За Жозефина и тикв(ичк)ите - продължение

Етикети: , събота, 29 септември 2012 г. 10:06

Кратко продължение на снощния пост. След като го публикувах, си поразсъждавах още малко над тиквената метафора и моите кулинарни интерпретации на един и същи продукт. Както казах, те са различни на вид и вкус и могат да бъдат  класирани по тези признаци. Но в същото време, ако трябва да избера най-добрата от тях ..., ей това вече е трудно, ако е възможно въобще. Примерно, класическите пържени кюфтета от тиквички си остават най-вкусни, но ... са най-нездравословни. В тоя смисъл, съвършена жена няма. Но доколкото жената е ястие със собствено мнение и, което е не по-малко важно, собствена воля, тя е в състояние, ако е достатъчно умна и решителна, разбира се, да прикрие недостатъците си и да си вдигне рейтинга.
Не знам доколко популярен е фактът, че 
Жозефина имала много лоши и разрушени зъби. С упорити тренировки пред огледалото тя се научила да се усмихва, без да разтваря устни и да говори, без да се показват зъбите и.
Съвършени жени няма, има повече или по-малко умни.
А що се отнася до вчерашната история, тя ми изглежда като един излишно дълъг и засукан вариант на тази:
Настрадин Ходжа дъвчел нещо с апетит. Минал един приятел и го попитал:
- Какво ядеш?
- Не! - категорично отговорил Настрадин.
- Как така "не"? - неразбиращо го погледнал приятелят му.
- Ами ей така: аз ще ти кажа какво ям, ти ще попиташ дали е вкусно; аз ще ти кажа "да", ти ще попиташ дали ще дам и на теб да го опиташ и аз ще ти кажа "не!". Какво има толкова дълго да се обяснява?!
И Наполеоновата работа такава - много (и манипулативни) действия, за да покаже в крайна сметка, че не си дава собственото парченце тиква. :) Та, ако някой ви каже, че всички няма–значение–какво са една и съща тиква, не бързайте да му вярвате. Помислете дали наистина или просто се опитва да ви отдалечи от собственото си парче. Което, разбира се, не означава, че ви провокирам да се прехранвате с чужди парченца тиква. За обективността на оценките беше приказката. Ако въобще на някого му пука за обективността ... :)

Публикувано от

0 коментара

Всички жени са една и съща тиква

Етикети: петък, 28 септември 2012 г. 21:52

Разказват, че веднъж Наполеон обикалял инкогнито Франция. В едно село срещнал двама младежи-инвалиди. В разговор с тях разбрал, че са загубили крайници, воювайки за Императора. Попитал ги каква е заветната им мечта.
- Да имам достатъчно пари, за да подсигуря старините си - отвърнал първият.
- Преди да умра, да прекарам една нощ с Жозефина, жената на Наполеон - казал вторият.
На следващия ден в селото се явили двама жандарми и отвели младежите в Париж. Наполеон връчил на първия голяма сума пари и го изпратил да си върви, като му пожелал щастие. Втория поканил на обяд. Поднесли му двадесет различни ястия и двадесет сладкиша, всичките приготвени от тиква. Гостът хапнал от едно-две блюда и не могъл повече.
- Не е любезно да ми отказваш - казал Наполеон. - Всичко това е приготвено за теб, яж още!
- Но ти ми предлагаш една и съща тиква - възразил младежът.
- И то преднамерено, - засмял се Наполеон - за да разбереш, че всички жени са една и съща тиква.

Сега ще ми позволите от чисто тиквена гледна точка въобще да не се съглася. Тези, които следят всичките ми блогове, знаят, че откакто започна сезона на тиквичките, правя експерименти със смес за кюфтета от тиквички. Досега съм приготвяла пет ястия от нея, последното вчера, запланувала съм и шесто. Моля да ме извините, но нямаше две еднакви на вкус, освен че са различни на вид! А едно от всичките беше абсолютно неуспешно - когато реших да излея сместа в хартиени форми за мъфини и тя залепна за хартийките. Е, това, което не бих направила със сигурност, е да приготвя всичките успешни модификации едновременно и да се опитам да ги изям, защото най-вероятния резултат е да откажа тиквичките завинаги. Но и в тоя аспект нещата са до апетит и метаболизъм. :) 
Куца им е софистиката нещо, не можаха да ме убедят. :)

P.S. Написах продължение. :)

Публикувано от

3 коментара

Най-невероятното

Етикети: 8:12

Още една андерсенова приказка. Всъщност, преди няколко дни ми попаднаха група негови приказки, които не съм срещала на български. С повечето едва ли бих се захванала, защото са трагични на границата на поносимостта. Има други, които ми харесаха, но не съм сигурна как ще се приемат в днешния сбъркан свят. Примерно тази за стария поет, приютил в дома си Амур, който се появява на вратата му в една бурна, дъждовна нощ в класическото си легендарно-митологическо превъплъщение на голо момченце с  лък и колчан стрели. Старият поет го взема на коленете си край огнището и му сипва чаша топло винце, за да го стопли. И така като ме четете, се сещате, че не искам да прекарам остатъка от дните си в сливенския ... , защото съм превеждала Андерсен. :D 
Та на приказката, която следва, попаднах в Читанка, докато търсех, кои от находките ми имат български превод. С толкова актуално звучене е, че не можах да се сдържа. :)

 
Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени-от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам,
единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час
ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното“, както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
— Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете мий затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното. 

Х.К.Андерсен



Публикувано от

0 коментара

Къде се крие щастието (Х.К.Андерсен)

