2
коментара
Това се случило в дзен храм в Япония. Една сутрин станало много силно земетресение. Половината храм рухнал. Свещеникът, с претенции на дзен майстор, събрал учениците си и им казал:
- Ето ви възможност да видите качествата на човека на дзен. Имаше земетресение, но в мен нямаше капка страх. Аз останах такъв, все едно нищо не се е случило. Трябва да сте забелязали също, че след земетресението влязох в кухнята и изпих голяма кана с вода. При това ръцете ми не трепнаха.
Един ученик се засмял.
- Защо се смееш? - раздразнил се свещеникът.
- Защото каната не беше с вода, а със соев сос, ваше преподобие - отвърнало момчето.
Ошо
Публикувано от Gloxy-Floxy
Галатея се вгледала в огледалото и страдалчески застенала.
- Какво се е случило? - разтревожил се Пигмалион.
- Имам целулит! - с тон на смъртник съобщила Галатея.
- Дивотии. Ти не можеш да имаш целулит.
- Ах, дивотии! - Галатея рязко се извъртяла към Пигмалион и сложила ръце на кръста. - Значи аз, според теб, говоря дивотии?!
- Не, целулитът е дивотия. Ти нямаш такъв.
- А аз казвам, че имам! Ето, виж!
- За какво да гледам, като и така знам, че нямаш?
- Значи, вече ти е противно и да ме гледаш? - гласът на Галатея затрептял от сподавените ридания ли, от гняв ли.
- Точно обратното - сдържано възразил Пигмалион. - Много е приятно да те гледа човек. Ти си дивно красива.
- Не, уродлива съм! - тропнала с крак Галатея.
- Ти просто си самокритична. А в действителност ... Сама знаеш, че те изваях толкова прекрасна, че сам се влюбих.
- Защото имаш просташки вкус - отрязала го Галатея. - Не ми замазвай очите.
- Но мила ...
- Просто се опитваш да се оправдаеш. Имам целулит и това е твое дело!
- Мила, повярвай ми ...
- Няма да ти повярвам! Вярвам само на очите си! Ето, погледни, резка! Олеле, и още една. И всичко е заради теб, изверг!
Галатея заридала.
- Мила, - опитал се да я успокои Пигмалион - уверявам те, ти си безупречна! Аз ли не знам?
- Ти, ти! Да! О, богове! Защо не ме извая великият Фидий, а някакво никому неизвестно нищожество?
- Хм, знаеш ли ... - започнал Пигмалион, но Галатея с жест му заповядала да млъкне.
- Не се оправдавай, бракотворец такъв! Ето, тука гледай!
- Е?
- Какво "е"? Какво, според теб, е това?
- Крак. По-точно ... глезен.
- Глезен ли е това?! Крак от креват, ето какво е! Кравешко копито! Тлъсто и криво!
- Не се навивай сама. Имаш впечатляващи крака ...
- А гърдите? Къде си виждал такива гърди?
- В мечтите си.
- А талията? Къде ми е талията?
- Ето тук ...
- Долу ръцете! Аз на кого говоря? Долу, не смей! Чуваш ли?
За цяла благословена минута Галатея замлъкнала, Пигмалион и запушил устата с целувка.
- Извинявай, скъпа! - произнесъл разкаяно той, без да разхлабва прегръдката си. - Не бях прав.
- За какво?
- За всичко.
Галатея се замислила.
- Обичаш ли ме?
- Обичам те.
- И аз съм най-прекрасната?
- От всички!
- Единствена и неповторима?
- Да.
Галатея въздъхнала и положила глава на гърдите на Пигмалион.
- Тогава разбий оная мраморна глупачка Хлое, която ваеш в работилницата.
- Но, мила! Това ми е работата! Аз съм скулптор!
- А аз не искам да виждам там никакви голи статуи! Ти си мой и само мой!
- Разбира се, но ...
- Само как я гледаше! Мен никога не гледаш така!
- Но може ли да се сравнява ...
- Значи, ще я разбиеш? Обещаваш?
"Защо ли, наистина, не я извая великият Фидий ...?" - уморено си помислил Пигмалион.
П.Бормор
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Учителят Гуй бил твърд в убежденията си и да бъде преубеден в каквото и да било се явявало трудна работа.
Веднъж учителят Хей дошъл при учителят Гуй.
- Донесох ви подарък, учителю Гуй - казал учителят Хей и му връчил дървени сандали.
- Какво означава това? - попитал учителят Гуй.
- Невъзможно е да спреш дъжда от небето, но можеш да си обуеш сандали, за да не си намокриш краката.
Учителят Гуй приел сандалите като признание за истинността на думите, изречени от учителя Хей.
След няколко дни учителят Гуй отишъл при учителя Хей.
- Аз също ви донесох подарък - и учителят Гуй връчил на учителя Хей воден часовник.
- А какво значи това? - поинтересувал се учителят Хей.
- Даже и най-дългият дъжд все някога ще свърши - отвърнал учителят Гуй. - Трябва само да почакаш.
- Вие така и не сте обули сандалите - поклатил глава учителят Хей.
от "Записките на Бен Исен"
Източник
Публикувано от Gloxy-Floxy
Имало двама приятели. И двамата работели един занаят, но живеели различно. Първият най-напред си гледал кефа, после си покривал задълженията, ако остане (ама надали!). Вторият обратно - първо си гледал задълженията, пък кефа ако остане (ама надали!).
