Принцесата и граховото зърно

Сетила съм се за тая романтична приказка по една много прозаична причина. Снощи като се прибрах и си облякох домашния пуловер, нещо взе да ме боцка по рамото. И когато нещото ме бодне, по гърба ми тръгват едни тръпки, брутални, от тия, при които англичаните казват "някой ходи по гроба ми". Реших, че е абсурдно да е елементарно нервно дразнение и сигурно ме втриса, защото съм хванала скоросмъртния грип. Но в крайна сметка открих виновника, забит в пуловера ми - една миниатюрна перушинка. Ей затова съм се сетила за приказката. Да, знам какво ще ми кажете - че това е била перушинката-нинджа, дето е знаела къде да ме убоде, за да подлудея, но аз естествено предпочитам да си мисля, че просто съм истинска принцеса. :D
След като преговорите Андерсен, можете да си припомните или да се запознаете с една подобрена версия, която имаме тук. :)


Имаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за царкиня, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина царкини имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска царкиня.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици, заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една царкиня. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска царкиня.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!“ — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска царкиня. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска царкиня.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска царкиня. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история! 

Х.К.Андерсен

Публикувано от

Приказка

Тая приказка спомням си от невръстни години още. — Когато и сетньото закъсняло куче се прибере татък в манастирските оградни и вечерен сумрак припадне над бостаните, баба сядаше пред колибата да стъкне огън. Орляк деца се разщъквахме из маносаните изсъхнали малини: по-малките берат съчки и ги носят на огъня, някой от по-големите разкопава с търнокоп гнездата, а другите сбират картофи в пачници. Скоро пламък човешки бой лумне пред натъпканата с пъпчиви тикви колиба — всички наобиколим огъня и почнем да си заравяме в жаравата картофите. Как спрепнато пращят съчките в провара, пламъка им облива с румен нашите глави и отхвърля сенките ни да си играе по проголените буци на бостаня… Полъхва студен вятър, засвистяват по синори трънки и глогини, хладни тръпки лазят по снаги ни — примъкваме се по-близо до огъня. — Далеч нататък са задрямали балкански вършини в тъмнотата, над манастирските кубета е щръкнал самотно кръста и само жабите крякат надолу по долчината.
— Вр-р-рякакака, вр-р-рякакака… сякаш и на тях им е студено на плиткото, та се препират — обажда се някой от нас…
Тогази баба ще подтикне съчките на огъня, ще се усмихне и ще вдигне глава:
— За друго се препират жабите…
Както всяко младо на тоз свят, кога тръгне по късмет, търси мома, що майка не я е раждала донине, станал отколе поп Кирчо да дири неродена мома. Млад и личен бил, попадията му пък още по-млада и по-лична: цяло село ги имало и почитало, докато той се радвал на жена си и на честта си държал. Скършил по крива пътя веднъж — бродил, скитал нагоре-надолу и една нощ си дохожда в село — върла срамота, — охукали му брадата… Вдига се мало и голямо срещу попа, проводили го там, в манастиря: умът си да сбере и в път да тръгне — както бива.
Нали си бил поп Кирчо волен и нехаен, и в манастиря не смогват ни епитимии да му подвият вратът, нито канони да смирят немирната му кръв. Цял ден той стоял сам-самичък в килията си — запрян като вълк в кафез, — а нощем си разпаши пояса, свърже го на прозореца и кога всички задремели в манастиря, той се смъквал по пояса си. Под звездите едни горял змийска риза на юнашка пепел: магия, дано хване нейде неродената мома, която ходела сама през земя и вода, както се казва, да си търси лика-прилика…
Попадията все го милее и тегли й сърце към него: като не я пущали денем в манастиря, нощем сама, да я не види никой, отивала под килията му. — Над балканските вършини грее ясен месец, звездици се роят по небото, а в полето не трепва лист, не шавва сянка. Кога наближава петляно време, тъкмо що отдалеч попадията зарва в прозореца на килията замъждялото кандило — и поп Кирчо се спуща по пояса си гологлав, разчорлен, развял расо насам към долчината. Като я било страх да му се обади, попадията тръгнала след него, да види какво ще си бае под звездите. Пък маха патерица, скуби брада попът, иска нещо и като че не може да намисли сам какво иска. Най-подир дохожда до долината, изправя се таме над канарата на ридът. Изправя се по-настрана и тя.
Колкото била хубава попадията, на оная месечина във водата сянката й още по-хубава трепнала. Като я вижда попът, обръща му се сърцето.
— Ей неродената мома, дето я диря аз!
— Какво ме дириш неродена? Цял живот с тебе под една стряха радеем: мен не виждаш, сянката ми ще гониш… — рекла да се затече към него попадията. Но попа вече и не слушал, хвърлил се във водата да лови неродената мома, там си и останал.
Врекнали оттогава жабите в превара:
— Умр-р-ря попа, умр-р-ря попа! — обаждат се по-старите:
— Де да го р-р-ровим?
— Въз бр-р-род на бър-р-рзей, въз бр-р-род на бър-р-рзей.
И куркат те оттогава за попа, ще си куркат, додето свят светува.
Тук-таме се прозее някой от нас, огънят се сниши, сънливи езици се залюлеят над будната жарава и ние вдигнем димящи главни да разравяме картофите.
А крякат жабите надолу из потъмнялата долчина… 

Публикувано от

***

О, сколько этих маленьких снежинок
В ночной тиши над городом кружатся,
И каждая из них неповторима,
Как хрупкий миг заоблачного счастья…
И лишь одна из всех - в твоей ладони,
Словно слеза с опущенной ресницы,
Тебя своею нежностью затронет,
И в своих влажных чувствах растворится…

Айрин Зэд

Публикувано от

Легенда за трохата хляб

Старинна арменска легенда разказва, че когато на земята падне късче хляб, от небето се спуска ангел. Той застава на един крак върху това късче, за да не го настъпи някой и да не го оскверни. И ангелът стои така толкова време, колкото остава парченцето на земята.
Затова върху всяко изпуснато парче хляб, върху всяка отронена троха стои ангел. И хората трябва да идват на помощ на ангелите и да го вдигат нависоко.
Грехът рони хляба по земята, защото той е пречистен от огъня на пещта и сам се е осветил. А предназначението му е само едно - да насити човека и да укрепи силите му.

Публикувано от

Аз падам!