Етикети: четвъртък, 27 септември 2012 г. 9:00

Сега ще ви разкажа история за щастието. Всички познават щастието - на едни то се усмихва от година на година, на други в определени години, а има и такива хора, на които се усмихва веднъж в живота,  но такива, на които не се е усмихнало нито веднъж - не.
Няма да ви разказвам за това, че малките деца на земята изпраща Господ Бог, че той ги слага право на майчината гръд, че това може да се случи в богат замък, в уютна стая или право на полето, на студ и вятър, - това всеки го знае. Но това, което не всеки знае, а е от вярно по-вярно: когато Господ Бог праща на земята дете, праща заедно с него и щастието му. Само че щастието не остава на видно място, а се скрива на някое местенце, където най-малко очакваш да го намериш. Рано или късно, винаги се намира и това е най-хубавото от всичко! То може да се крие в ябълка като, например, щастието на един велик учен на име Нютон. Ябълката се изтърсила пред него на земята и в нея той открил своето щастие. Ако ти не знаеш тази история, помоли да ти я разкаже някой, който я знае, аз искам да разкажа друга - за крушата.
Имало едно време един бедняк, той се родил и израснал в недоимък, а и жена му донесла като зестра още. По професия бил стругар, правел дръжки и пръстенчета за чадъри и трудът му носел толкова, колкото едвам да прехранва семейството си.
"Няма щастие за мен!" - казвал той.
Тази история е истинска, аз мога даже да назова страната и мястото, където живеел нашият стругар, но не е ли все едно?
Първото и главно украшение на неговата градина била една червена офика, но там растяло и едно крушово дърво, само че без плодове. И цялото щастие на стругаря било скрито в това крушово дърво, в неговите невидими круши!
Една нощ се извила силна буря; във вестниците писали даже, че вятърът вдигнал голям дилижанс и го ударил в земята като треска. И въобще не е чудно, че такъв вятър откършил и клон от старата круша.
Внесли клона в работилницата и стругарят направил от него на шега голяма круша, по-малка, още по-малка и накрая няколко съвсем миниатюрни.
- Крайно време беше това дърво да роди круши! - казал той шеговито и раздал крушите на децата. - Нека си играят!
Към вещите, необходими в мрачните, дъждовни страни, се отнася, разбира се, и чадърът, но цялото семейство на стругаря минавало с един чадър. При силен вятър чадърът се обръщал наопаки, понякога даже се и чупел, но стругарят веднага го оправял. Едно било досадно, копчето на което се захващало пръстенчето на шнурчето, увиващо затворения чадър, често падало или се чупело самото пръстенче.
Веднъж копчето се откъснало и паднало на земята. Стругарят започнал да го търси, но вместо него намерил една от малките дървени круши, които дал на децата да си играят.
- Копчето вече няма да намеря! - казал стругарят. - Но мога да се възползвам от тази щуротия!
И той пробил каналче в средата на крушата, прекарал през него шнурчето и издърпал крушата плътно докрай. Толкова добра закопчалка до този момент чадърът никога не бил имал!
Изпращайки на следващата година в столицата дръжки за чадъри, той изпратил заедно с тях вместо старите закопчалки, няколко от своите резбовани круши. И помолил собственика на магазина да изпробва новите закопчалки. Последните попаднали в Америка и там скоро решили, че малките круши са далеч по-удобни от всякакви копчета и поискали занапред да получават само такива закопчалки.
Тогава закипяла работа! Били нужни хиляди круши! Стругарят се хванал за работа, струговал, струговал, цялото крушово дърво станало на малки круши. А крушите носели скилинги и далери!
- Та щастието ми се криело в крушовото дърво! - казал стругарят.
Той вече имал голяма работилница, държал калфи и чираци, винаги бил весел и често споменавал: "И в клечица понякога може да се крие щастие!"
Същото ще кажа и аз.
Казват: "Сложи бяла клечица в устата си и ще станеш невидим!" Но за това трябва да вземеш истинска клечица, която ни е дадена за щастие от Господ Бог. Ето, и на мен ми е дадена такава, и аз също като стругаря мога да извлека от нея звънко, блестящо, най-доброто злато на света - това злато, което блести като огънче в детските очи, звъни като смях от детските уста и от устата на родителите. Те четат моите приказки, а аз стоя насред стаята невидим - държа бяла клечица в устата си! И като видя, че са доволни от моята приказка, също ще кажа: "Да, и в клечица понякога може да се крие щастие!"

Ханс Кристиан Андерсен

Имайте хубав ден! А аз отивам да обърна къщата. Ако ви е жал за нея, молете се да се е предало преди да съм хванала къртача! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Публикувано от

0 коментара

***

Етикети: сряда, 26 септември 2012 г. 23:15



Хуго Симберг "Раненият ангел"
Крилото си влача.
Стари мисли в нови сънища
се сбутват накуп.

Павел Осми

Публикувано от

0 коментара

По-добър ли е човекът наистина?

Етикети: 9:26

Това ме разсмя. :)

Енлил Маратович се отпусна в креслото и с жест ми заповяда да седна насреща му. Аз се подчиних.
- Ако послушаш приказките, които разказват в централна Америка за това дребничко  създание, - каза той, - ще ти се стори, че няма по-страшно същество на света. Ще ти кажат, че този прилеп е изчадие на ада. Че той може да приема формата на човек, за да завлече жертвата си в гъсталака. Че ято такива прилепи могат до смърт да изпохапят заблуден в гората. И куп подобни глупости. Когато намерят пещера, където живеят прилепи-вампири, хората ги опушват с дим. Или въобще взривяват всичко с динамит ...
Той ме погледна така, все едно трябва да кажа нещо в отговор. Но аз не знаех какво.
- Хората по непонятна причина се смятат за носители на доброто и светлината, - продължаваше той. - А на вампирите приписват мрачното пораждане на злото. Но ако погледнем фактите ... Опитай се да ми назовеш поне една причина, поради която хората са по-добри от прилепите-вампири.
- Може би, - казах аз, - хората са по-добри, защото си помагат един на друг?
- Хората го правят крайно рядко. А прилепите-вампири си помагат един на друг винаги. Те делят един с друг храната, която донасят у дома. Друго?
Повече нищо не ми дойде наум.
- Човекът, - каза Енлил Маратович, - е най-жестокият и безсмислен убиец на Земята. На никое от живите същества наоколо той не е направил нищо добро. А що се отнася до лошото ... Нужно ли е да изброявам?
Аз поклатих глава отрицателно.
- А това дребно зверче, което човекът е избрал за емблема на тайнствените си страхове, не убива никого въобще. То даже не причинява сериозна вреда. Като пробива точно кожата с предните си резци, то изпива своите два кубика, ни повече, ни по-малко. Беда ли е това, да речем за бика или за коня? Или за човека? Едно леко кръвопускане се смята за полезно от медицинска гледна точка. Описан е, например, случай, когато прилеп-вампир е спасил умиращ от треска католически монах. Но, - той назидателно вдигна пръст, - не е описан нито един случай, когато католически монах спасява умиращ от треска прилеп ...

из "Империя'В" на В.Пелевин

Публикувано от

0 коментара

Простата сметка на времето

Етикети: , вторник, 25 септември 2012 г. 12:20



"Сметката беше съвсем проста, като се замислиш. Когато нямаш време, значи време няма. А когато няма време, разполагаш с цялото време на света. Или, както казва Зелда, искаш ли да ти свършат работата, помоли някоя много заета жена."

из "Пица за вкъщи" от Том Холт

Последното е напълно вярно, практиката е доказала.
В подобен смисъл, искам да попитам: когато има време и една седмица е продължила вече три месеца(поне), колко дълго още ще продължи? Причината: нося на Пошлост в широки, НО установени граници, чиято сигурност усещам като застрашена и искам да направя собствената си "проста сметка". Приемат се само научно обосновани отговори от лица с образователен ценз в  релевантна на въпроса област. :)

Публикувано от

4 коментара

Притча за дъщерята

Етикети: понеделник, 24 септември 2012 г. 7:53

Младо семейство решило да прекара ден в усамотение и да не отваря вратата никому.
Рано сутринта потропали родителите на мъжа. Не им отворили. По-късно потропали родителите на жената. Първоначално не отворили и на тях, но жената не издържала и се разплакала. Мъжът пък не устоял на сълзите и и отворили вратата.
В годините им се родили няколко момчета и накрая една дъщеря. По случай раждането на момиченцето бащата устроил голям празник. Попитали го:
- Но защо? Ти не постъпи така при раждането на нито един от синовете си.
- Че как няма да празнувам?! - отвърнал той. - Роди се тази, която ще ми отвори вратата!