Хубаво, ама някои масрафи на първия не могло дълго време да седят непокрити. Къде идват хора с дебели вратове и искат да те бият, къде с затвор те плашат. Той какво да прави - взимал заеми от кой намери. И те си седели непокрити колкото може. Като стане напечено, вземе от друг да покрие първия. После от трети да покрие втория. И от колегата си взимал. Вземе 50, върне 20, колкото да има очи да иска пак. Понатрупал дълг. Досрамяло го повече да иска. Ама от борча хич! Извъртяла се година, две. А времената били лоши за всички. И приятелят му взел често да изпада в критични ситуации, за всяко нещо пари си трябват. А длъжникът всеки път казвал загрижено:
-Ех, сега да имам тия сто лева, да ти ги върна!
Хубаво нещо е да имаш сто лева - хем дълга си да върнеш, хем на приятел в беда да помогнеш! :D
Публикувано от Gloxy-Floxy
Защото пак някой беше търсил приказка за хляба преди малко, пише на брояча. Аз имам една легенда по-рано, но колкото повече - толкова повече. :)
А това е най-новата ми стара книга, издадена преди да се родя. Имах малко тъжно преживяване с нея. От същата сергия дъщеря ми си купи "Спасителят в ръжта". Има абсолютно същото издание, но не можела да остави "тази книга да стои там самотна"! Като разтворих моята вкъщи, се оказа, че последните няколко листа с приказки не бяха разлепени. И ако нейната е била самотна, какво ли и е било на тази - да е издадена преди близо 50 години и никой да не я прочете ...
узбекска приказка
В стари, прастари и зли времена
хлябът бил нещо незнайно,
хората яли треви за храна,
хляба открили случайно.
Вождът на скитнишко племе веднъж
зърнал високи стебла сред полето -
там с класовете си зрялата ръж
боцкала вожда Ам-гаф по лицето.
Бил той безжалостен, лош и свиреп.
Стъпкал сърдит на ръжта класовете.
-Чакай ти, ще те науча аз теб! -
тъпкал, но зърнал зърна под нозете.
-Стрийте зърната да станат на прах! -
с яд заповядал на своето племе.
Чукало племето с камъни. -Ах! -
бяло брашно се посипва в туй време.
-Гледай го, още ядосва ме то!
Я във вода го веднага хвърлете! -
там се превърнало то на тесто.
-В огъня да изгори го метнете!
И се отдръпнал Ам-гаф настрана,
ядно в гори и долища заскитал.
-Вкусно, другари, чудесна храна! -
късче изпечено някой опитал.
Всички похапнали: -Хубаво, да,
вкусна храна от тестото май става!
Ръж си засели те в първа бразда,
почнали хляб от зърната да правят ...
Асен Босев
Публикувано от Gloxy-Floxy
 |
| Сезанов, Константин и Елена, 1870 |
Любимата ми картинка с Константин и Елена, затова все нея си слагам. :)
А това, с което да почета празника, подбрах най-вече заради красотата на втората молитва. Копирах от този руски сайт, защото е запазен черковнославянския изказ. По-долу и началото осъвременено на български от Православието, но така нито ми е разбираемо, нито ми е черковно.
А за делото им има в поста за Кръстовден.
Тропарь, глас 8:
Креста Твоего образ на небеси видев, и якоже Павел звание не от человек прием, во царех апостол Твой, Господи, царствующий град в руце Твоей положи; егоже спасай всегда в мире, молитвами Богородицы, Едине Человеколюбче.
Кондак, глас 3:
Константин днесь, с материю Еленою, Крест являют всечестное древо, всех убо иудеов посрамление суще, оружие же на противныя верных царей: нас бо ради явися знамение велие и во бранех грозное.
Величание:
Величаем вас, / святии благовернии и равноапостольнии царие Константине и Елено, / и чтим святую память вашу, / вы бо святым Крестом / всю вселенную просветили есте.
Молитвы святым равноапостольным Константину и Елене
Молитва первая:
О святии равноапостольнии Константине и Елено! Избавите приход сей и храм наш от всякаго навета вражия и не оставите заступлением вашим нас, немощных (имена), умолите благость Христа Бога нашего даровати нам помыслов мир, от пагубных страстей и всякий скверны воздержание, благочестие же нелицемерное. Испросите нам, угодницы Божии, свыше дух кротости и смиренномудрия, дух терпения и покаяния, да прочее время жития нашего в вере и сокрушении сердечнем поживем, и тако в час скончания нашего благодарно восхвалим прославльшаго вас Господа, Безначальнаго Отца, Единороднаго Его Сына и Единосущнаго Всеблагаго Духа, Троицу Нераздельную, во веки веков.
Молитва вторая:
О предивнии и всехвальнии царие, святии равноапостольнии Константине и Елено! К вам, теплым заступником, возносим наши недостойныя молитвы, яко велие имате дерзновение ко Господу. Испросите у Него мир Церкви и всему миру благоденствие, начальником мудрость, пастырем попечение о пастве, пасомым смирение, старцем желанное упокоение, мужем крепость, женам благолепие, девственником чистоту, детям послушание, младенцем христианское воспитание, больным исцеление, враждующим примирение, обидимым терпение, обидящим страх Божий. Приходящим в храм сей и молящимся в нем святое благословение и всем вся по коегождо прошению полезная, да хвалим и поем Благодетеля всех Бога в Троице славимаго Отца, и Сына, и Святаго Духа, ныне и присно и во веки веков. Аминь.
Тропар, глас 8
Образа на Твоя кръст като видя на небесата
и, приел като Павел призвание не от човеци,
Твоят апостол, Господи, положи в Твоите ръце царстващия град,
който, по молитвите на Богородица, винаги пази в мир, Единствен Човеколюбче.
Кондак, глас 3
Константин днес с майка си Елена явяват всечестното дърво,
Кръста, посрамление за всички иудеи
и на противящите се на верните царе оръжие,
и за нас се яви велико знамение, устрашаващо по време на война.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Ако някой се е чудил къде съм се покрила, ей това творих - подранил 24-то майски подарък. :)
Подранил е, защото тогава смятам да празнувам, не да пиша приказки. :)
Съдържанието не е обемно, но до голяма степен с умисъл - по мое мнение електронните книги уморяват.