Някога в Уджейни живеел търговец на име Данта. Той имал много пари и си построил нова къща, голяма колкото царски дворец. Около нея имало градина с какви ли не цветя и плодни дървета. Данта решил, че ще отиде да живее там, когато цветята разцъфнат и дърветата се отрупат с плодове. Но преди това извикал един гадател да се посъветва.
Гадателят му казал, че още през първия ден в новия му дом ще се случи нещо необикновено.
Данта се уплашил. Той дълго и нетърпеливо чакал този ден, но като чул, че нещо ще се случи, радостта му помръкнала. Мислел си, че може да е нещо неприятно.
— Време е да се заселя в къщата — казал той на гадателя. — Но искам Вие да ми определите някой хубав ден.
— Няма по-хубав от този, за който вече Ви казах. Тогава трябва да направите голямо угощение в новия си дом.
Търговецът го послушал. В определения ден се събрали много роднини, приятели, търговци. Всички се възхищавали от къщата и хвалели търговеца. Но той бил унил. През целия ден очаквал да се сбъдне предсказанието, а нищо не се случвало.
Настъпила нощта. Гостите се разотишли. Търговецът също се прибрал в спалнята си и легнал в мекото легло, но не можел да заспи. Продължавал да очаква чудото. И ето че след полунощ чул глас: „Аз падам!“ Уплашен, Данга скочил от леглото, огледал навсякъде и като не видял никого,
си легнал. Тогава отново чул: „Аз падам!“ Този път гласът бил по-силен. Търговецът се разтреперал и когато още веднъж чул гласа, разбрал, че идва от тавана и погледнал страхливо натам. „Това е някой призрак, който иска да влезе в стаята“ — помислил си той и извикал от
ужас. После побягнал навън. Минал през градината и се спрял чак на улицата. Като чули вика му, слугите станали и дотичали при него. Събрали се много хора и го заразпитвали какво се е случило. Търговецът им разказал всичко. Те го успокоили и го посъветвали да се върне вкъщи.
Но той прекарал нощта на улицата. Прибрал се едва на сутринта.
Когато отново настъпила нощта, Данта си казал: „Предсказанието беше за вчера. Вече няма какво да се случи. Мога спокойно да отида да спя в стаята си.“ Но след полунощ гласът отново се обадил и той пак избягал на улицата.
На другия ден отишъл в двореца.
— Царю — казал той, — с мене се случи нещо много лошо. С тежък труд си направих хубава къща и сега, когато заживях в нея, съм в опасност.
И търговецът разказал за случилото се.
— Не се безпокой! — рекъл му царят. — Ще ти дам охрана.
И той веднага изпратил войници да пазят къщата му. Гласът се чул и тази нощ. Войниците започнали да претърсват къщата. Качили се и на тавана, но и там не намерили никого. Когато съмнало, разказали всичко на царя. С тях бил и търговецът. Разплакан, той заговорил:
— Царю, аз съм разорен. Не мога да живея в тази къща, а вече нямам пари да си построя нова.
Царят го успокоил:
— Ето ти пари да си построиш нова и да живееш спокойно. А пък аз искам още тази нощ да спя там.
Като чул това, търговецът казал:
—  Недейте, царю! В къщата има призрак. Вие сте баща на целия народ. Ако с Вас се случи нещо, ще осиротее царството.
Царят се засмял:
— Та нали за да пазя народа си, аз съм кшатрие. Не подобава на воин да се плаши от такива малки опасности. Бъди спокоен, нищо лошо няма да ми се случи.
Царят отишъл в къщата. За него сложили легло, украсено със скъпоценни камъни. Пазели го няколко войници на тавана и няколко — пред вратата на стаята.
Времето минавало. Най-после след полунощ гласът отново се обадил: „Аз падам!“ Царят веднага скочил от леглото, извадил меча си и извикал:
— Кой си ти? Ако имаш смелост, покажи се!
Тогава нещо със звън паднало точно в средата на стаята. След него се изсипал дъжд от златни цветя. От блясъка им в стаята станало светло като ден. Тогава царят видял, че това, което паднало най-напред, била една златна статуя. Той я взел в ръцете си и тя проговорила:
— Аз съм богът на щастието. От няколко дни се опитвах да направя щастлив търговеца, но той излезе страхливец. Боеше се да ме види. Аз помагам на смелите. Ти беше безстрашен и затова паднах при тебе. Всички тези цветя са твои. Вземи ги и благоустроявай царството. Няма да те изоставя никога.
И статуята изчезнала. Като гледал купчината златни цветя, царят започнал да се смее. Войниците чули смеха му и влезли в стаята. Търговецът също влязъл и онемял от учудване. Стаята била пълна със златни цветя. Когато царят разказал всичко, той силно се разкаял: „Да бях и аз толкова смел, всичкото това злато щеше да е мое.“
Царят взел златните цветя и ги сложил в царската хазна. А на търговеца казал:
— Отсега нататък не трябва да бягаш от мястото си. Може би богът на щастието ще поиска отново да те посети.
Всички се засмели, а търговецът Данта потънал в земята
от срам.

индийска приказка

Публикувано от

Камбаната на свободата

Великотърновска легенда

Ако някой от нашите малки читатели отиде в стария престолен град Велико Търново, нека мине по равното сенчесто шосе през Света гора. По една стръмна пътека той ще слезе към легендарната река Янтра, ще прехвърли Турския мост и ще завие нагоре към Царевец. Още нестигнал някогашната крепост, малкият гостенин ще спре учуден пред големия каменен лъв, легнал до входа на Царевец като верен страж. Зад гърба на лъва е Сечената скала. Доскоро над тоя стръмен прорез е имало дървен средновековен подвижен мост. Жителите на Царевец всяка вечер са го вдигали със синджири и крепостта е ставала недостъпна. Хълмът, където са били някога дворците, сега израства към облаците, опасан с живописни пътеки и зашумени с гъста зеленина. Ето и бялата хижа, където нощуват лятно време хиляди туристи. Над нея пълзи нагоре една пътека. Тя се вие под борови дръвчета, между бодливи шипки и потъва в дълбоката до пояс трева. По тая пътека гостенинът ще стигне на самия връх, наречен Камбанен хълм.
Чуден свят се разкрива наоколо. В морна мараня потъват горите, където са потулени манастири от Второто българско царство. Сини орлови скали се спущат и падат в пропастта, издълбана от водите на Янтра. Янтра лъкатуши, чурулика и водите й горят като разтопено злато. А градът не може да бъде описан с перо. Много векове гигантската ръка на времето е трупала къща върху къща и е създала това чудо за очите, за което патриархът на българската книжовност Иван Вазов пише, че нощем прилича на полилей със запалени кандила.
Върху Камбанния хълм има една полузарината яма. Край ямата — дебели каменни зидове. Някога, преди, пет столетия, тука е имало една вехта черковка, с опушени икони и стройна висока камбанария. Тежка чугунена камбана е бучала над Царевец, а долу в черковката се е чувал шепотът на последния български патриарх. Когато османските турци, поведени от Челеби Сюлеймана, заградили Търново, великият старец Евтимий разбрал, че на българското царство е дошел краят. Дълго мислил каква надежда да остави на поколенията, които са обречени на робство, и най-сетне решил. Една вечер той слязъл в Асенова махала, където сега са кожарите. През времето на Евтимия там са живели ковачите на старинни оръжия и леярите на черковни камбани. Евтимий влязъл в леярницата на най-сръчния майстор и му поръчал да излее една камбана с глас на млада жена, която пее по жътва, и да влее душа в разтопения метал.
— Коя душа? — попитал майсторът.
— Душата на българската история.
Майсторът разбрал. Щом разтопил в един огромен казан метала за камбаната, той отишъл при патриарха. Евтимий измъкнал изпод възглавницата си една ръкописна книга с листове от кожа. В нея мъдрият старец бил разказал цялата история на българите. Той целунал книгата и я подал на леяря. Леярят слязъл в работилницата си и пуснал историята на Евтимия в казана с разтопения метал. Книгата изгоряла, ала нейната душа останала навеки включена в новата камбана. За пръв път камбаната забучала през оная страховита нощ, когато ордите на Челеби Сюлеймана нахълтали в крепостта и почнали да секат де когото срещнат.
Разярен се изкачил на Царевец турският военачалник и на кон влязъл в черковния двор. Евтимий дърпал въжето и камбаната плачела.
— Защо биеш тая камбана? — попитал турчинът.
— За да обадя на българския народ, че слънцето на неговата свобода залязва. Пада вековен мрак. Но ще дойде ден, когато камбаната пак ще забучи и свободата пак ще изгрее над нашата земя!
— Изгорете черквата! — провикнал се Челеби Сюлейман и заповядал да оковат във вериги беловласия патриарх.
Турците стръвно налетели в черковката и я запалили. Огънят запращял и пламъци обхванали камбанарията. Когато дървените греди изгорели, чугунената камбана рухнала с трясък и потънала в земята.
— Изкопайте я и направете от нея секири! — заповядал Челебията.
Запретнали се турците да копаят, но колкото повече копали, толкова по-дълбоко в земята потъвала камбаната и те не могли да я намерят.
Минали векове като черни птици над българската земя.
Народът много теглила претеглил, ала той знаел, че някъде в земята стои камбаната на свободата и чака да дойде хубавият ден.
… И разказват старите тръновчани, че през 1876 година, когато пламнало Средногорското въстание, всяка нощ те чували изпод земята да ехти една камбана и гласът й бил като глас на млада жена, която пее по жътва. 

