Притчите

Имало едно време една Книга. Тя била майка на много Приказки. Как така Книгата може да е майка на Приказки, ще попитате вие, та нали Книгата не е родила Приказките?! Ами, ей така! Животът е доказал, че майка не винаги или не само е тази, която те е родила, а най-вече тази, която ти осигурява дом и се грижи за теб според силите си. Та Книгата подобно на кенгурките носела чедата си в кожения си джоб, но за разлика от тях – до края на живота си. Всъщност, повечето от децата и били по-възрастни от нея с векове, а имали и други майки - една Приказка може да живее в много Книги, нали?! Ако това ви обърква, няма повод за притеснение - тия особености са присъщи на приказните светове, някои от измеренията на които са недостижими за човешките сетива.

Случило се така, че един ден се разболяла Приказката за Червената шапчица. Е, как така Приказка да се разболее, ще попитате вие?! И аз не знам със сигурност. Може би някой оставил страниците на Книгата разтворени и Приказката стояла дълго на течение или пък нещо друго, но фактът е, че се разболяла. Първо вдигнала висока температура, от което тревата в гората се овъглила, а листата на дърветата повехнали. После взела да киха и да кашля така, че героите и се разхвърчали в други Приказки.

Бабата паднала в леглото на Спящата красавица и когато Принцът дошъл да я целуне, получил такъв шок, че после дълго се лекувал в психиатрия.

Вълкът паднал в чизмите на Котарака от едноименната Приказка. И когато, с шапка в ръка, отправил сервилна усмивка към краля, той се разкрещял: "Стража-а-а!" и вълкът намерил съдбата на всички вълци, които бродят из Приказките.

Червената шапчица паднала в Приказката за Снежанка, точно в момента, в който Царицата презентирала ябълковата си реколта. И когато на мястото на завареницата си съзряла друго момиче, се стреснала и захапала ябълката от отровната страна. Джуджетата преценили, че не е достойна да бъде излагана в стъклен ковчег, и направо я закопали. А Принцът, който трябвало да намери стъкления ковчег със Снежанка и да се влюби в нея, естествено не намерил нищо, докато бавно си яздел през гората. Просто цял ден го преследвало странно безпокойство, че нещо трябва да се случи, но ... така се и прибрал в къщи – с едното безпокойство. Въобще, не им вървяло на Принцовете в онзи ден.

Ловецът паднал в Приказката за седемте козлета. Намерил вълк с издут корем и, каквато си му е работата, разпрал корема с ножа си. И все едно малко бил ошашавен от това, че вместо Червената шапка и баба и отвътре взели да изскачат козлета, ами в тоя момент пристигнала козата и взела да го мушка с рога, затова че и взел ролята ...

Въобще, настанал пълен хаос. Приказките с чужди герои се опитали да ги заведат обратно в собствената им Приказка, от което се объркали страниците. А Книгата кършела корици и не знаела що да стори с болното си чедо. 

"Ако и дам сироп за кашлица, страниците ще залепнат. Или пък ако и сложа мокър компрес за температурата, може мастилото да се размаже ... Как да преценя кое е по-опасно – болестта или лечението? О, Боже, о, Боже!" – стенела тя.

За щастие, два гълъба, които живеели на покрива на бабата на Червената шапчица, паднали в приказката на доктор Охболи. Докато им оправял опърлената перушина, той ги разпитал къде са пострадали така. И когато ги завел обратно в собствената им Приказка, излекувал и нея. Да, най-добре в неуправляеми ситуации е да дадем нещата в ръцете на специалистите.

А вие не оставяйте книжките разтворени, всичко може да се случи. :)

На една горска полянка виреел малък храст, обсипан с нежни пурпурни цветчета. Цветчетата били щастливи в своя светъл и уютен дом. Пиели роса, радвали се на топлите лъчи на слънцето и веселите птичи песни. Най-много от всичко обичали да слушат разкази – разказите на тези, които можели да летят и да тичат, които можели да достигат до места, където техният поглед не достигал. Обичали да слушат разказите на пеперудите и насекомите, които спирали да отдъхнат върху им, на малките горски животинки, които притичвали през поляната, даже на краставата жаба, която живеела в потока, скрит зад дърветата, но ги посещавала нощем. Те чували ромона на потока, но не можели да го видят. И понякога, омагьосани от това, което слушали, бленували да могат да се движат, за да видят сами красотата на света, която била скрита от очите им. Мечтата им не била толкова смела, да се носят във въздуха като птиците или пеперудите, но им се искало да могат поне да подскачат като жабата, пък било то и на едно стебло, и да стигнат до потока. Или даже да пълзят като лигавия охлюв, който понякога закусвал с листата им, за да стигнат до дърветата и да надникнат помежду им. Ех, мечти! И не че не били опитвали – накланяли се наляво, надясно, напред, назад, но и най-големите им усилия се увенчавали с това, да полегнат на земята. И нито крачка встрани! Затова те не хранели големи надежди, че е възможно да осъществят мечтата си и единственото, което им оставало, било да продължат кроткото си, безметежно съществуване на горската поляна.