Да, да, знам, че е сексистка и анти-модерно-психологична. Колете ме, бесете ме, аз съм традиционалист! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

3 коментара

Тост - притчи за мъжете

Етикети: неделя, 23 септември 2012 г. 22:27

Имало едно време един мъж. Той бил много отговорен и трудолюбив. Много се изморявал и решил, че му е нужен отдих. Тогава измислил бирата и сбирките с приятели в събота. Но нещо още не му достигало, затова измислил и футбола. И имал футбол, бира и компанията на приятелите си в събота. Но оставала още неделята, в която скучаел. Тогава измислил риболова. И имал риболов в неделя с приятели и бира. Но пак му се приискало нещо ново. Един ден срещнал жената и се оженил за нея. И тя му забранила и бирата, и футбола, и риболова в неделя.
Да пием за това, мъжете да знаят точно какво искат и да не съжаляват, когато желанията им се сбъднат!

***

Имало една принцеса, на която и се приискало да се омъжи. Но разбира се не за какъвто и да е мъж, а само за ИСТИНСКИ! И тогава решила да състави списък на качестватa, които трябва да притежава избраника и. И се получило нещо такова:
"Непушач,
нехъркащ,
неспорещ,
некрещящ,
незаядлив,
умен,
добър,
умеещ да готви,
обожаващ да мие съдове,
ненавиждащ бирата,
внимателен,
предвидлив ...."
Въобще, получил се списък с такава дължина, че ако го провесела от прозореца на кулата, краят му пак щял да се подгъне на земята. Препрочела го принцесата и се замислила: "Хубаво се получава, но някак ..., някак ... нереално!"

Да пием за реалните ни мъже, от които по-истински не може да има!


Публикувано от

0 коментара

Безвременник

Етикети: , събота, 22 септември 2012 г. 11:24



Изображението е на Цветелинка.
Ползването му е забранено без разрешение от автора

"От сандъка резбован извади Медея отвара,
наричали я "Прометеева", говорят
и ако някой Мъдър, Единороден на богинята понрави се
и в нейна чест с отвара се помаже,
неуязвим за ударите от метал ще стане
и огън всепоглъщащ.
А Прометеевото цвете е израснало
от падналите капки кръв на Прометей-страдалеца
там, където орелът хищен късаше месата му,
по склоновете планински на Кавказ." (из "Аргонавтика")
"Безвременник" го другаде наричат.
И аз, подмамена от многозначителността на името,
като една Медея съща във вярна служба на Хеката,
с подаръка на Цветелинка отвара ще забъркам
за Носещия Светлината за Ума,
за да е неуязвим във вечната борба със времето
за мисията си човешка.
И с цялата си обич му желая
да е честит рождения му ден! :)

Публикувано от

2 коментара

Легенда за каменните жени

Етикети: , четвъртък, 20 септември 2012 г. 8:46

Baba 0084

Много отдавна в скитските степи живеело племето на сарматките. Считало се, че те са произлезли от амазонките. Били жени-воини, непризнаващи мъжката власт. Раждали децата си от пленени в битка силни мъже, които после убивали.
Веднъж в сражение тяхната предводителка била победена от скитски воин. По законите  на племето,  той имал правото да я убие, но не пожелал - отдавна бил влюбен в нея и само като я победи в бой, можел да я завоюва. Останал да живее с нея, но сърцето на гордата царица не можело да го приеме и да го признае за равен. Не вярвала и в любовта му. Тогава той и предложил да го подложи на изпитание. Дълго мислила сарматската царица и накрая поискала в знак на чиста и безкористна любов да и донесе символа на слънцето - цветето "майка и мащеха". 
Било посред зима, а степта - покрита със сняг. Неизпълнима задача дала царицата,  но любовта на воина била така силна и толкова чисти помислите му, че богинята на земята Апи го съжалила и му дала заветното цвете. Поднесъл го на любимата си, но тя го отхвърлила за пореден път, обвинила го в магьосничество и заповядала да го убият. Когато първата капка кръв паднала на земята, страшно се разгневила богинята на земята. Снегът наоколо се стопил и земята пожълтяла от пожеланото от предводителката цвете. Тогава тя разбрала, че е сгрешила - убила е невинна душа, а с нея и истинската любов. Тогава се вкаменила от мъка. Заедно с царицата се вкаменили и останалите жени от племето, в които горял пламъка на недоверието към мъжката любов.
Племето загинало, но жълтите цветя и до днес кичат степта и напомнят, че гордостта убива истинската любов.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Публикувано от

6 коментара

Трябва да решиш

Етикети: вторник, 18 септември 2012 г. 20:41

При Настрадин Ходжа дошъл човек за съвет:
- Мисля да се оженя и реших да се посъветвам с теб.
- Добре, ожени се - откликнал Настрадин.
- Но се опасявам, че тя ще ми изневерява ...
- Тогава не се жени!
- Но тя е много красива ...
- Тогава се ожени!
- Но майка и е много зла ...
- Тогава не се жени!
- Уважаеми, няма ли най-накрая да решиш? - объркал се посетителят.
- Чуден човек си ти! - ядосал се Настрадин. - Ще се жениш ти, а да решавам аз!

Публикувано от

0 коментара

Прентис Мълфорд, твой вечен фен съм! :)

Етикети: , 8:53

От седмица насам имам нова стара книга, за която даже не ми остана време да се похваля. Откровено си признавам, че на 80% я взех заради сделката, защото книга от 25-та година за 3 лв. не знам как може да се нарече по друг начин. Останалите 20%, все пак бях заинтригувана - "селф-хелп" отпреди близо век, как ли ще звучи. Тъй като към днешна дата не съм фен на подобен тип литература, делът на тоя фактор е малък, по-скоро интересът ми беше от рода на повърхностна ретроспекция.
Книгата има нови издания, затова нямам намерение да я сканирам цялата и да я качвам в Библиотечката. Макар че откровено нямам идея как е преработена. Това издание е превод на Елисавета Консулова-Вазова, по онова време е била редактор на сп. "Беседа", а книжката издадена като премия към него. Езикът е архаичен и и отива. Без него, не знам. :) 
Днешните издания ще намерите в раздел "Езотерика", безспорно присъства такъв елемент, но аз го игнорирам в по-голямата му част. Взех я като "селф-хелп" и през тази призма я гледам. И пречупено през призмата, признах го този автор! Най-малкото, направете сравнение между това/тогавашно заглавие - "НАШИТЕ СИЛИ как да ги използваме", и някое съвременно, примерно "Вашите слаби места" на Дайър. Има ли нужда от коментар?
И до този момент не ми остана време да я изчета цялата, а и тя самата не предполага да я "излапаш" наведнъж. Но на порции: първо ме грабна уводната част, едно изобилие от простичка мъдрост; после главата "Как да успеем в работата си", доста адекватна и век след като е написана, ще я кача в "Бизнес приказки". А снощи просто я отворих наслуки и попаднах на това, което следва и за което се покланям на автора доземи. Солиден духовен ръст трябва да има един мъж, за да осъзнае жената по този начин! А на жените мога да пожелая единствено да имат шанса да изживеят това несравнимо състояние, да бъдат проводника между един мъж и Бога, което е повече от всичко друго, което може да има между мъж и жена. Но и без да навлизаме в тънките сфери, текстът си е полезен и за жените, и за мъжете, които биха искали да хармонират с тях.
Приятно четене!