Ангел Каралийчев, "Камбаната на свободата", изд. Отечество, 1976
илюстрации - Стоян Илиев

Утре българската църква чества паметта на патриарх Евтимий.

Публикувано от

Любовта и мъдреца

Веднъж философът Зенон, когато някой му казал, че любовта е нещо, недостойно  за мъдрец, отвърнал:
– Ако това е вярно, жал ми е за бедните красавици, които ще са обречени да се наслаждават изключително на любовта на едни глупци.

Публикувано от

Приказка за кокичето

В аванс за утрешния празник на св.Атанас, който си кръстих Кокичинден :)

Втурнала се мащехата в къщи, разфучала се, закрещяла:
- Какво си се сгушил край огъня, Кокичко? Оставил си вратника отворен, измъкнала се е кравата. Върви да я дириш. Да се не връщаш, ако не я намериш! …
Малкият Кокичко тъй много бил наплашен от злата си мащеха, че веднага скокнал на крака, нахлупил шапчицата си и хукнал навън. Къщата им ниска, бедна, била на горния край на селото. Дебел сняг бил обвил полето. Тръгнал Кокичко по дирите на кравата, тук я търсил, там я търсил, извървял полето, дошъл до гората, навлязъл в нея, лутал се от дол в дол, уморил се, но кравата не намерил. Зимният ден превалил. Спуснала се мразовита гъста мъгла. Заплакал от мъка и страх Кокичко. Къде вече да върви, къде да почине, къде да се дене? Седнал под един храст, свил се, сън го налегнал, студ го сковал.
В това време оттам минавал свети Атанас. Били се събрали светците.
- Свети Атанасе - рекли му те - отпочинаха си людете, отлежаха си животните, отспаха си дърветата. Твой дял са снегове и ледове. Време е вече да идеш при Господа и да го помолиш да ги вдигне.
- Щом е време, както казвате, мои побратими - отговорил свети Атанас - ето, стягам се за път.
Наметнал той три дълги, дебели и тежки кожуси, прекръстил се и се запътил, като се подпирал на златната си патерица. Вървял из широк друм, изминал полето и тръгнал през гората. С мъка се възкачил той нагоре, понеже краищата на кожусите му се закачали в дървета и камъни. Изпотен и морен, спрял се да си почине под едно дърво, а то било дряново. Като видял, че пъпките му били много набъбнали, той откъснал едно клонче.
- Ще го нося на Господа да види, че всичко се готви за живот. Ще трябва да бързам, та да му кажа да пуска слънцето сутрин по-рано и да го прибира вечер по-късно.
Тъкмо това си мислел, свети Атанас чул наблизо тънък глас, като на звънче:
- Мамо, мамо, мамо!…
Станал свети Атанас, тръгнал по гласа, който бавно и тъжно замирал, и за голямо свое учудване намерил сгушен под храста малкия Кокичко.
- Кое си ти, мъничко? Кой те е оставил тук самичко в тая люта нощ? Господи, та то вече е мъртво! …
Взел на ръце свети Атанас измръзналото тяло на детето, чието лице било изопнато и бяло и по него били заледени едри, чисти сълзи, като бисерни капки. Искал да го стопли, загърнал го в кожусите, духал му по лицето и ръчичките, но то не помръдвало. Натъжил се свети Атанас.
- Каква невинна душичка! Трябва да е сираче. Такива чисти са сълзите на всички, които не са познали майчина обич.
Свети Атанас сложил студеното тяло под храста, свалил горния си кожух, завил го с него, изтананикал заупокойна молитва, прекръстил се и продължил пътя си през гората. Вървял и си мислел:
- Аз видях една жертва на човешко безсърдечие. А колко ли са по земята невинни и млади душички, които гинат невидени, нечути?
Като стигнал до върха на планината, свети Атанас свалил втория си кожух, за да му бъдело по-леко и бързо-бързо се понесъл към небето. Явил се той пред Бога, поклонил му се, подал му дряновото клонче и рекъл:
- Господи, много ти здраве от земята. Както беше ми заповядал, така и направих - покрих я цялата със снегове и ледове, отдъхна си доволно тя и всичко с нея - в мир и сън. Време е вече, затова ти нося и дряновото клонче, да излезе всичко живо на свят.
- Вярно ми служиш, затова и молбата ти почитам. Дигни снегове и ледове, пък аз ще накарам слънцето да стопли земята.
Чул Божията дума свети Атанас, повъртял се, повъртял се, па рекъл:
- Още една молба имам към тебе, Господи. Като идех насам, намерих в гората умряло едно изоставено дете. А като него хиляди невинни душички умират, непознали майчина обич. Моля те, възвърни им живота за твоя слава и за моя радост.
Бог помислил, помислил и казал:
- Трябват ми пратеници да съобщават всяка година на всичко живо по земята, че съм наредил да се дигне вече зимата. Но само невинни и чисти души могат да бъдат мои пратеници. Ето, нека тия сиротни душици да бъдат тези пратеници.
Както Бог пожелал, така и станало.
Оттогава и до днес тръгне ли свети Атанас да моли Бога да се дигнат снегове и ледове, ще мине през гората, ще почука със златната си патерица и ще каже:
- Събуждайте се, ставайте, дечица! Свети Атанас, Божият верен служител, минава. Гответе се да съобщите на всичко живо Божията воля.
Още по планината се носи белият кожух на свети Атанас и изпод всеки храст се надигат малки бели цветчета. Те са невинните души на сиротните деца. Непознали майчина любов, те съобщават за Божията любов, която ги е възкресила и която ще залее в скоро време цялата земя.
Нарекли тези първи предвестници на пролетта кокичета, по името на Кокичко, първото умряло сираче, което свети Атанас намерил някога в гората.


 

Публикувано от

Невестата на английския лорд


"Пепеляшка" от Cathy Delanssay
Тук е важна не притчата сама по себе си, и не това дали се е случило в действителност или не, това за което се говори в нея. Най-важно е отношението на хората към станалите събития.
.................................
А сега нека всеки се опита да анализира своите житейски ситуации. Направили ли сте всичко необходимо за сбъдването на вашата мечта?
Смея да твърдя и не без основание: всяка, дори изглеждащата нереална, мечта ще се сбъдне, ако човекът, който иска изпълнение на желанието си извърши прости и последователни действия в посока на тази мечта.
Това твърдение може да се илюстрира с множество примери. Ето един от тях. 


