Притчите

Това се случило в стари, прастари, незапомнени времена, когато и летописи още не създавали.
Случвало се и тогава хората да вършат глупости, но никой не ги записвал. И може би затова смятаме нашите предци за мъдри.
В тези незапомнени времена се родила на света Съвестта.
Родила се през тиха нощ, когато всички мислят.
Мисли реката, блестейки на лунна светлина, мисли замрялата тръстика, мисли тревата, мисли небето.
Затова е и така тихо.
Денем всичко шуми и живее, нощем мълчи и мисли.
Всеки пашкул мисли с какви шарки да пусне пеперудата навън.
Растенията нощем измислят цветове, славеите - песни, а звездите - бъдеще.
В такава нощ, в която всички мислели, се родила и Съвестта.
С големи очи, като у нощните птици. Лунната светлина оцветила лицето и в бледи тонове. А звездите запалили огън дълбоко в очите и.
И тръгнала Съвестта по земята.
Живеела наполовина добре, наполовина зле.
Живеела като сова.
Денем никой не искал да разговаря с нея.
Денем не ти е до това.
Тук строеж, там канавка копаят.
Приближи се до някого, а той и ръце, и крака размаха:
-Не виждаш ли какво става наоколо? Тук търкалят камъни, носят дъски, там коне яздят. Трябва да внимаваш сам да не бъдеш смазан. Кога да разговарям с теб!
Затова пък нощем Съвестта се придвижвала спокойно.
Влизала и в богатите мраморни домове, и в тръстиковите колиби.
Тихичко се прокрадвала до спящия. Той се събуждал, виждал в тъмнината горящите и очи и питал:
-Какво има?
-А ти какво прави днес? - питала в отговор Съвестта.
-Какво да съм правил? Нищо такова, струва ми се, не съм правил.
-А ти помисли.
-Ами всъщност ...
И Съвестта заминавала при друг човек, а пробуденият не можел да мигне до сутринта. Все мислел и мислел, какво е направил през деня. И много от това, което не дочувал в дневния шум, чувал в тишината на нощта.
И малко били тези, които спели.
Безсъница нападнала всички.
Даже на богаташите нито доктор, нито опиум можели да им помогнат.
Самият мъдър Ли-Хан-Дзу не знаел средство срещу безсъницата.
Ли-Хан-Дзу имал повече пари от всеки, повече земя от всеки и повече къщи от всеки.
Затова и хората мислели:
-Щом той има от всичко повече от всеки, значи има и най-много ум!
И го наричали премъдър.
Но самият премъдър Ли-Хан-Дзу по-силно и от другите страдал от същата болест и не знаел какво да направи.
Всички му били длъжници и цял живот отработвали дълговете си към него. Така мъдро се устроил Ли-Хан-Дзу.
Като мъдър човек, той винаги знаел какво трябва да се направи.
Когато, например, някой от длъжниците го крадял, Ли-Хан-Дзу му измислял такова наказание, че да служи за назидание и на останалите.
Денем това се получавало много мъдро, защото другите наистина се страхували да не попаднат в същото положение.
Но нощем му идвали други мисли:
-А защо той ме краде? Защото няма нищо. А защо няма нищо? Защото през цялото време трябва да отработва дълга си към мен и няма кога да заработи нещо за себе си.
Така че мъдрият Ли-Хан Дзу даже се смеел.
-Хубава работа! Излиза, че са ме окрали, но сам съм си виновен.
Смеел се, но да заспи така и не можел.
И безсънните нощи го докарали дотам, че един ден обявил:
-Ще върна на всички и парите, и земите, и къщите.
И тук роднините му надали вой:
-Това е от безсъницата! Тя докара мъдрия човек до безумие!
Същото казали и докторите.
Вдигнал се шум:
-"Тя" е виновна за всичко! Ако най-мъдрият от хората е обладан от безумие, какво ще се случи с нас?
И се изплашили всички - и богати, и бедни.
Всички се заоплаквали:
-И мен "тя" ме мъчи с безсъница!
-И мен!
-И мен!
Бедните се изплашили даже повече от богатите:
-Ние имаме по-малко от всички, значи и ум имаме по-малко! Какво ли ще ни се случи?
А богатите казали:
-Виждате ли как "тя" наплаши бедняците, трябва поне за тях да се застъпим!
И всички започнали да мислят как да се отърват от Съвестта. Но с когото и да се съветвали, нищо не могли да измислят.
Живял тогава в Нанкин А-Пу-О, толкова мъдър, толкова учен, че нямал равен на себе си в цял Китай.
Решили хората:
-Трябва от него да поискаме съвет. Няма кой друг да ни помогне!
Организирали се, занесли дарове и многократно му се поклонили до земята:
-Помогни ни срещу безсъницата!
Изслушал А-Пу-О жалбите на народа, помислил, усмихнал се и казал:
-Може да се намери изход! Може да се направи така, че "тя", даже и да идва, да няма никакви права. Дайте да съчиним закони. Откъде непросветеният човек да знае какво е длъжен да прави и какво не е длъжен? Хайде, да съчиним закони и да ги напишем на свитъци! Мандарините ще ги научат наизуст и ще ходите при тях да питате какво може и какво не може. И нека тогава "тя" дойде. Ще попита: "Какво прави днес?" - "Правих каквото се полага и е написано в свитъците". И всички ще спят спокойно. Разбира се на мандарините ще трябва да се плаща. Няма даром мозъците си със закони да набиват!
Зарадвали се всички.
Мандарините - защото все пак е по-леко да се ровиш в книгите, отколкото в земята.
А другите - защото е по-добре да платят на мандарина, за да поговорят с него минутка през деня, отколкото цяла нощ с "нея" да разговарят.
И се хванали да пишат какво човек е длъжен да прави и какво не е. И написали.
А мъдрият А-Пу-О направили глава на мандарините.
И заживели хората отлично.
Даже на външен вид започнали да се поправят.
Каквото и да направи човек, само трябва да притича при мандарина:
-Разтваряй, мъдрейши, свитъците и казвай, какво в такъв случай се полага!
Или възникне спор между двамина, пак там отиват:
-Разтваряй списъците! Кой по тях излиза прав?
Само последните бедняци, които даже нямало с какво да заплатят на мандарина, продължавали да страдат от безсъница.
А останалите, като дойдела нощем Съвестта, казвали:
-Въобще няма за какво да идваш! Постъпвал съм по законите, както е написано в свитъците. И не съм сам!
Обръщали се на другата страна и заспивали.
Даже мъдрецът Ли-Хан-Дзу, който се измъчвал от безсъницата повече от всеки друг, сега само се подсмихвал, ако нощем го навестяла Съвестта.
-Здравей, красавице! Какво ще кажеш?
-Ти нали щеше имуществото да връщаш, а? - питала го Съвестта, гледайки го с огромните си очи, в които блещукали звездите.
-А имам ли право? - хихикал Ли-Хан-Дзу. - Какво е написано в свитъците? "Имуществото на всеки принадлежи на него и на потомството му". Как да разхищавам чуждо имущество, щом потомството ми не е съгласно с раздаването. Ще излезе, че съм крадец, който краде от тях или луд, който краде от самия себе си. А в закона е казано: "Крадецът и лудият да бъдат оковани във вериги". Така че остави ме да спя спокойно, а не е лошо и ти да поспиш, вместо да шеташ насам-натам!
И даже не си правел труда да и обърне гръб, а веднага сладко заспивал.
И където и да отидела Съвестта чувала едно и също:
-Както говорят мандарините, така и правим. Иди и питай тях! Ние сме според закона.
Отправила се тя при мандарините:
-Защо никой не иска да ме слуша?
А мандарините се смеели:
-Че как да слушат хората теб? Ти непрекъснато ги объркваш. А тук всичко ясно е написано с туш на жълта хартия. Велика работа! Ненапразно А-Пу-О за това, което измисли, е назначен за върховен мандарин.
Отишла Съвестта тогава при самия премъдър А-Пу-О. Докоснала го леко и зачакала.
