Показват се публикациите с етикет Х.К.Андерсен. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Х.К.Андерсен. Показване на всички публикации

Лошото момченце

Имаше един стар поет. Той беше истински поет и много добър човек. Една вечер седеше в дома си, а навън бушуваше буря. Дъждът се лееше като из ведро, но на стария поет му беше много уютно и топло край камината, където ярко пламтеше огън и с весело съскане се печаха ябълки. 
– Лошо е да попаднеш в такава буря – сух конец няма да ти остане! – каза той.
– Пуснете ме, пуснете ме! Целият премръзнах и се намокрих! – се чу изведнъж детски глас зад вратата.
Детето плачеше и тропаше по вратата, а дъждът все така се лееше и вятърът все така удряше по прозорците.
– Бедничкото! – каза старият поет и отиде да отвори вратата.
На прага стоеше малко момченце, съвсем голичко. От дългите му златисти коси течеше вода, то трепереше от студ и ако не го пуснеха в къщата, навярно щеше да загине.
– Бедничкото! – повтори старият поет и го хвана за ръка. – Влез при мен, ще те сгрея и ще ти дам винце и ябълки, ти си такова мило дете.
И наистина то беше хубаво. Очите му сияеха като звезди, а мокрите му, златисти коси се виеха на къдрици – съвсем като ангелче! – макар и цялото да бе посиняло от студ и да трепереше като есенен лист. В ръцете си държеше чудесен лък, само дето за беда се беше развалил от дъжда - боята по дългите стрели се беше размила.
Старият поет се настани близо до камината, взе малчугана на коленете си, подсуши мокрите му къдрици, стопли ръцете му в своите и му сгря сладко вино. Момченцето се развесели, бузките му се зачервиха, то скочи на пода и затанцува около стария поет.


– Ах, какъв весел малчуган! – възкликна старият поет. – А как те наричат?
– Амур – отвърна момченцето. – Нима не ме познаваш? Ето ми и лъка, аз умея да стрелям. Виж, времето се оправи и месецът ярко свети.
– А лъкът ти се развали – отбеляза старият поет.
– Това би било жалко! – каза момченцето, взе лъка и започна да го оглежда. – Изсъхнал е, нищо му няма. Тетивата е опъната колкото трябва. Сега ще го изпробвам.
И то опъна лъка, сложи стрела, прицели се и простреля стария поет право в сърцето!
– Виждаш ли. лъкът ми съвсем не е развален! – засмя се високо момченцето и избяга.
Лошо момченце! Простреля стария поет, който го пусна да се сгрее, приласка го, напои го с вино и му даде най-хубавата си ябълка!
Добрият старец лежеше на пода и плачеше – той беше ранен в самото сърце. После каза:
– Пфу, какво лошо момченце е този Амур! Ще разкажа за него на всички добри деца, за да се пазят от него, той би могъл да обиди и тях.
И всички добри деца започнаха да се пазят от този Амур, но той все пак понякога успяваше да ги заблуди, такъв измамник!
Отиват студенти на лекции, и той с тях: книжките под мишница, с черен сюртук, няма и да го познаеш! Те мислят, че е студент, хванат го под ръка и той вземе та ги простреля право в сърцето.
Или идват девойки от свещеника или църквата, и той с тях. Вечно след хората ходи.
Или се вмкъкне понякога в големия полилей в театъра и гори с ярък пламък. Хората си мислят отначалото, че е лампа. Когато разберат каква е работата, вече е късно. Той тича и из кралската градина, и по крепостната стена. А веднъж рани така в сърцата и твоите родители! Питай ги, те ще ти разкажат. Да, лошо момченце е този Амур, по-добре го избягвай! Само преследва хората. Веднъж пусна стрела даже и в старата ти баба, ако щеш вярвай! То беше отдавна, много отдавна, но не е забравено, нито някога ще се забрави. Пфу! Лош Амур! Но сега ти знаеш за него, знаеш какво лошо момченце е той!