Ако приказките ви харесат, още ще сбера по-натам.
Книжката можете да прочетете или свалите от Box.
Приятно четене!
(После ще изпитаме Цветелинка кой я е учил да тъче :D)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Малчо обичаше да разказва на децата такива приказки:
Някога, деца, Доброто и Злото били неразделни приятели на човека. Помагали му в кърската работа, гледали му къщата, пазели му имота. И тъй преживели дружно във взаимна почит и уважение.
Но един ден двамата побратими се скарали за нещо, вдигнало се Злото и си отишло. И останал човекът само с Доброто. Омекнало тогава сърцето му, отпуснала се ръката, смиреност и благост се заселили на лицето. Дойде крадец, да речем, и започне да ограбва покъщнината, а стопанинът, вместо да го хване за яката и изхвърли навън, кани го на софрата си, дарува го и с онова, което разбойникът не е забелязал, та сам да си го вземе. Или с вълк се срещнат на пъртината, оголва зли зъби звярът, а пътникът посяга да го погали и едва не погубва ръката си. Или огън запалва плевника му, а той, вместо да се бори с бедствието, седи и се чуди как да го покани в къщата си ...
Като видял, че тъй не може да я кара, прогонил той Доброто, върнал отново Злото при себе си и заживял само с него. Закоравяло тогава сърцето, загрубяла ръката му, а на лицето се заселили гняв и свирепост. Почука странник на портата му, подслон дири, да речем, а стопанинът гърми срещу му с пушката си, че онзи едва спасява кожата. Или кошута протегне шия да близне ръката му, а той извади нож, че я промуши. Или пък гора порасне край селото му, птици се навъдят из нея, а той вдига главня да я пали.
Седнал тогава човекът и се замислил какво да прави. Точно на това място Малчо млъкваше, а децата нетърпеливо подпитваха:
– И какво стана после?
– Не знам, деца. И никой не знае. Аз само ще ви кажа: и до ден днешен се срещат хора по света, които все не могат да сприятелят в душата си Доброто и Злото - ту живеят само с едното, ту само с другото.
И затова тази приказка край няма.
Атанас Стоянов, "Казвам се Малчо"
Публикувано от Gloxy-Floxy
Живяла някога една грешна жена. Имала само едно детенце и то умряло мъничко. Отишло в рая и там пеело безспирно като славейче.
Един ден и майка му се споминала, но нали била грешна, отишла в ада. Тогава детето спряло да пее, застанало пред портите на ада и започнало да плаче. По някое време Господ усетил липсата му и попитал един ангел:
- Къде е онова сладкогласно пиленце? Защо не пее вече?
- Майка му се спомина и нали беше много грешна, отиде в ада. А то стои пред портите и плаче за нея.
- Иди и я питай поне едно добро не е ли сторила, да я вземем тук - заръчал Господ на ангела.
Ангелът така и направил. Повикал жената и я накарал да помисли поне едно добро не е ли свършила през живота си. Но тя не си спомнила нито едно. Ангелът се върнал натъжен при Господ, казал му, а той го върнал обратно:
- Иди я питай пак! При мен е записано, че веднъж подала луково перо на едно сираче.
Отишъл ангелът, питал я отново.
- Припомни си, може да си забравила! - рекъл и.
- Че какво да си припомням, едно луково перо само съм дала веднъж на едно сираче.
Зарадвал се ангелът, донесъл перото и и го подал:
- Хвани се за него да те изтегля!
Хванала се тя, но като видели другите грешници, започнали да се ловят за нея, че и тях да изтеглят. Жената започнала да се мята и да рита, за да се освободи от тях.
- Вие перо давали ли сте, та да искате да излезете оттук! - разкрещяла се тя.
Тогава перото се скъсало и си останала в ада.
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
"Понеделник - безделник, вторник - неспорник, сряда се не сяда, четвъртък - несвъртък, петък - разпет петък, събота - на баня, неделя - на черква. Кога, мъжо, да работя?!" - рекла една жена на мъжа си.
Това защото ей сега прочетох, че било международен ден на семейството, зер си нямаме християнски назима. Инак щях да качвам една японска приказка, ама като е празник, кога да я напечатам! :D
Честит Ден!
Честит Ден!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Правя си някаква преценка за дела/честотата на българските "пословични" приказки, които да качвам. Пък що се отнася до конкретния въпрос, може тези, които знаят, да разкажат на останалите, които не знаят, в коментарите, въпреки че верните отговори ще ги задържа за известно време, докато се понатрупат резултати. :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Ние съвпаднахме с теб, съвпаднахме
в деня, запомнен завинаги.
Както думите съвпадат с устните.
С пресъхналото гърло - водата.
Ние съвпаднахме като птиците с небесата.
Както земята с дългоочаквания сняг
съвпада в началото на зимата,
така съвпаднахме и ние с теб.
Ние съвпаднахме, още незнаейки
нищо за доброто и за злото.
И завинаги съвпадна с нас
това време в календара.
***
Ноктюрно
Между мен и теб е екотът на небитието,
звездни морета,
тайни морета.
Как живееш сега, пролетна моя,
нежна моя,
странна моя?
Ако искаш, ако можеш, спомни си за мен,
спомни си за мен,
спомни си за мен.
Поне случайно, поне веднъж си спомни за мен,
дълга любов моя.
А между мен и теб са векове,
мигновения и години,
сънища и облаци.
И ти, и те, да полетите ви заричам.
Та аз сега още по-силно те обичам.
Как живееш сега, пролетна моя,
нежна моя,
странна моя?
Желая ти щастие, добра моя,
дълга моя любов!
Ще ти дойда на помощ, само ме повикай,
само ме повикай,
тихо ме повикай!