Един юнски обед цветчетата дремели под топлите лъчи на слънцето и в полусън слушали тихото жужене на насекомите. Изведнъж се разнесло по-силно бръмчене, което ги накарало да вдигнат главици към небето. Над тях се носела малка птица, каквато досега не били виждали. И най-странното било, че птицата имала на главата си цветче със същата форма като тях, което се въртяло в кръг много, много бързо. Но внезапно бръмченето утихнало, цветчето спряло да се върти, а малката непозната птица тупнала на земята досами храста. О, какво вълнение, какво вълнение за малките цветчета! Та те току-що били видели една своя сестра да лети и нямали търпение да разпитат малката птица. И малката птица им разказала, че е детска играчка и се нарича Вертолет, цветчето на главата и - Перка, която издига целия Вертолет във въздуха, но затова му трябва Енергия. Вертолетът взимал своята Енергия от Батерия, но тя за нещастие се изчерпала и затова той тупнал на земята. Вълнението в цветния храст се усилвало, цветчетата досега не знаели, че са Перки! А дали уважаемият Вертолет не знае откъде другаде може да се вземе Енергия, защото те категорично не разполагали с Батерия? Вертолетът знаел, защото често бил продухвал страниците на енциклопедията в детската стая и бил много начетен - Енергия давала течащата вода, вятърът ....Тук емоцията разбила градусника на вълнението – Палавият Вятър, разбира се, ето кой ще ги издигне във въздуха, та нали са Перки! Но Вертолетът попарил ентусиазма им, защото бил чел и други страници от детската енциклопедия и според него най-важната причина да стоят закотвени насред полянката била, че техният храст има Корен. Цветчетата тъжно погледнали надолу към основата на храста, но бързо вдигнали глави. Желанието им да пътуват било толкова силно, че решили да се откъснат от Корена. Тяхната приятелка жабата донесла на гърба си от потока един малък рак, който прерязал със щипките си стеблата им. А Палавият Вятър се престорил на Вихър, увлякъл ги и ги издигнал нагоре. Цветчетата-Перки се въртели все по-бързо и по-бързо, издигали се все по-високо и по-високо. Хвърлили последен прощален поглед към родната поляна и се понесли в безкрайната небесна шир. Защото даже този, който има корени, може да лети, стига да го желае на всяка цена!

Приказка от  MarVi Art

P.S. Коментар от дизайнерката:"Нямах идея че и корени сме нарисували, но като гледам, получили са ни се:))))". Добре, че бях аз да им кажа, каквато съм мъдречка мъдра! :D

Време за малко лични откровения. :)
Имам намерение днес да ви покажа къде се губя в последно време. И по-право къде се губя съботно-неделно, то през седмицата не е за приказка даже колкото нещастна и неудовлетворена ме прави. И така, през уикендите в последните месец-два снимам за и администрирам електронните ресурси на две майсторици на ръчни творения - тук и тук. Добрата новина за моите читатели, лишени от редовните си дози приказки, е, че с моите дизайнерки започваме серия ръчно рисувани дрешки и шалове с приказки. И докато приказките са публични, ще ги споделям и тук. Приказният маркетинг ми е стара, нереализирана до момента идея, и началото, което положих снощи, определено ми даде добра емоция и удовлетворение. Още повече, макар да съм най-добрата от най-добрите намирачки на приказки, не всички приказки на тоя свят са написани още и като няма, се налага да си ги съчинявам сама, какъвто беше и тоя случай.

Оставям ви със снощното си творение и се захващам да измишльотвам приказка за едни цветчета, които решили да станат хеликоптери.

Хубава неделя, хора! :)

В съседното царство живеела красива, но зла и себична принцеса. Докато младият цар бил още принц и нямал семейно гнездо, лошата принцеса се надявала тя да стане избраница на сърцето му и да седне до него на престола. Но когато се спрял на друга и заживял щастливо с нея, черната душа на отхвърлената принцеса закопняла за отмъщение.

Близо година след сватбата на царската двойка, злата им съседка пристигнала на посещение. В кортежа и имало една карета, натоварена с подаръци за младоженците, които гостенката поднесла с лукави думи и неискрена усмивка. Сред подаръците имало един  "специален" - изключително красива наметка, която принцесата занесла при най-черната магьосница, да я омагьоса така, че когато царицата я сложи, да падне мъртва.

Младите господари на царството приели гостенката и нейните дарове с неподправена радост. Поканили я сърдечно да им гостува по-дълго, с което тя охотно се съгласила. Настанила се в двореца и започнала да споделя дните на младата царица.

Една сутрин двете се канели да излязат в градината, когато неочаквано заръмяло.

– Защо, Ваше Величество, не сложите наметката, която Ви подарих? – предложила принцесата на царицата. – Толкова искам да видя как Ви стои!

Домакинята с радост се съгласила да достави това удоволствие на своята гостенка и веднага разпоредила да и донесат дрехата. Сложила си наметката на прага на замъка и пристъпила в градината. Но още с първата крачка рухнала на земята. Слугите се втурнали на помощ на господарката си. Внесли я в двореца и се опитали да я свестят, но безуспешно. Извикали най-добрите лечители от царството, но никой не могъл да изтръгне царицата от мъртвешкия и сън. Да, сън! За голямо неудовлетворение на коварната гостенка, господарката на замъка продължавала да диша, макар и в несвяст.

Царят бил безутешен, което дало повод на принцесата да удължи престоя си, за да "подкрепи" съседа си в бедата. И тъй като господарят почти не бил на себе си, лукавата принцеса поела управлението на замъка и царството. Нещастните поданици понесли двоен удар - не само че загубили любимата си царица, а в едно с нея си отишли и добрата дума, и всякаква помощ в несгодите им. Самозваната "господарка" била жестока и неотзивчива.

Над царството паднал мрак.

Една нощ всички в замъка спели, само зад едно прозорче в кулата свещта не угасвала. Там била шивашката работилница и в нея едно малко момиче се опитвало да изпълни непосилната задача, дадена му от злата принцеса. Наближило зазоряване и то окончателно се убедило, че няма да успее да се справи с поръчката на господарката. Тогава се свило в ъгъла и горко заридало. Плакало дълго, докато не го сепнало тихо цвъчене. От една дупка в стената се подавала миша главица и го гледала строго.

– Защо плачеш, малко момиче? – проговорила мишката с човешки глас. – Сълзите ти текат като река и скоро ще издавиш мишлетата ми!

– Как да не плача?! – подсмръкнала невръстната шивачка. – Новата господарка ми даде да свърша до сутринта толкова работа, колкото две умели шивачки не могат. И сега, след като не се справих, ще ме накаже жестоко. Може дори да загубя живота си. О, защо Бог позволи да се случи това с милата ни и добра царица?

– А какво се е случило с нея? – полюбопитствала мишката.

И детето и разказало всичко за нещастието, сполетяло царицата.