Публикувано от

0 коментара

Притча за двете гномчета

Етикети: , , понеделник, 17 септември 2012 г. 7:30

(детски терапевтични приказки и притчи)

Една много симпатична интерпретация за деца  на индианската приказка за двата вълка в душата на човека и послание за първия учебен ден от една начална учителка
Знаете, че преимуществено превеждам от руски. И този текст е такъв. Хубаво е, че поне в Русия още не са забравили, че ролята на училището е не само да обучава, а и да възпитава. И резултатите от второто облекчават първото.

Много отдавна, в онзи първосептемврийски ден, когато моята майка ме доведе като първокласничка в своя клас, чух от нея на първия си урок притча за две малки човечета. С тази притча, в която вярвам и до днес, завърших първия си урок с моите първокласници. Оттогава я разказвам на всеки випуск и на срещи с колеги ...

А самата притча - ето я - една такава детска и дълбока. Ще ви я разкажа.

В сърцето на всяко дете при раждането му се заселват две гномчета - едното е добро, а другото зло.
Когато детето расте, то върши хубави неща заедно с доброто гномче: един ден е казало "благодаря", оправило си е леглото, измило си е зъбите, вдигнало е чинията си от масата, научило си е уроците; друг ден е посадило растение, посетило е някой самотен, възрастен човек.
А лошите постъпки върши заедно със злото гномче: един ден е измърморило "здрасти", не си е научило урока, тормозило е котката; друг - не си е измило зъбите, не е отстъпило място в трамвая на възрастен човек, обидило е приятелчето си, прекършило е дърво.
Ето така, когато човек помага на другите, внимателен и грижовен е с тях, когато се стреми да се отнася с околните както би искал те да се отнасят с него, когато дарява радост на хората с думите и постъпките си, помага на старите и болните, иска да се труди и да обогатява разума си, тогава е здраво и щастливо доброто гномче, то расте в душата и от това очите на човека стават приветливи. Тогава е приятно да си редом с него, той радва с присъствието си околните.
Когато човек е груб, обижда приятелите си, не се притичва на помощ, лъже, прави си оглушки за каквато и да е работа, тогава е доволно злото гномче и много страда доброто. "Обичай само себе си, грижи се само за себе си, бъди егоист!" - нашепва лошото гномче. Неприятно е редом с такъв човек, самотно и хладно. А очите му са студени и жестоки.
Кое гномче искаш да отгледаш в душата си? Много зависи от теб. Не върши необмислени неща. Винаги преценявай как би искал да постъпят с теб. Ти и само ти си контрольор на душата си! А да се проверяваш е нужно всеки ден. Преди сън, когато затвориш очи, припомни си днешния ден. На кое гномче помогна повече? И се опитай утре да не повтаряш допуснатите грешки.
И на което гномче помагаме, такива и ще пораснем - добри и приятни за околните или лоши и отблъскващи.

Толкова тихо слушаха притчата първите ми ученици. И аз отново я преживях с тях и си обещах винаги в душата ми да има място за добротата ...

Вера Илюхина

Нека в душите и на децата, и на учителите, и на родителите се разпростират нашироко добрите гномчета! Честита и спорна нова учебна година!

Публикувано от

0 коментара

Притча на Буда за горящия дом

Етикети: , събота, 15 септември 2012 г. 9:55

Преди да ви представя интерпретацията на Брехт, искам да ви разкажа една реална българска притча, която ме присети за източната най-вече по ключови думи, по същност ...и да, и не. Мъжът ми се прибра преди една вечер с тази история, та в разни смисли е "топла, пари".

Тръгва пожар от едно село към съседното, приближава го. Кметицата на съседното село, окумуш жена, звъни първо на 112, откъдето и казват: "Информирани сме, пратена е пожарна кола." Да, колата е пратена, но от страната, където е възникнал пожара, ако чакат да стигне до тяхната, селото ще изгори. Звъни на управата в най-близкия общински град, урежда друга пожарна кола, но нямат време да чакат и нея. Вече са били камбаната, отзовават се 40 души и тръгват да гасят с традиционната противопожарна техника - мотики и лопати. Четиридесет започват да гасят, а 100 се събират да гледат ...
Казали на една жена, чийто имот бил в най-застрашения край на селото:
- Ще ти изгори къщата!
А тя отвърнала:
- Ами като изгори, ще си ида в N. Тази е застрахована, ще ми я платят.

Без коментар!

Гаутама, наречен Буда, проповядвал
Учението за колелото на алчността,
На което сме разпънати всички, и съветвал
Да умъртвим желанията - така, освободени от страсти,
Да потънем в Нищото, назовано от него Нирвана.
Веднъж учениците му го запитали:
"Какво е това Нищо, Учителю? Всички ние с охота
Ще умъртвим желанията, както учиш, но кажи ни:
Нищото, в което след това ще потънем,
Прилича ли на Единението с всичко Сътворено,
Когато, лениво отпуснати, лежим във водата
По пладне, с олекнало тяло, почти без мисъл,
Или когато се унасяме, съзнавайки смътно,
Че завивката придръпваме и мигом
Ни грабва сънят? Дали е то също тъй радостно,
Хубаво Нищо, или твоето Нищо е просто само
Едно Нищо - студено и пусто, лишено от смисъл?"
Дълго Буда мълчал, накрая безстрастно изрекъл:
"На въпроса ви отговор няма."
Ала привечер, когато учениците вече си тръгнали,
Буда, все тъй седнал под хлебното дърво, разказал
На другите, които нищо не питали, следната притча:
"Видях тези дни един дом. Той гореше. Пламъци
Ближеха покрива. Пристъпих по-близо и зърнах,
Че вътре все още има хора. Вратата разтворих
И викнах, че покривът гори, те трябва, значи,
Да изскачат по-скоро навън. Но хората,
Изглежда, не бързаха. Един от тях заразпитва,
Дордето огънят вече му пърлеше веждите:
Как е времето вън, дали не вали,
Не духа ли вятър, има ли нов дом за тях
И какво ли не още. Без да отвърна,
Излязох. Тези - казах си - трябва да изгорят,
Та да престанат със своите въпроси.
И действително, приятели мои,
На когото земята под нозете не е тъй гореща,
Че да жадува час по-скоро да я напусне
И я замени с която и да е друга -
На него нямам какво да говоря."
Тъй каза Гаутама, наречен Буда.
Ала и ние, които вече не усвояваме Изкуството на търпението,
А по-скоро усвояваме Изкуството на нетърпението,
Предлагаме средства за изменение на земния ред
И учим хората да се отърсят от себеподобните си
Угнетители, смятаме, че на онези, които
Пред връхлитащите бомбардировачни ята на Капитала
Все още предълго разпитват: какво мислим
За туй, за онуй, как си представяме всичко,
Какво ще стане със спестовните им книжки
И с празничните им дрехи след Революцията -
Също нямаме кой знае какво да кажем.
1937

Бертолт Брехт "Календарни мъдрости"

Публикувано от

0 коментара

Пътят на Истината и Пътят на Любовта

Етикети: четвъртък, 13 септември 2012 г. 15:05

При Настрадин Ходжа дошъл изтощен от странстване дервиш и споделил:
- Дълго вървях по Пътя на Любовта, но в него нямаше Истина. После започнах да търся Истината  и я намерих, но в нея нямаше Любов.
- Два пъти си минал по един и същи път, просто си гледал в различни посоки - отвърнал Настрадин.