Пробудил се А-Пу-О и скочил:
-Как смееш ти без разрешение нощем в чужд дом да стъпваш? Какво е написано в закона? "Който нощем тайно се яви в чужд дом, да бъде считан за крадец и да бъде затворен в тъмница".
-Но аз не съм дошла при теб да крада. Аз съм Съвестта.
-А по закон си развратница. В закона ясно е написано: "Която жена нощем се яви при чужд мъж, да се счита за развратница и да бъде затворена в тъмница". Значи, ако не си крадла, си развратница!
-Каква развратница съм аз, какво говориш! - възкликнала Съвестта.
-Ах, значи не си крадла, не си и развратница, а просто не искаш да изпълняваш закона! Така ли? И затова закон има: "Който не иска да изпълнява закона, да бъде считан за беззаконник и да бъде затворен в тъмница". Хей, хора! Хванете тази жена и я хвърлете зад решетките за вечни времена като развратница, заподозряна в кражба и уличена в явно неподчинение на закона.
Хванали Съвестта, хвърлили я в тъмницата и я приковали с вериги.
Оттогава, естествено, и никого не безпокои.
Даже съвсем забравили за нея.
Само понякога се случвало някой грубиян, недоволен от мандарините, да кресне:
-Вие съвест нямате ли?
И веднага му показвали документ, че сега тя излежава присъдата си.
-Щом я държим под ключ, значи имаме!
И грубиянът млъквал, видно е - прави са!
И от тогава хората живеят спокойно, спокойно!

Влас Дорошевич "Приказки и легенди"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Тя се родила на свещените брегове на пълноводната Ганг, в първото пролетно утро, с първите лъчи на слънцето.
Прекрасната, стройна, гъвкава богиня Реформа.
Природата не пожалила багри, за да я облече. Ни черно като въглен за очите и. Ни розов цвят за тялото и. Косите и изглеждали като изтъкани от лъчите на изгряващото слънце.
Но била облечена не само в краски. Тя била гола и прекрасна, свободна и смела в движенията.
Природата я създала в час на вдъхновение. Слънцето още по-ярко и силно обляло земята със златните си лъчи, виждайки богинята. Земята и се усмихнала с цветята си. Палмите при вида и замислено поклатили глави и зашепнали помежду си:
-Колко е прекрасна! Колко е прекрасна!
Газелата я погледнала през гъсталака от лиани и от този миг очите на газелата станали прекрасни. Тигрите ласкаво мъркали при вида и, победени от красотата на новородената богиня и се галели в нея с грациозни извивки. Змиите пълзели в краката и и не можели да и причинят зло.
Първи я видели пастирите.
Пастирите, които пасели стадата си на прегорелия от слънцето хълм. Гладни и измъчени, те не могли да сдържат вика си на възторг и виждайки я, забравили всички предишни мъки и страдания.
Когато богинята се появила пред тях на хоризонта, им се сторило, че тя току-що е слязла от небето и се носи по въздуха, едва докосвайки цветята със стройните си нозе.
Пастирите и се поклонили доземи и във възторг, без да имат сила да откъснат очи от нея, я последвали.
Богинята превела тях и стадата им на тучни поляни и се отправила към свещения град Делхи.
Там първи я съзрели индуските младежи и в сърцата им забила гореща и страстна любов към прекрасната богиня. След тях жените. След жените - техните мъже. Старци и деца - всички се влюбили в голата богиня, следвали я на тълпи и повтаряли:"Колко е прекрасна!"
Та тя се родила в първия пролетен ден, с първите лъчи на слънцето. И въздухът, топъл, ласкав, нежен, изпълнен с аромата на цветя, изглеждал като нейно дихание. Тя дишала и всички наоколо дишали с пълни гърди.
Било горещо и търсейки прохлада, тя влязла в храма. В старинния храм Тримурти.
В храма било тъмно и хладно, като в подземие, и миришело на плесен и гнилоч.
Огромните амбразури на прозорците били плътно закрити и в сумрака, в дълбините на храма нещо проблясвало, присветвало, когато отваряли портата и плахите слънчеви лъчи прониквали в тежкия мрак и потъвали в него. Какво проблясвало там?
Меч, издигнат над главите на хората, копие, насочено към гърдите на молещите се, стрели, готови да се откъснат от лъка и да донесат гибел и смърт? Никой не знаел.
И в този мрак хората, изплашени, треперещи, се вкопчвали в белите одежди на старите брамини и молели:
-Молете се за нас на страшния бог, който проблясва там, в дъното на храма ...
Пред божеството, на жертвения олтар имало куп лотоси, тази пролет лотосът още не бил разцъфнал. Това били стари цветове, положени още миналата година. Те лежали на олтара, изпълвайки въздуха с миризма на гнилоч и плесен.
А брамините пеели молитви, които се полагало да пеят, когато лотосите са свежи и благоуханни:
-Като твоя милост, вдишваме този аромат на лотоси, току-що разцъфнали и принесени в жертва пред теб. Като нашите молитви, нека се носи този тих, чист аромат към твоя престол и да изпълва сърцето ти!
Всички вдишвали миризмата на гнилоч и пеели за аромата. Никой нищо не разбирал и това само увеличавало благочестието.
Влизайки в храма, богинята възкликнала:
-Отворете прозорците! Отворете всички прозорци, колкото се може по-скоро!
И тълпата, подчинявайки се на всяка нейна дума, се втурнала да разтваря огромните прозорци.
Потоци светлина, горещи и ярки, нахлули и изпълнили храма. И тълпата във възторг за пръв път видяла златното божество в дъното.
Нямало нито страховито издигнат меч, нито неумолимо насочено копие, нито готови да излетят и да донесат гибел стрели.
Божеството никого не искало да убива. То гледало тълпата, ласкаво усмихвайки се със своите три глави.
-Изхвърлете тези гнили цветя! - наредила богинята. - И донесете свежи полски цветя!
-На божеството е нужен лотос! - опитали се да възразят брамините.
-На божеството е нужен аромат на свежи, току-що откъснати цветя! - отвърнала богинята. - Цветя, по-скоро цветя тук! Цветя от полето, събрали брилянти роса!
И тълпата се втурнала да изпълни заповедта на богинята. Купът стари, гнили лотоси бил изхвърлен и жертвената маса била покрита с цели камари свежи, току-що откъснати, ароматни, росни цветя. Младежи, жени, деца и старци носели наръчи цветя, които се сипели по пътя и по този килим хората смело и радостно пристъпвали към ласкавото и добро божество, усмихващо се в три страни на всички. Жреците били забравени.
Повече никой не ги търсел за помощ и застъпничество.
Всички вървели сами. Жените вдигали децата си към божеството, молейки добрия Тримурти да им изпрати своята благословия. Със сълзи на възторг гледали старците усмихващия се бог:
-А ние го мислехме за страшен и кръвожаден!
Всички се тълпели около божеството, опитвайки се докоснат с ръка златните му одежди.
А Тримурти, ласкав и усмихващ се с три усмивки, леел три потока благословение и радост.
След като отдъхнала в храма, богинята бодра и весела тръгнала по улиците на града, съпровождана от несметната тълпа. На главния площад на Делхи се извисявала приготвена клада. На нея лежало под бял покров тялото на починалия стар раджа. А вдовицата му, млада и красива, пременена в най-скъпите си дрехи, била готова със сълзи да влезе в огъня, разпален с благовонни дърва.
В тази минута към нея пристъпила добрата и весела богиня.
-Ти искаш да умреш! Защо пък не?! Та животът е само подарък, който небесата дават на хората. Искаш да се откажеш от подаръка - откажи се. Искаш да отдадеш тялото си на огъня - отдай го. Тялото си е твое. Но защо искаш да хвърлиш в огъня и скъпите си одежди? На раджата му трябваш ти, тялото ти, а не твоите дрехи. Дрехите не са нужни на раджата, той сам ги е смъквал от теб! Отдай се на раджата така, както си му се отдавала. Свали всичко от себе си. Защо да принуждаваш огъня да съблича дрехите ти? Нека веднага обсипе с целувките си твоето тяло. А дрехите дай на бедните. Това ще е едно добро дело преди смъртта. Защо плачеш всъщност?
-Страх ме е да умра! - отвърнала вдовицата.
