Притчите

:) Установих, че имам балтон, който мога да пришия към това копче, т.е. стихотворение. Когато го публикувах, спестих кратката му трактовка, която гласеше следното: "Ли Бо, бидейки още млад (28 г.), се стреми към идеализираната чистота в служба на държавата и не си представя как мъдър и образован човек ("лазурен лотос") може да стане аскет и в самота да пропилява талантите си ("това благоухание")." Затова и сред възможните значения на "Езерото на цветята" е императорския дворец, към служба в който явно се е стремил на младини.

Малко по-късно си спомних, че имам една прастара и опърпана книга с художествено-биографични разкази за известни писатели и поети (само един том от поредица, за съжаление), в която е писано и за този автор. Подбрах един откъс, който има отношение към трактовката на стихотворението.

Всяка година в Чанъан Екзаминационната палата провеждаше изпити за учени звания. Издържалите конкурса получаваха чиновнически длъжности според степента на присъденото звание. Затова пролетта в столицата се събираха млади мъже от цялата страна. Кандидатите бързаха да разгледат града и да вземат своя дял от веселие, преди чиновническия сан да ги принуди към едно по-благонравно поведение.

Преди години Ли Бо си бе опитал късмета. Неговото съчинение получи признанието на столичните учени, тогава Екзаминационната палата беше назначила двама твърде подкупни чиновници: евнуха Ян Гуо-чжун - наставник на престолонаследника, и председателя на Военната палата Гао Ли-шъ - брат на любимата императорска наложница Ян Гуи-фън, която придворните поети наричаха Ясписовата гривничка. Тези екзаминатори бяха засегнати, че независимият младеж, за когото се разказваха най-различни истории, не беше им поднесъл подаръци, и затова отхвърлиха неговото съчинение като бездарно. Говореше се, че Гао Ли-шъ казал по този случай:

-Такъв невежа е годен само да ми размива туша!

А Ян Гуо-чжун отсякъл:

-И затова не го бива! Роден е за слуга в някой селски хан! Способен е да изува калните обуща и чорапи на окъснелите пияници!

Така Ли Бо не успя да обезпечи живота си с някоя чиновническа длъжност. Богатството, което наследи от баща си, раздаде на нуждаещите се. За разлика от някои свои приятели измежду героите, които с лека ръка харчеха награбеното от чиновниците рушветчии за величествени пирове и само малка част от парите раздаваха на нуждаещите се, поетът не грабеше. Той раздаваше само онова, което му принадлежеше. Той свято изпълняваше девиза на героите: "Извършвай подвизи!", ловко въртеше меча и потисниците се страхуваха еднакво от стиховете и от оръжието му. При свободните хора - така наричаха тогава разбойниците - бяха го привлекли смелостта, свободолюбието и жаждата за приключения, както по-рано любовта към природата и стремежът към знания го направиха отшелник.

От юношески години той обикаляше родната страна. Отшелник, сетне жънсе, отново отшелник и най-накрая неуморен скитник по безкрайните пътища на Китай.

Във всеки дом той донасяше веселие и хората усърдно го гощаваха. Неговите стихове се ценяха по-скъпо от златото  и където и да отседнеше, срещу едно стихотворение получаваше приют за месеци. По много места славата го изпреварваше и пред градските порти го посрещаше хилядно множество. Людете се надпреварваха да го канят в домовете си, а сановниците уреждаха в негова чест големи празненства. Неговите стихове възпяваха чудната природа на Китай, те учеха хората на труд и добродетели, възхваляваха живота и обикновените житейски радости. По смисъл и дух те бяха близки до настроенията на китаеца и нищо чудно, че Ли Бо бе некоронования император на поетите.

Нищо не можеше да го спре. Той искаше да обхване с очи и сърце величието и многообразната природа на своята родина, жадуваше да опознае света и хората. И затова неговият живот беше непрекъснато пътешествие. Дори женитбата за хубавата дъщеря на един бивш министър в Хубей не го задържа. Няколко години любов и нежност бяха достатъчни, за да тръгне отново, помамен от чудната магия на прашните междуселски пътища. 

Сега той идваше в столицата. Не беше вече млад. Четиридесет и две години и хиляди стихове бяха останали зад него. Викаше го негов отколешен приятел - поетът и академикът Хъ Чжи-жън.

Ли Бо извади писмото и още веднъж препрочете онази част, която имаше вид на обещание за успех: "Първата година на Тенбао от управлението на Сюан Цзун е тежка за Поднебесната! Чиновниците своеволничат. Наглостта на съседните държави не знае граници. Надявам се, че сега е подходящ момент вашите таланти да ви донесат слава и висок пост, което приятелите ви отдавна очакват."

След добра гощавка гостът и домакинът се оттеглиха в красиво павлионче, построено на брега на малко изкуствено езеро.  Хъ Чжи-жън заразказва не без умисъл:

-Вчера в двореца пристигнаха  пратеници на страната Бохай. Но измежду придворните учени не се намери дори един, който да знае тяхната писменост и да разчете посланието на бохайския каган.