Веднъж на малкия пазар в град Владимир случайно станах свидетел на скандал между млада девойка продавачка и пийнал мъж купувач.
Девойката продаваше цигари и очевидно работеше отскоро и все още зле се ориентираше в стоката си, объркваше названията на цигарите и затова обслужваше бавно купувачите. Натрупа се малка опашка — трима човека. Пийналият мъж, който стоеше на края високо каза на момичето:
— Не можеш ли да мърдаш по-бързичко, повлекано?
Бузите на момичето пламнаха. Няколко човека, които минаваха наблизо се поспряха да разгледат нескопосаната продавачка.
Пийналият мъж високо продължаваше своите не ласкави коментари. Той искаше да купи два пакета цигари „Прима“, но когато дойде неговия ред девойката отказа да го обслужи. Пламнала от смущение и явно едва сдържайки сълзите си, тя заяви на купувача:
— Вие се държите оскърбително и аз отказвам да ви обслужвам.
Мъжът купувач отначало замря от неочаквания поврат на събитията, после се обърна към увеличаващата се група зяпачи и се разрази в още по оскърбителни изрази:
— Вижте я тази невзрачна малоумница. Като се омъжиш, мъжът ти и нещо по силно ще ти каже ако в кухнята като варена кокошка се движиш.
— А аз и на мъжа си няма да позволя да ме оскърбява, — отговори девойката
— Че коя си ти бе? Гарга наперена — още по-силно и раздразнено възкликна пияния мъж, — на мъжа си нямало да позволи. Да не би да се жениш за английски лорд?
— Може и за лорд да е, това си е моя работа — кратко отвърна девойката и се обърна.
Ситуацията се нажежаваше. Никоя от страните не искаше да отстъпи. Развръзката се очакваше от порядъчно увеличила се тълпа хора — постоянните посетители на малкия пазар. Събралите се започнаха да подвикват подигравателни реплики по повод намерението на продавачката да се омъжи за английски лорд.
От съседната сергия се доближи и застана до своята приятелка друга една девойка. Застана мълчаливо и толкова.
Те стояха в мълчание — две млади момичета, очевидно съвсем неотдавна завършили училище, — стояха пред събралите се хора, които обсъждаха дързостта на поведението и надменността им.
Най-вече се пускаха шеги по повод невъзможното желание за женитба с английски лорд, оценяваха се външните им данни и възможности.
Ситуацията разреши един младеж — собственика на търговските сергии на пазара. Когато той приближи първо поиска със строг тон девойката да продаде цигари на купувача, но като получи отказ, бързо намери изход добър за всички. Той извади пари от джоба си и каза обръщайки се към момичето продавачка.:
— Уважаема, бъдете добра и ми продайте моля ви, два пакета цигари „Прима“ ако това не ви затруднява.
— Моля, — отговори момичето като подаде цигарите.
Младежът даде цигарите на мъжа купувач и конфликтът приключи, тълпата се разпръсна. Но тази история имаше продължение, доста неочаквано.
Когато отивах на пазара за покупки аз вече всеки път неволно обръщах внимание на двете млади продавачки. Те работеха така сръчно както и техните по-възрастни колеги, но в същото време значително се отличаваха от тях. Стройни, скромно, но акуратно облечени, без излишна козметика на лицата, а и движенията им бяха много по-елегантни от другите. Момичетата работеха на пазара почти година и изведнъж едновременно изчезнаха.
След още половин година, през лятото, на същия онзи пазар, аз обърнах внимание на вървящата покрай сергиите с плодове елегантна млада жена. Тя се отличаваше от останалите и с гордата си осанка, и с модното, скъпо облекло. След ефектната жена вървеше солиден мъж с кошница пълна с различни плодове.
Аз разпознах в тази млада жена, привличаща възторжените мъжки погледи и явно завистливите женски, приятелката на продавачката на цигари.
Приближих се и обясних на младата двойка, по-скоро на подозрителния спътник на госпожата, причината за моето любопитство. Младата жена накрая ме позна. Седнахме в едно кафене на открито, и Наташа, както се нарича, разказа за събитията, станали през последните година и половина.
— В онзи ден когато пред много от постоянните посетители Катя се скара с купувача, ние решихме да напуснем, за да не ни се смеят. Помните ли, че тогава Катя каза, че ще се омъжи за английски лорд. И хората се смяха на това. Значи, ще се смеят и занапред и с пръст ще ни сочат — решихме ние.
Само че не можахме да си намерим работа на друго място. Тогава тъкмо бяхме завършили училище, а в института не можахме да постъпим. Вярно, че аз не бях сред най-добрите, но Катя беше почти отличничка. И изпитите взе с високи оценки, но не успя да влезе. Безплатните места в института бяха съкратени, а да плаща за обучение тя нямаше възможност: майка й не печелеше много, а баща няма. Ето как се уредихме като продавачки на пазара, а на други места не ни вземаха.
Ние работехме и се готвехме да кандидатстваме пак в института следващата година. Но едва седмица след случая на пазара Катя внезапно ми каза: „Аз трябва да се подготвя да стана достойна жена на английски лорд. Искаш ли заедно да се занимаваме?“
Мислех си, че приятелката ми се шегува, но не беше така. Катя и в училище беше такава.
В библиотеката беше намерила програма от института за благородни девици, адаптира я за съвременните условия. И започнахме ние да се занимаваме по Катината програма като ненормални.
Занимавахме се с танци, аеробика, изучавахме историята на Англия, езика, правилата на доброто поведение и маниерите. Гледахме политическите дискусии по телевизията за да можем да поддържаме разговор с умни хора. Дори на работа, зад сергията ние се стараехме да се държим като на светски срещи за да бъдат маниерите ни естествени.
Получавахме заплата, но не я харчехме за себе си. Дори козметика не си купувахме — събирахме. Събирахме пари, за да си ушием прилични дрехи и да отидем в Англия като туристи.
Катя каза, че английски лордове не идват на малкия владимировски пазар. Значи, ние трябва да отидем в Англия. Тогава шансовете значително ще нараснат.
Отидохме ние в Англия с туристическа група. Двете седмици бързо отлетяха. Разбира се, както и сам се досещате, английски лордове не ни посрещнаха и не ни съпровождаха. А и аз самата не разчитах на нищо, всичко правех с Катя за компания. А тя се надяваше. Тя е упорита. Все се вглеждаше в лицата на англичаните, търсеше онзи, който й е съден. Дори ходихме два пъти в клуб за танци, но никой дори веднъж не ни покани да танцуваме.
В деня на отпътуването вече вървяхме от хотела към автобуса, който щеше да ни откара на летището. А Катя все се надяваше и все се оглеждаше наоколо. На стъпалата се спряхме, Катя изведнъж остави чантата си, погледна настрани и каза: „Ето го идва.“
Гледам аз: по тротоара към входа на хотела върви млад човек, мисли си за нещо свое и дори не поглежда към нас. Когато се изравни с нас, дори и не забеляза Катя и отмина.
И внезапно Катя — ама как можа да го направи — високо го извика.
Младежът се обърна към нас. Катя бавно, но решително се доближи до него и му каза на английски: „Казвам се Катя. Аз съм от Русия. Сега заминавам на летището с този автобус и с моята група. Дойдох при вас… почувствах, че мога да ви стана много добра жена. Аз още не ви обичам, но ще мога да ви обикна, и вие ще ме обикнете. Ще имаме добри деца. Момче и момиче. Ще бъдем щастливи. А сега, ако искате можете да ме изпратите до летището“.
Младият англичанин гледаше Катя много сериозно и нищо не отговаряше, изглежда се беше шашнал от изненада. После каза, че има сериозна делова среща, пожела щастлив път и си отиде.
По целия път към летището Катя мълчаливо гледаше през прозореца, не си казахме нито дума. И на мен, и на Катя, ни беше някак неудобно пред туристите, които видяха тази сцена. Направо с кожата си чувствах, как се присмиват хората на Катя, как я осъждат.
А когато пристигнахме на летището слизащата по стълбите на автобуса Катя я посрещна с огромен букет цветя същия онзи млад англичанин.
Тя пусна чантата си на асфалта, не — тя направо хвърли чантата си, не взе букета, а се притисна до гърдите му и заплака.
Той изтърва букета, цветята се разпиляха. Ние с групата събирахме цветята, а те стояха. Англичанинът милваше косите на Катя. И сякаш нямаше никого наоколо бързо й говореше, какъв глупак е, как едва не е изпуснал съдбата си, а че ако не беше успял, би страдал после цял живот, и все благодареше на Катя, че го е намерила.
Самолетът забави излитането си. Няма да ви разказвам как, но аз го задържах.
Нейният англичанин се оказа потомък от семейство на английски дипломати и самият той се готвеше за работа в някакво посолство.
Когато се върнахме в Русия, той звънеше на Катя всеки ден. Те дълго разговаряха. Сега Катя е в Англия, бременна е. Мисля, че те истински се обичат. А пък аз повярвах в любовта от пръв поглед.
Наташа, която ми разказа тази удивителна история, се усмихна на седящия до масата свой спътник. Попитах ги отдавна ли се познават. Младежът отговори:
— Ами че аз бях в онази същата туристическа група. Когато англичанинът разпиля цветята, Наташа започна да ги събира, а аз и помагах. А сега нося кошницата с плодове след нея. Къде ще се мерим ние с английските лордове!
Наташа положи нежно ръка на рамото на своя спътник и с усмивка каза:
— Не могат да се мерят те с вас — руските мъже.
После щастливата девойка се обърна към мен и каза:
— Ние с Андрей се оженихме преди един месец, сега сме дошли да навестим моите родители.
* * *
Като узнаят историята на тези две момичета мнозина ще помислят: провървяло им е, или пък — необичайната ситуация. Но аз се наемам да твърдя, че в дадения случай ситуацията е била абсолютно стандартна и закономерна. И дори повече, аз твърдя, че ако повторят последователността на действията на Катя и Наташа, и други момичета биха могли да прогнозират за себе си изхода от подобна ситуация. Различията, разбира се са възможни в имената и характерите на избраниците, както срока на изпълнение на замисленото, но това, че подобна ситуация би се случила и с други е предопределено. От кого? От самите девойки, от техния начин на мислене и последвалите го последователни действия.
Съдете сами. При Катя се е появила мечта или цел, — да се омъжи за англичанин. Не е важно под чие въздействие тя е започнала да мечтае за това. Най-вероятно и е била неприятна атмосферата на пазара, пияните купувачи, грубостта, а може и присмеха на скандалния купувач.
И така, мечтата се е появила. Е и? Малко ли девойки мечтаят за принца в бял „Мерцедес“, а се женят в края на краищата за обикновени неудачници. На повечето от тях мечтите им не се сбъдват.
Съгласен съм, разбира се, че не се сбъдват, но само защото техните действия или по-скоро бездействие по отношение на мечтата приличат на анекдотичната ситуация с лотарийния билет. Когато човек мечтае за печалба и дори Бог моли за помощ, а не извършва дори елементарно действие — да си купи поне един лотариен билет.
Девойките са започнали да действат и се е изградила определена последователност: мечта-мисъл-действие. Ако се опитате да изхвърлите от верижката дори и един елемент съдбата на момичетата би се оказала съвсем различна. 

