Притчите

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.

- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.

- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...

- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!

Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.

Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:

- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.

Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.

Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:

- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.

Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).

В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни.

В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици:

- В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан.

Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости.

Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече :

- Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко.

Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай.

Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея.

Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици?

В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците.

Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят.

Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана:

- А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз?

- Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим?

- От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите.

- Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран!

И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха:

- То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани.

- Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай?

- Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте.

А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля.

През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията.

Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече:

- Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила!

И пришъпна на ухото му:

- В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне.

Силите го напускаха.

Той направи последно усилие и каза на Геркиняна:

- Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Николай Райнов

:) Не, не съм се побъркала, знам коя дата е. Коментирахме във Фейскбук наличието и засилването на такова потребителско търсене. Приятелките отговориха "давай" на моите колебания и аз "давам". :)

Там дето слънцето изгрява, имаше в онова време големи звездогадателски храмове - седмокатни кули, в които по цели нощи стоеха влъхви, та следяха пътя на звездите и разгатваха що има да се случи с народите и племената, разпръснати по лицето на земята. Те знаеха, че звездите знаят повече от тях. Знаеха, че всичко, що се случва на земята едно по едно, в света на звездите си постоянно стои едно до друго - и че звездната мъдрост го показва на ония люде, които могат да четат светлите й писмена.

И ето - една нощ всички забелязаха на небето нова звезда, - голяма, ярка, искряща - и блясъкът й затъмняваше блясъка на вси останали.

Тя бе червена като вино и едра като слънце.

И замислиха се всички звездобройци какво ли ще да предрича звездата. Разтвориха стари книги от пергамент с подвързия от ковано отколешно сребро и мед, разгънаха страници от загадки, изписани със знакове на древни маги - и мъчеха се да налучат името на родилия се под знака на новата звезда.

Но - всичко бе напразно.

Звездата не бе виждана от никого други път - и никой не бе писал за нея, та мъдростта на магите я не познаваше.

Само един Балтазар, най-млад от магите-звездобройци, разкри папирусна книжка, пренесена от земя, потънала отколе под морето - малка книжка, изписана с чудновати писмена, които се извиваха като съскащи змии.

И разтълми Балтазар загадките на писмото - и разкри тайната на звездата.

И сбра магите.

И каза им:

"Слънцето ражда Своя сетен Син - Милосърдие ще бъде Неговото име. Той ще бъде велик Вожд. И две хиляди годин ще управлява Той света. И на много народи и племена ще даде светлина Неговото слово. А злите ще се бият в Негово име. Да идем да Му се поклоним!"

И станаха всички, готови за път.

Тръгнаха Талек, Шор и Теомим - маги от Халдея - и взеха злато, ладан и смирна - да му поднесат принос, като на цар.

Поеха път още Сартан, Ариех и Бетула - влъхви от Египет - и понесоха дарове на първожрец: хризолит, касия и алое: защото вярваха, че Новороденият ще бъде най-велик от жреците.

И потеглиха след тях Мознаим, Акраб и Кешед - звездобройци от Персия - и приготвиха сардоникс, кориандър и кинамон, за да поднесат избраните дарове на Тогова, Когото смятаха, че ще бъде най-мъдър и най-дълбок между пророците.

А от Индия потеглиха Геди, Делои и Дагим - брамани-влъхви, които взеха алмази, тигров зъб и кръгла кост от кротал - дарове на всемощен вожд и бранник.

Дванадесетмина бяха те - и всеки носеше своя дар, за да го поднесе Нему - на Непознатия Човек, Чието живелище не знаеше ни един от тях.

…А най-сетне тръгна Балтазар, но дар не смогна да намери, понеже не знаеше какъв дар прилича на Оногова, Чието име е Милосърдие.

И тръгна Балтазар да търси дар за Него.

Когато стигна в далечен град, където продаваха скъпи бисери, Балтазар видя син, че е застанал с нож над майка си - да я убива, защото бе пиян и гняв беше обсебил нетрезвата му десница.

А майката ридаеше - и молеше сина си да не прави безумие.

Но мъжът бе разсвирепял - и в пристъп на ярост замахна бясно с ножа. Случи се, че тъкмо в тоя миг змия се обви около крака му - и се приготви да го ухапе.

А майката, прободена, се хвърли да разплете пепелянката от ногата на своя син. Но снагата й отпадна, тя се люшна настрана - и едва можа да стисне с ръка змията, за да приеме отровата на зъбите й.

От раната на майчината ръка прокапаха три черни капки кръв - и станаха тези капки три тъмнотеменужени аметиста.

И взе ги Балтазар, защото бяха тъкмо дар за Оногова, Чието име е Милосърдие.

И върна се по пътя към Палестина, дето го водеше блясъкът на едрата червена звезда.

Той тръгна да търси Оногова, Комуто носеше дар.

Но когато прекосваше пустинята край Мъртвото Море разбойници избиха мъжете от кервана му, уловиха Балтазара, взеха му скъпите камъни - и го вързаха като роб.

…А по онова време стигнаха магите при Ирода и запитаха го де се е родил младият Цар. И страх голям притисна сърцето на Ирода, като разбра, че друг Цар се е родял в земята му.

И каза им да разпитат първосвещеника и книжниците израилски, та да научат къде се е родил новият Цар.

Разтвореха книжниците и законниците книгите пророчески, та намериха, че в Галилея трябва да се роди Цар, Който ще освободи света от зло, ако людете Го послушат.

И задължи Ирод магите от Изток да му пратят вест, щом Го намерят - че и нему прави чест да поднесе дарове на своя Наследник, щом е такава волята на боговете.

И тръгнаха отново влъхвите към Галилея. А звездата ги водеше.

И стигнаха посреднощ в малка пещера. И видяха Дете, сияйно като слънце. И звезда огряваше лицето Му.

И паднаха пред Него ничком, та Му се поклониха - и поднесоха Му своите дарове.

И разкриха тогава Книгата за Звездните Пътища. И пророчества велики изрекоха за новия Цар.

И казаха:

"Страдание и кръв ще бъде Неговият живот. Ще стигне рано до сливане с Най-високия от Духовете. И по-велик от Него не се е родил още."

И върнаха се към земите си по друг път, защото знаеха съкровената мисъл на Ирода: че мисли да убие Детето, за да запази своя престол.

Но ето - заградиха ги по пътя стражи, пратени от царя - да ги върнат при него. И отведоха ги отново при Ирода.

И рече им гневно царят:

"Изменихте вие на своя обет - и своите думи стъпкахте! Прилича ли ви това? Но - кажете ми, де е Новороденият - и аз ще ви отпусна с мир и скъпи дарове!"

А влъхвите му отговориха:

"Царю! От сила ние се не плашим. Прилича ли на маг уплаха от вериги или нож? Тъмнина не ще отнеме волността на духа. - Къде е младият Цар - от нас не ще узнаеш: ни мъки, ни вериги, ни изтезания с огън и желязо не могат изтръгна от нас това, което не искаме да кажем. Ние не ще издадем родното място на Най-великия!"

Тогава Ирод ги затвори, па каза на пазачите да ги подложат, щом се съмне, на люти мъки. Но когато влязоха на сутринта в тъмницата, тя бе празна.

Защото Бог, възрадван от твърдостта на магите от Изток, ги пренесе на небето.

И всяка вечер светят те - всеки със светлината на своите дарове - върху дванадесетте знака на небесния Зодиак.

И разкриват на всеки мъдър ум тайните на това, що има да стане.

Николай Райнов "Богомилски легенди"