-А защо искаш да умреш тогава?
-Така повелява закона, обичаите, хората. Хората искат да изпълня свещения обичай.
-Изпълни го! Но преди това свали всичко от себе си. Направи добро дело. Нека бедните вземат дрехите и благославят твоята памет и тази на мъжа ти!
Младата жена я послушала. Свалила дрехите си и ги подала на хората:
-Вземете!
При вида на голото и тяло ропот се понесъл сред тълпата:
-Колко е красива! Почти като богиня!
Сърцата им се изпълнили с жалост. И се понесъл вик:
-Не трябва! Не трябва да влиза в огъня!
А богината с усмивка погледнала към стоящия до нея младеж, който я съзерцавал със страст и възторг:
-Ти си влюбен в мен, но аз съм родена на небесата и земното ми е чуждо. Погледни тази жена. Нима не е също толкова красива като мен? Нима красотата е разлята само на небесата, а не и по земята? Красотата - това е небе. Вашият живот е като вода. Небесата се отразяват във водата и от това тя изглежда дълбока. Погледни колко е красива! Вземи я! И ти ще притежаваш моето отражение на земята! Вземи!
И когато очите на младежа пламнали страстно при вида на голата жена, тя се обърнала към вдовицата на раджата:
-Ти искаш да умреш на кладата. Но огън гори и в сърцата. Ето, този младеж ще те изгори с пламъка си. Ще те обгърне като огън с обятията си. И ще умреш не веднъж. Ден и нощ ще умираш, чувствайки как душата ти се разделя с тялото. Изгори така!
И младата вдовица хвърлила факела в благовонния огън, на който самотно лежало тялото на стария, издъхнал раджа, и протягайки ръка към юношата, казала:
-Покрий ме с плаща си и ме отведи оттук ...
В тази година имало страшен зной.
Бог Индра, разгневен, както твърдели брамините, изгарял земята с жарките, слънчеви лъчи, изгарял безпощадно, изгарял немилосърдно.
Полята били черни, като овъглени, а хората, слаби като скелети и примиращи от глад, идвали в града, лягали по улиците и стенели:
-Тук ще умрем и зловонието на нашите трупове ще отрови въздуха, ако не ни дадете да ядем.
Брамините решили да изнесат статуята на Индра и да обиколят с нея целия град.
Страшният бог возели на колесница, в която били запрегнати десет черни слона.
Хората се хвърляли със стотици под слоновете и колесницата и умирали в страшни мъки.
-Бог Индра не чува тихите стонове на страдащите! - казвали те. - Нека чуе поне нашите вопли, да се ужаси, гледайки нашата гибел и да смени безпощадния си гняв с милост.
Процесията бавно напредвала сред крясъци, стонове и вопли, които трябвало да привлекат вниманието на божеството. Слоновете с окървавени стъпала тъпчели лежащите на пътя им хора, а колелата на колесницата разкъсвали телата им.
А шествието неумолимо продължавало напред. Насреща му излязла богинята.
Тя била толкова прекрасна в лъчите на залязващото слънце, че водачите спрели, спрели и слоновете си. Те гледали богинята с очи пълни с възторг и не можели да помръднат.
Богинята стояла на пътя.
Не могли да прегазят тази дивна красавица, обърнали слоновете и кървавата процесия се върнала в мрачния храм на Индра.
А тези, които лежали напред по пътя, очаквайки смъртта, били спасени.
Така прекарала богинята своя първи ден.
А на следващия, с първите лъчи на слънцето, брамините се събрали на съвещание:
-Заради новата богиня загива вярата в старите богове!
-Ние загиваме! Никой не се нуждае вече от нашите молитви, всички се молят сами!
-Тя разпространява безчестие! Вдовиците не искат да умират от вярност!
-Тя ще ни навлече гнева на Индра, който ще остане без жертви!
И клатели глави в почуда, какво да предприемат.
-Да я убием! - предложил един.
Даже не му отговорили. Как да убиеш безсмъртна богиня?!
Тогава се надигнал най-древният и мъдрият между брамините:
-Да я затворим в пещера. На хората ще кажем, че се е върнала на небето. Като не я виждат, ще се върнат към благочестието. Нека поседи в пещерата, после може и да я пуснем. Като остарее и погрознее, никой няма да си губи ума по нея!
Всички одобрили съвета на стария брамин и му се поклонили доземи:
-Добро, изпитано средство!
Въоръжавайки се с мечове и копия, се отправили към ручея, до който на ложе от цветя прекарала нощта богинята, прокрадвайки се между храстите, я обкръжили и излизайки от засада я затворили в пръстен.
Но като ги видяла, богинята весело викнала:
-При мен! При мен!
И всички околни жители, чувайки веселия, звънък глас се втурнали да видят, каква нова радост е измислила пробудилата се богиня.
Виждайки се сами обкръжени, брамините се поклонили доземи и казали:
-Дойдохме да ти се поклоним, а оръжието взехме за да ти отдадем чест, като на повелителка.
И сложили оръжието в краката и в знак на покорство.
Брамините съвсем паднали духом.
-Трябва да спасим себе си и хората от гнева на Индра!
Събрали се на ново съвещание. Три дни и три нощи мислили в отчаяние, какво да предприемат срещу богинята и на четвъртия, весели, радостни и доволни, излезли от своя храм и се обърнали към първия минал поклонник на богинята.
-Всички се покланяте на новата богиня! - казали те. - Ние също и се покланяме, защото е прекрасна. Но вие не се грижите за нея. Богинята ходи гола: тялото и е докосмано от вятъра и слънчевите лъчи. Слънцето я изгаря, вятърът ще направи кожата и груба. Трябва да се погрижите за облеклото и! За да се съхрани красотата и, в тези дрехи тя трябва да има наистина величествен и достоен вид. Украсете я. Покажете и любовта си.
-Вярно е! - възкликнал поклонникът. - Как не се сетихме веднага!
И като благодарил на брамините, се втурнал към приятелите си, за да им предаде това добро хрумване.
Брамините казвали същото на всеки срещнат.
Всички намирали това за отлична идея и им благодарили.
Хората се събрали около богинята и обсъждали:
-Как да и направим достойни одежди?
Едни казвали:
-Има тъкани, тънки като паяжина, едва видими. Ще доставим такава материя и от нея ще и ушием дрехи, за да не остава нито една гънка от прекрасното и тяло скрита за очите!
Други възразявали:
-Как пък не! Незабележими дрехи! Не, облеклото трябва да е такова, че веднага да се вижда, колко обичаме и ценим богинята! Ще доставим платове, изтъкани от чисто злато и ще ги украсим със скъпоценни камъни ...
-И ще погребем под златна кора красотата на богинята! - възкликвали трети. - Не, трябва ни коприна, нежна, мека, която да потрепва при всяко нейно движение.
И се завързали горещи спорове. Така минал денят.
А брамините през това време затворили отново храма на Тримурти, изгорили две вдовици и наредили за утре да се организира отново шествие със статуята на бог Индра.
На следващия ден тълпата от поклонници отново обкръжила богинята.
Донесли разноцветни шалове и ги пробвали на богинята:
-Вижте колко добре и стои!
Другите крещели:
-Махнете се с вашите шалове! Трябва да я увием в брокат!
Трети носели дантела, четвърти - драгоценни камъни. Хората спорели, ругаели се един друг, биели се: в какъв вид да покажат богинята на света.
А брамините тържествено водели своята процесия през града и десет черни слона тъпчели с крака телата на хвърлилите се под колесницата хора.

Така е и до днес ...

Влас Дорошевич "Приказки и легенди"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Манастирът спи.
Светлина мъждука само в килията на отец Бертолд. Отец Бертолд винаги работи нощем. Често утринната светлина го застига над колбите и ретортите, потопен в неговите обичайни, странни, тайнствени занимания.
Тогава знамение осенява отец Бертолд и той отива да се моли цял ден, за да може вечер отново да се захване със своите загадъчни инструменти, доволен и на два-три часа отдих за грешната си плът.
Ден-молитва, нощ-труд.
Отец Бертолд убива плътта си.