Публикувано от

Приказка за едноокото Щастие

В някое царство, а може би в нашето господарство живяла една жена и и се родило детенце. Кръстила го, поблагодарила на Бога, че детето излязло  едно такова румено като ябълка, ласкаво като теленце и разумно като най-мъдрия човек в селото. Обикнала го майката повече от себе си, гушкала го ден и нощ, жалела го с цялото си сърце и не се отделяла на педя от него. Но детето поотраснало и взела да го пуска в полето да поиграе, в гората да се разходи. И един ден то изчезнало, така и не се прибрало у дома.
"Дали мечка не го е изяла или таласъм да го е отвлякъл?" - помислила си майката.
Тази жена се наричала Щастие и била сътворена съвсем по човешки. Само очите и не били две, а едно и то не на лицето, а на върха на главата. И гърбът и не се огъвал. Затова виждала само нагоре, а с ръце хващала опипом каквото и попадне.
Тръгнало едноокото Щастие да дири загубеното си детенце. Нищо пред себе си не вижда, само по гласовете и детската миризма може горе-долу да се ориентира, но колко е това, повече или по-малко у всички деца си приличат. Лута се из тълпите и хване което и попадне - било то глупаво, било то грозно - прегърне го нежно и почне полека да повдига нагоре, да види с единственото си око то ли е скъпото и детенце. Издига го над главата си и го поглежда - не, не е то! Захвърля го и пак се впуска в търсене. Майчиното сърце не знае умора и отчаяние. Затова и до ден днешен Щастието хваща наслуки който му попадне, издига го небето, а после го захвърля. И така ще е до свършека на света.