Ханс Кристиян Андерсен

Публикувано от

Принцесата и граховото зърно

Сетила съм се за тая романтична приказка по една много прозаична причина. Снощи като се прибрах и си облякох домашния пуловер, нещо взе да ме боцка по рамото. И когато нещото ме бодне, по гърба ми тръгват едни тръпки, брутални, от тия, при които англичаните казват "някой ходи по гроба ми". Реших, че е абсурдно да е елементарно нервно дразнение и сигурно ме втриса, защото съм хванала скоросмъртния грип. Но в крайна сметка открих виновника, забит в пуловера ми - една миниатюрна перушинка. Ей затова съм се сетила за приказката. Да, знам какво ще ми кажете - че това е била перушинката-нинджа, дето е знаела къде да ме убоде, за да подлудея, но аз естествено предпочитам да си мисля, че просто съм истинска принцеса. :D
След като преговорите Андерсен, можете да си припомните или да се запознаете с една подобрена версия, която имаме тук. :)


Имаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за царкиня, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина царкини имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска царкиня.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици, заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една царкиня. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска царкиня.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!“ — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска царкиня. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска царкиня.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска царкиня. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история! 

Х.К.Андерсен

Публикувано от

Из живота на Андерсен: Майчини амбиции

Родният баща на Андерсен, макар и занаятчия – обущар, бил "богато надарена поетична натура" по думите на самия писател; страдал, че не получил възможността да учи в гимназия и много обичал литературата, хранейки особено пристрастие към драматургията. Синът му бил целия му живот и цялото си свободно време посвещавал на него - правел му играчки, рисувал картинки, а вечер четял на семейството басните на Лафонтен, комедиите на Холберг и приказките от "Хиляда и една нощ". Любимата игра на малкия Ханс Кристиян била кукления театър, направен от баща му. А самия той се забавлявал, като шиел нови дрехи на куклите и изнасял представления. Бащата им четял често и момчето знаело цели драматургични произведения наизуст. За съжаление обущарят починал млад. Епизодът, който следва е след смъртта му.
Скоро моята майка се омъжи повторно за един млад обущар. Семейството му, макар и също от занаятчийското съсловие, беше много недоволно от това, смятайки че е могъл да си намери далеч по-добра партия, и не искаше да знае ни майка ми, ни мен. Пастрокът ми беше млад човек  с живи, кафяви очи и много тих, сговорчив характер. Той въобще не искаше да се меси във възпитанието ми и скоро ме остави напълно на самия мен. А аз целият се отдадох на своя куклен театър. То беше една радост, когато успеех да се сдобия с куп шарени парцали, от които можех да кроя и да шия дрехи за моите кукли. Майка одобряваше заниманията ми, те можеха да са ми полезни като бъдещ шивач, какъвто по нейно мнение се бях родил. Аз настоявах, че искам да "играя комедии", но срещу това майка решително възставаше: думата "комедия" предизвикваше у нея представата единствено за въжеиграчи или за пътуващи артисти, което по нейно мнение беше едно и също. "Ето кога ще опиташ тоягата! – казваше тя. – Ще те заставят да гладуваш, за да си по-лек и ще започнат да те тъпчат с дървено масло, за да си по-лек! Не, ти ще идеш в шивачницата! Виж само как живее шивачът Стегман! Не живот, а масленица (заговезни)! (Това беше първият шивач в града.) Живее на главната улица, прозорците му са огледални и покрай масите му е пълно с калфи. Само да можеш да се уредиш при него!"
Единственото, което разкрасяваше в очите ми това мое бъдещо занятие, беше възможността постоянно да попълвам запасите си от пъстри парчета плат за костюми на моите кукли-актьори.

Х.К.Андерсен, "Приказката на моя живот"


Публикувано от

Из живота на Андерсен: Укротяването на управителя

Както обещах, започвам да качвам извадки от автобиографията на Андерсен "Приказката на моя живот" - много интересна, но огромна. Полезно е да се прочете, както е преразказана накратко от Светослав Минков в този предговор. Много близко е до оригиналния текст, но силно съкратена. Познавайки фактологията в основни линии, ще ви е по-лесно да се ориентирате в отделните истории, си мисля.