На вид е мършав аскет с изпъната, суха кожа. Мъртвец, комуто е чуждо всичко житейско. Само очите му са живи, светят с някакъв фанатичен огън, който изгаря мозъка на отец Бертолд.
-Той е или велик грешник, или велик праведник! - решили в манастира и даже настоятелят не се интересувал с какви тайнствени дела е зает нощем отец Бертолд!
Само попитал:
-В прослава на нашата велика църква ли е труда ти, сине мой?
-О, да! - отвърнал монахът и в очите му още по-ярко избухнал фанатичният огън. - Ако Бог ми помогне да завърша делото си, щастие и мир ще възцарят сред хората, те ще се отдадат на единния Бог и врагът на светата църква ще бъде съкрушен завинаги.
-Да благослови Господ труда ти и да укрепи вярата ти! - му казал отец-настоятелят.
-Амин! - отвърнал монахът и гласът му прозвучал с такава искрена, гореща, твърда вяра, че настоятелят останал без всякакво съмнение : отец Бертолд действително е зает с дела богоугодни и полезни за светата църква.
Оттогава отец Бертолд работи безпрепятствено нощем.
Но днес не е зает с колбите и ретортите си.
С горящи очи той стои до високия прозорец, опрял пламнало чело до желязната решетка - една от решетките, с които обителта се обгражда от грешния свят.
Отец Бертолд гледа тъмното небе, осеяно със звезди, долината, потънала в мрак, заспалия град, видим от планинския манастир.
И в душата на отец Бертолд живее тая смътна тревога, която вече няколко дни не му дава нито да се моли, нито да работи.
Това е дяволът, който го изкушава и вселява в сърцето му смътна тревога, сее съмнение, за да попречи на отец Бертолд в неговото велико и свято дело.
С тази смътна тревога отец Бертолд не може да се заеме за великото си дело - изобретяването на изкуствено злато.
Да, това ще "смачка главата на змията", ще лиши дявола от оръжието му, с което той завоюва света и се бори със светата църква.
Тези зрънца, с които дяволът заслепява разума на хората, тогава ще се правят в работилници от обикновени занаятчии.
И златото ще се цени не повече от глината. Ще престане да бъде рядкост. Човечеството ще го има, когато му е угодно и колкото му е угодно, в изобилие, в излишък. То ще престане да владее света.
Богаташите ще престанат да бъдат богаташи, равенство ще се възцари между хората. Няма да има за какво да се изнуряват от тежка работа, няма да има до какво да се домогват, няма да има за какво да се борят, ненавиждат, завиждат - всички хора ще станат братя и ще служат на единния Бог и на никой друг.
Защото хората съществуват за добро и само дяволът ги е оплел в своите златни мрежи.
Но защо ли съмнение в това се прокрадва в душата на отец Бертолд?
Съмнение, което пречи на отец Бертолд да продължи великото си дело на избавление на света от властта на дявола?
Неговото велико дело се движи напред.
В съда вече блестят малки златни прашинки. Това още не е злато. Но това е първообраз, зародиш на златото. Те имат много общо с проклетия метал. Още малко усилие и прашинките ще се превърнат в злато.
Злато, което всеки може да приготви за себе си, в каквото количество пожелае.
Ще настъпи край на властта на дявола.
И в тези минути, в които на отец Бертолд е особено нужна цялата му вяра, в душата му се прокрадва съмнение. Вълкът поглъща агнето, паякът поглъща мухата, човекът поглъща човека.
И старата формула "homo homini lupus" като олово тежи в мозъка му.
"Човек за човека е вълк".
По лицата на богомолците, които посещават обителта са врязани бръчки, свидетелстващи за борби - той чете тази злоба и ненавист, и взаимно ожесточение, които царят там, в света.
Нима Каин не е убил Авел тогава, когато хората още не са познавали проклетия и презрян метал?
И даже в книгите на Свещеното писание отец Бертолд чете за людската злоба, ненавист и ожесточеност.
Светът ражда злоба и ненавист и само нашата света църква се опитва да присади в хората доброта и любов - да приучи ястреба да кълве пшенични зърна, а вълка да пасе трева.
И даже, страшно е да си помислиш, от кладите на светата инквизиция отец Бертолд лъхва същият огън на злоба и ненавист - и димът на кладите му се струва дим на ненавистта, която се разстила по земята.
Какви мисли! О, Боже!
Но напразно отец Бертолд пада на колене пред светото разпятие и с часове гледа лика на разпънатия, търсейки утешение, подкрепа в скръбта.
Там, долу, в подножието на кръста му се мяркат лица, които светят от злоба, ненавист и ожесточение.
Непримирими, вековни, несъкрушими, владеещи човешките сърца от сътворението на света.
Топла, тиха нощ се е спуснала, носейки със себе си мир, покой, благодатен сън.
И на отец Бертолд му се струва, че това не е благодатна нощ, посланица на небесата, спуснала се на земята, а чудовище, което пълзи по нея, прикривайки със своя тъмен, богато украсен със злато плащ, всичко, което се бои от дневна светлина.
Колко престъпления се вършат под покрова на нощта!
Всичко заспива, освен човешката злоба, която не знае ни ден, ни нощ, ни сън, ни отдих, ни покой.
В този град сега се сговарят за престъпления, крият се зад ъгъла, убиват.
И на отец Бертолд му се струва, че усеща по лицето си диханието на тази вековна злоба, изпълваща въздуха по целия свят.
И в сърцето се ражда съмнение:
-Наистина ли хората са създадени за доброта и любов?
О, той знае, какво означава това!
Дяволът го изкушава, както е изкушавал някога св. Дионисий.
Той е чел за това в аналите.
Св. Дионисий е бил велик аскет и на дявола много му се искало да го отклони от пътеката на добродетелта, смирението и аскетизма.
Взорът на св.Дионисий винаги бил устремен в земята - началото и края на човека.
Даже, ходейки в църквата той се вглеждал внимателно, да не би неволно да причини вреда на някоя дребна твар.
И ако забележел пълзяща буболечка, я взимал и премествал в тревата, на безопасно от проходящи място, за да не би друг неволно да причини вреда на божието създание.
И било всяко негово добро дело - велика посрама за дявола, защото за дявола няма по-голяма посрама от добро дело, извършено от човека.
И търпял дяволът заради св. Дионисий голям срам и унижение.
И започнал той да изкушава светията.
Дяволът се явявал на св. Дионисий като източни посланици, които му носели най-ценните съкровища на света и го канели в царство, където можел да донесе щастие на хиляди хора и всемирна слава за себе си.
Но св. Дионисий не се помамил нито от богатства, нито от слава, нито от власт и не отстъпил от службата на единния Бог.
Когато св. Дионисий постил, не вкусвайки нищо и вече изнемогвал от поста, дяволът разстилал пред него богати трапези, които се огъвали под тежестта на ястия и благоуханни напитки; сред цветя били наредени редки, зрели, сочни плодове.
Но св. Дионисий, взирайки се във всичко това, още по-усърдо продължавал своя пост, за посрама на дявола.
Когато св. Дионисий изнемогвал от зной на полето, пред него израствали сенчести гори, в които ромоляли кристални ручеи и пеели дивни птици. Дърветата тихо поклащали клони и го мамели в прохлада на отдих, в час за молитва. Но св.Дионисий падал на колене под палещите лъчи на слънцето и се молел още по-усърдно от обикновено.
Тогава многократно посраменият дявол решил да го изкуши със страх и се явил пред него в цялото си мерзко величие.
Но св. Дионисий, прав пред Бога, не усетил страх в чистото си сърце, безтрепетно се взирал в дявола и даже оставил в аналите описание на мезкия му облик.
"И бяха очите му като въглен, - написал св. Дионисий - диханието му, като сяра, и изгаряше погледът му като селитра."
-Сяра, селитра и въглен ... сяра, селитра и въглен ...
Ето формулата на изкусителя.
Отец Бертолд с твърда стъпка се отправил към съда.
Той ще призове дявола и смело ще го погледне в лицето, посрамвайки го, като св. Дионисий.
-Incubus! Incubus! Incubus!*
Страшен грохот разтресъл обителта до основи.