Нека с теб винаги бъде светлината на любовта ми,
зовът на любовта ми,
болката на любовта ми!
Само си остани същата - трепетно живей,
слънчево живей,
радостно живей!
Каквото и да стане, ти, моля те, живей,
щастливо живей винаги!
А между мен и теб са векове,
мигновения и години,
сънища и облаци.
Към теб да полетят аз ги заричам.
Та аз сега още по-силно те обичам.
Нека с теб винаги бъде светлината на любовта ми,
зовът на любовта ми,
болката на любовта ми!
Каквото и да стане, ти, моля те, живей,
щастливо живей винаги!
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Веднъж Учителят казал:
-Няма да се освободиш от злото дотогава, докато не видиш доброто, което носи!
Това озадачило учениците, но Учителят не бързал с обясненията. На следващия ден им предложил молитва, надраскана набързо на парче хартия, намерено в концлагера Равенсбрюк:
"Господи, помни не само добрите мъже и жени, но и злите! Помни не само страданията, на които ни подложиха! Помни, че тези мъки донесоха своите плодове - нашето приятелство, преданост, смирение, храброст и щедрост, великодушието, вдъхновило ни за всичко това! И когато настъпи Съдният ден, нека всички тези плодове бъдат тяхна награда и опрощение!"
Антъни де Мело
------------------------------------------------------------------------------------
Забележка: В руският превод буквално е "Няма да "победиш"злото, докато ...". Аз го преведох, както го разбирам и откровено казано бих предпочела да разполагам с оригинала.
------------------------------------------------------------------------------------
Мислех, че съм чела всичките му книги, преведени на руски. Странно, че съм пропуснала тоя текст, докато активно го превеждах!
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Помните ли приказката за двата райски ангела, единият от които все си почивал, а другият все тичал напред-назад? Ако не, ето я тук.
Това е официалното ми извинение, че създавам работа на тоя, дето все си лежи, обаче съм принудена да го впрегна на работа. Първата ми виртуална приятелка беше в кома от два дни след ракова операция. Сърцето и много е отслабнало в хода на заболяването. Сега се събуди. Аз плача и се смея, и имам спешна нужда от куриер.
Така че много извинявай, че те раздигам, ангелче! Още повече извинявай и че горещо се надявам пак да го направя, защото едва ли всичко е свършило! Сега те моля да ми занесеш посланието:
"Благодаря ти, Господи! Знаех си, че те има!" :)
А вие ме извинете за изблика! Утре ще ви напиша истинска приказка. :)
Публикувано от Gloxy-Floxy
Познавате ли Рая?
Може да сте виждали в лентата тук банери на блога и за лични финанси и собствен бизнес или на първата и книга. Ако не сте и отворите нейния блог, първото, което хваща окото горе вдясно, е визитката и:
Ще кажете: "Хубаво де, младо, амбициозно момиче, хвърлило се да прави бизнес - пропаднало. После едни изплуват, други не. Такива истории с лопата да ги ринеш. Какво ни занимаваш? И какво и е толкова специалното на тая Рая?" Много неща, но най-същественото в случая, че Рая е от малкото хора в тоя живот, които наистина се учат от всяка крачка, която са предприели, от успеха или неуспеха, който им е донесла и благодарение на това съумяват да въртят колелата напред във време, в което болшинството са благодарни и на кротко буксуване на едно място, само и само да не вървят назад. Така, трупайки опит и споделяйки наученото във виртуалния свят чрез блога си и не само, наскоро Рая се появи на страниците на Форбс със своя публикация.
И без да се разливам в дитирамби, можете да прецените какъв успех е това. Както споделих в социалната мрежа веднага след новината, много се гордея с нея, макар да нямам абсолютно никакъв принос в израстването и. :)
Ако вече съм успяла да провокирам интереса ви, как едно младо българско момиче е успяло да стигне толкова далеч (и то със собствени усилия, държа да подчертая), мога да ви предложа да прочете последната и книга "Едно лято в Америка - бизнес уроци и мемоари". За мен (Рая ще ме поправи, ако греша) това е началото на пътя и. Защото личност и манталитет не се градят за ден или година.
Книгата описва приключенията на Рая в Америка по време на студентската и бригада през 2005 г. в едно малко градче в щата Айова, където работи като камериерка в къща за гости и паралелно с това във верига за бързо хранене. Вчера я "изгълтах на един дъх", доколкото не се налагаше да го разпокъсвам с неща, които просто няма начин да не свърша. Малко ще се отплесна тук, за да ви информирам, че от един, вече набъбващ период от време, спрях да чета съвременни книги и нови издания. Просто ми се натрупа и преля отвращение от това, че новоиздадените книги видимо, свръхпрозрачно просто, са писани за пари, съответно - нямат душа. И като прибавим към това кошмарите на съвременното българско книгоиздаване, ако щете качество на преводи, ако щете коректура ..., в един момент казах "стига толкова, в крайна сметка има и достатъчно стари книги, които не съм прочела!" По-интересното е, че по собствен път до същия извод стигна и 15-годишната ми дъщеря. Двете заедно не образуваме представителна извадка, разбира се, но смея да твърдя, че сме достатъчно обективни: най-общо погледнато съвременните книги не струват - кои сами по себе си, кои на фона на старите. Но не и тази! Просто не помня откога не съм чела така увлечено.