Понякога през есента мамичка ходеше по полята и, като библейската Рут, събираше останалите след жътва класове. Аз обикновено я съпровождах. Един път се вмъкнахме в полето на господарско имение, което имаше зъл и жесток управител. Изведнъж го видяхме с огромен бич в ръце! Мамичка и всички останали се втурнаха да бягат, аз също, но скоро дървените обувки се изхлузиха от голите ми крака, сухото стърнище взе да ме боде по ходилата и изостанах от другите. Управителят вече замахваше към мен с камшика, но аз го погледнах право в очите и неволно казах: "Как смееш да ме биеш, та Господ те гледа!" И суровият човек начаса омекна, потупа ме по бузата, попита ме как се казвам и ми даде пари. Показах ги на мамичка и тя каза на другите: "Какво дете е моят Ханс Кристиан! Всички го обичат, даже злият управител му е дал пари!"

Публикувано от

Кокичето (Х.К.Андерсен) - продължение

Продължава оттук.

-  Кокиче! - прозвуча в студения утринен въздух.
- Кокиче! - ликуваха децата, дотичали в градината. - Тук расте едно, толкова миличко, прелестно, първо, единствено!
И тези думи сгряха цветето като слънчеви лъчи. От радост то даже не почуства, че го откъснаха. Усети се в детска ръчичка, детски устни го целуваха. После го занесоха в топла стая, полюбуваха му се и го натопиха във вода. Цветето се съвзе, възроди се за живот и помисли, че изведнъж е настъпило лятото.
Най-голямата дъщеря, прелестна млада девойка, - тя беше вече обвързана - имаше сърдечен приятел; той също беше обвързан и сега преминаваше курс по науките.
- Ще се пошегувам с него! Той ще си помисли, че у нас вече е лято! - каза девойката, взе нежното цвете и го пъхна в парфюмиран лист хартия, на който бяха написани стихове за кокичето. Те започваха с думите "Кокичето казва: Отново дойде лято!" и завършваха с "А аз казвам: При нас дойде любовта!" Да, ето какви стихове изпрати тя на приятеля си вместо писмо. Цветето се усети в плик; колко тъмно беше там! Все едно отново го върнаха в луковицата! И се отправи на път, беше в пощенска чанта, сплескаха го, мачкаха го; малко приятни неща имаше тук, но и на това дойде край.
Писмото пристигна на адреса; разпечатаха го и го прочетоха. Сърдечният приятел беше така доволен, че го разцелува и го прибра заедно със стиховете в едно сандъче. Там лежаха много други скъпи писма, но те бяха без цветя; това беше първо, единствено, както го наричаха слънчевите лъчи и кокичето не можеше да се нарадва на това!
А време да се радва имаше доволно много: мина лятото, мина и дългата зима, отново настана лято и тогава него го извадиха. Но този път младият човек не беше весел и така сърдито се захвана да рови в писмата и хартията, че листчето със стиховете полетя на пода и кокичето падна от него. Вярно, то беше смачкано  и изсъхнало, но от това не следваше, че трябва така да го захвърлят на пода! Все пак да лежи на пода беше по-добре, отколкото да изгори в печката, където се оказаха всички писма и стихове. Какво се беше случило? Това, което често се случва. Кокичето излъга младия човек - това беше шега; девойката го излъга - това вече не беше шега. През лятото тя си избра нов сърдечен приятел.
Сутринта слънчицето огря малкото сплескано кокиче, което изглеждаше като нарисувано на пода. Девойката, която метеше пода, го вдигна и го постави в една от книгите на масата; тя помисли, че неволно е изръсила цветето на пода, докато оправяше масата. И така, цветето отново се намери между стихове, но този път напечатани, а те са по-важни от написаните или поне струват по-скъпо.
Минаха години, книгата стоеше на полицата; но ето, нея я извадиха, разтвориха я и започнаха да я четат. Книгата беше хубава, стихове и песни на датския поет Амброзиус Стуб: с него си струва да се запознаеш. Човекът, който четеше книгата обърна страницата.
- Кокиче! Неслучайно са го сложили тук. Бедни Амброзиус Стуб! Ти също беше кокиче сред събратята си! Яви се твърде рано, изпревари времето си, срещнаха те бурни ветрове и лошо време. Наложи ти се да скиташ от къща на къща, от един господар при друг, като цвете в чаша вода или пъхнато в римувано писмо! Да, и ти беше кокиче, измамно възвестило лятото, недоразумение, шега, но все пак беше първият, единствен, вечно млад датски поет. Остани тук, кокиче! Ти неслучайно си поставено тук.
И кокичето пак беше сложено в книгата. То беше поласкано и зарадвано, разбирайки че неслучайно е в този прекрасен сборник с песни и че самият певец също е бил кокиче, с което се е пошегувала зимата. Кокичето разбра всичко по своему, както по своему приемаме всяко нещо и ние.
Това е и цялата приказка за кокичето.