руско предание

Публикувано от

Омагьосаният скитник

Деца, ако някой ви каже, че приказките са празни измислици, не
му вярвайте. Всичко в тях си е чиста истина от начало до край и толкоз.
Та нали баба беше видяла с очите си царицата на змиите, а в реките по
нашия край живееше истински воден дух. Аз лично познавам една
русалка, която има очи — звезди. Кучешките русалки, за които ще стане
дума по-късно, също са истински. Нали ви казвам — всичко в
приказките е истина. Сигурно вече сами сте разбрали, че е така. Ако
някой все още не вярва, по-добре да не чете по-нататък.
Имало едно време един скитник. В единия си джоб имал дупка, а в
другия и дупка нямал. Това му било цялото богатство. На всичкото
отгоре бил и ням, посивялата му коса въшлясала и бил толкова жалък,
горкият, че никъде не го приемали да преспи. Най-много някой да му
даде от време на време плесенясал къшей хляб, а скитникът дори едно
„благодаря“ не можел да каже, та само поглеждал странно и чудно
хубаво със светлосините си очи и тръгвал пак нататък. Колкото за
спането — е, намирал човекът къде сено, къде слама, а когато нямал
нищичко за завивка, той гледал да покрие поне очите с набръчканите си
клепачи — и така можело.
Веднъж немият скитник заспал в една изоставена колиба и през
нощта сънувал какви ли не работи — например, че е в рая. Такова нещо
може да се присъни и на най-големия бедняк. Както спял, отнякъде
изникнало едно апашче, което също искало да пренощува в колибата.
Вмъкнало се вътре и напипало скитника в тъмното. „Сигур е някой
колега“, рекло си то и веднага пребъркало джобовете му, за да види
дали в тях няма златни верижки и диамантени пръстени, ограбени от
някого. В единия джоб намерило дупка, а в другия — нищо. Това, деца,
е малко и за най-закъсалия крадец. Тъй че апашчето оставило дупката и
нищото в джобовете на скитника и легнало на отсрещната страна поне
да се наспи.
Легнало апашчето, ама не могло да заспи. Трябва да не му е била
чиста съвестта. Както си лежало, изведнъж в колибата се разляла чудно
хубава светлина, дъхът ти да спре от красота, и в това тайнствено
сияние се появили три бели старици. Апашчето изтръпнало от страх и
така се свило в своето ъгълче, че заприличало на купчинка пепел, на
изсъхнало стръкче трева, на пресечена нула, та никой да не го забележи.
Трите старици се навели над спящия ням скитник и първата казала:
— Колко спокойно спи най-бедният човек в света, сестри!
— Може да е най-бедният — рекла втората, — но ще намери онова
място, където е скрито най-голямото съкровище на света.
— Само че след смъртта си — добавила третата.
Пресечената нула, нашето апашче, наострило уши.
— Да, след като го погребат — потвърдила първата старица.
— Защото тъкмо там, където ще бъде погребан — продължила
втората, — е скрито най-голямото съкровище на земята.
— Така му е съдено — довършила третата.
— Ами къде ще го погребат? — изтървало се апашчето, но веднага
се разкаяло: едва продумало и трите старици орисници изчезнали.
Останала само прекрасната, дивна и малко тъжна светлина, от която чак
дъхът се затаявал, и в тая светла тишина немият скитник спял спокойно.
Апашчето седнало и се замислило: „Така значи му било писано на
тоя дядка — един ден да го погребат там, където е заровено най-
голямото съкровище на света. Като го гледам каква е вейка, едва ли ще
остане да векува на тоя свят. Човек да не съм, ако го изтърва от очите
си! Ще вървя след него и щом умре, ще почакам да го погребат, за да
разкопая гроба и да намеря съкровището. Тюх да му се не види, колко
съм бил досетлив! И с тоя ум съм тръгнал да крада! Язък! Такава умна
глава като моята заслужава и по-добра съдба! Като намеря
съкровището, ще си купя автомобил и кожух, и златни пръстени, и само
да ми се изпречи някой крадец… ще види той! Какво искаш, бе тарикат,
убиец, никаквец, апаш? Ще крадеш пръстени, а?! Марш на бесилката!!!
Ще го довърша и окото ми няма да мигне, само веднъж да умре дядката,
че да намеря мястото, където ще го погребат!“
Едва се зазорило и немият скитник изтрил съня от сините си очи, и
крадливото човече започнало да му досажда: че кой си ти, че накъде
отиваш и тям подобни. Немият скитник, то се знае, не отговорил нищо и
само го гледал чудно хубаво със сините си очи.
— Кво мълчиш като пукал? — развикало се апашчето. — Отсега
нататък все по петите ти ще ходя, така да знаеш! Хич не се и опитвай да
офейкаш, защото така ще те напердаша, че прах ще се вдигне! Ясно ли
е? Хайде сега тръгвай по света!
Ходел скитникът от село на село, а апашчето — на една крачка
след него, че да не го загуби. Ходел скитникът от врата на врата. Някъде
го изпращали с парче хляб, другаде — с лоша дума. Апашчето му
оставяло лошата дума, а хляба вземало и го изяждало само. Случвало се
апашчето да открадне пиле или заек — опече ги на огъня и няма да даде
на скитника дори костите да огложде. „Дано пукне от глад, мислело си
то, че по-бързо да намеря съкровището.“ Ала немият старец не ще да
мре и не ще. Ходи ли, ходи от село в село, а апашчето — все по следите
му, и така обиколили, кажи-речи, целия свят.
Веднъж вървели през голяма черна гора и се било стъмнило вече, а
било и студено. В полунощ стигнали до една усамотена кръчма в гората.
Скитникът почукал на вратата и му отворил кръчмарят Ира, а тоя Ира
бил стар разбойник. Дядото го помолил с движения на ръце да го остави
да преспи някъде — на тавана или в обора, но Ира го наругал и тръшнал
вратата под носа му. Поогледал се дядото и видял кучешка колиба, а в
нея — грамаден пес, свирепо овчарско куче с кървясали очи. Старецът
никак не се уплашил и се затътрил към него. Злото овчарско куче
станало, позавъртяло опашката си и пуснало дядото в своята топла
колибка. Като видяло това, апашчето си казало: „Че то и аз да легна
там“, и се засилило към колибката. Но овчарското куче изскочило,
озъбило се и започнало така страшно да ръмжи, сякаш нещо в гърдите
му щяло а-а да се скъса. А достатъчно било да се скъса, кучето така
щяло да го захапе, че нямало да има отърване. Апашчето отхвръкнало
чак до вратата на кръчмата и заблъскало по нея. Разбойникът Ира
отворил и попитал с грозен глас какво иска, по дяволите, в тоя
среднощен час.
— Моля ти се, ккръчмарю, ппусни ме вътре! — изплакало
апашчето, като се запъвало на всяка дума. — Кучето ще ме разкъса!
— Може, ама ще трябва да платиш! — извикал Ира.
— Ще си платя — отвърнало апашчето, — ще платя веднага, щом
изкопая съкровището.
Ира само това и чакал — пипнал го за яката и хайде, казвай, кучи
сине, какво е това съкровище и къде е скрито то! Ще не ще, апашчето
трябвало да разправи как видяло трите орисници и как те предсказали,
че на мястото, където бъде погребан немият скитник, ще се намери най-
голямото съкровище на света. Ира, то се знае, зяпнал от учудване, по
пет пъти питал и разпитвал за всяко нещо, после заключил апашчето в
зимника, запретнал си ръкавите, плюл си на ръцете и се замислил
дълбоко. „Ще тръгна след скитника, казал си той, а като умре, ще видя
къде ще го погребат и ще почна да копая на това място. Като изкопая
съкровището, ще си купя замък и ще напълня една от стаите с жълтици.
А ако ме нападнат разбойници, ще ги направя на кайма!“ До сутринта
обмислил всичко. На заранта си отрязал петдесет кила сланина, пъхнал
я в един чувал и зачакал скитникът да се събуди, че да тръгне след него.
Дядото се събудил, погалил овчарското куче, измил си очите и пак
тръгнал на път. Разбойникът Ира — след него.
През това време апашчето стояло заключено в мазето. Като взело
да се разсъмва, то се уплашило да не изтърве скитника, започнало да
тънее и изтънявало все повече и повече, докато станало като конски