"Едно лято в Америка" започва с нестандартно дълъг предговор, който описва приключенията, за да има Голямо Приключение, т.е. тези на местна почва - избор между вариантите, които предлагат фирмите-посредници, вадене на виза, организация на пътуването + самото пътуване с всички летищни разтакавания и недоразумения. И емоции, много емоции! Не само предговора, цялата книга е просмукана от емоции, толкова силни и въздействащо пресъздадени, че докато четях, бях разкъсваната от противоречия Рая, която, да, толкова иска да успее, но е ужасена до смърт да се качи на този самолет; шашнатата къде се е озовала Рая; Рая, която недоумява какви са тия правила и нрави, но полага неистови усилия да се впише в картината; Рая, на която душата и се раздира от носталгия (успя да ме просълзиш, даже и в момента :) ); изтощената до премала Рая. Бях даже и шефката и, дамата с "железни ръце в кадифени ръкавици", успяваща да съчетае безапелационната дисциплина и изисквания с топлите, майчински чувства. А ако една книга не провокира емоционалната реакция и евентуално съпреживяването на читателя, за какво си е губил времето с нея! :)
Та, да се върна на съдържанието. След предговора, който ни завежда до "портите на замъка", следват две части. Първата е особено забележителна, защото в нея Рая е успяла много елегантно да представи целия си престой и работа там под формата на 10 бизнес урока. Защо казвам "елегантно", защото има перфектно наслагване и сливане на художественото повествование с бизнес поуките, така че даже и едното от двете да ви е излишно, няма как да ви се натрапи или да ви затормози. Това е частта, която четох най-увлечено. Като я завърших си казах: "Брей, какво интересно нещо е кухнята на един бизнес!" След което прихнах да се смея, защото тутакси, без да се налага да се замислям, се сетих за поне двама души, които са ме отегчавали до смърт с разкази за работата си, пък ако взема да се замисля ... :D Та в крайна сметка, интересно е и то много, но "от устата" на добър разказвач.
Бизнес урок №4 се нарича "Кой плаща парите". Дали заради името му или защото в течение на всичките уроци нещата неминуемо опират до пестеливост, ефективност, приоритети, точност, коректност и други в този дух, когато бях завършила книгата и осмислях прочетено, ми изплува фразата, с която мъжът ми ми се кара, когато съм оставила нещо вкъщи да навърта на електромера, без да се ползва: "Америка плаща!" И пак се смях и се чудих кой ли я е измислил. Съдейки по книгата, Америка плаща наистина, но не току-така и най-малко за да разхищаваш!
Още по-силно се разсмях, когато прочетох началото на втората част: "Такааа, ако сте преглътнали скучната материя дотук :) сега следват личните ми преживявания." Каква скука, направо бях се омагьосала! Продължих с втората част. Тя е и прилична, и различна с първата. Не по-малко интересна, въпреки което първата ми остава фаворит (най-вероятно заради формата, без да мога да се закълна :) ).
Нещо несъществено на пръв поглед - по време на престоя си, в наистина малкото свободно време, което има, Рая чете "Шогун". Това, че за някого сюжетът може да е непознат, ме накара да си дам сметка, колко е мъничка. Преди 20-30 години, когато имахме само два телевизионни канала, със затаен дъх следяхме едноименния, култов за времето си сериал . Тогава явно тя още не е била родена или е била съвсем невръстна. :) Виртуалното общуване има това благо свойство да стапя възрастовите граници, когато младият човек насреща ти е зрял по дух и въобще не осъзнаваш колко поколения ви делят. ... Толкова мъничка, а толкова препъни-камъни вече успяла да прескочи!
Най-забавното открих в края на книгата. На една от прощалните картички от новите и американски приятели лежи същото предвиждане, което и аз направих преди време някъде по социалните мрежи:
Е, аз за щастие го доживях, надявам се, че и те! С ръка на сърцето си признавам, не очаквах да е толкова скоро. :)
Какво да кажа в заключение - книга, която може да е полезна с детайлите си на определени кръгове хора и интересна за всеки. Заради "Бизнес приказки" съм прехвърлила множество книжки с близка насоченост (не мога да кажа подобни, защото нито една не е точно, това е повече или по-малко нестандартна книга), но не бях прочела в пълния смисъл на думата нито една допреди тази, просто не те улавят така. В това отношение вярвам, че съм ви представила бъдещата кралица на популярната бизнес литература у нас.
И за край отмъквам един безценен цитат от книгата на Рая:
Затова искам да ви кажа: не е важно какво мислят другите. Дали оценяват колко ви е трудно. Не се сравнявайте с никого! Състезавайте се единствено със себе си. Наградата е достатъчно голяма.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Веднъж халиф Омар бил посетен от приятеля си Абдрахман. Гостът се появил в момент, когато върховният господар се занимавал с държавни дела. Като видял приятеля си, халифът изгасил горящата свещ и запалил друга. Това много учудило Абдрахман.
-Защо угаси едната свещ и запали друга? - попитал той халифа.
-Защото тази, която гореше, беше на хазната, а с теб срещата ми не е по държавни въпроси, а лична. Държавата не е длъжна да плаща за нашата беседа, затова и запалих моя лична свещ - отвърнал Омар ибн Хаттаб.
Можете ли да си представите такова нещо у нас? :D
Публикувано от Gloxy-Floxy
Един баща поучавал дъщеря си с думите на апостол Павел, че е добро да се женят девойките, но да не се женят е по-добро.
-Тато, - рекло момичето - ние да направим що е добро, пък по-доброто за по-подир.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Честит Гергьовден!
Нивите бяха покарали цяла педя и всичко стана зелено. Чичо Васил стегна новата кола, която дрънчи като камбанка, и отиде да ги наобиколи. Взе и Петьо. Като се издигнаха из долчинката и тръгнаха по равното, не им се искаше да приказват.
Нивите бяха покарали цяла педя и всичко стана зелено. Чичо Васил стегна новата кола, която дрънчи като камбанка, и отиде да ги наобиколи. Взе и Петьо. Като се издигнаха из долчинката и тръгнаха по равното, не им се искаше да приказват.
— Слушай — му каза чичо Васил, — нивите слушай!