Ханс Кристиан Андерсен

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! А ако публикацията ви е харесала, бъдете любезни да ползвате бутоните за гласуване! Благодаря!
 

Публикувано от

Кокичето (Х.К.Андерсен)

Зима, студ: вятърът така реже, но в земята е хубаво, уютно; там лежи цветенцето в своята луковица, покрита с пръст и със сняг. Но ето че падна дъжд и капките проникнаха през снежния покров в земята до цветната луковица и и разказаха за белия свят, който е над нея. Скоро тук се промъкна и слънчевият лъч, тънък такъв, светкащ; той проби снега и земята и леко почука по луковицата.
- Влезте! - каза цветето.
- Не мога - отвърна лъчът. - Аз още съм слаб и не мога да разтворя луковицата! На лято ще събера сила!
- А кога ще бъде лято? - попита цветенцето. 
То питаше това всеки нов гост, но лятото беше още далеч; снегът още не се беше стопил напълно, а локвите замръзваха всяка нощ.
- Колко дълго продължи това! - казваше цветето. - А мен просто не ме свърта на едно място! Искам да се завъртя, протегна, разтворя, изляза на воля, да се видя с лятото! Това блажено време!
И цветчето се протегна в тънката си шубичка, размекната от водата, сгряна от снега и земята, пронизана от слънчевия лъч. Скоро от земята, под снега, проби зелено стебълце със светлозелена пъпка, около която като  надиплени се бяха наредили листенцата му. Снегът беше още студен, но целият облян в слънчеви лъчи, той беше вече толкова рехав, че на тях им беше лесно да пробият през него, а и самите те бяха станали по-силни.
- Добре дошло! Добре дошло! - запяха те и цветчето надникна под снега. Слънчевите лъчи галеха и целуваха дребосъчето така, че белоснежната му чашка със зелени жилки напълно се разтвори. Радостно и скромно то склони глава.
- Мило цветенце! - пееха слънчевите лъчи. - Колко си свежо и нежно! Ти, първо, единствено! Ти, наше възлюбено дете! Ти възвестяваш лятото, чудното лято! Скоро всичкият сняг ще се разтопи, студените ветрове ще си заминат! Ние ще царстваме! Всичко ще се раззелени! Ще имаш и другарчета: ще цъфнат  люляците и жълтата акация, а после розите, но ти все пак си първо - толкова нежно, толкова прозрачно!
Това беше радост. Изглеждаше все едно самият въздух пее и звучи, слънчевите лъчи проникваха в чашката и стебълце на цветето. И то стоеше, такова нежно, крехко и в същото време пълно със сила, в пищния разцвет на младата си красота, такова нагласено в бялата си рокличка със зелени лентички и славело лятото. Но лятото беше още далеч: облаци закриха слънцето, задухаха студени, пронизващи ветрове.
- Рано се появи ти! - казаха те на цветето. - Силата е още на наша страна! Чакай, ще ти дадем да се разбереш! Да си беше седяло на топло, а не да бързаш да се киприш на слънцето - не му е дошло още времето!
Студът така хапеше. Минаваха ден след ден, а не се показваше нито един слънчев лъч. Нежното цвете съвсем замръзна. Но то беше по-силно, даже отколкото само си мислеше; крепеше го радостната вяра в обещаното лято. То трябваше задължително да дойде скоро! Неслучайно известиха за него слънчевите лъчи. Цветето твърдо вярваше в обещанието им и търпеливо стоеше на снега в своите бели одежди, скланяйки глава под тежките, гъсти парцали сняг; около него бушуваха студени ветрове.
- Ще се пречупиш! - казваха те. - Ще увехнеш, ще замръзнеш! Какво ти трябваше тук? Защо даде да те измамят? Слънчевият лъч те излъга. На ти сега, да видиш! Ех ти, кокиче!
-  Кокиче! - прозвуча в студения утринен въздух.
- Кокиче! - ликуваха децата, дотичали в градината. - Тук расте едно, толкова миличко, прелестно, първо, единствено!