От основите се издигнал стълб пламък и в огъня се появил някой със сатанинска усмивка и златен меч в ръка.
-Благодаря ти за услугата, приятелю! - казал той с глас, от който сърцето на отец Бертолд се вледенило и спряло. - Чудесно ми помогна да изляза от тази смес! Чудесна услуга ми оказа! Отсега няма да е нужно хората да се избиват поеденично лице в лице. Те получиха възможността да убиват отдалеко и да разрушават цели градове. Ти извърши дело, което ми е угодно: даде меч в ръцете на безумеца, даде отлично оръжие на човешката ненавист.
Казал и изчезнал, изпълвайки възуха с дим и смрад.
Когато изплашените монаси, начело с отец-настоятеля, влетяли в килията на отец Бертолд, той лежал като мъртъв.
-Той е видял дявола! - казал опитния в такива дела настоятел. - И дяволът навеки е дамгосал лицето му със своя адски огън. Вижте тези черни точки, които завинаги са се впили в лицето и ръцето му. Така често стремежът към познание ни въвлича в грях. От добрите намерения се ражда лош край. Познанието ражда съмнение, съмнението - грях. Бойте се от познанието, деца мои!
Монасите го слушали с изплашени, смутени сърца.
Наръсили отец Бертолд със светена вода. Малко по малко отворил очи, в които се четял ужас.
-Какво шепнат устните ти, сине мой? - попитал настоятелят. - Каква молитва?
-Сяра, селитра и въглен! - повтарял като обезумял отец Бертолд. - Неговата формула: сяра, селитра и въглен ...
-Сяра, селитра и въглен! - зашепнали след него изплашените монаси.
-Забранявам ви, от името на църквата, да повтаряте някога някому тази формула на изкусителя, за да не вкараме в съблазън целия свят! - тържествено казал настоятелят и монасите потвърдили:
-Амин!
Но формулата вече била казана, страхливо я повтаряли помежду си монасите, разказвайки за невероятното приключение на отец Бертолд. От тях я подслушали гражданите и страшната формула на изкусителя обиколила целия свят:
-Сяра, селитра и въглен!
-----------------------------------------------------------------------------------
Никой от миряните не видял в манастира черното лице на отец Бертолд.
Той приживе се погребал в подземието и даже помолил да му прочетат заупокойна молитва.
Дни и нощи се молел на Бога за своя тежък, своя непростим грях.
Светът му бил чужд, както и той на света.
И само нарядко монасите, които му носели малко хляб и вода за седмицата, за поддръжка на грешната му плът, му разказвали за страшните бедствия, за полята, залети с кръв, за цели разрушени градове - за тези злодейства, които хората вършат с помощта на сяра, селитра и въглен.
И тогава отец Бертолд падал на земята в смъртен ужас:
-Ще измоля ли прошка за тежкия си грях?
И пред очите му в гробната тишина се появявал някой - със сатанинска усмивка и златен меч - и казвал:
-Чудесна услуга ми оказа, приятелю!
И сърцето на Бертолд леденеело и спирало.

*Incubus - Яви се (лат.)

Влас Дорошевич "Приказки и легенди на Изтока"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Когато всесилният Махадева създал прекрасната Индия, той слязъл на земята, за да и се порадва. От неговия полет се понесъл топъл, благоуханен вятър. Гордите палми преклонили пред Махадева своите вършини и разцъфтели под неговия поглед чистите, бели, нежни, ароматни лилии. Махадева откъснал една лилия и я хвърлил в лазурното море. Вятърът раздвижил кристалната вода и покрил прекрасната лилия с бяла пяна. Минута, и от този букет от пяна разцъфтяла жената - нежна, благоухаеща като лилия, лека като вятър, изменчива като морето, с красота блестяща като морска пяна и бързопреходна като тази пяна.
Жената преди всичко погледнала в кристалните води и възкликнала:
-Колко съм прекрасна!
После се огледала наоколо и казала:
-Колко хубав е светът!
Жената излязла на брега суха от водата (оттогава жените винаги излизат сухи от водата).
При гледката на жената разцъфтяли цветята по земята, а от небето към нея се устремили милиарди любопитни очи. Тези очи пламнали от възторг. Оттогава и светят звездите. Звездата Венера пламнала от завист, затова и свети по-силно от другите.
Жената се разхождала по прекрасните поля и гори и всички безмълвно се възторгвали от нея. От това и доскучало и тя възкликнала:
-О, всесилни Махадева! Ти ме създаде толкова прекрасна! Всички се възторгват от мен, но аз не чувам, не знам за този възторг, защото всички се възторгват мълком!
Чувайки тази жалба, Махадева създал безчислени птици. Безчислените птици пели възторжени песни за красотата на жената. Тя слушала и се усмихвала. Но след ден и омръзнало и пак и доскучало.
-О, всесилни Махадева! Пеят ми възторжени песни и в тях казват, че съм прекрасна. Но що за красота е това, щом никой не иска да ме прегърне и ласкаво да се притисне в мен?!
Тогава всесилният Махадева създал красивата, гъвкава змия. Тя обгръщала прекрасната жена и пълзяла в краката и. Половин ден жената била доволна, после заскучала и възкликнала:
-Ах, ако наистина бях красива, другите щяха да се стремят да ми подражават. Славеят пее прекрасно и щиглецът му подражава. Сигурно моята красота не е достатъчна.
Всесилният Махадева в угода на жената създал маймуната. Тя повтаряла всяко движение на жената, която била доволна шест часа и после възкликнала със сълзи на очи:
-Толкова съм прекрасна! За мен пеят, прегръщат ме, пълзят в нозете ми и ми подражават. Любуват ми се и ми завиждат така, че започвам да се боя. Кой ще ме защити, ако от завист поискат да ми сторят зло?
Махадева създал силния, могъщ лъв. Лъвът охранявал жената. Тя била доволна три часа и после възкликнала:
-Аз съм прекрасна! Ласкаят ме, но аз не лаская никого! Обичат ме, но аз не обичам никого! Бих ли могла да обикна този грамаден, страшен лъв, към който изпитвам страх и почтителност?!
И в същата минута пред жената, по волята на Махадева, се появило малко, симпатично кученце.
-Какво мило животинче! - възкликнала жената и започнала да прегръща кученцето. - Колко го обичам!
Сега жената имала всичко, нямало какво повече да иска. Това я разгневило. Тя ударила кученцето, за да изкара злобата си - кученцето залаяло и избягало. Ударила лъва - лъвът изръмжал и си тръгнал. Настъпила змията с крак, тя изсъскала и отпълзяла. Маймуната избягала, птиците отлетели, когато жената започнала да вика по тях.
-О, нещастна аз! - възкликнала жената, кършейки ръце. - Ласкаят ме, хвалят ме, когато съм в добро разположение на духа, а всички бягат, когато съм зла. Толкова съм самотна! О, всесилни Махадева! Имам последна молба към теб: създай ми такова същество, на което бих могла да изкарвам злобата си, което не би побягнало от мен, когато съм зла, което би се чувствало длъжно да понася всичко ...
Махадева се замислил и и създал мъж ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

В Дамаск живеела девойка, наречена Таис. Тя била толкова прекрасна, че вечер, когато гледала небето, звездите гаснели от завист и падали от местата си от злост. Тя била прекрасна. Аллах казал на Сатаната:
-Докосвайки се до всичко с мерзките си ръце, не смей да докосваш Таис. В красивия съд искам да налея най-доброто масло - нека тя бъде с толкова прекрасна душа, колкото и тяло.
Дяволът се поклонил до земята.
Но, кланяйки се на Аллах с покорство до земята, със злоба си помислил:
-Затова и аз ще разбия с особена радост това гърне!
Настанала нощ.
Таис лежала в постелята, дишала тежко, вдъхвайки аромата на цветята, горяла, слушайки пеенето на славея и гледала през прозореца небето, където танцувал хоровода на звездите. Звездите падали и гаснели от завист.
Дяволът измъчвал цветята със знойното си дихание, за да ухаят още по-силно, измъчвал славея с мисълта за самка, за да пее още по-страстно и се явил пред задъхващата се от някакво неведомо чувство Таис.