Тия ниви! Ечемиците лъкатушат. Окото
трепери, като ги гледа, и вятърът тича по тях. Вятърът е весел и ляга по
гръб, влачи се по зелената черга. Дига се, хуква и размътя зеления цвят
на най-далечната нива, чак оттатък белите облачни кълба.
Как да не бяга! Нищо не му се изпречва на
пътя. Нито гора, нито дръвче, нито село — равно, зелено, като зелена
вода. Не личи на коя страна свършва, нито къде се опира до небето.
Петьо си затвори очите. Нивите пеят. Всяко
стръкче си излива гласа, а вятърът грабва песента. Той ще я носи из
цялата земя. Ще я изпее на тревите в чуждите земи, ще я занесе по
върховете на стари гори, нека чуят какво нещо е полска добруджанска
песен. После ще се извърти между планините и ще я даде на ехото на
водопадите. Ще я изнесе по снежните високи върхове. Там е вечна зима.
Там нищо не расте и не живее. Като чуят песента, ще се чудят планините,
че някъде си имало земя, равна като градина, и че там всяко зрънце е
живо и всяко стръкче диша.
Песента на земята изхвръква от нивите
като птичка. Птичката се издига все по-нагоре и по-нагоре. Тя пее
толкова хубаво, че който я слуша, свят му се завива.
Петьо разбира, че това е чучулигата. Ето я, над него. Той слуша песента и сърцето му се напълва с радост.
Слънцето се оглежда във всичките
листчета, във всички зрънца на класовете, в захаросаните бели облачета.
Колелата звънят. Петьо не може да изтрае. Скача от колата и тръгва пеш.
Баща му го отминава. Петьо вижда как цъфва всред зелените ниви гърбът на
колата — нарисувана е жена със синя рокля и разпуснати коси, държи
знаме, до нея легнал лъв. Колко големи изглеждат всред нивите!
Снощи дядо Янко мандраджията беше събрал
децата около кладенеца. Разправяше как свети Георги преди много, много
години срещнал хала с три синджира роби: единият синджир — орачи,
другият — копачи, третият — овчари. Как му се помолили да ги отърве и
как той съсякъл халата с ятагана си и потекли три реки: едната — мляко
за овчари, другата — жито за орачи, а третата — вино за копачи.
Децата чуха приказката и си отидоха по
домовете. И Петьо си легна. Сънува, че дядо Янко го хванал за ръка и
рано в зори, преди да усетят кучетата, го извел из чифлика. Когато
стигнали полето, Петьо видял млад хубав момък на кон. Дрехите му били
златни. На главата му светели бисери, в ръката си държал сребърен меч.
От очите на коня излизали два снопа светлина и се разливали по полето
чак до другия край.
— Тихо — казва дядо Янко, — да не ни забележи.
— Кой е? — пита Петьо.
— Ще разбереш.
Скриват се зад един дъб и гледат — върви момъкът из полето, навлиза в нивята, навежда се и ги гали с ръка!
— Гледай, гледай! — вика Петьо. А дядо
Янко го мушва с лакът да мълчи. Чудният млад момък върви от нива на
нива, води коня си за златната юзда, навежда се и дето погали с ръка,
избликват големи зелени кичури. Нивите тъй бързо растат, че Петьо вижда
как се издигат нагоре.
А когато момъкът се обръща и се засмива,
по цялото поле нацъфтяват цветя и птичетата почват да пеят. Тогава
момъкът издига двете си ръце, а ръцете му се проточват дълги, дълги.
Минават над главите на Петьови, над дъбовете, над чифлиците.
— Нас благославя, селото ни, земята ни —
казва дядо Янко. Изведнъж Петьо усетил, че му станало хубаво. Толкова
хубаво, че му се налели очите, ала щом дигнал ръка да ги избърше — и се
събудил.
Петьо разправи чудния си сън на майка си, а тя рече:
— Иди кажи на дядо Янко да дойде.
Петьо го повика. Когато дядо Янко влезе и сне големия си калпак, Петьо му подаде трикракото столче и разправи съня си.
— Свети Георги е бил — рече той.
В това време влезе бай Васил. Разправиха и на него Петьовия сън. Бай Васил го изслуша и се замисли. А после погледна Петя:
— Сега, хайде!
Излязоха всички и отидоха в кошарата. Когато бай Васил отвори вратцата на кошарата, дядо Янко спря първата овца.
— Кое е нейното агне? — извика той.
Овчарят му го донесе. Пуснаха стадото да
си отиде с овчаря на паша. Затвориха вратата. Агнето беше бяло, с чиста
вълна като коприна. Дядо Янко извади от джоба си восъчна свещ и я залепи
на дясното рогче. Сетне заръча на Петьо да иде бърже да събере цветя и
да откъсне клонче от ябълковото дърво. Петьо донесе цветя, направи венец
и го сложиха на шията на агънцето. Само на картина е виждал Петьо
такова хубаво накичено агне! Гледа кротко и подскача около майка си, а
тя все го ближе.
Когато дядо Янко сложи ябълковия клон около шията на овцата, Петьо се зачуди.
— Защо правиш тъй бе, дядо Янко?
— Да не тъгува по агнето си. Да не блее цял ден и цяла нощ от мъка. Ябълковият клон помага.
— Защо бе, мамо, го делят от майка му? — рече Петьо натъжен.
— Защото ще го дарим на свети Георги, а
за него не трябва нищо да ни се свиди. Трябва да му дадем което е
най-хубаво и е най-свидно. Ето, чедото отделяме от майката и на всички
им е мъчно, ала нали е за него. Той благослови нивите ни да родят реки
от жито. Той благослови стадото ни да потекат реки от мляко. Той
благослови лозята ни да потекат реки от вино. Кажи, Петьо, имаш ли нещо,
което да ти се свиди за него? — Тя се обърна към баща му: — Ти, Василе,
днес да се помириш с бай Христа, чу ли?