Следва продължение ...

Публикувано от

Дванайсетте пътника

Да се заредим новогодишно. :) 
Това беше една от любимите ми приказки като дете, отчасти и заради илюстрациите, месеците изглеждаха толкова весели и ... малко крейзи. И независимо от това си е прекрасна, приказна класика. :)


Г.Х.Андерсен. 12 пассажиров.
Изображение от Illustrators.ru
Навън беше люта зима. Ясното небе бе посипано със звезди, а въздухът бе чист и неподвижен.
— Тряс! — счупи някой една стара саксия о вратата на съседа.
— Бум! Бум! — изгърмя някъде пушка.
Хората празнуваха настъпването на Новата година. Градският часовник започна да бие полунощ.
— Тра-ра-ра-ра! — затръби рогът на пощальона.
Голямата пощенска кола се приближаваше към градските врати. Тя носеше дванайсет пътника, повече хора не можеше да побере: всички места бяха заети.
— Ура! Ура! — крещяха хората по къщите, където се бяха събрали да посрещнат Новата година. С последния удар на часовника те станаха от местата си с пълни чаши в ръце и започнаха да пият за здравето на Новата година.
— Здраве и щастие за Новата година! — чуваше се от всички страни. — На вас една хубава женица! На вас повечко пари! Край на всички скърби и неволи!
Такива бяха пожеланията на хората, които чукаха чашите си. А в това време пред градските врати спря пощенската кола с дванайсетте пътника.
Кои бяха тия пътници?
Всеки от тях имаше паспорт и багаж. Освен туй те носеха цял куп подаръци за мен, за теб и за всички жители на града. Кои бяха те, защо бяха дошли, какво бяха донесли?
— Добро утро! — извикаха пътниците на пазача пред градските врати.
— Добро утро! — отвърна пазачът, защото часовникът беше ударил вече полунощ.
— Вашето име? — попита пазачът тоя, който слезе пръв от колата.
— Вижте в паспорта и ще узнаете — отвърна първият пътник. Той беше здрав мъж в меча шуба и с подплатени обуща. — Аз съм тоя, на когото мнозина от хората възлагат големи надежди. Ела утре при мен: ще ти дам да се почерпиш за Новата година. Аз пръскам наляво и надясно пари, уреждам балове — цели тридесет и един бала! Повече нощи не мога да губя! Моите кораби са замръзнали в пристанището, но в кантората ми е топло и приятно. Аз съм търговец, наричат ме Януари и нося със себе си само сметки.
След него слезе вторият пътник. Той беше веселяк — луда глава. Имаше вид на театрален директор, на карнавален разпоредител — с една дума, личеше си, че е роден само за увеселения. Багажът му беше една голяма бъчва.
— С тая бъчва ще направим добър гуляй — каза той. — Аз обичам да веселя другите, а така също и самия себе си. Но аз живея всичко на всичко двадесет и осем дена. Наистина понякога ми прибавят още един ден, но туй не ме интересува. Ура!
— Тук е забранено да се вика! — рече пазачът.
— Това не се отнася за мен! Аз съм княз Карнавал и пътувам под името Февруари. В тоя миг от пощенската кола слезе третият пътник. Той се държеше важно и бе дигнал високо главата си, защото беше роднина на „четиридесетте мъченици“ и минаваше за предсказвач на времето. Тая длъжност, разбира се, не беше много доходна и затова той имаше твърде мършав вид. В петлицата му бе забодено букетче от мънички, съвсем мънички теменужки.
— Март, марш! — извика му четвъртият пътник и го удари по рамото. — Не чуваш ли! Тичай скоро в караулната стая: там пият пунш, твоето любимо питие. Ето, оттук усещам миризмата му. По-скоро, по-скоро, господин Март!
Но туй не беше истина. Четвъртият говореше това само за да се избави от своя досаден другар. Сам той изглеждаше твърде голям мързеливец; не обичаше никак работата и използуваше най-малкия случай, за да празнува.
— Едно е само лошо: в света няма нищо постоянно! — каза Април. — Ту слънце грее, ту дъжд вали, хората ту пристигат, ту заминават. Аз съм агент по наемане на квартири, каня на сватби, уреждам погребения — с една дума, мога и да се посмея, и да поплача. В куфара си нося летен костюм, но ще бъде смешно да го обличам. Сега да, ето какъв съм аз. За по-голяма тържественост ходя с летни чорапи и със зимни ръкавици.
След него от колата слезе една дама.
— Госпожица Мая! — препоръча се тя.