-Хубави ли са звездите? - попитал той, приемайки вида на страстен, прекрасен юноша.
-Гледам ги! - отвърнала Таис.
-А колко ли е хубаво да си там!
-Мечтая за това! - въздъхнала Таис.
-Тогава дай ми да те прегърна, красавице, и аз ще те отнеса там, при звездите!
Така казал дяволът и прегърнал Таис.
На нея и се сторило, че на гърба и израстнали крила и нозете и се откъснали от земята. И че в обятията на прекрасния юноша се издига все по-нагоре, и нагоре, и нагоре.
Като огнен дъжд, наоколо се посипали звезди. Някаква невиждана светлина се открила за очите. Някакъв огън, палещ и сладък, изгарял тялото.
И Таис се носела нагоре и нагоре.
Изведнъж крилата и паднали от гърба. И от надзвездната висота Таис паднала на земята.
И заридала.
-Защо ме отнесе в този чуден свят, за да се върна отново на земята!
А чудният юноша я целувал и казвал:
-Ако желаеш, аз отново ще те отнеса при звездите!
И чувайки този шепот, ангелите, които Аллах бил пратил да охраняват съня на Таис, с печал се отдръпнали от вратата и и със сълзи на очи се явили при Аллах.
-Велики! Не успяхме да опазим Таис. С аромата на цветята, с песента на славея, с тихото блещукане на звездите, злият дух, незабелязано от нас, се прокрадна в стаята на Таис. И ние чувахме шепот, но това не беше шепот на молитви, и чувахме въздишки, но тези въздишки не бяха отправени към теб, и чувахме сълзи, но тези сълзи не бяха от благочестие.
И разгневеният Аллах призовал при себе си душата на заспалата от сладка умора Таис.
-Защо направи това? Защо се предаде на Сатаната?
Душата на младата девойка отговорила разтреперана:
-Можех ли да помисля, Всемогъщи, че това е Сатаната, когато той беше прекрасен като един от твоите ангели? И при това, че ми обеща да ме отведе на небето? Приех го за твой ангел и му се доверих.
Разгневеният Аллах призовал Сатаната:
-Проклетият веднъж, да бъде проклет отново! Ти приемаш вида на моите ангели, за да въздаваш зло за добро! Така те белязвам със своя гняв.
И Аллах ударил с мълния падналия на колене Сатана. Смрадта на горяща сяра от мълнията проникнала в цялото му тяло.
-Нека тази смрад бъде моето ново проклятие! - казал Аллах. - По нея ще те познава всеки, живущ на земята, и ще бяга от теб.
Отново настанала нощ.
И отново Таис лежала в постелята, опиянена от аромата на цветята и песента на славея, гледала към звездите и мечтаела да ги достигне.
Изведнъж славеят замлъкнал, изпърхал и отлетял, ароматът на цветята във въздуха изчезнал и той се изпълнил с миризма на изгоряло и сяра.
На прозореца се показал прекрасният юноша.
-Ти? - втурнала се към него Таис, но отстъпила: - Какъв ужас! Каква смрад излъчва тялото ти! Върви си!
-Нека отново те отнеса при звездите, красавице! - помолил дяволът.
-Върви си! Задушавам се близо до теб!
И дяволът си тръгнал печален.
А зад вратата се чул радостния смях на патрулиращите ангели.
И този смях преобърнал душата му. И се заточили еднообразни дни и нощи. Дълги дни и печални нощи, като нощи на раздяла.
Таис гледала звездите и плачела:
-Повече няма да се нося над вас!
И и се струвало, че звездите и се подиграват.
А победеният дявол тъжно бродел из градината на Таис. Смрадта на горяща сяра плашела славеите и убивала аромата на цветята.
Така минали десет дни и десет вечности - нощи. На единадесетия Таис отишла на пазара и се обърнала към изкусен занаятчия, от когото обикновено купувала скъпоценности.
-Може ли да се усили аромата на розите?
-От тях може да се направи масло, - отговорил занаятчията - с което ако намажеш тялото си, розите ще изглеждат като трева без аромат, в сравнение с него. Но това масло ще струва пет пъти по-скъпо от златото.
-Така да бъде! - с въздишка казала Таис.
И добавила:
-А тези смолисти храсти, като че ли вечно плачещи, от които висят гъсти, смолисти сълзи, жълти като кехлибар и толкова ароматни?
-От тях може да се направи амбра, ако намажеш тялото си с нея ...
-Мислиш ли, че този аромат ще бъде по-силен от миризмата на горяща сяра?
-Както едно добро дело е по-силно от хиляда злини!
-Тогава приготви ми и това! - наредила Таис.
През нощта, докато дяволът унило бродел из градината на Таис, изведнъж чул шепот от прозореца:
-Тук ли си?
Той тъжно погледнал красавицата, озарена от луната. Очите и блещукали, като гаснещи звезди.
-Ела тук ... при мен ... при мен ... - шепнела Таис.
-Защо? - горчиво попитал Сатаната. - За да ме прогониш с отвращение?
-Не! Не! Ела! Цяла вечност не съм била над звездите! Отнеси ме, отнеси ме там!
Дяволът скочил през прозореца в стаята и. Даже на него му се завил свят от миризмата на ладан и рози.
-Над звездите! Отнеси ме над звездите! - шепнела Таис. - Цъфтя ли, като роза, за теб, благоухая ли, като кехлибарените сълзи на плачещ ладанов храст?
-Усещам прекрасен аромат!
-Това е масло от рози и амбра, в тях потъна ароматът на сяра и нищо не ни пречи да се понесем над звездите, мили мой!
И те се понесли.
И огорчени, в сълзи, отлетели ангелите от вратата на Таис при престола на Аллах.
-Тя измисли благовония, за да не усеща аромата на зло и на грях!
И Аллах тъжно се усмихнал:
-Жената ще съумее да не види дявола даже там, където знае, че е! Да ги оставим един на друг!
И се заел с делата на воините.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Храбрият рицар Раул, с прозвище "Синята брада" много обичал жените. От което може да се заключи, че бил повече храбър, отколкото умен. Може би затова не се ползвал с особен успех сред жените. Отидел ли славният рицар за година на някакъв поход, неминуемо при завръщането си установявал ново попълнение в семейството. В детската стояло мъничко креватче с герба на предците на Раул, а вътре малък пискун, който като две капки вода си приличал или с лакея, или с оръженосеца. Тъй като действието не се развивало в наши дни, Раул се чувствал особено засегнат. И започнал да действа рутинно. Заповядвал новороденото да бъде обучено за паж, съпругата да бъде отровена, а сам незабавно се женел за друга. След като отдъхнел вкъщи, той отново тръгвал на поход и след една година се повтаряла същата точка от историята.
По този начин за няколко години Раул можел да бъде сигурен, че има по две копия от всеки паж и оръженосец, а неговият алхимик Пополани, който се занимавал с отравянето на съпругите, доложил, че в семейната гробница няма повече свободни места.
Тогава Раул фон Синята брада стигнал до извода, че на жените не трябва да се вярва. Заключение жестоко, но не може да се каже и прибързано. Рицарят Раул фон Синята брада нищо не решавал прибързано. Достигайки до такова прозрение, Раул се отправил в семейната гробница и в това тъжно място се отдал на скръбта си, насаме с покойните си жени, за да не му се смеят пажовете и оръженосците, че оплаква техните любовници.
-О, Розалинда! - ридаел той над един от саркофазите. - Не те ли обичах? Не ти ли подарих най-големите изумруди? За да ти ги подаря, се наложи да разруша замъка на барон фон Хабенихтс, Господ да даде покой на душата му! Мислех те за толкова богоязлива, а ти ...
-Ти, Леонора! - ридаел над друг саркофаг. - Толкова обичаше конете! Лоша ли беше шесторката бели, арабски коне? За да ти ги доставя обиколих половината свят. Изгорих четирдесет сарацински града, двеста села, труповете се търкаляха по пътя така, че нямаше откъде да се мине. А ти какво правеше, докато аз се биех със сарацините? Беше ли бяла и без белези, като конете, които ти доведох? Не.