– Хм, спи непробудно, казваш? – замислила се мишката. – Това ми прилича на някаква магия или проклятие и ми се струва, че знам как да ти помогна. Слушай какво ще ти разкажа... Сега в тази работилница работят много жени, но от моята баба знам, а тя го знае от своята баба, че преди много години тук имало само една шивачка и тя се справяла сама с ушиването на всички нови дрехи и поправка на старите, които били нужни в замъка. Как успявала ли? Това, разбира се, не е по силите на един човек, но тази шивачка имала вълшебна ножица и вълшебна игла. Ножицата крояла и режела сама, а иглата сама шиела. Вечер, като свършела работа, майсторката скривала ножицата в нашата дупка, а иглата носела забодена на ревера си. Какво е станало с иглата не знам, но ножицата след смъртта и останала в нашата дупка и стои там до ден днешен.

– Но на мен само иглата би могла да ми помогне, – прекъснало я момичето, - и то ако шие бързо като светкавица!

– Почакай, не съм свършила – казала мишката. – Вълшебната ножица може още нещо - тя разсича всяка зла прокоба, всяко проклятие. Аз ще ти я дам. Ти намери начин да влезеш в покоите на царицата, а ножицата сама ще свърши останалото. Така ще спасиш цялото царство.

С тези думи мишката се шмугнала в дупката и след малко четири големи мишока изнесли старовремската прашна ножица.

Малката шивачка едва успяла да я сложи в джоба на престилката си, когато вратата се разтворила с трясък. Утрото било настъпило и злата принцеса била дошла лично да вземе това, което била поръчала. Когато разбрала, че момичето не е смогнало с работата, креснала на стражата:

– Наложете тази мързелива и некадърна прислужница с бич, да запомни кога е нарушавала господарската воля!

– Моля Ви, господарке, – разплакало се девойчето – съзнавам колко съм виновна пред Вас и че напълно заслужавам наказанието си! Но аз съм малко момиче и може и да не преживея толкова сурово наказание. Позволете ми само, преди да го изпълнят, да се простя с нашата царица. Защото заради особеното състояние, в което се намира, може и да не се срещнем скоро на небето.

– Е, добре, – съгласила се великодушно принцесата, на която допаднала идеята, че съперницата и може дълго, ако не и вечно да блуждае между небето и земята, – посети покоите на царицата и след това приеми наказанието си!

Стражата отвела малката шивачка в покоите на царицата. Момичето се приближило до постелята и бръкнало в джоба на престилката си. Като извадило ножицата оттам, тя се изтръгнала от ръцете му и щрак-щрак-щрак – започнала сама да реже омагьосаната дреха. Щрак-щрак-щрак, докато накрая от омразната наметка останали само късчета! А от устните на царицата се изтръгнала една лека въздишка и тя се надигнала в леглото пред смаяните погледи на стражите. 

Ех, каква радост настъпила в замъка, с думи не може да се опише! Само един не бил доволен, разбира се, - лошата принцеса! Тя не могла да преживее този провал и се хвърлила от един висок прозорец на замъка.

Царят и царицата отново заживели щастливо, а заедно с тях и цялото царство. Вълшебната ножица останала като награда за малката шивачка, за да и спори в работата. За друго повече не се налагало да я ползват в тази благословена земя.

Това се случило преди много, много години. И царят, и царицата, и малката шивачка отдавна, отдавна ги няма. Само ножицата е още тук и ние я даваме на теб, за да не се задържа нищо лошо в живота ти и в него да царят мир, благоденствие и любов!

Приказка от MarVi Art

Реших за имения ден да се самопоздравя с тая тематична песен, защото в този, инак прекрасен, живот все нещо дебне да те свърши. :D

А вие можете да си/ми пожелаете да съм по-силна и здрава, което е единственият начин по-често да четете нови приказки и, види се, в момента не е тъй. :)

Сама се питам, сама си отговарям. :D

Имало едно време в българската азбука две Безгласни букви - Ер Голям и ер малък. Ще попитате какво работели тия букви и как така били Безгласни? Работели каквото всички букви, а именно да спазват Правилата за Правопис. Специалната работа на Безгласните била да стоят в края на думите и никой да не ги произнася. Ей така, например:

Кой го измислил и кога го е въвел, едва ли някой още си спомня, но нашите Безгласни си седели в края на думите и чинно си вършели работата - да си мълчат. И това продължило доста време, защото, откакто създали Азбуката, България била по-дълго поробена, отколкото свободна. А във времена на робство именно писмената пазели и съхранявали Вярата и Националната Идентичност. И макар повечето българи да били неграмотни, ги смятали за свещени, дълбоко ги уважавали и им се прекланяли. И в такива времена на никой, даже и на грамотните, не му идвало на ума да ги реформира.

Но дошъл ден, в който България се освободила от чуждото влияние (казах ли го по европейски?!) и грамотните граждани, като се усетили свободни, веднага го ударили на слободия. Сменяли се правителство след правителство и понеже сигурно нямали какво друго толкова важно да уреждат, се нагледали в правописа и започнали да го преправят, уж за по-лесно, та да могат повече граждани да се ограмотят. Знаете, че правителствата винаги правят реформи за доброто на народа. И нашите две Безгласни ги сполетяло това:

– в проекта на правителството на Стамболов

Буквите ъ и ь се изхвърлят в края на думите, например човек, стол, кон, сол, радост. Буквата ь изобщо отпада от азбуката, понеже вътре в думите като знак за мекост се въвежда i , например актiор, Колiо; 

–  в проекта на следващото правителство, когато министър на образованието бил Константин Величков

в края на думите да се запази употребата на ъ и ь; 

После оцелели в течение на още две правителства, докато през 1921-ва не наредили:

изоставяне на буквите ъ и ь от азбуката (отпадане в края на думите и заместване с други букви в други положения);

На горките Безгласни свят им се извивал.

– Бате,  – проплакало един ден ер малкото, – тая работа, да си Безгласна буква, не си е работа! На маймуни ни направиха! (Не, не на кльомби, тогава още нямало интернет, на маймуни от зоопарка.) Давай, бате, да се опитаме да се наместим между другите, преди да са ни затрили съвсем!

Така и направили. Ер Голям заложил на Гласността. Когото и да срещнел, се здрависвал високо и Гласно с:
– Ъъъъ ...

И тъй като и не малко представители на човешкия род постъпвали по същия начин, докато и ако въобще намерят какво друго да кажат и въпреки което били направили прилична кариера, Ер Голям се интегрирал без никакъв проблем сред Гласните. Още повече и преди изпълнявал между тях някои ограничени функции и познавал средата.