Тя беше облечена в тънка лятна рокля и носеше галоши. Цветът на роклята й напомняше цвета на млади липови листа, а косата й бе обкичена с анемонии. От нея лъхаше такъв силен мирис на дива смола, че пазачът не можа да се сдържи и кихна!
— Наздраве! — извика му девойката.
Колко мила беше тя! И каква певица! Не театрална, не улична, а горска певица. Тя бродеше из свежите зелени гори и си пееше за собствено удоволствие.
— Сега иде младата дама! — извикаха седящите в колата.
И наистина от колата слезе млада дама — хубава, горда, нагиздена. През най-дългия ден на годината госпожа Юния даваше бал в къщата си, за да имат гостите време да изядат всички поднесени им закуски. Тя, разбира се, си има свой файтон, но пътуваше заедно с другите в пощенската кола, за да покаже, че не е горделива. Тя не пътуваше сама. С нея беше по-малкият й брат Юли.
Той беше тлъстичък господин в летен костюм и със сламена шапка. Багажът му не беше голям, защото при силна жега всеки товар досажда. Той носеше със себе си само бански гащички, а туй, разбира се, не бе много.
След тях слезе от колата самата им майка, госпожа Августа, продавачката на плодове, притежателка на много рибници, селянка в широка фуста. Тя беше дебела и пъргава, сама се грижеше за всичко и със собствената си ръка черпеше с бира работниците из полето.
— С пот на лицето ще изкарваш хляба си! Тъй е писано в библията! — каза тя. — Най-напред труд, а после разходки, танци, игри на чист въздух!
Да, чудна стопанка беше госпожа Августа.
След нея слезе пак мъж, художник пейзажист, господин Септември. Той се готвеше да покаже на гората, че листата й могат да променят цвета си и да станат чудно хубави. Стига само той да вземе четката — и гората ще почне да гори ту в пурпурни, ту в златни багри. Художникът можеше да свири с уста като щурец и беше голям майстор в работата си. Той украсяваше бирената си чаша с хмелни клончета — с една дума, разбираше от хубавото. Той свали от колата само една кутия с бои и това беше целият му багаж.
След него се яви един земеделец, който мислеше само за оран, сеитба и лов. Господин Октомври — тъй наричаха земеделеца, носеше пушка и водеше едно куче, а ловджийската му чанта беше пълна с орехи. Той имаше много багаж: беше помъкнал дори и един плуг. Разправяше нещо за селското стопанство, но от силната кашлица и охкане на съседа му не можеха да се чуят неговите думи.
Тоя съсед пък беше Ноември. Той имаше толкова силна хрема, че вместо кърпичка държеше под носа си цял чаршаф и все пак, според думите му, той трябвало да придружава работниците и да им търси работа за през зимата. Разбира се, Ноември не се съмняваше, че настинката му ще мине, щом започне да сече дърва, защото той беше най-добрият дървар от цялото дърварско сдружение. Вечер той работеше дървени кънки, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще има голяма нужда от тия троши-колена.
Най-сетне слезе и последният пътник — старата бабичка Декемврия с мангала. Тя трепереше от студ, но очите й блестяха също като звезди. Ръката й държеше една саксия, в която беше посадена малка елхичка.
— За това дръвче — каза тя — аз ще се грижа сама, за да може то да стане голямо и да стигне до тавана на Бъдни вечер. Тогава по него ще изникнат запалени свещици, златни ябълки и много други играчки. Моят мангал топли като печка. Аз ще извадя от джоба си книжката с приказки и ще почна да чета на глас. Тогава всички деца в стаята ще стоят мирно, а кукличките по елхата ще оживеят. Восъчният Дядо Мраз ще слезе долу и ще целуне поред всички хора в стаята. Той ще целуне така също и децата, които стоят отвън пред вратата и пеят коледарски песни.
— Сега колата може да мине! — рече пазачът. — Всички пътници слязоха от нея. Да дойде другата кола!
— Преди това нека дойдат дванайсетте гости при мен! — извика началникът на стражата. — Паспортите ще останат у мен. Те са издадени на всекиго само за един месец. След изтичането на срока аз ще отбележа в паспорта и поведението. Господин Януари, моля, влезте!
И господин Януари влезе.
Когато измине годината, аз ще кажа какво донесоха тия дванайсет пътника и на теб, и на мен, и на всички останали. Сега още не зная това, пък и те сами не го знаят, защото времето, в което живеем, е много интересно и всеки месец ни носи хиляди изненади.

