Притчите

Едва притворила клепачи, девойката се потопила във възхитителен сън.

Тя се озовала в огромна градина, пълна с цветя с невиждана красота.

Градината явно не се намирала на земята и ако не била и на небето, то явно някъде между тях. Огромни, красиви пеперуди летели от цвят на цвят. Имало цветни фонтани от рози и лилии и около всеки блещукала дъга, преливаща в ярки цветове на слънцето. Отразената от тях светлина не заслепявала и Лия могла с удоволствие да се полюбува на сиянието им.

Но най-много от всичко я поразил видът на ангелите със сребърни крила и скъпоценни одеяния. Едни носели венци от цветя, други - от звезди, а на челата на трети сияли лъчи от светлина. Последните били най-малко и те, както разбрала Лия, били старшите.

Лицата на ангелите били благи и добри.

Всеки от тях се занимавал със своята работа.

Един ангел орял земята със сребърното си крило и там, където почвата ставала достатъчно рохка, тутакси израствали цветя и други растения. Това бил ангелът на пролетта.

Друг летял по небето, влачейки дълъг шлейф от звезди. Това бил нощен ангел.

Трети пърхал като чучулига и като докоснел изтока с пръст, той мигновено пламвал в розова светлина.

Това бил ангелът на утринната заря.

Четвърти, с печална усмивка, но възхитителна умиротвореност в очите, се спускал в пустотата на мирозданието като в пропаст, носейки кръст в ръце.

Това бил ангелът на смъртта.

Лия се заговорила с един ангел, увенчан с цветен венец.

– Ах, колко прекрасно е тук! Колко величествено! – не спирала да повтаря тя. – Но кажи ми, мило ангелче, кой е онзи, чиито златни коси са пълни с перли? На вид е много сериозен, но явно е и много добър!
– Това е ангелът на сълзите.

– Ангелът на сълзите? Ах, именно той ми трябва!

И като сложила ръце на гърдите си, тя се отправила към ангела с приветлива усмивка на лицето.

– Знам за какво си дошла, - казал и той. – Но уверена ли си, че ще мога да ти помогна? Достатъчно силна ли е вярата ти?

– Вярвам, че ще можеш да ми помогнеш. Ако, разбира се, такава е Божията воля.

– Само вярата разкрива път към Бога. Виждаш ли тези перли, прозрачни като планински кристал? Това са сълзите на мъжете, пролети над загиналите им любими... А тъмните перли са сълзите, пролети от невинно пострадалите от преследване и човешка несправедливост. Розовите перли са сълзите, пролети от хората при вида на чуждите страдания... Виждаш ли тези златни перли? Това са сълзите на разкаянието, най-ценните за Бога. Всички те са събрани от мен по разпореждане на Бога. В деня, когато на всеки ще бъде въздадено според делата му, те ще бъдат положени на везните на вечността, едната чаша на които се нарича СПРАВЕДЛИВОСТ, а другата - СЪСТРАДАНИЕ. 

– О, добър и всеведущ ангел, – проговорила Лия, – ти знаеш защо съм дошла. Ти си ангелът на сълзите. Ти, навярно, си най-добрият от всички. Моля те, направи така, че моят баща, невинен в греховете на своя праотец, да може да плаче! Иначе сърцето му ще се пръсне от неизплаканите сълзи.

– Това е трудна задача, но Господ ще ни помогне.

– Как?

– Трябва да намериш сълза, състояща се от сълзите на разкаянието и сълзите на любовта, изплакани от двама различни човека. Само тя ще ти помогне.

– Но не можеш ли да ми кажеш къде да я търся?

– Моли Бога и той ще те упъти.

Девойката паднала на колене и започнала да се моли.

Едва молитвата завършила и Лия се пробудила. Видението изчезнало.

Сутринта разказала своя сън на въглищаря и го помолила за съвет.

– Връщай се у дома, дете мое, – отвърнал той. – Чакай и се надявай! Ангелите не лъжат.

Лия благодарила на домакина си и след като закусила, се отправила в път.

следва продължение ...

Продължава оттук.