Публикувано от

0 коментара

За локвата и кифличката със стафиди

Етикети: сряда, 12 септември 2012 г. 8:29

На тротоара имало малка локва. Току-що валял дъжд и от блестящите листа още капела вода.
Всички, които минавали наблизо, се отразявали в локвата - и хората, и червените автобуси.
"Ей това е живот! - помислила си локвата. - Много по-весело, отколкото на облаците. Но ще е още по-добре, ако някой ме изпие. В крайна сметка затова съм и вода".
В това време наблизо минал фургон, пълен с кифлички със стафиди. Една кифличка случайно паднала и цопнала право в локвата.
- Ох, ох, ох! - казала кифличката. - Цялата подгизнах и сега никой няма да иска да ме изяде. Бедната Аз, бедната!
И тя горчиво се разплакала.
- Не плачи - казала локвата. - Ще видиш, че всичко ще е наред.
- Благодаря за добрите думи - казала кифличката. - Тук, разбира се, също не е лошо, и много хора, и червени автобуси, и от дърветата капе вода, но за кифлички със стафиди е малко мокричко, аз може да стана съвсем безвкусна. А ме караха в бюфета на гарата, за да ме поднесат с чая. Каква беда!
И тя още по-силно се разплакала.
- Не плачи - казала локвата. - Хайде, хайде, не бива, мила кифличке.
- Няма повече - отвърнала кифличката, хлипайки. - Толкова се радвам, че се запознах с теб. Щеше да е хубаво някой да поиска да хапне или да пийне, а то ние с теб така и така сме тук.
- Разбира се - съгласила се локвата. - Я, гледай! Виждаш ли?

Право към тях през улицата вървяла мама патица с три патета. Полицаят вдигнал ръка и спрял колите, за да пресекат спокойно патицата и патенцата.
- Къде сте се отправили? - попитал полицаят.
- Па! - отговорила мама патица. - Към езерото!
А патета отвърнали:
- Па-па-па! - и побягнали след майка си.
- Ох, как се изморих! - казала патицата. - И за децата нямаше да е лошо да отдъхнат и да похапнат.

И изведнъж в локвата видяла кифличката със стафиди.

- Па-па-па! - казала тя. - Гледайте каква прекрасна кифличка със стафиди и каква симпатична локва!
Цялото семейство било много доволно.
- Па-па-па - казали патетата. - Колко вкусна кифличка! Па-па-па! Колко вкусна вода в локвата!

Наблизо прелитали автобуси, минавали хора, а когато залязло слънцето отново превалял дъжд, от дърветата закапала вода и на тротоара се появила нова локва.
- Би-бип! - изсвирил автобуса.
- Па-па! - казала мама патица.
- Па-па-па! - отвърнали патета.
- Кап-кап-кап ... - повтарял дъждът. Това е и цялата история.

Доналд Бисет

Извод: Даже и да си разкисната в локва кифла, все още има шансове да изпълниш предназначението си! (което ме изпълва с упование, доколкото успявам да го повярвам :D)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Публикувано от

2 коментара

Не спи Дежурният по свят ...

Етикети: , вторник, 11 септември 2012 г. 23:24



... той бди. И препрочита Тютчев. (това съм аз :D )
(Дежурството е лек, но кръст -
понеже няма много работа...
С приспивен Микроземетръс
Дежурните се забавляват.)...

Но аз понеже не съм много по клатушките, по-добре и на вас да почета Тютчев. :)

Предопределение


Любовь, любовь — гласит преданье —
Союз души с душой родной —
Их съединенье, сочетанье,
И роковое их слиянье,
И… поединок роковой…

И чем одно из них нежнее
В борьбе неравной двух сердец,
Тем неизбежней и вернее,
Любя, страдая, грустно млея,
Оно изноет наконец…

Между июлем 1850 и серединой 1851

Ф.И.Тютчев

Публикувано от

0 коментара

Добре, утре ще го направя!

Етикети: понеделник, 10 септември 2012 г. 15:10

Тази притча е подарък за Кръстю, който му обещах в разговор по повод завръщането на Светла. В същия контекст искам да си кажа: 
Не очаквайте да знам, че ме обичате по подразбиране и още по-малко да го усещам.  Хубаво е все пак да ми го казвате понякога! :)

Имало някога един дърводелец. Той бил добър майстор, но много обичал да отлага всяка работа. Когато получавал поръчка за изделие, казвал: "Добре, утре ще го направя!" Докато бил млад, често го питали:"Няма ли най-накрая да се ожениш?" "Еее, добре! Утре ще се оженя." - отвръщал той. И така за всяко нещо:"Добре, утре! Утре ще го направя." А животът си течал.
Един ден дошли хора с поръчка и както винаги майсторът казал: "Добре, утре!"
- Какво "утре"? - ядосали се хората. - Я погледни на колко си години! Че ти тогава може и да не си жив!
Замислил се майсторът. Мислил, мислил и накрая заключил: "Право казват! ...Кога ли мина тоя живот?!"

Старият монах е казал: "В духовния живот няма утре, спасявай душата си сега!"

монах Симеон Атонски, "За най-обикновеното"

Публикувано от

2 коментара

Великите зад чина: Демостен

Етикети: , 9:05

Виктор Чижиков "Великие за партами"
Адаптация на български: Gloxy-Floxy  

За великия оратор Демостен разказват, че се упражнявал в ораторско майсторство като пълнел устата си с дребни камъни и се опитвал да надвика морето.

Имаше и една такава сатирична история, на която в момента не мога да си спомня автора:

- Какво правиш?
- Мъъъъгхъмъ ...
- Какво?
Ответникът изплюва шепа дребни камъчета и обяснява:
- Упражнявам се в ораторско майсторство, като пълня устата си с камъни и се опитвам да надвикам морето.
 - Че какъв оратор си ти?! Напълни устата си с вода и направи така, че камъните да те чуят!

Още няколко карикатури от серията има в "Прогимназиални неволи"("Великите зад чина: Платон и Аристотел, Питагор, Лобачевски"), да кажа за тези, които не ме следят във всичките ми блогове.