Х.К.Андерсен
Източник

 

Публикувано от

Изтрий сълзите, въздишката си сподави!



Изтрий сълзите, въздишката си сподави!
Светът е светъл и красив!
Звезда блещука в синевата.
Бог е с нас и на небето, и на земята!

Х.К.Андерсен

:) Ще ми се да вярвам, че е тъй ...
Има някакъв риск да не съм разбрала съвсем правилно посланието. Но ето оригинала, можете да ме поправите, ако нещо греша:

Bort med Taarer, bort med Suk!
Verden er kun lys og smuk!
Stjernen blinker fra det blaae,
Gud er med os hvor vi gaae!

H. C. Andersen

Публикувано от

Една андерсенова притча за несподелената любов

Правя техническа проверка с тоя пост. Рядко качвам видео, но доколкото понякога се случва, добре е да е достъпно директно и за потребителите по имейл, което до момента не беше така. Литературата е неясна и противоречива. И затова "може ли", "как" и "така ли" остава да го установя по опитен път. Моля да ме извините за евентуално причинени досада и неудобства!

По приказката "Пумпалът и топката" намерих това приятно филмче, макар заключението накрая да е отвято малко встрани. Аз лично я предпочитам в текст, който можете да я намерите тук .
Приятно гледане/четене! :)

Публикувано от

Най-невероятното

Още една андерсенова приказка. Всъщност, преди няколко дни ми попаднаха група негови приказки, които не съм срещала на български. С повечето едва ли бих се захванала, защото са трагични на границата на поносимостта. Има други, които ми харесаха, но не съм сигурна как ще се приемат в днешния сбъркан свят. Примерно тази за стария поет, приютил в дома си Амур, който се появява на вратата му в една бурна, дъждовна нощ в класическото си легендарно-митологическо превъплъщение на голо момченце с  лък и колчан стрели. Старият поет го взема на коленете си край огнището и му сипва чаша топло винце, за да го стопли. И така като ме четете, се сещате, че не искам да прекарам остатъка от дните си в сливенския ... , защото съм превеждала Андерсен. :D 
Та на приказката, която следва, попаднах в Читанка, докато търсех, кои от находките ми имат български превод. С толкова актуално звучене е, че не можах да се сдържа. :)

 
Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти — като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.
И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени-от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
— Ето най-невероятното! — рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха — тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди — на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам,
единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час
ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството — „най-невероятното“, както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея — и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
— Не, най-невероятното ще извърша аз! — извика неочаквано из тълпата един висок юначага. — Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
— Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
— Ето какво направих аз! — извика непознатият. — С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
— Да се унищожи такава творба на изкуството! — рекоха съдиите. — Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето — от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас — ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
— Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти — рече Мойсей. — Ти сам счупи ръцете мий затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
— Сега лежи тук! — каза пазачът. — Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
— Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! — рече царкинята. — Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди — и туй именно беше най-невероятното. 