Балдрик помълча и каза:
– Въглищарят, който ни прокле, е жив. Вече е осемдесетгодишен старец. След гибелта на жена си и детето се скри в планината, някъде под Филкенщейн. Много отдавна, след като видя какви нещастия породи неговото проклятие, той мечтае да го свали. Уви, това не е посилно даже за него ...

Намерих стареца, паднах на колене и го умолявах да ми каже как да придобия сълзите си. Той поклати глава и ми каза: "Знам такова средство, но ми е забранено да ви го разкрия. Само на чистото и невинно сърце е дадено да намери перлата, която може да върне сълзите на този, който ги е загубил."
– Но не е пред вас такова сърце, татенце? – възкликна Лия.

– Да, разбира се, – отвърна граф Балдрик. – Но ще извърши ли Господ чудо заради мен?

– Нима Той не е всесилен?! Татенце, къде е пътят към колибата на въглищаря? Обещавам да ви донеса перлата, която ще върне сълзите ви.

Бащата погледна дъщеря си и каза с въздишка:
– Е, какво, върви, бедно мое дете! Извърши това поклонничество. Както е видно, Господ е избрал теб да ми донесеш помощ и утеха. Най-напред аз вярвам и се надявам на успех!

Графът благослови дъщеря си и тя се отправи в опасно пътешествие.

За да не се удивяват минувачите, че графската дъщеря ходи пеш, тя се преоблече в селски дрехи.

Към края на четвъртия ден се озова пред колибата на въглищаря.

Вече се беше стъмнило, когато момичето почука на вратата. Въглищарят отвори.

Както и разказа баща и, това беше красив, осемдесетгодишен старец, напълно побелял. Усамотението и тъгата бяха положили върху лика му печата на величието.

Въглищарят дълго гледа пътешественицата, преди да я заговори. Той разбираше, че тези фини черти, тази гладка кожа, тези ръчички с розови нокти не може да принадлежат на селянка.

Старецът попита Лия коя е и защо е дошла.

Без да скрива нищо, момичето разказа как е обещало на баща си да иде и да поиска перлата, връщаща сълзите, как баща и повярвал в нея и как се е добрала до колибата.

– Бедното дете! – възкликна старецът. – С трудна работа си се захванало. За нещастие това не зависи единствено от мен, но ще помогна колкото мога.

Въглищарят отвори вградения в стената шкаф, който се оказа пълен със стъкленици. Трябва да ви кажа, мили деца, че старецът се занимаваше с приготвяне на еликсири от различни треви и ги даряваше на тези, от които лекарите вече бяха вдигнали ръце.

От всички стъкленици той избра най-малката, която съдържаше настройка с червен цвят и я подаде на момичето.

– Вземи, дете мое, – каза старецът, – и изпий това преди сън. Това, което сънуваш през нощта, трябва да изпълниш, ако, разбира се, искаш да помогнеш на баща си.

Лия му благодари от все сърце.

– Но къде мога да прекарам нощта? – попита тя с нескрито безпокойство. – В гората е тъмно и пълно с диви зверове, а по пътищата бродят разбойници.

– Ще пренощуваш у дома, дете мое. Тук често нощуват заблудени пътници. Самият аз спя в хамака. Ти можеш да легнеш в стаята на постеля от свежи папрати и мъх.

След като застла в ъгъла постеля за гостенката, той я нагости с вечеря от къшей хляб, чаша мляко и паничка ягоди.

На Лия и се стори, че никога през живота си не е яла нещо по-вкусно.

Преди да си легне, тя изпи съдържанието на стъкленицата и веднага потъна в сън.

Следва продължение ...

"Дядо ми беше жесток човек и през петдесетгодишния си живот не пожали нито един нещастен. Самият той имаше отлично здраве, богатствата му бяха несметни. "Болестта, – казваше той, – е плод на въображението, а нищетата – резултат от безпорядъка." Когато му съобщаваха, че някой е заболял, той отвръщаше, че болния си е навлякъл това или чрез нередовен живот, или чрез неправилно хранене. Така че нито бедняк, нито недъгав предизвикваха жалостта му и не можеха да разчитат на помощ от него.