Ер малкото предприело друга тактика. Започнало на всичко да отговаря с "напълно съм Съгласна!". Без значение дали го питали: "Извинете, Вие каква буква бяхте?" или го поглеждали с недоверие:"Ама Вие не бяхте ли Безгласна буква?", то се усмихвало смирено и винаги казвало: "Напълно съм Съгласна!" Капка камъка пробива! 

Хитри излезли тези Безгласни. То хубаво, че били словослагани из каква ли не литература, та да извлекат животоспасителния извод: "Конформизъм  =  Оцеляване!"

И така българският език си останал без Безгласни. В други езици още ги има. Седят си в края на думите, надуват се аристократично и си мълчат, което им е работата в крайна сметка. Традицията ги пази, пък и там всеки си има роля в обществото. Тук не става. Или си Гласна (които са малко), или си Съгласна (които са повече). Безгласните ги правят на маймуни, докато ги ликвидират съвсем. Само  приказката им останала – Безгласна буква – седиш си най-накрая и хич никой не те чува, демек!

:) Много хубав виртуален уъркшоп се получи вчера и затова снощи в Блогово решихме да удължим "Деня на отворените фантазии" в "Седмица на отворените фантазии".

Ето линкове към вчерашните работи:
– "Ден на отворените фантазии ....гурме и още нещо" на Кин-Катя от Кокошарник

– "Ден на отворените фантазии ..." на Док-Мария от Блогът на д-р Уотсън

– "Пиле по хайдушки и ... Ден на отворените фантазии 2 в 1" на Илианка от Щъркелово гнездо

От последния пост едвам съм заспала нощес. Само като прочетох как Илианка бродила с Филип Тотю из Балкана и си я представих с мъжка хайдушка премяна и дълги засукани мустаци на момичешката фигурка и личице, със зор си овладях хилежа. 

Освен забавна, цялата работа беше и полезна, защото и трите отдавна не си бяха уважавали блоговете с нови публикации. А фантазирането само по себе си се оказа наистина терапевтично – за мен със сигурност, вярвам и за тях. Затова няма да затваряме работилницата. Който желае да се включи, може да заповяда - ще го отразя. :)

Толкоз за фантазиите. Служебната информация касае моите блогове. Преди 2 дни си прехвърлих авторството към профила в Гугъл+, което от чисто оптимизационна, касаеща нечовешкия фактор гледна точка трябва да е добре за самите блогове. Това обаче означава, че профилът ми в Блогър вече не съществува, подменен е с тоя в Г+. И от човешка гледна точка не виждам как може да е удобство за някого. Профилните страници в Блогър ни фиксираха точно като блогъри с всичката необходима контактна информация, в Г+  трябва да я търсиш целенасочено и я стигнеш до нея, я не. Затова на всичките си блогове възнамерявам да добавя контактни страници и да пренасоча приставката "За мен" да води към тях, но ще ми коства известно време. Всичкото това ви го обяснявам, защото има потребители, които епизодично през профила ми в Блогър разглеждаха новодобавените публикации във всичките ми блогове. Ако някой тръгне на такъв тур, да не се чуди какво се случва. До няколко дни ще го преправя така, че да е с ясна и удобна навигация.

Приятен уикенд на всички! :)

... обявявам, защото Руми прекали. Вчера адвокатът на вуйчо и от Америка звънял на вратата, днес здрави мъжки ръце я вадили от импровизираната и вана ... Та се притесних да не вземат да свършат фантазиите и да останем ощетени, пък и нали се сещате за оня виц, "животът - гаден, жената - курва ...", знае ли човек кой седи с бележник зад гърба му и записва какво си поръчва. Затова реших да спретна набързо един уъркшоп - показвам, естествено, каква съм майсторица, но чакам да видя и вие какви ще ги изваете! :D

Екшън...

Сварих си сутринта някакво рядко кафе, не знам как се получи, сигурно щото осъмнах по никое време и спала-недоспала не съм уцелила броя на лъжичките. Ходя след него такава една кисела из апартамента и какво да видя, вратичката на нощното шкафче зяпа. "И ти ли, Бруте?! - съвсем се вкисвам. - Едно неразпарчадисано нещо имаше в цялата къща, сега и то!" Отварям да разбера що така и какво се оказва - шкафчето пълно с пачки пари, в най-едри банкноти, естествено, толкоз много, че подпират вратичката! "Брех! Отде ли са се взели?" - казвам си изпървом. Но после съобразих, че на тия години човек почва да забравя. Може пък аз да съм ги пъхнала вътре и да не си спомням. Но като тъй и тъй са там, какво да ги правя? Мога ... веднага да тръгна на пътешествие в Кения ... Дотук добре. Но, където и да ида, пак у дома ще се върна. "Я, да взема най-напред да оправя къщата - викам си. - ... И да почна от римската баня..." Щото то хубаво да си турист на археологически разкопки, ама да ги обитаваш постоянно ..., в един момент спира да ти е гот. Чуквам в браузъра  да видя за материали. Отварям първия спонсориран линк (жал ми стана горките хорица бадева да си дават парите за реклама, дето никой не я поглежда), поръчвам. После ремонтна бригада. След малко се звъни на вратата. Докарали материалите. Три часа преди уговореното време! "Добри хора, - викам им, - нямаше нужда чак толкова да бързате. Ето, и майсторите още не са дошли..." Обаче, оказва се и те тичат по петите на доставчиците. "Е, добре, момчета, - казвам, - вие се захващайте с банята. А аз да ходя да поръчам ония 18 спални по 88 лв. от "Мебели Виденов". То, че не е спалня, не е! - 3 дъски и 1 табла с претенции. Ама дано решат, че са продали достатъчно и сменят тая рекламата във Фейса, дето нон-стоп ми лази по нервите!"

Много натоварена сутрин се получи. Гледам, поръчвам, гледам, поръчвам. Майсторите току ме преместят с все лаптопа в друга стая, да не им преча. "Ето, какъв късмет извадих! - мисля си в кухнята. - Тъкмо трябваше да размразявам хладилника, няма и да ми се налага ..." 

