували бавно като лебеди по северното езеро или облаци в есенното небе. Сузана също била червенокоса, но от различен тип от този на Женевиев: тя приличала на диво зверче, гледала изпод вежди, а сплъстените рижи къдрици, падащи по челото и и придавали съвсем див и странен вид. Нея довели вързана, защото деряла и хапела, когато се опитали да я вземат. Никол била съвсем обикновена девойка: нито висока, нито ниска, нито пълна, нито слаба; косите и били руси, лицето чисто, без особени белези. Е, имала една бенка на дясното рамо, но какъв белег е това? Притова не се виждала под роклята. Походката и била бавна, гласът тих, думите приятни и разсъдливи. Такива били годениците на крал Жилберт.

Следва продължение ...

Докато го напечатам, можете да правите залагания коя ще е избраницата. :D