Бай Васил се почеса по врата и нищо не рече.
Петьо отиде с агнето, с баща си и с
работниците в съседното село. Там беше дошъл попът. Черквицата им
мъничка, не побира и половината хора. Петьови влязоха. Всеки държи на
ръце по едно агне. Свещите на рогцата им горят, а очите на агънцата
греят.
«Колко подаръци за свети Георги!» — помисли си Петьо, а работниците запяха:
С чисто сърце подарено,
с права ръка подадено.
Едва на връщане, когато заобиколиха по друг път, Петьо видя как нивите са изникнали буйни и кичести.
— Татко, виж ги, виж ги! — викаше Петьо.
— Виждам, чедо, зная и разбирам.
Бай Васил спря колата. Слезе. Отиде в нивата. Сне си калпака.
На чифлика всички се бяха разшетали.
Стрина Василица се скара, че закъснели с агнето. Занесоха покривки под
дъбовете и сложиха трапеза на три реда. Дядо Янко закачи въжета по
дъбовете и направи люлки.
Иса, високият турчин, държеше кантара.
Бяха го заобиколили дечурлигата. Всички работници се претеглиха, а
накрая пристигна Костовица, циганката.
— И мене, хе, и мене!
Всички се смяха на теглото й. Толкова беше лека.
— Колкото Петьо не тежиш — засмя се дядо Янко.
Пристигнаха всичките момичета и момчета
от съседното село. Те знаят, че тук има големи дъбове. А у тях ни едно
дръвче не поникнало: все равно, все ниви. Донесли си агнетата. Нали са
комшии. Където се свършват на Петьови нивите, там почват техните.
Наредиха четвъртита дълга софра и попът
благослови агнетата. Отчупиха по късче за него, отделиха за овчарите,
които отидоха на паша с овцете, и почнаха да ядат. Вятърът беше затихнал
и свещите горяха, забодени в печените агнета. Петьовият чифлик не е
виждал толкова хора. На една трапеза и стари, и деца. Тогава бай Васил
вдигна чашата и стана.
— Хора християни — рече той. — Тази нощ
свети Георги е протегнал двете си ръце над нас. Над селото ни. Над
малката ни земя. Благословил ни е. Чисти ли са сърцата ни да приемат
благословията? Има ли чужди, има ли врагове, нека дойдат всички да се
простим! — И бай Васил протегна ръка към бай Христа.
Петьо изтръпна. Баща му прости на
най-големия си враг. На човека, който изгори всичкото им жито. Труда им
за цяла година. Колко е хубав тоя свети Георги, че обръща на хората
сърцата! Петьо не дочака да изядат всичко. Завтече се към люлките, подир
него — децата, подир тях — момичетата.
Старите ядат, пият, прощават се и си приказват, а децата хвърчат в синьото небе. Под тях цъфнали полета и разлюлени ниви.
Петьо извади от джоба си свирчицата с
трите дупчици. Изкачи се на най-високия клон и засвири. За никого не
свири Петьо. Никой не го слуша, защото гайдарят завъртя хорото. Като
птиче се сгуши в клона и зачурулика. Сърцето му беше толкова пълно с
радост, че малката свирчица едва смогваше да я поеме и да я разлее с
песента си по хубавия свят.
Дора Габе
Публикувано от Gloxy-Floxy
Още една история към поръчката на Капитана за приказка с българска пословица. Това е регионален фолклор и израза едва ли се използва навсякъде, но тъкмо да не ставам отегчителна с всеизвестни приказки. :)
И понеже по-надолу се разказва за един дракус, да уточня, че думата означава таласъм. :)
Гърмидоловите дракусе
През моето детство се приказваше за три дракуса - за Кръстенликоския, за Стаматюския и за Гърмодоловия. За мене Гърмидолския дракус беше най-страшен, защото живееше в съседната махала и пътя ми за игране и за къра минаваше край Гърмидоловата къща. Имаше и възрастни хора страхливи.
Дали чичо Христо Гърмидолата е вярвал в техния дракус, не знам, но той му беше поставил и име: Васил. Освен това, винаги, когато се хранели, слагали един празен стол до софрата - за дракуса. Даже го и канели на ядене. Но Гърмидолата имал и полза от дракуса. Понякога той му "донасял" палешници, брадви, въжа и даже цели вървилници със сено. Ако някой си познае някоя вещ у чичо Христо, той казвал, че дракусът ги е донесъл. Дори и когато мулетата му втесвали в чужди ливади, пак с него се оправдавал:
-Дракуса, бе! Той ги пуща от лява (обора). Какво да го правя?
И хората му прощавали. Защото ги е било страх дракуса да не им стори нещо лошо. Те вярвали, че дракуса е невидим, че се превръщал в каквото си иска - в куче, коте, малко прасе, плачещо дете, бивол и др.
Най-сетне чичо и чичана се наситили на дракуса и решили да го отведат някъде далече, за да не се връща. Омесила чичана една тестена питка, сложила я в една скъсана сакулка (торба), а чичо Христо направил на Васил цървули от едно кожено решето. И една сутрин турил на мулето от едната страна сакулката с питката, от другата - цървулете и казал:
-Хайде сега, Василе, с мене, ще идем у аратлика на гости в Добралък!
Яхнал чичо Христо муленцето и тръгнал бавно, така че да пристигне по тъмно в Добралък. По едно време муленцето почнало да кистисва (се уморява), да сколенясва, вир вода станало от пот.
-Ах, тоя проклетник, требва и той да се е качил на капулата - помислил си чичо Христо и слезъл от мулето.
-Слезни и ти, Василе - продумал чичо на невидимия дракус, - че муленцето постана, тежко му е. Обуй цървулите ...