Даже по-лошо, видът на нещастниците му беше противен, а сълзите го докарваха едва ли не до бяс. Веднъж му казаха, че в околността се е появил вълк. Вече беше разкъсал няколко овце и няколко коня и беше осакатил някой от селяните. Тогава, по-скоро от нежелание да слуша жалби и да гледа пострадали, отколкото от милосърдие, дядо ми реши да прогони от земите си разоряващото чудовище.

Той събра съседите и ловците се отправиха към гората. През нощта на един ловък войник се отдаде да открие леговището на вълка. Обградиха звяра и ловът започна. Вълкът успя да се измъкне от кръга и побягна. След около час бесен бяг реши да се укрие някъде, както често правят тези животни. На пътя му се изпречи колибата на един въглищар.

Пред прага играеше малко момченце.

Разяреният хищник се хвърли върху него.

Намиращата се в колибата жена се хвърли да спасява детето си, но вече беше късно. На виковете и се отзова мъжът и, който работеше наблизо. Той стискаше в ръце брадва и с нея разби главата на вълка.

Тук на своя разпенен жребец се появи дядо ми, разгорещен от гонитбата. Виждайки въглищаря с брадвата в ръце и майката, ридаеща над мъртвото дете, притиснато до гърдите си, той викна:
– Какво ревеш, жено? Сама си си виновна! Ако гледаше по-добре сина си, вълкът нямаше да го нападне! А ти, селянино ... Как посмя да убиеш животното, което преследвам аз!
– Смилете се, господине! – извикаха мъжът и жената в един глас и сълзи се затъркаляха от очите им.

– Кълна се в рогата на дявола! – продължи да крещи дядо ми. – Писна ми да гледам вашите сълзи!

Продължавайки да плаче, нещастната майка протегна към него телцето на мъртвото дете, надявайки се, че тяхното нещастие ще смекчи сърцето на графа. Но се случи нещо съвсем неочаквано. Още по-освирепял моят дядо с все сила удари жената по главата с дръжката на камшика. Жената падна на една страна, а телцето на детето - на другата.

Въглищарят се хвърли към графа, но изведнъж пусна брадвата и протегна към него невъоръжените си ръце:
– Каменно сърце! Ти не можеш да видиш сълзите на родителите, оплакващи загиналото си дете! Добре, в името на Бога те проклинам! Да дойде час, когато ще искаш да заплачеш, но не ще можеш, а изпълнилите сърцето ти сълзи да го разкъсат на части! Махай се! И нека това възмездие за жестокостта ти порази теб и потомството ти до трето коляно!

Дядо не беше впечатлителен човек, но това проклятие го изплаши. Той обърна коня, заби шпори в хълбоците му и препусна надалеч.

Дядо имаше четирима синове.

Най-големият беше комарджия. След като проигра наследството си, той се отправи към Америка, но загина по време на корабокрушение, така и не успял да преплува океана.

Разбирайки за гибелта му, потресеният баща поиска да заплаче, но не можа.

Вторият му син се забърка със заговорници. Заговорът беше разкрит и на всички им отсякоха главите като предатели.

Виждайки сина си да се изкачва на ешафода с обронена глава и мъртво бледо лице, той искаше да заридае, но очите му останаха сухи.

Неговият трети син също беше страстен ловец. Веднъж като преследваше глиган, конят му неочаквано се метна встрани. Той падна, удари си главата в едно дърво и почина на място. Виждайки това, дядо ми скочи от коня, хвърли се към сина си, но улови единствено последния му дъх. Той протегна ръце към небето и възкликна:
– Господи, умолявам те – само една сълза!

Но проклятието продължаваше да е в сила и в този миг сърцето на дядо ми се препълни със сълзи и се пръсна.

Остана жив само четвъртият син - моят баща. Той беше добър и ласкав, но проклятието не подмина и него. Независимо от добротата си, той също не можеше да плаче, колкото и голяма да е мъката му. Почина съвсем млад още докато бях малък.