Х.К.Андерсен



Публикувано от

Къде се крие щастието (Х.К.Андерсен)

Сега ще ви разкажа история за щастието. Всички познават щастието - на едни то се усмихва от година на година, на други в определени години, а има и такива хора, на които се усмихва веднъж в живота,  но такива, на които не се е усмихнало нито веднъж - не.
Няма да ви разказвам за това, че малките деца на земята изпраща Господ Бог, че той ги слага право на майчината гръд, че това може да се случи в богат замък, в уютна стая или право на полето, на студ и вятър, - това всеки го знае. Но това, което не всеки знае, а е от вярно по-вярно: когато Господ Бог праща на земята дете, праща заедно с него и щастието му. Само че щастието не остава на видно място, а се скрива на някое местенце, където най-малко очакваш да го намериш. Рано или късно, винаги се намира и това е най-хубавото от всичко! То може да се крие в ябълка като, например, щастието на един велик учен на име Нютон. Ябълката се изтърсила пред него на земята и в нея той открил своето щастие. Ако ти не знаеш тази история, помоли да ти я разкаже някой, който я знае, аз искам да разкажа друга - за крушата.
Имало едно време един бедняк, той се родил и израснал в недоимък, а и жена му донесла като зестра още. По професия бил стругар, правел дръжки и пръстенчета за чадъри и трудът му носел толкова, колкото едвам да прехранва семейството си.
"Няма щастие за мен!" - казвал той.
Тази история е истинска, аз мога даже да назова страната и мястото, където живеел нашият стругар, но не е ли все едно?
Първото и главно украшение на неговата градина била една червена офика, но там растяло и едно крушово дърво, само че без плодове. И цялото щастие на стругаря било скрито в това крушово дърво, в неговите невидими круши!
Една нощ се извила силна буря; във вестниците писали даже, че вятърът вдигнал голям дилижанс и го ударил в земята като треска. И въобще не е чудно, че такъв вятър откършил и клон от старата круша.
Внесли клона в работилницата и стругарят направил от него на шега голяма круша, по-малка, още по-малка и накрая няколко съвсем миниатюрни.
- Крайно време беше това дърво да роди круши! - казал той шеговито и раздал крушите на децата. - Нека си играят!
Към вещите, необходими в мрачните, дъждовни страни, се отнася, разбира се, и чадърът, но цялото семейство на стругаря минавало с един чадър. При силен вятър чадърът се обръщал наопаки, понякога даже се и чупел, но стругарят веднага го оправял. Едно било досадно, копчето на което се захващало пръстенчето на шнурчето, увиващо затворения чадър, често падало или се чупело самото пръстенче.
Веднъж копчето се откъснало и паднало на земята. Стругарят започнал да го търси, но вместо него намерил една от малките дървени круши, които дал на децата да си играят.
- Копчето вече няма да намеря! - казал стругарят. - Но мога да се възползвам от тази щуротия!
И той пробил каналче в средата на крушата, прекарал през него шнурчето и издърпал крушата плътно докрай. Толкова добра закопчалка до този момент чадърът никога не бил имал!
Изпращайки на следващата година в столицата дръжки за чадъри, той изпратил заедно с тях вместо старите закопчалки, няколко от своите резбовани круши. И помолил собственика на магазина да изпробва новите закопчалки. Последните попаднали в Америка и там скоро решили, че малките круши са далеч по-удобни от всякакви копчета и поискали занапред да получават само такива закопчалки.
Тогава закипяла работа! Били нужни хиляди круши! Стругарят се хванал за работа, струговал, струговал, цялото крушово дърво станало на малки круши. А крушите носели скилинги и далери!
- Та щастието ми се криело в крушовото дърво! - казал стругарят.
Той вече имал голяма работилница, държал калфи и чираци, винаги бил весел и често споменавал: "И в клечица понякога може да се крие щастие!"
Същото ще кажа и аз.
Казват: "Сложи бяла клечица в устата си и ще станеш невидим!" Но за това трябва да вземеш истинска клечица, която ни е дадена за щастие от Господ Бог. Ето, и на мен ми е дадена такава, и аз също като стругаря мога да извлека от нея звънко, блестящо, най-доброто злато на света - това злато, което блести като огънче в детските очи, звъни като смях от детските уста и от устата на родителите. Те четат моите приказки, а аз стоя насред стаята невидим - държа бяла клечица в устата си! И като видя, че са доволни от моята приказка, също ще кажа: "Да, и в клечица понякога може да се крие щастие!"

Ханс Кристиан Андерсен

Имайте хубав ден! А аз отивам да обърна къщата. Ако ви е жал за нея, молете се да се е предало преди да съм хванала къртача! :D

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Публикувано от