Публикувано от

0 коментара

Рождество Богородично

Етикети: , събота, 8 септември 2012 г. 8:40

Giotto di Bondone, The Birth of the Virgin
Анна плакала в пустыне:
"Ах, не знать мне благостыни!
Люди, звери, мошка, птица, -
Все вокруг нас веселится,
Мне же, бедной, никогда
Не свивать себе гнезда.

О, неплодная утроба!
Кто проводит к двери гроба?
Мы, как грешники в притворе:
Скрыт упрек во всяком взоре.
Всякий чище, всяк святей
Той, что ходит без детей".

Иоаким вдали тоскует,
Ангел с неба возвествует:
"Божий раб, тоска напрасна.
Глаз Господень ежечасно
Скорби праведников зрит
И награду им дарит.

Браки людям не запретны,
Не тужи, что вы бездетны,
А иди к своим воротам, -
Анна ждет за поворотом.
Ты жену свою прими,
Сердце грустью не томи!"

Где наш путь? куда, откуда?
Все мы ждем святого чуда,
Кто покорен, кто смиренен,
Тот в пути лишь будет верен.
Претерпевый до конца
Удостоится венца.

Молвит, плача, мать седая:
"Богу верила всегда я,
Он, слезу мою отерший,
Он, покров Свой распростерший,
Не покинет Он меня,
Сладкой вестью возманя!"

Дни и ночи, ближе, ближе,
Анна молит: "О, внемли же,
Милосерд к Своим созданьям,
Не томи нас ожиданьем!"
И в назначенную ночь
Родила Марию-дочь.

О Мария, Дева девам,
Ты внемли моим напевам!
Спаса мира Ты носила,
Пусть и мне подастся сила
Песни свято довести
И себя Тобой спасти.

М. А.Кузмин

Малка Богородица се празнува най-вече от жените, които я честват като своя закрилница.

Честит празник!

Публикувано от

0 коментара

Честит празник!

четвъртък, 6 септември 2012 г. 8:22


"Да се обединим или да се разделим?" попита Влади. Споделям тъжните му размисли, въпреки което сърдечно ви пожелавам днес да успеете да се докоснете до духа на миналото и да възродите в душите си гордостта, че сте българи! Помислете за това, че в малки групи и не толкова мащабни социални мисии, ние продължаваме да се подкрепяме и ежедневно го доказваме:

"Съединението прави силата!"



Публикувано от

4 коментара

Л.Н.Толстой:"Човекът е дроб ..."

Етикети: сряда, 5 септември 2012 г. 9:10

В българските страници се търкалят такива волни интерпретации на оригиналната сентенция, че се чудя да се смея ли, да плача ли: "Май Чехов го беше казал ...", "Човекът е правилна дроб, на която числителят е мнението на другите за него, а знаменателят собственото му мнение за себе си." Да бе, ама филма не бил шведски, ами съветски. И не "Баба дала на войника", ами "Балада за войника".
Толстой ни повече, ни по-малко е казал това:

Человек  есть дробь. Числитель - это, сравнительно с другими, - достоинства человека; знаменатель -  это оценка человеком самого себя. Увеличить своего числителя - свои достоинства -  не во власти человека, но всякий может уменьшить своего знаменателя - своё мнение о самом себе - и этим уменьшением приблизиться к совершенству.

Ни се говори за правилност, ни за чуждо мнение ...
Формулата му дали е вярна, не мога да преценя. Ако допуснем, че да, методиката му за доближаване до съвършенство даже и да е работила някога, което ме съмнява, към днешна дата по-скоро ще те докара до самоубийство, отколкото до съвършенство (без да твърдя, че голото фукане ще ти отвори райските порти).
И въобще, не се съгласих - ни с превода, ни с Толстой, който и без това не ми е любимец. А още по-въобще, отивам да си напиша една приказка за неметафорични дроби, където нещата са безспорни и солидни и не ме докарват до крайни форми на възмущение и несъгласие. :)







Публикувано от

8 коментара

Чумата

Етикети: вторник, 4 септември 2012 г. 19:15

Знам, че малко претрупах от тоя източник, обаче това в момента се явява един по-специален текст, защото стана обект на блогърско разследване. Както сами ще видите,  разказът отразява чумната епидемия в Родопите в началото на 19 век. И в края на най-трогателната за мен история, aко въобще подлежат на класификация, - за новобрачната двойка, разделена завинаги от болестта - се споменава, че Димитър Зограф рисува чумата над южната врата на църквата в село Момчиловци и мъжът, загубил младата си съпруга, до края на живота си проклина, минавайки край стенописа. Вчера помолих Диана Павлова, която щастливо летува в същото село от два месеца, да провери дали е запазен. Щеше ми се някой ден, като кача разказа, да е с автентична снимка, ако има такава възможност. Тя прие задачата с огромен ентусиазъм и преживя поне същото по сила разочарование, установявайки че стенописите на този художник не са запазени,"а в момента на тяхно място се кипри творчеството на един професор от 1962 година – едни социалистически правдиви картини". Така че разказът е подарък за нея. А снощи пък тя ми подари един прочувствен разказ за трагичната любов на Зографа с девойка от селото, написан от местен свещеник-краевед. Казва се "Кучешка глава" и горещо ви го препоръчвам. 
P.S. Tоку-що виждам, че разказът за чумата, който следва, е от същия автор. :) 

