Човекът, който не можеше да плаче

В една красива къща, недалеко от град Хамбург, живееше граф Балдрик; той беше богат човек. Много къщи във Франкфурт бяха негово притежание; замъците му бяха навсякъде. Казваха, че владенията на графа са толкова обширни, че и ден не стига, за да излезеш от пределите им.
Граф Балдрик имаше безброй слуги и ловни кучета, но той никога не прибягваше до услугите им. Масата му се огъваше от изобилни ястия, но той често ставаше от нея без да ги докосне.
В избите му отлежаваха най-добрите рейнски, френски и унгарски вина. Те се поднасяха в блестящи сребърни съдове. Но неведнъж той оставяше бокала, едва докоснал устни до него.
Работата беше в това, мили деца, че на този преситен човек не достигаше едно - сълзи. Да, да, сълзи! Защото той съвсем не можеше да плаче!
Нито радост, нито страдание можеха да го накарат да отрони и най-малката сълза.
Баща му умря, но той не заплака. Майка му умря, но той не зарида. Починаха двамата му братя, но той не пророни над гробовете им нито една сълза.
Не можа да заплаче и от радост, когато 10 години след сватбата му най-накрая му се роди дъщеря.
Един ден, когато Лия - така се казваше графската дъщеря - вече беше на 14, тя влезе в кабинета на баща си и го завари да седи в един тъмен ъгъл и горестно да въздиша.
– Какво ви е, татенце? – попита тя. – Изглеждате толкова тъжен ...
– Много ми е тежко, дъще. Почина последният ми брат - чичо Карл.
Лия много обичаше чичо Карл, който всяка Коледа и носеше някой хубав подарък. И затова, чувайки от баща си лошата вест, се обля в горещи сълзи.
– Горкият чичо Карл! – продума тя през сълзи.
– Щастливка ... Може да плаче! – прошепна графът в отговор.
– Изпитвате такава мъка, а не плачете ... Защо, татенце? – попита Лия.
– Уви! – отвърна той. – Сълзите са дар небесен. Блажен е този, който може да плаче, защото със сълзите той излива страданието си. Моята участ е тъжна...
– Но защо?!
– Защото Господ ми взе това, което е дал и най-нищожната твар – сълзите.
– Господ ви ги е взел, Той ще ви ги върне! Аз ще започна така усърдно да се моля, че няма да може да ми откаже!
Но графът само печално поклати глава:
– Съдбата ми е решена – аз трябва да загина от това, че не мога да плача. В мига, когато сърцето ми се препълни със сълзи и очите ми са готови да ги пролеят, ще умра.
Лия падна на колене и протегна ръце към баща си.
– Не, няма да умрете! – възкликна тя. – Трябва да има начин да ви върнем сълзите. Назовете ми го и аз ще ви го осигуря.
Балдрик се поколеба, защото наистина знаеше такова средство, но намирането му не бе по силите на младо момиче. И, без да каже нищо, излезе от стаята.
Той не слезе на вечеря.
Напразно Лия го чака и за закуска. Вместо него се яви слугата и каза на момичето, че Негова Светлост я моли да се качи при него в кабинета.
Както и снощи тя го намери полулегнал в креслото. Лицето му беше бледо като на мъртвец.
– Мило мое дете, – започна той, – сърцето ми вече така прелива от мъка, че ще се пръсне на части. Сълзите бушуват в него като планински поток, готов да скъса бента ... И понеже смъртта ми е близо, те повиках, за да ти кажа, че съм наказан за престъпление, което не съм извършил. Искам да ти разкажа как стана така, че Господ ме лиши от сълзи. Слушай ....

Следва продължение ...

Публикувано от

1 Response to "Човекът, който не можеше да плаче"

  1. ahmed says:
    2 март 2014 г., 7:48

    Благодаря много е възможно, моля посетете моя скромен блог

    شبكة انت والعالم
    شبكة انت والعالم
    شبكة انت والعالم
    شبكة انت والعالم
    شبكة انت والعالم

Публикуване на коментар