Щом стигнали първата къща на Добралък, чичо Христо закачил на една слива сакулката с питката и цървулите и казал:
-Василе, остани тук да пазиш питката, а аз ще вържа муленцето оттатък на нивите да пасе и ще се върна пак да идем у аратлика.
Хванал чичо мулето и тангър-мангър завил плетищата и у аратлика.
-Добър вечер, аратлик!
-О-о-о, добре ми дошъл, аратличе, как си, заповядай! Дай да вкараме муленцето в дама. Влизай да видим какво правите, по живо, по здраво.
Влезли аратлиците, поприказвали си, похвалили се, пооплакали се, навечеряли се и легнали да спят. Гърмидолата легнал, но бил неспокоен. Не го хванало сън. Въртял се, мислил се, изпели последните петли и към три часа станал.
-Аратлик, яз требва да излизам рано, че требва да ида на пазар в Станимака, а е бая далечко.
-Е, ага е тъй, аратличе, сбогом и много здраве, пък кога се падне път, пак ела!
Чичо Гърмидол хванал муленцето и по заобиколен път поел за Павелско. Щом пристигнал в къщи, веднага се похвалил на жена си:
-Ех, жена, куртулисахме се вече от този пусти дракус, обухме го с цървуле от решето, оставих го и нема вече да се върне.
Жена му се зарадвала, запалила силен огън в оджака, навечеряли се и легнали да спят. Още не заспали и чули една тупурдия на тавана, цигу-мигу, засвирило едно кемене, затръскало се едно хоро и гредите пращят ли, пращят.
-Ах, верицата му неедна - запсувал Гърмидолата. - Васил се е върнал и изглежда е довел и аратликовия дракус, с кеменчето. Чакай да ви кажа яз вам!
И взел една разгоряла главня и право я замерил през дупката на тавана към кутломозите (ъглите, където се допират стените и покрива). И тоз час се завъртял рудана (чекръка), раздрънкали се тенекии, паднал правия дарак от тавана и се забил в дюшемето на салона. Чули едно силно профучаване през дивнята и "зън-зън" - глас на кеменче престъргал през Бошковите плетища към "Студената вода".
-Видя ли, мама им стара, яз си зная, че само от запалена главня ги е страх! - рекъл Гърмидолата.
Оттам после не се чуло за дракусе у Гърмидолски, но след няколко дена се заговорило, че че са се заселили накрая на градините в една стара ниска необитавана къща на стария "Чилингир", наречена "Метохка". Около тази къща имаше плодни дървета и оттам после никой не смееше да бере ябълки и мушмули.
-------------------
Сега видим ли, че среднощ в село някои пияни се клатушкат по улиците, казваме: "И те са като Гърмидоловите дракусе!"
А когато някой някого измами или излъже, или някоя мома върне ерген, казваме: "Обули го с цървули от решето."
разказал: Т. Тошев
"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, изд. "Хр. Г. Данов", 1976
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Кептъна си поръча приказка с българска пословица и тая е първата, за която се сещам. Че за да изровя другите, трябва да прегледам цял том. :)
Мъж и жена вървели през полето. Мъжът възкликнал:
-Ех, че хубаво е окосено това ливаде!
-Не е косено, ами е стрижено! - възразила жената.
И се запрепирали безкрай: косено-стрижено, косено-стрижено ... Стигнали един мост. На мъжа вече не му издържали нервите, че жена му не мирясва, и я бутнал от моста.
А тя като потъвала и главата и се скрила под водата, си подала ръката отгоре и защракала с пръсти като ножица, демек "стрижено е".
Публикувано от Gloxy-Floxy
Веднъж при Абу Ханифе дошла жена и му казала:
-Преди две години ти сключи никах (брак) между мен и мъжа ми. Сега искам да ни разведеш. Не желая повече да живея с него.
-А защо искаш да ви разведа? - поинтересувал се Абу Ханифе.
-Защото всички други мъже се прибират навреме вкъщи, само моят винаги закъснява и затова се караме всеки ден.
-И това ли е единственият проблем?
-Да, не искам да живея с такъв развейпрах!
-Добре, ще ви разведа, но при едно условие - преди това да изпечеш и да ми донесеш една вкусна погача. Но за нея нищо да не взимаш от къщи - нито вода, нито сол, нито брашно. Всичко вземи от съседките и им обясни защо искаш продукти от тях.
Жената се отправила към къщи и се хванала за работа. Отишла при най-близката съседка Мариам и я помолила за чаша вода.
-Да не ви е пресъхнал кладенецът? - учудила се съседката.
-Не, отидох при имама да го моля да ни разведе с мъжа ми и за да го направи, той поиска да му омеся пита с чужди продукти.
-Ти пък да видиш моят мъж какъв е! - възкликнала Мариам и започнала да се оплаква.
Същата история се повторила и при Асие, която помолила за лъжица сол. И при третата, и при четвъртата съседка. Където кажела за какво са и продукти назаем, жените отваряли ей такива усти "ти да видиш моят мъж какъв е!" и забравяли да ги затворят.
Накрая жената изпекла прекрасна пита и я занесла на имама.
-Със здраве да се гостите ти и семейството ти! - казала тя. - Но вече не искам да се развеждам.
-Защо? - направил се на изненадан Абу Ханифе.
-Оказа се, че моят мъж е най-добър от всички! - засмяла се жената.
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Пресъхна закратко
потокът от гости. В тишината
цъфтят божури.
***
Божурите цъфтят.
Превзеха градината и даже
късче от небето.
***
Сами се отронват
стиховете от устните.
Цъфтят божури.
***
Откъснах божур
и стоя като изгубен.
Вечерен час.
Публикувано от Gloxy-Floxy
Абонамент за:
Публикации (Atom)