-Ти, Изидора, най-прекрасна от жените! Не ти ли подарих изумрудите на Розалинда и конете на Леонора? Не ти ли донесох скъпоценно колие, свалено от чалмата на султана и още куп скъпоценности? А ти с какво ми се отплати? Да смениш рицаря за оръженосец! Къде ти беше главата?
-А ти ... не ти помня името ... А на гробницата да го прочета, тук е тъмно, пък и аз съм неграмотен. Но ти беше хубавичка женица, кълна се в праха ти. Устните ти бяха като вишни, бузките като рози, а косите като злато. И всичко това - вишни, рози, злато отдаде кому? На пажа, който даже и само от вишни не разбира, както трябва!
Така оплаквал славният рицар Раул фон Синята брада горещо обичаните си жени и когато оплакал и последната, извадил меча си и дал тържествена клетва, че повече няма да вярва на жените и занапред да вземе мерки.
Излязъл от гробницата нов човек.
-Тръгваме на път! - викнал силно една седмица след като се оженил за хубавата Алиса. - Стягайте се всички, всички до един! Пажове, оръженосци, всички!
-А кой ще защитава нашата знатна госпожа, ако има нападение на замъка, докато отсъстваме?
-За това ще останат само хроми, слепи и гърбави оръженосци и то не по-млади от петдесетгодишна възраст! Знаем ние, как вие кучета се грижите за вашата госпожа, когато отсъствам от къщи! Тоя начин на обгрижване не ми харесва! Точка!
-Алиса, наша вярна съпруго, - обърнал се той към жена си - не пристъпвай вратите на замъка! А вие, стари песове, наблюдавайте зорко нашата вярна съпруга. Нито един мъж да не пристъпва в замъка!
Казал, смушкал коня със шпорите и отпътувал.
Минала година.
Рицарят Раул фон Синята брада се върнал от блестящ поход и носел подаръци за вярната си съпруга.
-Изпълнихте ли всичките ми заповеди?
-Всичките! - отговаря Алиса.
-Ето виждате ли, че може и само с женска прислуга. Пажовете са глупост! О, имаш нова камериерка. Как се казваш, мила?
-Бертран, сър! - изръмжала "камериерката".
-Пополани! - с мъка призовал алхимика Раул.
Два дни бесил по стените хромите, слепите и гърбави оръженосци.
-Как вие, кучета проклети, го пропуснахте в замъка?
-Кой, господарю, освен покойната господарка е знаел, че е мъж? Дойде в замъка, облечен в рокля и това е!
На третият ден Раул фон Синята брада отпразнувал нова сватба.
От лошите навици човек трудно се отказва.
-Сега знам какво да направя!
И рицарят Раул фон Синята брада не тръгнал от къщи преди да бъде завършена високата кула.
-Стой тук, любима моя! Имаш всичко необходимо, докато се върна. Прислуга не ти е нужна.
И саморъчно зазидал вратата на кулата.
Минала годината. Раул се завърнал и започнал да оглежда вратата на кулата. Била недокосната.
"Сега е спокойна душата ми!" - въздъхнал с облекчение Раул и започнал да разбива вратата.
Изведнъж от прозореца се показала мъжка глава:
-Ей, ти защо чуждите врати разбиваш? Почакай да се върне годподаря на замъка и ще ти даде да разбереш, как се разбива вратата на жена му!
Раул не вярвал на очите си.
-Как си попаднал там, като вратата е зазидана?
-Аз ли? Ами аз съм трубадур. Като си вървях из полето, гледам кула, а на прозореца прекрасна дама. Започнах да и съчинявам и изпълнявам песни, а през това време тя ми изплете стълба. А този глупак Раул фон ...
На Пополани било поръчано да "обработи" жената, а трубадура рицарят "обработил" сам.
-Сега ще я скрия в земята! - заявил Раул след като се оженил веднага щом свършил траура. - Под земята няма да забременееш!
Изкопал пещера в гората, обзавел я и я заредил с припаси като замък и настанил там вярната си съпруга. Затрупали входа на пещерата и заличили всички следи.
Върнал се след година, отворил пещерата ... и само където на място не умрял. Гледа, жената готви, а някакъв мъж сече дърва.
-Ти как попадна тук? - креснал Раул така, че пръстта започнала да пада от стените.
Мъжът паднал в краката му.
-Не се гневете, господарю! Аз съм беден дървар, изкоренявах пънове. Един ден като копаех, земята пропадна под мен и се озовах тук.
-Че си дървар, това го разбирам, всеки труд е почтен. Но защо при вас в съседната пещера реве бебе, това никак не мога да разбера!
Отново се отворила работа на Пополани.
Дърварят закопали жив.
"Каръщина някаква! - мислел си Раул, стоейки отново под венчалния венец. - Трябва да опитам нещо ново."
Натоварили лодки и Раул фон Синята брада отвел новата си жена на необитаем остров в морето.
-Разхождай се на воля тук - казал и той. - И най-важното, чакай!
"Ето сега душата ми е спокойна" - помислил си той и вместо една година воювал цели три.
Върнал се, отишъл на острова и го посрещнало момченце. Умно такова детенце, двегодишно, а говори.
-Чичо, ти да не си рицарят Раул Синята брада , за когото говореше мама?
-Аха, а ти кой си?
-Аз тук с мама и тате живея. Тате току-що се върна от лов, а мама люлее сестричката ми в люлката.
Като буря връхлетял Раул в скромната колиба.
-Кой си ти? - креснал на мъжа, който седял край огнището.
-Милост, състрадателни господине! Аз съм беден мореплавател. Корабът ни се разби близо до тези брегове. Аз единствен оцелях от целия екипаж. Бог вижда, нищо лошо не съм искал да ви направя, само спасявах живота си.
-Хм! - казал Раул. - Пополани! Оръженосци! Въже!
В страшен гняв се върнал Раул в замъка си. В гняв и мъка.
-Никъде! Ни във въздуха, ни в морето, ни на земята, нито под нея ...
Три дни се поддавал на тези нерадостни мисли, на четвъртия заповядал да извикат Пополани.
-Доведете ми тук този учен безделник! Ще му отворя учената глава!
Всички разбрали, че работата е сериозна. Пополани се явил ни жив, ни мъртъв.
-Ти какво, учена чалма! - креснал рицарят. - Малко ли са ти великите ми милости? Малко ли ти е, че по своето неизречено великодушие позволявам на човек по-учен от мен да живее в замъка ми и търпеливо понасям такава дързост? Малко ли са ти, куче? Слушай какво ще ти кажа! Макар и учен човек, си глупак! Ето сега с ей тоя меч, виждаш ли го, ще ти разтворя главата, за да видя, що за помия е насипана там! Какво умееш ти? Само да тровиш жените ми? Колко пъти по твоята милост ставах вдовец? А да предпазиш господаря си от позор и измяна, това не можеш ли? Утре да е намерено средство против измяна! Работи с главата си, докато я имаш. Или утре ще се разлети като орехови черупки! Марш!
Минал ден. Пополани се явил по-бледен и от преди.
-Е? - посрещнал го рицарят.
-Господарю, рових се в книгите, търсих отговор сред звездите, виках духове ...
-Е?
-Никъде няма средство за вярност.
Рицарят хванал меча.
-Почакай, господарю! Опитай нещо за последно!
-Какво?
-Ако жената е оставена сама на себе си, тя навярно ще сътвори някаква пакост. В замъка се носи радостния слух, че ще се жениш за Булота.
-Ще се оженя и за нея.
-Кажи и след сватбата, че нещо в нея не ти харесва. И ще видим какво ще се получи.
Речено-сторено.
-Какво не ми харесва в нея? - тихичко попитал Раул Пополани по време на сватбения пир.
-Ами ... кръста. Талията и е пълновата.
-Харесвам ти, нали? - кокетно попитала Булота, когато останали насаме.
-Талията ти е малко пълничка! - мрачно измърморил рицарят.
Булота така се разсърдила, че незабавно го изхвърлила от брачното ложе, а за Пополани приготвили въже.
-Почакай! - на колене замолил ученият.
