Притчите

Сред безкрайната ледена пустош стърчал самотен трънен храст ...

Помните ли тази приказка? За розата, която разцъфнала в студа от топлото дихание на ранения дракон? Тя още е там, в безкрайната ледена пустош, където единственият сезон е зимата, и чака следващото му завръщане.

Странна станала тази зима - достатъчно мразовита, за да ти затракат бодлите от студ и не достатъчно, за да се вцепениш и да не усещаш нищо, което понякога е за предпочитане ... И все пак, като си се пробудил и разцъфнал веднъж, да заспиш непробудно отново не е най-голямата ти мечта. По-скоро, по-скоро ... Понякога, като минавали белите мечки, разказвали, че ледниците са започнали да се топят,  климатът се променял. И розата, макар да харесвала слънчевите отблясъци на снега, си представяла как той е изчезнал и като в приказките, които разказвала на дракона, наоколо е зелено-зелено, с още цветя, и дървета, и храсти, и пойни птици, и животинки ... И докато си представяла това, се опитвала да помръдне корените си в пръстта, но тя била все така вкочанена и твърда.

Явно, ако наистина предстояло затопляне, нямало да се случи тъй бързо ... А и драконът не се явявал често. Защото освен грижовни, драконите биват и угрижени и не винаги им е до градинарство. Розата добре разбирала това, но и било толкова студено без него и просто ..., ами просто и липсвал. Понякога в съня си чувала плясъка на крилете му и мислела, че е пристигнал, но когато му заговаряла, никой не и отвръщал. Тогава отваряла розовите си очи и виждала, че наоколо няма съвършено никого. Както обикновено! И разбирала, че е сънувала и е бълнувала насън.

- Знаете ли, - заговорила една сутрин розата на бодлите си, - щеше да е много хубаво, когато той не може да дойде при мен, аз да отида при него. А и когато го няма дълго, започвам да се тревожа дали не е изпаднал в беда. Ако можех да стигна при него, щях да разбера дали е добре. ... Но аз не мога да ходя, даже не мога да помръдна от мястото си!

- Искаш да ходиш ли? - обадил се непознат глас.

Розата вдигнала очи от немите си бодли и съзряла нещо невиждано. Приличало на животно, защото било покрито с козина, но тя не била еднаква по цялото му тяло. Зъбите му също били различни и висели от едно завито около врата му клонче.

- Какво си ти? - изумено попитала розата.

- Човек, шаман, на вашите услуги! - любезно се поклонил непознатият. - Правя чудеса и магии. А както чух, точно това ти трябва.

- О, шаман, чувала съм - разбиращо кимнала розата.

В приказките, които знаела, се разказвало за такива същества, но тя въобще не допускала, че наистина ги има и си помислила, че се е побъркала напълно. В крайна сметка, когато обитаваш една безкрайна, бяла пустош и през повечето време ти е толкова мразовито, че бодлите ти тракат от студ, не е изненадващо да се побъркаш.

- Това, че досега не си ме срещала, не значи, че не съществувам! - обидено заявил непознатият и допълнил: - Освен това мога да чета и мисли ...

- О! - смутила се розата за кратко, после изведнъж се оживила: - Мислиш ли, че лесно бих могла да се науча да ходя, все пак никога не съм помръдвала от мястото си?

Но не дочакала отговора, защото я осенила друга идея:

- Или да летя? Като птица?

- Роза с крила? - скептично изсумтял шаманът. - Моля, госпожице, аз съм естет! ... Но ако искаш да летиш, мога да те превърна ..., да те превърна в облак?

- Прекрасно! - вдъхновила се розата, после леко посърнала: - А какво ще искаш в замяна?

И тревожно погледнала към бодлите си.

- О, не, не! - засмял се шаманът. - Не са ми нужни бодлите ти. Даже и дарбата ти да разказваш приказки. Това, което искам ... е цветът ти.

- Така ли, а защо?

- ... Ами нали разбираш, наоколо всичко е бяло ... - смутил се шаманът. - Ще боядисам рекламата на фирмата си: "Шаман Аман - прави магии всякакви". В червено ще се вижда отдалеч. Така ще имам предимство пред конкуренцията ...

Розата помислила малко и кимнала утвърдително:

- Добре, вземи го!

Шаманът взел да напява нещо неразбираемо и смешно да подскача. А розата усетила как се откъсва от земята и се понася нагоре.

- Летя! - извикала тя.

- Лек път! - помахал и отдолу шаманът, който ставал все по-малък и по-малък.

След малко високо в небето се появил един бял, красиво оформен облак. Другите облаци го изгледали завистливо и започнали да го имитират и да променят формата си. Но розата не им обърнала никакво внимание.

- Е, добре! Да видим сега - и се огледала внимателно във всички посоки.

Но за нейно изумление от там, високо в небето, където даже не била мечтала да стигне, се виждало същото, което и на земята - безкрайната ледена пустош. Една нескончаема белота и нищо друго. Листенцата на облака клюмнали. Подухнал лек вятър, поразрошил ги и леко поместил облака.

- О, не! - съкрушила се розата. - Сгреших! Трябваше да поискам да ходя. Трябваше да се сетя, че така ще съм подвластна единствено на вятъра и мога да отида само там, където ме заведе той, ако въобще благоволи да ме помръдне ...

И и станало толкова тежко на душата, че натежала като камък. Устремила се надолу и тупнала на земята.

- Ау! - възкликнала розата, но не защото я заболяло, а от изненада. Защото, когато се ударила в земята, се разплискала на всички страни.

Опитала се още да помести краищата си и наистина, те се движели навсякъде, накъдето пожелаела.

- Ха, ето това е! - възкликнала повторно розата. - И ходя, и летя, и плувам. Много полезно, особено когато представа си нямаш къде отиваш или по-право искаш да отидеш навсякъде ...

Тя започнала да се разстила ниско над земята и тръгнала на път. Колкото по-далеч отивала, толкова по-безплътна ставала. И се превърнала в лека, ефирна мъгла.

... Ако изведнъж се озовете в мъглата и особено ако тя има лек розов аромат, не и се сърдете. Това е розата, която търси своя дракон. Просто спрете и изчакайте малко. Тя няма да се задържи дълго, ще продължи нататък.