По време на чумата една майка вдовица от Горно Дерекьой (дн.с.Момчиловци) избягала с трите си дъщери в местността Синора. Тук имало стара колибка и майката вечерно време се подслонявала в нея, а през деня се криели в тъмната Коматанска гора. Дъщерите й били големи, огиздила ги с най-новите дрехи и ги накичила с главенцки гиздила(годежна премяна), защото чумата не кайдисвала да мори нагиздените моми. Ала голямата дъщеря се разболела. Майката веднага отвела другите в гората, а тя останала да пази болната. На седмицата голямата дъщеря умряла и сама майката изкопала гроб под старите ели и я заровила. Отишла при другите дъщери в гората, но стояла далеч от тях, защото била вече мръснак (заразна).
Разболяла се и втората дъщеря. Майката намерила сили, задянала и нея и с големи усилия я изнесла на Синора, а оттам надолу я засурнала и погребала до голямата сестра. Останала последната й дъщеря в гората, но и тя след време починала. Сиротата майка решила да събере дъщерите си на едно място под старите ели. Изтощена от глад и мъка, тя задянала последната си рожба, но силите й свършили, паднала с нея над пътя при Коматанската баруга и не могла да я носи по-нататък. Тук тя с вързаната за миндиля (престилката) си чекийка изкопала плитък гроб и с мравилек засущила (закрила) последната си дъщеря, След време намерили самотната майка умряла под елите над пресния гроб на двете й дъщери!
Узунци и Харитевци избягали в Полянската усойка. Жената на Георги Харитев — Жека била рождилница (родилка) и не могла да бяга. След една седмица Георги нощно време прилезал (прибягал) да навести жена си. Намерил я умряла, а от дясната й страна в ъгъла притиснала живата си още рожба. Георги се зачудил какво да прави в тъмната нощ. Вземал мотиката и изкопал гроб под белите сливи в градината, закачил жена си за краката с един гагул (кука) и я отсурнал в гроба. Сърцето му се късало, зачудил се какво да прави живото пеленаче? Прекръстил се пред кандилото, вземал детето с двете ръце и го понел в тъмната доба към майчиния му гроб. Рожбата плакала, плакал и сиротният баща... Сложил детето живо при мъртвата майка, напълнил гроба с изобилно накапаните сливи (бели маринки), хвърлил пръстчица върху им и пак избягал към Поляната. (Гробът бил пред сегашната къща на Манол Бабугеров и при копане на яма за вар бяха намерили погребани майка и дете, умрели от чумата.)
Същото се случило и със стария Горлия от Д. Дерекьой (дн.с.Соколовци). Той избягал с жена си на Пилещи камен. Тук тя родила и умряла от чумата, а оставила живо детенце. Горлията плакал, нареждал и сам погребал жена си и до нея сложил живата й рожба. На старини Горлията плакал и викал: „Къде ще мене господ да тури, ага сам погребал живо дете!”
Георги Тодоров Бакларев — Мандата тъкмо бил довел през зимата млада невеста на име Ружа от Чакоровския род. След сватбата за пръв път Георги отишъл на пазар в Станимака с двете си мулета и събрал голям армаган на Ружа. На връщане от Станимака през „Свети Георги” срещнал уплашени хора да бягат и ги запитал за нещо ново по село, а един му подсказал, че и жена му се е разболяла. Георги набузил(насилил) мулетата и дошъл като луд в село. От бързане извадил ножа, срязал въжетата на товарните мулета и веднага влязъл вътре. Намерил Ружа седнала на вътрешната стълба да плаче и нарежда. Погледнал я, зад ушите била вече посиняла. Георги загрижено я запитал защо плаче, а тя му казала: „Ееехх, мъжо... тьожка ма глава боли, чумата ма е фатила, ще ти умра... Ще останеш млад вдовец...” Георги й поднесъл големия и пръв пазарски армаган, Ружа го гледала и пак плакала. Подал й една ябълка, тя е подържала в ръката и я изпуснала. Георги дигнал невястата да я внесе вътре и през вратата умряла в ръцете му. Изкопал гроб в градината, отсурнал още топлия труп и го погребал. Хванал мулетата и той тръгнал да бяга. Намерил своите братя и роднини, но никой не го приемал при себе си, защото бил мръснак. През лятото Мандата скитал сам по горите до късна есен. Един ден случайно се срещнал с брата си Пахуня от двете страни на Болшенската река и тихом си проговорили:
— Бубамолууу... , (брате) умре ми жената и я погребах в градината и цяло лято ходя като луд по горите.
— Бубамолуу... мене умреха и жената, и децата... зарових ги на едно място в гората — му отвърнал Пахун.
— Щом е тъй и двамата сме мръснаци, хо да се съберем заедно, та който умре по-напред, единият да го погребе — отвърнал Пахун.
Георги бил грамаден човек, имал голяма сила, ходил небрежно и разсурнато и оттам го призовали „Манда”. На другата година като вдовец минавал през Грибачевската махала за имотите си в Голямската усойка. У Грибавци имало изостанала мома на име Мария, която била изропчена (обезобразена) от сипката. Тя гледала Георги, когато минава покрай къщата, и викала: „Мандо, Мандо, разсурнат и парталив, (размъкнат, парцалив) кой ще тебе сега да зьоме...”
След две години се случило, че Мария се оженила за разсурнатия Манда.
Димитър Зограф изографисал чумата в църквата над южната малка врата и винаги, когато Георги излизал от църква, сочил юмруци към чумата-страшилище, въртял главата и викал: „Ах-аааххх, ти чорна чумо, ти ми изеде младините и женицата...”
 
Разказал: К. КАНЕВ

"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, 
изд. "Хр. Г. Данов", 1976

 

Публикувано от

2 коментара

Дето го видиш, него да вярваш ( част III )

Етикети: 11:30

продължение

Дето го видиш, него да вярваш

Когато заработихме и папазът и папазката доходаха да на обикалят. Името на папаза беше Костас, а на папазката - Фотини. Един път Метехсин Жубров си причука пръста, Фотини беше там. Отиде бърже у тях, донесе повързи и го превърза.
Мина два месеца, бехме оградили втория кат, Метехсин рече:
- Аз ще кажа на Фотини, че съм изстинал и ми се е схванал вратое, та дано да рече да ме разтрие...
Дойде Велиден. Папазката ни донесе много йедене. Йедахме и лежахме целия ден. На другия ден пак заработихме. Папазката дойде засмена и засмена си отиде. Ага след малко дойде папазът, ама син и зелен, разрука се:
- Стос анекши засто работи и на церква не дойде?
Тогава Метехсин му рече като на шега: 
- Папаз, ние работим за пари. Ти ако не работиш, не пееш в черквата, няма да ти плащат. Всеки си гледа занаята.
Че като се ядоса папазището:
- Кой вас лъзе, че нема бог! Лоси хора слусате!
- Папаз, никой нас не е лъгал, че няма бог, ами ти ищиш да на излъжеш, че има, пък си го не виждал!
Папазището посине, още повече закрещя:
- Антихристи, екши аполо от моя къста...
След малко иде папазката, малко начумерена:
- Майстори - вика, - какво вас ядосвал гайдур папас? Него не слусате, аз господар, то си васа работа ходи или не ходи в церква; васа работа на къста, а на гайдур - в церква.
Ние си рекахме - брех, злато жена. Стори го магаре, ама нас да успокои!...
Мина, колкото мина, дойде байрям. Порукахме калджиете Сюля Юрука и Идризе и им рекахме:
- Какво да правим, да найдеме ли двамина гърци да работят на байрем, та и ние да не седим?
Те са почудиха, че рекаха:
- То ага вие си работихте на вашия Велиден и вашият господ ви нищо не стори, то и наш аллах ни ще ни стори нищо.
Тогава Доню каза:
- Брей, и вам главите са поуврели! 
Пък Идриз рече:
- Йе да ви кажа, аркадашлар, слушал съм, че по света има много вери и много господя, та ага са поразмислиш, да са чудиш кому да угодиш? Право си викаха барабите: дето го видиш, него да вярваш, дето го не видиш, е вятър работа! ..
Ага да си вървим, една вечер дойде Фотини:
- Мен много ми мъщно, це ще си ходите.
Даде ни по лира и рече:
- Папаза не знае, мозе и той да даде.
Ама папаза си плати по пазарлъка и повече не даде.
Когато си тръгнахме, цялата махала излезе да ни изпраща.
Фотини заплака с глас. Когато се покачихме на каика, тя замаха кърпа. Свалихме и ние гуглите. И ги махахме чак доде бе видет папазката. Тогава Доню рече:
- Да ви кажа ли, аркадаш, сърцето ми остана в Ташус!
На другата година отидахме пак в Пловдив, потърсихме барабите, ама ги не найдахме. Отвял беше ги вятърът някъде. Тогава отидахме в Куклен - училище да градим. По-сетне уградихме училища и във Воден и в Яврово. Подзимата си дойдохме в село, ама с други глави, като на... барабите.
 