Ли Бо слушаше усмихнат. Домакинът знаеше, че неговият гостенин в годините на скитанията си беше изучил езика и писмеността на множество народи, които населяваха покрайнините на империята. Това беше добър случай именитият поет да получи държавно признание за учеността си. Поетът отпи от чашата си и каза с тънка усмивка:

-Жалко, че нямам учено звание, което да ми дава право на дворцова аудиенция! Веднага бих спасил двора от това малко затруднение.

На другата сутрин императорът предупреди своята свита:

-Ако до три дни не намерите човек, който да разчете писмото на моя бохайски васал и да напишете нужния отговор, всички ще бъдете изгонени от двореца, а на ваше място ще назнача достойни мъже!

Тогава Хъ Чжи-жън излезе от тълпата на придворните и като отмери задължителните по сложния ритуал поклони, каза:

-При мене живее един човек,когото природата несъмнено щедро е одарила. Из цялата Поднебесна гърми неговото име. Всички са изумени от познанията му. Заради неговите стихове и любовта му към виното хората го наричат Бога изгнаник от небесните селения. А свободните герои му викат Безсмъртния Цзюйшъ поради обичта му към родината. Ето един човек, който желае да напредне! Той единствен може да ни помогне.

Сюан Цзун се зарадва:

-Доведете го веднага!

Придворният академик се сведе в нов поклон.

-Ли Бо е горд. Той си знае цената. Той умее да отдели зърното от плявата и принципите на доброто поведение са му известни. Боя се, че не ще изпълни височайшата ви заповед!

-Защо?

-Той не притежава никакво звание. Преди години беше скъсан държавните изпити. Нима човек без всякакво обществено значение ще се одързости да пристъпи прага на тронната зала? Нима такъв никаквик ще оскърби толкова знатни придворни в техните най-добри чувства?

Императорът се замисли.

-Може да се намери разрешение. Пишете указ! Давам на Ли Тай-бо, известен под името Ли Бо Безсмъртния Цзюйшъ, званието цзиншъ (цензор, висша научна степен в древен Китай, равна на нашата "доктор на науките"), което го прави член на придворната академия "Ханлицюан" и висш дворцов чиновник! Указът веднага да се обяви по надлежния ред на всички учреждения на Поднебесната! Утре новият академик да се яви на задължителния сутрешен прием.

На другата утрин Ли Бо беше в двореца. Разкошните дрехи на придворен академик бяха измачкани, чорапите и обущата кални, а самият Бог изгнаник от небесните селения беше малко пийнал. Сановниците изстинаха от такава дързост.

Сюан Цзун беше добродушен човек, пък и знаеше нещо за изпитните премеждия в младостта на поета. Той не се разгневи, а спокойно заповяда да поднесат на новия академик чаша рибешки бульон - незаменимо средство за изтрезняване. Заповедта беше изпълнена и Синът на небето собственоръчно поднесе чашката на Ли Бо.

Новият академик изпи своя бульон и каза:

-Най-лесното нещо е да се отговори на това дръзко бохайско послание. Но ... аз едва се държа на краката си. Моля да ми бъде разрешено да седна.

Императорът кимна в знак на съгласие.

-Тогава - продължи Ли Бо - нека Ян Гуо-чжун ми изуе обущата и чорапите, за да не изцапат възглавниците, а в това време Гао Ли-шъ да ми размие туша - така не ще загубим драгоценно време!

Сюан Цзун се съгласи на драго сърце и двамата най-висши сановници бяха принудени да се подчинят. Ян Гуо-чжун се показа усърден слуга, а всесилният Гао Ли-шъ старателно като младши писар размиваше туша. Придворните злорадо наблюдаваха посрамването на двамата всесилни фаворити. Хъ Чжи-жън се погрижи да им разкаже как на времето са изпитвали Ли Бо и това накара свитата да се забавлява още повече.

Небрежно излегнат, Ли Бо прочете писмото на бохайския владетел, което в действителност беше дръзко политическо предизвикателство. Сетне продиктува един дипломатичен и същевременно рязък отговор, който стресна посланиците и ги накара още същия ден да си заминат обратно. Отговорът на Ли Бо показваше, че Танската империя все още е достатъчно силна, за да се справи с всеки външен неприятел. Така беше избягната една сериозна неприятност.

Мнозина от придворните се уплашиха, че явните способности на новия академик ще му помогнат да направи сериозна кариера, и в главите на мнозина се зародиха планове как да премахнат сериозния съперник. Хъ Чжи-жън побърза да успокои честолюбците:

-Ли Бо обича свободата и веселието. Той не ще замени своята пътническа тояга срещу меча на властта!

из "Ли Бо" от Стоил Стоилов

"Духовни спътници на човечеството", книга трета, изд. Народна младеж, 1961