Хайде, пак се звъни на вратата!!! То пуснах и обяви за портиер и иконом в джобса, обаче за 15 минути дойдоха 500 CV-та, пък за икономите и с препоръки, та още не съм успяла да ги прочета. Това трябва да е екстериорният дизайнер. Повиках един за терасата, че се затрудних сама да проектирам на тия 2 кв.м. как да сместя цветна градина, плодна градина, кът за кафе и простор.

Да ходя да му отворя ... :)

Добра среща! С не толкова добра новина ...

В последно време има нетърпимо голямо количество англоезичен спам. След няколко дни офлайн бях принудена отново да трия стотици коментари от пощата си и дашборда в Блогър. Тъй като не проявявам никакъв интерес къде да си намеря сгодни девойки в Лондон и виагра на изгодна цена, пък даже и да имах, едва ли е нужно да ме информират всеки ден, ще си спестя удоволствието да ми го напомнят непрекъснато.

Моите извинения към няколкото ми лични приятели, които предпочитат да пишат анонимно по разни техни съображения и заради които най-вече се въздържах от тази стъпка, колегите, които чат-пат не успяват да си влязат в профила и разни мили, любезни и непознати за мен потребители, които понякога прелитат да ми кажат каква съм прекрасница и винаги е приятно естестествено, но цената стана твърде висока - нямам физическата възможност да трия коментари по цял ден. Иначе никак не ми е приятно да налагам ограничения, знаете.

Сега отивам да си допълня фотографските мемоари в Калейдоскопа и по-късно ще се върна да ви разкажа някоя приказка.

Хубав ден на всички!

Снощи получих покана от агенция "Media Start", чрез блога си да се включа в съвместната им кампания със софийското училище „П.Р.Славейков” против агресията в училище. Не веднъж съм участвала в щафетни инициативи в блогосферата, откликвала съм на желания на потребители за материали по определени теми и за пръв път се виждам в такова затруднение да реагирам с подходящ текст. Тези, които следят блога отдавна, знаят, че превеждам и терапевтични приказки за деца и това би било най-уместното, което да публикувам в случая. Но за тази брутална жестокост, проявявана от деца в днешно време, на която ставаме свидетели ежедневно, още няма написани. Включвам се с лична история и тя е по-скоро приказка за родители.

Преди осемнадесет години като учителка в едно междучасие трябваше да се намеся в жестока битка и да разтърва двама десетокласници, които на ръст, килограми и сила ме превъзхождаха многократно. На земята лежеше кварталният хулиган Мартин, свит на топка и опитващ се да предпази с ръце главата си, в която с необуздана ярост и в пълно умопомрачение го риташе с кубинката си Веско - момче, което за няколко години дотогава познавах единствено с кротката му, блага усмивка. Не, Веско не беше артист, не беше лицемер с двулично поведение, а наистина кротък и безобиден като тенденциозно поведение. И за да се стигне до такъв сблъсък, явно е станал обект на сериозна провокация, а провокаторът, свикнал да доминира в дрязги и конфликти, въобще не е очаквал, че е възможно да получи такъв отпор. Оказва се, че наистина не е забавно, когато жертвата си ТИ. И не просто това - можеш да загубиш живота си или да пострадаш сериозно. 

Кървавата битка се разиграваше пред очите ми и трябваше да я прекратя веднага, защото всеки следващ удар можеше да се окаже фатален. Нямах минути да намеря колега мъж, който да се осмели да ги разтървава физически. Нямах даже достатъчно секунди за колебание - колебание, защото бях бременна с първо и силно желано дете. А ако го загубя? Моето дете, чуждите деца, моето, чуждите ... Тик-так! Няма време за дилеми. Виковете ми не дадоха никакъв резултат. Момчето, което удряше, беше в пълен амок. Единственото, което можех да направя, беше да вляза между тях, без да знам дали и аз няма да се озова на земята. Направих го. С едната ръка през корема, другата срещу Веско, пъхнах се помежду им. Успях, той спря! Мартин се отърва, даже и без комоцио струва ми се, но можеше да не е така.

Моето дете е с хронично заболяване. Няма кой да каже със сигурност, но винаги съм мислила, че ако болестта му е продукт на външен фактор, това е ужасът, който изживях в онзи ден. В онези години това беше инцидент. Учениците не бяха ангели, но в междучасията се боричкаха, не се пребиваха един друг. Сега жестоките битки в училище са ежедневие. Масово. 

В пети клас, когато децата излязат изпод крилото на началната учителка, този вид агресия изригва у тях като вулкан. Едва дочакват да бие звънеца и се нахвърлят един върху друг, без да им трябва даже и повод. Едва учителят ги е разтървал и се е устремил към следващата двойка, те се сбиват отново зад гърба му. По време на такава схватка, докато дъщеря ми беше в прогимназията, един, изстрелян като снаряд неин съученик се стовари върху главата ѝ и това ѝ коства кичур коса. А моята побеля - докато завърши, всеки ден се страхувах за физическото ѝ оцеляване в училище. И сред основните ми мотиви да бъде идеално подготвена за изпита след седми клас беше завинаги да забравя за кошмара, наречен СОУ, защото единственият ми избор на онзи етап беше да я преместя в друго подобно училище - от трън, та на глог! Постигнах целта си. Сега тя учи в гимназия, където атмосферата е по-скоро академична, за физически стълкновения и дума не може да става. Но преди това нямаше алтернатива. Гладиаторските битки бяха ежедневие. Към седми клас, когато страстите почнат да позатихват, момчетата понякога си намират и по-кротки занимания през междучасията, например с все сила да се опитват да изкъртят радиаторите от стените. Врати, прозорци, чинове, дъски, аксесоари в класните стаи, чудите ли се защо са в такъв вид? И се възмущавате? Те са смлени от нашите деца. Първите камери, които поставиха в това училище на цял един етаж, бяха изкарани от строя за една седмица. От цял един клас, този на дъщеря ми, имаше едно-единствено момче, което не участваше в битките - Петър. Не защото беше някой слабак, те бяха въвличани и насила, а точно обратното - той тренираше и физически, и интелектуални спортове и можеше да победи всеки, който се осмели да го предизвика, но такъв нямаше. Другаруваше с най-дребничкото момче в класа, понякога се боричкаха приятелски, но никога не се биеха. Как Петър беше толкова различен от 15 други момчета? Просто е, благодарение на прекрасните си родители - юристи, хора със запазени нормални човешки ценности, които следяха отблизо развитието на детето си и реагираха на всеки личен или общ проблем. И ключовата дума тук не е "юристи", а "прекрасни родители", те биха могли да са и трактористи. Знам много, иначе уж интелигентни хора, които напълно се провалиха като родители - слепи и глухи, напълно лишени от обективност, когато се отнася до грешките на собствените им деца. Родители, които се конфронтират с целия свят, за да наложат позицията си, че тяхното "ангелче" е невинно при всякакви обстоятелства. И съвсем естествено е подобни деца да се чувстват безнаказани във всяко провинение, защото винаги има гръб, зад който да се скрият. Сещам се за заглавието на един стар хорър - "Ръката, която люлее люлката". Съдържанието на филма няма общо, само заглавието и поговорката, от която произлиза: "Ръката, която люлее люлката, управлява света" ...