Булота плакала три дни, а на четвъртия изпратила за шлосер.
-Изпрати за шлосер! - подозрително отбелязал низвергнатия съпруг.
-Нищо. Значи нещо е намислила.
-Тръгваме на поход. Струва ми се, че като се върна ще нахраня моите зверове с учени мозъци - мрачно казал рицарят и отпътувал.
Минала година.
Рицарят се завърнал, а насреща му изтичала Булота. Талията и като на оса.
-Мили, погледни каква талия имам!
-В талията си отслабнала, а къде е детето? - свъсено попитал Раул.
-Какво дете?
-"Какво"! Твоето, разбира се, не моето!
-Опомни се, рицарю! Никакво дете няма.
-Странно! Толкова години живея тук, такова чудо не е бивало. Пажовете и оръженосците бяха тук, струва ми се.
-До тях ли ми е било?! По цели дни ме прегръщаше тоя корсет. Така стиска, че и за оръженосци забравяш да мислиш.
-А вечер?
-Ха, вечер! Така стиска и убива, че вечер като го смъкнеш заспиваш като пребита.
-Пополани! Макар и учен глупак, си умен човек!
Така бил изобретен корсетът, охраняващ съпружеската вярност. Оттогава, разбира се, започнали да ги правят по-широки. Но трябва да се отбележи, че докато жената е в корсет, мъжът не усеща сърбеж по челото.


При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy

Мюсюлманска легенда от "Легенди и приказки на Изтока" на В.М.Дрошевич.

Няма друг Бог, освен единния Бог и Исус е Неговия пророк.
Така говорел Всевишния, славата Му цъфтяла като цветя по земята и благоуханието и изпълвало Вселената:
- Мир и радост за Моята земя! Мир и радост за Моите хора! Пълна с благочестие е Моята земя и вярата в Мен гори в сърцата на хората. Вие се дим над земята и до Моя трон се издига аромат на молитви и тамян. Драгоценни храмове блестят по земята, в Моя чест ги издигат за да благославят в тях името Ми. Радост и мир, възлюбена земя! Радост и мир, възлюбени хора!
Така говорел Съдията, който съди на небето и на земята.
- Щастие и радост на земята! Щастие и радост в Моите хора! Моето име е свещено за тях. В Моя чест горят на слънцето щитове и шлемове. За Моята слава вдигат мечове и копия. И изпращат душите си в небето.
Така говорел Всеблагия, изпращайки ни пророците:
-Радост, радост и щастие на земята! Аз благославям Моя народ.Но не в храмовете, не в битките съм Аз. Аз съм в любовта. С любов към Мен и благочестието са пълни сърцата им, но не и с любов един към друг. Благословена да е земята и хората по нея! Да процъфтяват мир и любов! Ще им изпратя пророк. Нека им открие завета Ми.
Така говорел Аллах и диханието Му било като дъх на пролет.
И се представил пред Него княза на князете, на бял кон Гавриил, любимия посланик на Аллах.
И се представил пред Него на бял кон сред снежното поле от серафими, радостно трепкащи с белите си крила.
Гавриил внимателно слушал думите на Бога:"Иди на земята и от небесния огън запали в сърцето на новородено дете любов към хората! Нека донесе мир и любов на земята!"
Така говорел Всевишния и запалил с дъха си факела в ръката на Гавриил. И Гавриил се спуснал в дома на най-могъщия цар на земята.
На престола лежал първородният царски син, роден от царица. И стояли пред него на колене воините и народа и се клели във вярност на първородния син на царя.
И казал Гавриил на царя:
- Щастие и радост за теб! Синът ти е избран от Аллах. Той ще възцари на земята мир и любов. Аз ще запаля в сърцето му небесния огън. Той ще бъде доброта, той ще бъде кротост. Той ще прощава на враговете си, той няма да отмъщава за обидата, той няма да вдига меч.
Царят паднал на колене пред пратеника на Бога, разкъсал дрехите си и казал:
- Горко ми, горко - с какво съм разгневил Аллах! Защо трябва да бъда баща на страхливец! Синът на един могъщ цар ще целува ръката на враговете! Ще преглъща обидата като последния роб. Син, който никога няма да държи в ръка оръжие. По-добре да не се беше раждал! По-добре майка му да ме беше покрила с позор, като ме остави бездетен! По-добре да бях умрял преди неговото раждане, отколкото да видя със собствените си очи този срам! Пратенико на небето! Не може ли да отклониш великия гняв на Бога? Пожали ме! Изнеси горящия си факел от моя дом!
Опечаленият ангел отлетял и почукал на вратата на един богаташ.
Слава на богатия човек била по-голяма от славата на царете. Той бил известен по всички царства. Във всички страни вървели керваните му, по всички морета плавали корабите му, превозващи до всички краища на света несметно богатство.
Всичко имал богаташа, освен едно съкровище, за което молел благочестивия Аллах: да му изпрати наследник. И му се родил син.
- Щастие и радост за теб! Неизказано щастието те сполетя. Твоят син е избран от Аллах. Неговото име е Любов и любовта към хората ще се разгори в сърцето му. Той ще теши сълзи и мъка. Той ще раздава богатството си на бедните. Сам ще ходи като последен бедняк, щастлив и радостен от любовта си към хората!
И богаташът паднал пред пратеника на Аллах на колене, смъкнал скъпоценностите си и се разхлипал:
- О, горко ми! Защо ми е пратено такова проклятие? Като наказание за алчността ми ли ме наказваш, Боже! Защо събирах несметно богатство? Моят син ще бъде просяк. Той ще раздава всичко, събрано от баща му! Син-прахосник, какво по-голямо наказание може да има за баща-богаташ? О, с каква жертва да умилостивя Бог, че да отклони гибелта от моята къща? Какви са храмовете да издигна за Него, че да се смили над моето благочестие и да не погубва детето ми?
Така ридаел богаташът и опечаленият посланик на небето го пожалил и отлетял от дома му.
Като орел се спуснал в студената зимна нощ в една пещера, където вятърът виел и млада майка се била привела над бебето си, което умирало от студ.
Тя Го родила тук, нямайки подслон даже в такава нощ.
И пожалил ангелът умиращият Младенец и допрял до него пламтящия факел за да Го стопли. И Младенецът се усмихнал.
От усмивката Му радостно се засмели звездите.
В ужас казал Гавриил:
-- Какво направих с дадения ми от Аллах огън! В чии слаби ръце дадох дара на Бога? Твоят син е избран от Аллах!
Младата майка паднала на колене и казала:
-Да бъде Божията воля!
И в ужас застанал Гавриил.
И се раздал гласът на Аллах и смехът на Всеблагия.
От радост се смеел Аллах, смеели се извездите, и луната, смеел се и Младенецът.
- Гавриил,Гавриил, така ли изпълняваш волята Ми? За мен ли,Всемогъщия, има царе? Пред мен ли, който властва над всичко има богаташи? Пред Всесилния ли има силни? Не са ли всички равни пред Мен? И кои са Моите царе? Моите царе са в дрипи, Моите царе в храмовете, на тържищата, в пръстта и пепелта в рани лежат. За Моите царе са открити всички помисли Господни, обятията Ми са отворени за Моите царе. Моите царе са богати, те притежават несметни дарове. Техните сълзи са диаманти, рубини - техните сърца. От техните сърца плета за Себе си венец от радост. Сълзите им събирам с мантията Си. Моите царе са могъщи. Проклятието им е заповед за Мен. Заповедите им изпълнявам. Думите им са мечове от стомана. Техните погледи са силни стрели. Войските им са безбройни: всички ангелите отгоре, бездомните, болните,тихо веят с крила , служат в тяхна защита. Моите царе са скъпи за Мен и Аз съм цар над тях.
Така пеел Аллах със смях, смях на щастие и пеели звездите с Него, светейки на бездомните и бедните.
И щастлив от тези думи, и радостен от усмивката на Младенеца, като орел се извисил в небето архангел Гавриил, и пламнал факела му между звездите като нова звезда.
И като я видяли царе и богати мъже дошли и се поклонили на царя, роден в пещера в студената нощ.

Публикувано от Gloxy-Floxy