Разказал: ДИНЮ ШОПА
Записал: Т. Пакулев

"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, 
изд. "Хр. Г. Данов", 1976
 
 

Публикувано от

0 коментара

Мракът

Етикети: , понеделник, 3 септември 2012 г. 21:08

Като ме хване и ме избива на Бодлер :)

Сред гробницата тъмна на скръбта,
където мен Съдбата заточи ме,
където лъч не трепва и Нощта
е господарката със странно име,

а аз - художник на насмешлив бог,
осъден да рисува върху мрака,
където сам, като готвач жесток,
сърцето си варя, че глад ме чака,

понякога пристъпва нежна, кротка
виделина - тъй както днес проблясна!
И докато израсне тя - една!-

по леката и източна походка
познавам свойта гостенка прекрасна:
макар и черна - все пак светлина.

Шарл Бодлер , "Цветя на злото"

Публикувано от

0 коментара

Дето го видиш, него да вярваш ( част I-II )

Етикети: 9:29

Оригиналният текст е цял разказ, който не е разделен на части. Аз го разделих на три, за да изолирам притчите във втората и третата част, първата е встъпителна.

Къде ли не сме ходили като дюлгере скитници, ама най-много работехме по Пловдивско.
Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка - и ние бех на палатки - едни чакълджие, бараби. Ама да видиш какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, дето се правеше на Ботев. Ага запееше неговата "Молитва" и закастреше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправяха, наежваха косите. Накрая ни питаше:
- Прав ли съм, майстори?
- Прав си, как да не си прав! - отговаряхме ние.
Това приятелство с барабите кара цело лето и когато да се разделим, те ни помолиха да им изпеем нашенска песня. И ние зафатихме:
Наведи се, Шар планину,
два близнака, два сирака,
да си видя наше селу,
наше селу, порву любе,
порву любе, стара майка.
Стара майка по двор ходи,
в роки държи два близнака,
едно пита де е майка,
друго пита - де е тетю ...
И да видиш тия бараби като на запригрибаха (пригрибам - прегръщам), застискаха! Почерпихме се и се разделихме, като си обещахме другото лято пак да се найдим.

***

Мъжка философия

Като си дойдахме в село, почивахме един месец и пак замислихме къде да вървим. То от седене нищо не излиза.
- Оти си не опитаме късметя в Ташус (о-в Тасос)? Там има и други нашенци.
Речено, сторено! По Димитровден тръгнахме, вървяхме четири деня. Като пристигнахме там, найдахме другите нашенци. Тех ги водеше старият майстор Стракуня.
Стракуня беше добър човек, та рече:
- Ако не найдете другаде работа, ще работите с нас.
Вечерта отидохме в кафенето.
По едно време кафеджията повика едно момче и го прати някъде. След малко момчето се върна и с него един поп. Хванахме си ръцете, задрусахме ги и започнахме да правим пазарлък.
Ама поп не е научен да дава, то и ага се дави, ръка не подава.
Пуснахме се. Тогава кафеджията отново ни хвана ръцете. Пак се пуснахме. Кафеджията най-сетне рече:
- Етер бе, папаз ефенди! (Стига бе, попе!)
Кандиса и попът и пазарлъкът стана.
Отведе ни попът в една барака, залепена до неговата къща. Оставихме си багажа и отидохме в ахчийницата, та вечеряхме. Ага се ворнахме, както всекога си запехме:
"Чужда е земя притежна,
кайно е майка мащеха."
Хубаво, ама по едно време се тропна на вратата.
- Влез - рекахме и какво да видим: писано женско, ама картина! .. Ние помислихме, че ще ни се са кара, дето пеем, пък то рече:
- А, хубаво пее, ни с папаза знае малко вугарски, беше на солунски села, всицко разбира... - И попита: - Вие имате ли жени?
- То имаме, та ходим да работим - отговори Доню Дандаров. - Иначе кой ще ги храни?
Пък тя се засмя:
- Ако сами не мозе да яде?
После каза "лека нос" и си излезе.
- А брей, аркадаш, на такова пиле и без пари да му работим - подхвана пак Доню.
Пък някой му рече:
- Ако свали, Доню, твоя Руса вълненика и надене копринена фуста, мислиш ли, че няма да е по-хубава?
Пък Доню вика:
- Тя ще е хубава бе, ама няма да е чузда! ...


"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, 
изд. "Хр. Г. Данов", 1976
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

0 коментара

Защо вечер жабите пеят в хор

Етикети: неделя, 2 септември 2012 г. 18:40

Някога, много отдавна, когато светът бил още пълен с магически същества, в една гора живеела нимфата Дафне със своите деца. Денем те лекували горските обитатели с песните си, а вечер пеели и танцували за удоволствие край запаления огън. Били толкова обаятелни, а песните им така омайни, че цялата гора се събирала да ги гледа.
Така живели щастливо и безгрижно, докато един ден в гората не дошъл зъл магьосник. Той бил изключително могъщ и повече от всичко на света мразел радостта и веселието. Когато видял нимфата и нейните деца да пеят и да танцуват, страшно се разярил, ударил с жезъла си по земята, изрекъл проклятие и децата на Дафне се превърнали в беззащитни жабчета. Нимфата горчиво се разридала, като видяла какво се случило с децата и, и замолила горските обитатели за помощ, но нямало кой да я спаси от нещастието, защото старият магьосник бил по-силен от всяко горско създание. Жабчетата се втурнали да бягат, а магьосникът ги подгонил с жезъла си, за да ги смаже. Дафне го молела за милост, но в отговор чула единствено зловещия му смях. Жабчетата скачали с всичка сила, но злият старец ги доближавал с всяка изминала крачка. Достигнали черното безбрежно блато. Дафне нагазила в него и започнала да потъва. Разбрала, че ако не получи помощ, там ще намерят края си тя и нейните деца. Тогава отправила молбите си към бащата на гората, а гората и отвърнала с шума на дърветата. Извил се вятър и нимфата се превърнала във висока трева острица, а децата-жабчета се скрили в нея. Старият магьосник започнал да рови в тревата с дългите си костеливи ръце, за да ги улови. А Дафне заплакала с роса от болка и унижение. Когато видели, че майка им я боли и плаче, жабчетата се опитали да запеят, защото така били научени да лекуват. В началото се разнесло нестройно квакане, но то все повече заприличвало на песен, защото те се стараели с всичка сила да помогнат на майка си. И когато чул това, магьосникът, който повече от всичко мразел радостта и веселието, песните и танците, просто се пукнал от яд.
Когато злият старец умрял, нимфата и децата и добили предишния си облик. Вечерта край огъня заедно с останалите горски обитатели пели благодарствени песни за бащата на гората, който не позволил да загинат. А оттогава жабите всяка вечер пеят в хор за щастливото избавление на децата на Дафне, които за малко били едни от тях.

по Джени Уилърс


Публикувано от

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)