Има много фактори, които оказват влияние и подклаждат проблема с детското насилие, но корените - и на съществуването, и на разрешаването му - остават дълбоко в семейството. На тези, които остават слепи и глухи, а още повече на онези, които умишлено толерират подобно поведение у децата си, мога да кажа единствено:

Вива, Родителю, тези, които може да умрат, те поздравяват!

Можете да изразите съпричастност към кампанията или да намерите информация как да се включите на страницата на училището във Фейсбук - https://www.facebook.com/SlaveikovSchool  .

Носеше се днес по потока ми във фейса и си нямах друга работа да я закача с курсора ...

Поезия от български учени!

Най-общо те оставя с впечатлението, че Дъглас Адамс не случайно е възпял вогонската поезия като изтънчена форма на садизъм. Не сте ме виждали толкова зла ли? Е, виждате ме! Виждате ме, защото като виртуално ангажиран човек съм силно обръгнала на каква ли не несносна или въобще силно казано поезия и за да ме накара нещо подобно да реагирам, значи минава всякакви граници. А много от стихчетата в книжката биха разплакали от отчаяние и журито на детски конкурс. Виждате ме, защото българската наука е достатъчно дискредитирана, че да има нужда от още и то толкова качествени вливания. И жалко за няколкото хубави неща вътре, защото яко търкане трябва да падне, докато се очистят от миризмата на скункс, която са поели в тоя сборник.

Всъщност, след като прочетеш в началото, че е издадена по метода "с любезното съдействие на ... някакви хора взели някакви пари", не знам дали има още какво да се коментира и не мисля повече да се хабя. Отивам да си приготвя някакво подобие на пангалактически гаргаробластер. Подобие, защото трябва да създава чувството, че съм си пръснала черепа с лимонов резен към който е прикрепена оловна тухла, окислена по възможност. Златото ми е твърде бляскаво в случая. Ако не се върна, да знаете, че съм уцелила рецептата.

Дъщеря ми беше мъничка, в началото на начален курс. Срещу нас бяха отворили източен магазин за дрънкулки, фалшиви като тридоларова банкнота. Един осмомартенски обед, след като я взех от училище, трепетно и настойчиво ме заведе до него, паркира ме отпред и ме остави да се правя на разсеяна относно намеренията и. И аз седях и се правих на разсеяна, докато се върна с подаръка ми. Получих голям "златен" пръстен с камък ... Това беше толкова трогателно, че е трудно да се опише. Пръстенът - наистина красив, а детето - до дъното на душата си уверено, че е златен. И така той се озова на пръста ми, откъдето не го свалях. Дълго време успявах да укрия зеленото оцветяване по пръста си, докато един ден не се случи друго предателство - това, в което беше окъпан, каквото и да беше то, падна до последната люспа. Не сте виждали съкрушение, обида и разочарование, подобни на изживените от това дете...

Носих си го още дълго в автентичния му сивозелен цвят.

Пазя си го и до днес. Най-скъпият ми е!

Сетих се от букетчето зюмбюли на една виртуална приятелка, което нейната малка дъщеря и подарила, купувайки го със спестените си джобни. А също и от формулата, която изведе от него:

МАМА = ЩАСТИЕ

Прекрасна и неповторима детска сърдечност! Ценете я, докато я има! :)

Когато нищо не ме ползва, се налага сама да си съчинявам. :)

Старата знахарка Марта живееше високо в планината. Далече беше от селото, но като наблизо нямаше друга толкова веща жена, хората биеха пътя до къщата и - кога за съвет, кога за лек. Скоро не беше идвал никой. През дългата зима високи преспи сняг бяха затрупали планинските пътеки. Но от няколко дни ярко слънчице топлеше земята, а капчукът се надпяваше безспир с птиците. Под стопения сняг се подадоха първите плахи стръкчета зелена трева.

- Ще тръгнат скоро овчарите, - говореше си сама бабата, докато шеташе покрай печката. - Е-ех, зажадня ми душата за човешка реч!

Сякаш в отговор на думите и, през прозореца се чуха далечни звънчета.

- Бре! - засмя се Марта. - Че аз съм била истинска магьосница!

И се подаде навън да види какво става.

По баира тичаха две изтървани кози (проклето животно е козата!), а след тях се носеха запъхтени две невръстни дечица. Козите стигнаха до къщата първи и сякаш се хилеха. Те не се хилеха наистина, въпреки че ако знаеха какво е това, сигурно биха го направили. Просто всички кози изглеждат така. Бабата улови немирниците за герданите, прихвана ги с една ръка, а с другата заслони очи, да види кои са децата.

- Пижо, Пенда! - извика радостно тя. - Не съм чакала най-напред вас да видя напролет!

Децата накрая изкатериха стръмния баир, като се държаха за гърдичките и едва си поемаха въздух. Когато застанаха пред старата знахарка и тя можа да ги огледа по-добре, смръщи вежди:

- Лелее, какви сте!