косъм и се промъкнало през ключалката навън. Какво да види —
старецът потегля на път, а Ира — подир него. Затичало се апашчето да
ги настигне, но Ира измъкнал от пояса си страшен касапски нож и го
заплашил:
— Хей, я тръгни по друг път, че ще ти отрежа главата хърт-хърт и
окото ми няма да трепне!
Апашчето се уплашило, изостанало назад и се замислило какво да
направи, за да си отмъсти и Ира да не му открадне дядото.
Ходел старецът от село в село и молел за къшей хляб. Разбойникът
Ира — по следите му. Кървясалите му очи — все в него. Дошло пладне,
а старецът не си бил изпросил още нито коричка хляб. Седнал край пътя
и затреперал като сух лист. Седнал и Ира, извадил сланината от чувала,
отрязал си десет кила и ги излапал като нищо на едно ядене, а на дядото
не дал дори кожата. Пак тръгнал старецът и вървял чак до вечерта, но не
се намерил човек „добър ден“ да му каже, поне едно прораснало
картофче да му даде. Когато настъпила нощта, той легнал под един
навес, затворил сините си очи и заспал. Ира седнал на прага, отрязал си
още десет кила сланина и взел да я дъвче. „Какво съм хукнал подире му
като луд, рекъл си той по едно време, я да го заколя аз и да го погреба!
Нали където и да го погреба, там ще бъде съкровището.“ Извадил ножа,
плюл върху него и започнал да го точи със стоманен брус. След малко
опитал острието на нокътя си, пак плюл и пак продължил да го точи,
докато по челото му избила пот. После отново го опитал на нокътя си и
пак продължил да го точи.
През това време апашчето стигнало до най-близкото село и за да
си отмъсти на Ира, разказало на всички, че намерило омагьосания
скитник и че там, където щели да го погребат, имало съкровище и че
разбойникът Ира тръгнал по петите на дядото, за да заграби имането
сам. Щом селяните чули това, всеки от тях си казал наум, че и той ще
тръгне да търси съкровището. Всеки взел по един чувал, бутнал в него
по един самун хляб и по един солен свински бут, грабнал мотика или
лопата и се втурнал да гони дядото.
И тъй, Ира точел ножа си, за да заколи немия скитник. Щом плюл
за трети път върху острието и за трети път започнал да го точи, та чак се
разхвърчали искри, повдигнал глава и какво да види — тъмнината
наоколо била осеяна с нажежени въгленчета, с много въгленчета. Това
били алчните, пламтящи очи на тези, които дошли да търсят
съкровището. „А, тая няма да я бъде, рекъл си Ира. Аз ще се мъча да го
убивам и погребвам, а те ще вземат след това да ме натирят и да
изкопаят съкровището сами. Дума да не става!“
После, ни лук ял, ни лук мирисал, довършил точенето и си отрязал
още едно парче сланина. Дядото тихо спял. Но никой от тези, които го
следели, не можел да заспи от страх да не би някой друг да го напъха в
чувала си и да го погребе някъде скришно. Тъй си и седели около
навеса, с настръхнали мустаци, а кървясалите им очи святкали в
тъмнината.
Сутринта старецът се събудил и никак не се учудил, като видял
толкова много хора. Умил си очите с роса и тръгнал по-нататък.
Тълпата поела след него и всички се блъскали един друг, за да бъдат
колкото може по-близо до него. До обед старецът не могъл да изпроси
нито коричка хляб. Седнал на един камък и се разтреперал като
стебълце, брулено от вятъра. Всички насядали около него, извадили кой
каквото носел и започнали да ядат. На него никой не дал нито трохичка.
През нощта, когато старецът легнал да спи, всички насядали пак като
вълци около него, пламтящите им очи светели в тъмното и се следели
един друг, и скърцали със зъби, сякаш искали да се изпохапят. Тихо-
тихичко като дете, спял сред тях дядото.
Така било и на другия ден, и на третия, и на четвъртия и тъй
нататък, само че хората ставали все повече и повече и всички ламтели за
съкровището и чакали да умре немият старец. Всички се мразели
помежду си и били готови да се изпотрепят, ала никой не искал да
изостане назад, всеки се страхувал да не закъснее. Така че само се
гледали на кръв и съскали, и тракали със зъби. Между тях имало бедни
просяци, които искали да забогатеят, крадци и разбойници, но също и
заможни хора, които искали да станат още по-богати. Те следвали
стареца с каруци и каляски, за да могат веднага да откарат съкровището
у дома си. Най-богатите пък си останали в къщи и изпратили подир
дядото наети стражи и детективи. Най-големите детективи се движели
след стареца с автомобили, и всеки от тях искал да присъствува на
неговата смърт и на погребението му. Дългата върволица наброявала
много хиляди души, а начело все вървял прегърбеният ням дядо с
кривата тояжка и сините очи. Когато се задавало това странно шествие,
всички врати и порти се затваряли и никой вече не давал на стареца
парченце хляб. От ден на ден той ставал все по-дребничък и по-
съсухрен. Само очите му все повече и повече се синеели, сякаш през тях
надничало самото небе.
Щом старецът седнел, винаги всички се настанявали около него и
започвали да ядат, а на него нищо не давали. „Ами, ще го хрантутим на
всичкото отгоре, мислели си те. Досега колко пъти да е умрял, че и да
сме го погребали!“ Но старият скитник не умирал, макар че бил само
кожа и кости. Нощем, когато спял, около него светели с червени и
зелени пламъчета хиляди зли очи.
Веднъж дядото легнал да спи в една купа сено сред широкото
поле. Наоколо му насядали хиляди хора да го следят. Неразпрегнатите
коне рият с копита, автомобилите бръмчат, хората не се помръдват и
скърцат със зъби един срещу друг. Тогава най-силните от тях се
наговорили да убият стареца през нощта и да го нарежат на късчета.
След това всеки да вземе по едно късче от тялото му и да го погребе
някъде, за да намери на това място съкровището. Взели ножовете и се
запътили към дядото.
В този миг от звездното небе се спуснал огнен вестител и целунал
стареца със смъртоносна целувка. Купата слама пламнала и пламъкът,
който стигнал до небето, озарил хиляди бледи лица, бледи от ужас и
алчност. Докато се опомнят, купата изгоряла до последната сламка и от
пепелището се издигнал огромен стълб пепел и пепелта влетяла в очите
на всички, които били там. Това бил прахът на мъртвия старец.
Лютяло нетърпимо и очите, в които попаднела дори само една
прашинка от тази пепел, ослепявали за дълго. Ала болката малко по
малко преминала и слепотата отплувала със сълзите и тогава изчезнали
червените и зелените пламъчета в очите на хората и те се заоглеждали
смаяно. Неочаквано видели алчността и користолюбието, които допреди
малко ги тласкали по пътя към съкровището, и всички толкова се
засрамили, че им идело вдън земя да потънат. Тогава всеки от тях
прочел в очите на другия срам и желание да стане по-добър.
Надникнали взаимно в сърцата си, където се пробуждали състраданието
и кротостта. И станало така, че изведнъж престанали да гледат един на
друг като врагове и видели в себе си човека. Това било съвсем ново и
необикновено за тях и те веднага разбрали, че очите им са омагьосани
от праха на немия старец. Изведнъж забелязали красивите звезди на
небето, по-прекрасни от всяко злато, и започнали да виждат доброто в
човешките души, а лошото, което имало в тях, възбуждало само
съжалението им, не възбуждало никаква злоба. Така те наистина
намерили най-голямото съкровище там, където бил погребан скитникът.
Намерили го в собствените си очи, в добротата на своя поглед.
Оттогава минало много време и всички те се пръснали по света, но
очите им са все още ласкави и омагьосани и с тях все още могат да
откриват всичко, което е добро и хубаво в живота. Случи ли се да
срещнете такъв човек, достатъчно е само да ви погледне и на вас ви се
струва, че ви е казал нещо много, много хубаво.