Сега проклятието на въглищаря застигна и мен, защото той, повтаряйки думите от Светото Писание, каза:"Да бъдеш проклет ти и потомството ти до трето и четвърто коляно!" На мен също не ми е дадено да плача и затова скоро ще умра. 

– Татенце, а не знаете ли начин да свалим това проклятие?
– Има един, но е толкова сложен, че даже не ми се мисли за него.

– Татенце, умолявам ви, кажете го!

Следва продължение ...

В една красива къща, недалеко от град Хамбург, живееше граф Балдрик; той беше богат човек. Много къщи във Франкфурт бяха негово притежание; замъците му бяха навсякъде. Казваха, че владенията на графа са толкова обширни, че и ден не стига, за да излезеш от пределите им.

Граф Балдрик имаше безброй слуги и ловни кучета, но той никога не прибягваше до услугите им. Масата му се огъваше от изобилни ястия, но той често ставаше от нея без да ги докосне.

В избите му отлежаваха най-добрите рейнски, френски и унгарски вина. Те се поднасяха в блестящи сребърни съдове. Но неведнъж той оставяше бокала, едва докоснал устни до него.

Работата беше в това, мили деца, че на този преситен човек не достигаше едно - сълзи. Да, да, сълзи! Защото той съвсем не можеше да плаче!
Нито радост, нито страдание можеха да го накарат да отрони и най-малката сълза.

Баща му умря, но той не заплака. Майка му умря, но той не зарида. Починаха двамата му братя, но той не пророни над гробовете им нито една сълза.

Не можа да заплаче и от радост, когато 10 години след сватбата му най-накрая му се роди дъщеря.

Един ден, когато Лия - така се казваше графската дъщеря - вече беше на 14, тя влезе в кабинета на баща си и го завари да седи в един тъмен ъгъл и горестно да въздиша.

– Какво ви е, татенце? – попита тя. – Изглеждате толкова тъжен ...

– Много ми е тежко, дъще. Почина последният ми брат - чичо Карл.

Лия много обичаше чичо Карл, който всяка Коледа и носеше някой хубав подарък. И затова, чувайки от баща си лошата вест, се обля в горещи сълзи.

– Горкият чичо Карл! – продума тя през сълзи.

– Щастливка ... Може да плаче! – прошепна графът в отговор.

– Изпитвате такава мъка, а не плачете ... Защо, татенце? – попита Лия.

– Уви! – отвърна той. – Сълзите са дар небесен. Блажен е този, който може да плаче, защото със сълзите той излива страданието си. Моята участ е тъжна...

– Но защо?!

– Защото Господ ми взе това, което е дал и най-нищожната твар – сълзите.

– Господ ви ги е взел, Той ще ви ги върне! Аз ще започна така усърдно да се моля, че няма да може да ми откаже!

Но графът само печално поклати глава:
– Съдбата ми е решена – аз трябва да загина от това, че не мога да плача. В мига, когато сърцето ми се препълни със сълзи и очите ми са готови да ги пролеят, ще умра.

Лия падна на колене и протегна ръце към баща си.

– Не, няма да умрете! – възкликна тя. – Трябва да има начин да ви върнем сълзите. Назовете ми го и аз ще ви го осигуря.

Балдрик се поколеба, защото наистина знаеше такова средство, но намирането му не бе по силите на младо момиче. И, без да каже нищо, излезе от стаята.

Той не слезе на вечеря.

Напразно Лия го чака и за закуска. Вместо него се яви слугата и каза на момичето, че Негова Светлост я моли да се качи при него в кабинета.

Както и снощи тя го намери полулегнал в креслото. Лицето му беше бледо като на мъртвец.

– Мило мое дете, – започна той, – сърцето ми вече така прелива от мъка, че ще се пръсне на части. Сълзите бушуват в него като планински поток, готов да скъса бента ... И понеже смъртта ми е близо, те повиках, за да ти кажа, че съм наказан за престъпление, което не съм извършил. Искам да ти разкажа как стана така, че Господ ме лиши от сълзи. Слушай ....