Децата не само не бяха пораснали, откакто го беше виждала последно наесен, ами бяха изпосталели, мръсни и чорлави. Като отмести поглед към козите, видя, че и те не изглеждаха добре гледани и със сплъстена козина.

- Майка ви да не е спала цяла зима, че сте такива - и вие, и добитъка? - затюхка се старицата.

Децата се присвиха от неудобство.

- Мама е болна, бабо Марто! - насълзиха се очите на момиченцето. - Като легна през зимата, така и не се вдигна от постелята. Едва душа носи! Тате, като е вкъщи, само въздиша тежко и все гледа да хване към кръчмата. Та вместо те да гледат нас, ние гледахме тях, колкото можем и както мама ни наръча, откакто е болна. И тая сутрин това ни рече: "Изкарайте козите към планината да щипнат зелена тревица и идете при баба си Марта, ако може да ви даде лек за мене". Затова сме дошли, - завърши то и по мръсните бузки на децата се затъркаляха едри сълзи.

Сърцето на старата жена се сви от жалост и тя протегна ръка да ги погали по главиците. После внимателно я дръпна - в косичките на децата играеха на гоненица едри въшки.

- Няма да се кахърите, бабините! - успокои ги знахарката. - Баба ви Марта ей-сегичка всичко ще оправи! Но най-напред ще ви нагостя. Една кокошчица ще ви заколя, че вие сте първите ми пролетни гостенчета. Пък и я, какви сте изпосталяли! Хайде, дръжте козите, а аз да се хващам на работа!

Децата плахо се усмихнаха и хванаха козите, а бабата влезе в двора. Както обеща на гостенчетата, бързо метна една кокошка на дръвника. Като я закла, внимателно събра кръвта в една съдинка. Изнесе от къщата вряла вода и попари кокошката, за да и се скубе по-лесно перушината. Даде на Пенда да я скубе, а тя се прибра вътре със съдинката с кръвта от кокошката. Сложи я на масата и сипа вътре от едно бурканче на полицата сушени пиявици, да не се съсирва. После извади една бохча с чиста бяла вълна и измайстори четири чифта пискюли. Топна единия пискюл от всеки чифт в съдинката с кръвта. После усука нишки и ги свърза по два. Когато всички бяха готови, изнесе ги навън и ги окачи на голите клони на едно дърво да позавехнат. Като свърши тая работа, взе оскубаната кокошка от момиченцето и пак влезе в къщата, за да изчисти вътрешностите и да я сложи да се пече. Сетне отново излезе на двора. Смъкна пискюлите от дървото и рече на децата:

- Я елате сега, бабините, баба ви Марта да ви закичи за пролетта, че да сте цяла година бели и румени като тия пискюлчета, дето ви вързах. Хайде, и на козичките ще сложим, да не се сърдят.

Така ги залъгваше тя с приказки, докато връзваше бялата и червена вълна на вратлетата им, ала друго имаше на ума. Знаеше, че малките кръвопийци - и въшките на децата, и бълхите на козите, ще идат първо на червения пискюл да се насмучат, после ще търсят беличко, чистичко, че да се скрият.

- Хайде сега, да ида да нагледам кокошката и да приготвя цера за майка ви.

Скоро и гощавката, и лекарството бяха готови. Бабата покани гостенчетата на трапезата. След дългата, гладна зима децата ядяха, та им пукаха ушите. Като се нахраниха добре, Марта тръгна да ги изпровожда. Къси бяха още дните, а до селото ги чакаше доста път. Даде им напътствия за цера на майка им и накрая една последна заръка:

- Бабините, да ме чуете и да запомните добре: довечера да свалите герданчетата, дето ви направих - и вашите, и на козичките - и да ги хвърлите в огъня. Утре, да даде дядо Боже пак да пече топло слънчице, пак елате - баба нови ще ви направи. Обещавате ли?

- Обещаваме, бабо Марто! - зарадваха се децата.

- Хайде сега, вървете със здраве! - изпрати ги старицата. 

Децата и козите хукнаха надолу по баира.

На другия ден, както им беше заръчала, пак дойдоха.

- Бабо Марто, бабо Марто, - зачуруликаха Пижо и Пенда още от вратата, - изгорихме снощи мартеничките в огнището, както ни поръча!

- Кое изгорихте? - изпървом не разбра бабата.

- Герданчетата, дето ни даде. Кръстихме ги на тебе, задето си толкова добра - и ни нахрани, и лекарство за майка ни даде и герданчета ни върза! Като слязохме в село и ни видяха другите деца, всички ни завидяха. Искаха да им дадем да ги поносят, но ние им казахме, че не можем, щото си ни сторила специална заръка. И те казаха, че ще поискат от майките си и на тях да им направят ...

- Бабини, сладки! - стопли се сърцето на старицата. - На мене ги кръстили! Баба ей-сега ще ви направи нови ... мартенички! ... Още по-хубави от предишните, че да ви завижда пак цяло село! Знаете ли какви мартенички ще ви закича днес? Единият пискюл ще вържа като момченце и ще го кръстим Пижо, а другият - като момиченце - Пенда. Заедно ще са мартеничка, както сте ги кръстили. Така ще е хем на мене, хем на вас!

Лицата на децата грейнаха от радост, а бабата бързо се хвана на работа. Скоро "Пижо и Пенда" увиснаха на вратлетата на Пижо и Пенда. Козите получиха обикновени пискюли, защото ... те не бяха Пижо и Пенда.

Така идваха децата няколко дни подред и бабата им правеше нови мартенички. След една седмица, като дойдоха пак, баба Марта не можа да ги познае - къпани, изпрани, сресани - лъщяха като нови парички. Майка им най-накрая се беше дигнала от постелята. А на добрата баба Марта беше пратила дар - един топ тънко тъкано платно.

Оттогава всяка пролет Пижо и Пенда започнали да си връзват мартенички за здраве и като спомен за добрината на баба Марта. И всички останали деца от селото, няма да останат по назад, я! После децата от съседните села. А след време и децата на децата ...

Така българите си връзват мартеници до ден-днешен.

Gloxy-Floxy

Сред безкрайната ледена пустош стърчал самотен трънен храст ...