Карел Чапек, "Девет приказки и две в повече"

Публикувано от

Панталоните на дявола

Живял някога един благороден и богат господин. Когато почуствал, че дните му са преброени, повикал единствения си син и му завещал да пази семейното богатство, а да не го разпилява. Скоро след това старият господин си заминал от този свят, а синът му Сандрино успял да пропилее семейната хазна за една година. Но това не го обезпокоило особено. "Аз имам красива външност, - рекъл си той, - няма да е трудно с нея да си намеря лека работа." И наистина, кралят го назначил за камерхер без всякакъв проблем. Но изникнало друго затруднение - в него се влюбила кралицата и Сандрино трябвал да бяга, ако иска да спаси главата си. Отишъл в друго кралство и постъпил на служба в двореца, но там станал обект на топлите чувства на принцесата. Сандрино бягал от кралство на кралство и все не намирал мира от жените заради красивата си външност, която от благо се превърнала за него в ужасен товар. И той решил да продаде душата си на дявола, който в замяна да го отърве от красивата му външност. Дяволът, разбира се, веднага се явил - той никога не изпуска сделка. 
– Какво искаш в замяна на душата си, младежо? – попитал той.
– Искам да имам пари и да живея безгрижно – отвърнал Сандрино.
Дяволът дал на момчето за срок от седем години панталони, в чиито джобове винаги има пари. Заръчал му повече да не се стриже, да не се бръсне, да не се мие и да не си реже ноктите. 
Сандрино изпълнил заръките на дявола. И не е чудно, че за по-малко от година заприличал на истинско чудовище, макар да живеел охолно. Всички наоколо започнали да го смятат за урод.
Минали няколко години и кралството било нападнато от съседен владетел, а кралят нямал пари за отбрана. В тази крайна нужда той решил да се обърне за помощ към богатия и уродлив Сандрино. Сандрино охолно се съгласил да помогне на своя крал, но в замяна поискал една от дъщерите му за жена. Двете големи дъщери на краля решително отказали да вземат такова чудовище за съпруг за нищо на света. Само най-малката, като погледнала портрета му, казала:
– Но вижте колко добри са очите му, може би просто вода и сапун може да оправи всичко останало поне малко.
И тя се съгласила да го вземе за съпруг.
В деня на сватбата изтичал обета на младоженеца пред дявола и той се появил на сватбения пир в предишния си вид, който съкрушавал женските сърца. Двете сестри на младоженката били потресени и получили такъв пристъп на злоба, че решили да идат при дявола, за да не гледат щастието на сестра си. Дяволът бил много доволен и оставил чистата душа на Сандрино в ръцете на младата му жена - в замяна бил получил две други.

италианска приказка

Публикувано от

Честит Йордановден!


Публикувано от

Срещу Водици

След вечерята бяхме наклякали около огнището, топлехме се и приказвахме. Стринка дигаше софрата, разтребваше, шеташе. Чичо от вън донесе цепеници и ги наслага в огъня.
-        Ама   студ   е!    -    рече   той,    като   седна   на одърчето.
-        На показ е - добави стринка, която, свършила работата   си,  се   нареди   също   до   нас   на   трикрако столче.  - Ако замръзне утре китката   на свещеника, годината ще бъде берекетлия.
-        Караконджовците ще си отидат ли вече, майко?- запита Липо.
-        Тая вечер се свършват мръсните дни. Като се осветят   водите,
караконджковците   ще   се   пропъдят през девет планини и през девет морета.
-        Пацо казва, че нямало караконджовци - прекъсна я Липо.
-        Няма ли? - сопна се Стоян. - Защо не смееше да излезе навън?
-        На,  сега ще ида да донеса вода от чучура! -отвърна Пацо, като се дигна да стане.
-        Я   си   стой!  Не   ща   ти отмяната   сега -  каза стринка. - Ами вземи утре лемежа и като се освети водата, да го изкъпеш в реката, та да родят нивите повече. Па вие - обърна се тя към нас, малките, - ще идете също да се измиете на реката, та да сте цяла
година бели и червени.
-        Хайде,  лягайте   си   -  подхвана   чичо,  -  то   за приказките няма край.
-        Нека видим как тая нощ ще се отвори небето- замоли Стоян.
-        Мамо, истина ли се отваря небето? - запита Липо.
-        Тъй   казват,  чедо,  тъй   и   аз   вярвам.  Който   е честит да види как се отваря небето, то всичко, що поиска в това време,  Господ му го дава.  Някога един човек не спал цялата   тая   нощ и   видял в уреченото време как за миг се отворило небето.  Но богато да изкаже   желанието   си,  той   се   объркал.  Той   си   бил
намислил да каже:  „Дай ми,  Боже,  ишник жълтици." Но слисал се и рекъл:  „Дай ми,  Боже, шиник глава!" И Бог му   изпълнил желанието   -  на   тоя   човек   главата   му станала голяма като шиник...
Колкото и смешен да беше краят на тази приказка, ние не се смяхме както друг път - някакъв тайнствен страх ни облада пред чудото, което можеше да се сътвори тая нощ.
И чичо, и стринка най-после ни заставиха да се приберем в одаята. Прекръстихме се, натъркаляхме се на дългия одър, завихме се с голямата и тежка черга и се разприказвахме пак. Но когато се прибра при нас стринка и ни сгълча, сгушихме се мълчешката. Вероятно тя беше много уморена, защото скоро след като си легна и захърка. Аз бях буден, но не се помръдвах -правех се на заспал. Дълго време усещах, че не са заспали и Липо, и Стоян, които лежаха до мене.
Кандилото в къта мъждукаше трепетливо, от-хвърляше сянка по дъсчения таван и изпълваше стаята с тайнственост.
Срещу очите ми беше прозорецът. Вън беше нощ, зловещо мълчалива и мрачна. От време на време се чуваше как пукаше покривът от студ, сякаш някой дебнеше. Как можех да заспя? Бях под внушението на приказката за чудото, което тая нощ се върши. Какви не желания се пробуждаха в душата ми, увличаха ме в странен мир. Само да се отвореше небето, да светнеше, а аз вярвах, че ще успея да изкажа своето желание.Пари? Не, аз нямаше да искам като оня човек някога шиник жълтици. Защо ми са пари? Ще почнат да ми завиждат и близки, и чужди, ще бъда подозрителен към всекиго, ще трябва да се пазя. Не, богатството не е щастие.
Да станех цар? Ще бъда силен, всеки ще ми се покорява; каквото искам, ще го имам. Но ще бъдат ли доволни поданиците ми, ще облекча ли техните страдания? Властта не е щастие.
Веднъж видях един странник, попаднал кой знае от коя земя. Той имаше една малка, но чудна свирка, която издаваше небесни звукове. Когато той свиреше, аз усещах, че някакви крила ме подемаха и на душата ми беше леко и светло. Да имах ей такава свирка, па да тръгнех по света да свиря и да услаждам людските души с най-чистата радост!
И захласнат, аз наистина чувах в себе си странните звукове на тая вълшебна свирка, те ме люлееха в някакво блаженство.
Кой знае кога съм заспал, но съм спал сладко, дълбоко и силно, защото когато отворих очи, зимното слънце беше проникнало през прозореца и чувах гласа на свещеника, който идеше да ръси вкъщи. Великото водосвещение беше извършено.


Публикувано от

Св. Силвестър

Да са ни живи и здрави Силветата! :)
Все си мислех, че съм писала за тоя светец, но не откривам да съм.

Преданието разказва как св. Силвестър надвил злия магьосник Замврий. Магьосникът убил един вол, шепнейки в ухото му името на своя бог.
"Никой не може да отнема и да дава живот освен Бог", рекъл му св. Силвестър и се обзаложил да съживят убитото животно. Колкото и да се опитвал магьосникът, каквито и имена да нашепвал, нищо не помогнало. Когато св. Силвестър призовал Бог, животното отворило очи и оживяло. Оттогава св. Силвестър се смята за покровител на животните и особено на воловете. Народът ни празнува в чест на едрия впрегатен добитък - вол, кон, бивол, магаре.

Лилия Старева, "Български светци и празници"

Много интересна е и народната традиция за този ден, можете да прочетете в Уикипедия.

Публикувано от

Честита Нова Година!


Публикувано от