Помните ли тази приказка? За розата, която разцъфнала в студа от топлото дихание на ранения дракон? Тя още е там, в безкрайната ледена пустош, където единственият сезон е зимата, и чака следващото му завръщане.

Странна станала тази зима - достатъчно мразовита, за да ти затракат бодлите от студ и не достатъчно, за да се вцепениш и да не усещаш нищо, което понякога е за предпочитане ... И все пак, като си се пробудил и разцъфнал веднъж, да заспиш непробудно отново не е най-голямата ти мечта. По-скоро, по-скоро ... Понякога, като минавали белите мечки, разказвали, че ледниците са започнали да се топят,  климатът се променял. И розата, макар да харесвала слънчевите отблясъци на снега, си представяла как той е изчезнал и като в приказките, които разказвала на дракона, наоколо е зелено-зелено, с още цветя, и дървета, и храсти, и пойни птици, и животинки ... И докато си представяла това, се опитвала да помръдне корените си в пръстта, но тя била все така вкочанена и твърда.

Явно, ако наистина предстояло затопляне, нямало да се случи тъй бързо ... А и драконът не се явявал често. Защото освен грижовни, драконите биват и угрижени и не винаги им е до градинарство. Розата добре разбирала това, но и било толкова студено без него и просто ..., ами просто и липсвал. Понякога в съня си чувала плясъка на крилете му и мислела, че е пристигнал, но когато му заговаряла, никой не и отвръщал. Тогава отваряла розовите си очи и виждала, че наоколо няма съвършено никого. Както обикновено! И разбирала, че е сънувала и е бълнувала насън.

- Знаете ли, - заговорила една сутрин розата на бодлите си, - щеше да е много хубаво, когато той не може да дойде при мен, аз да отида при него. А и когато го няма дълго, започвам да се тревожа дали не е изпаднал в беда. Ако можех да стигна при него, щях да разбера дали е добре. ... Но аз не мога да ходя, даже не мога да помръдна от мястото си!

- Искаш да ходиш ли? - обадил се непознат глас.

Розата вдигнала очи от немите си бодли и съзряла нещо невиждано. Приличало на животно, защото било покрито с козина, но тя не била еднаква по цялото му тяло. Зъбите му също били различни и висели от едно завито около врата му клонче.

- Какво си ти? - изумено попитала розата.

- Човек, шаман, на вашите услуги! - любезно се поклонил непознатият. - Правя чудеса и магии. А както чух, точно това ти трябва.

- О, шаман, чувала съм - разбиращо кимнала розата.

В приказките, които знаела, се разказвало за такива същества, но тя въобще не допускала, че наистина ги има и си помислила, че се е побъркала напълно. В крайна сметка, когато обитаваш една безкрайна, бяла пустош и през повечето време ти е толкова мразовито, че бодлите ти тракат от студ, не е изненадващо да се побъркаш.

- Това, че досега не си ме срещала, не значи, че не съществувам! - обидено заявил непознатият и допълнил: - Освен това мога да чета и мисли ...

- О! - смутила се розата за кратко, после изведнъж се оживила: - Мислиш ли, че лесно бих могла да се науча да ходя, все пак никога не съм помръдвала от мястото си?

Но не дочакала отговора, защото я осенила друга идея:

- Или да летя? Като птица?

- Роза с крила? - скептично изсумтял шаманът. - Моля, госпожице, аз съм естет! ... Но ако искаш да летиш, мога да те превърна ..., да те превърна в облак?

- Прекрасно! - вдъхновила се розата, после леко посърнала: - А какво ще искаш в замяна?

И тревожно погледнала към бодлите си.

- О, не, не! - засмял се шаманът. - Не са ми нужни бодлите ти. Даже и дарбата ти да разказваш приказки. Това, което искам ... е цветът ти.

- Така ли, а защо?

- ... Ами нали разбираш, наоколо всичко е бяло ... - смутил се шаманът. - Ще боядисам рекламата на фирмата си: "Шаман Аман - прави магии всякакви". В червено ще се вижда отдалеч. Така ще имам предимство пред конкуренцията ...

Розата помислила малко и кимнала утвърдително:

- Добре, вземи го!

Шаманът взел да напява нещо неразбираемо и смешно да подскача. А розата усетила как се откъсва от земята и се понася нагоре.

- Летя! - извикала тя.

- Лек път! - помахал и отдолу шаманът, който ставал все по-малък и по-малък.

След малко високо в небето се появил един бял, красиво оформен облак. Другите облаци го изгледали завистливо и започнали да го имитират и да променят формата си. Но розата не им обърнала никакво внимание.

- Е, добре! Да видим сега - и се огледала внимателно във всички посоки.

Но за нейно изумление от там, високо в небето, където даже не била мечтала да стигне, се виждало същото, което и на земята - безкрайната ледена пустош. Една нескончаема белота и нищо друго. Листенцата на облака клюмнали. Подухнал лек вятър, поразрошил ги и леко поместил облака.

- О, не! - съкрушила се розата. - Сгреших! Трябваше да поискам да ходя. Трябваше да се сетя, че така ще съм подвластна единствено на вятъра и мога да отида само там, където ме заведе той, ако въобще благоволи да ме помръдне ...

И и станало толкова тежко на душата, че натежала като камък. Устремила се надолу и тупнала на земята.

- Ау! - възкликнала розата, но не защото я заболяло, а от изненада. Защото, когато се ударила в земята, се разплискала на всички страни.

Опитала се още да помести краищата си и наистина, те се движели навсякъде, накъдето пожелаела.

- Ха, ето това е! - възкликнала повторно розата. - И ходя, и летя, и плувам. Много полезно, особено когато представа си нямаш къде отиваш или по-право искаш да отидеш навсякъде ...

Тя започнала да се разстила ниско над земята и тръгнала на път. Колкото по-далеч отивала, толкова по-безплътна ставала. И се превърнала в лека, ефирна мъгла.

... Ако изведнъж се озовете в мъглата и особено ако тя има лек розов аромат, не и се сърдете. Това е розата, която търси своя дракон. Просто спрете и изчакайте малко. Тя няма да се задържи дълго, ще продължи нататък.