Посоката към приказките

Етикети: вторник, 30 юли 2013 г. 9:14

Посоката към приказките: по-дълбоко,
навътре в почвата, към корените на нещата,
в самата същина!

Когато изворът пресъхна
и хората наоколо безпомощни стояха,
пристигна Ханс и вдигна тежък камък —
под него имаше голяма жаба.
Юнакът я уби веднага
и бистър извор там отново бликна.

Вретено в кладенеца падна.
Момичето безстрашно скокна подир него
и тръгна по една пътека на самото дъно;
по нея стигна до вълшебница, която
под кладенеца надълбоко във земята
отплащаше за добрина със злато, за злина — с катран.

Като потегли на борба със змея,
юнакът трябваше да слезе в пропаст,
за да издебне змея в неговата пещера.
Юнакът каза: „Спускайте ме долу!
Ако от страх задърпам аз въжето,
не ме изтегляйте, а спускайте надолу
и повече ли дърпам — спускайте ме по-дълбоко!“
Започнаха да спускат, дръпна той въжето,
но те го спуснаха тогава по-надолу
и тъй — като подръпваше въжето —
достигна пещерата и уби злодея-змей.

Към дъното, посоката към приказките!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Към дъното, да дърпаме въжето!
Към дъното, да дърпаме въжето!

Франц Фюман

:D Пък аз се чудех какво правя на дъното на тоя кладенец, а то приказките ме били докарали дотук. Значи сега ми остава само да открия баба Хола. Ако тия дни завали сняг, да не си мислите, че е климатична аномалия. Само човешка – прилежната Гло тупа юргана. :D Ако няма ни сняг, ни приказки, значи съм залепнала в катрана. Човек не може да е напълно убеден предварително каква атестация ще получи. :)


Публикувано от

0 коментара

Зорът бяга по-бързо от службата

Етикети: понеделник, 29 юли 2013 г. 23:58

Влязох в Читанка да проверя има ли "Амок" на Ст.Цвайг. Чудна работа, от целия интернет блика амок на талази, само в Читанката го няма. Но понеже си е един "юзър френдли" сайт, любезно ми подаде други налични заглавия, съдържащи това букворедие, сред които и една стара книжка за Самоков. Като страстен любител на антикварните книги от една страна и на краеведската литература от друга, се зачетох и попаднах на тая история:

И до днес в града се разказва случката с един ангариен селяк, който задигнал няколко къса желязо от видната, скътал ги в потурите си и решил скришно да се отдалечи, но бил забелязан от вардиянина и трябвало да подири спасение чрез бягство. Насреща се изпречила широка и дълбока вада, но в страха си селянинът намерил сили да я прескочи, докато неговите гонители се спрели на брега. По-късно го заловили и отвели пред бея-собственик.
— Колко желязо бил укрил в потурите си? — запитал беят.
— Към десет оки — отвърнал вардиянинът.
— И с тях ли прескочи вадата, бе проклетнико? — обърнал се беят към селянина.
— С тях, господарю! — дошъл отговорът.
— Ха върви си тогава с добро, пък и желязото задръж, щом си бил толкова ербап!

из "Самоков" от Асен Христофоров

Напомни ми друга подобна история от тези на Христо Пелитев, които обещах да ви преразказвам от време на време:
Един беден селянин, който нямал пари да купи дърва за семейството си, влязъл да сече в общинската гора. Съзрял го пъдарят и а-ха, да го сгащи, но сиромахът си плюл на петите и хукнал да бяга. Ядосал се пъдарят, че го изтървал. Заканил се, че, ако трябва, девет дена и девет нощи ще го гони, но ще го улови. Гонил го, но не го хванал. Защото още оттогава зорът бяга по-бързо от службата.

Публикувано от

0 коментара

Приказка за кармата

Етикети: неделя, 28 юли 2013 г. 18:34

Тая приказка се сбива твърде с балканския ми манталитет, но знам ли ..., може да се намери някой да я усети или да намери в нея отговори, без да е обект на толкова съкрушителни житейски превратности.

По време на династията Цин, живял, наслаждавайки се на благополучие, търговецът Чжао Де Фанг, баща на трима синове. Той усещал щастието си още по-пълно заради това, че и тримата му сина били женени.
Веднъж, по време на празника по случай 60-годишния му юбилей, Чжао признал на синовете си, че, когато започвал семейния бизнес, преправил измерителната скала на везните с цел да мами своите доставчици и клиенти. Когато той купувал нещо, скалата показвала по-малко, а когато продавал нещо – повече.
– Именно заради това един производител на памук банкрутира, след като купих от него хиляда килограма памук. Той отчаяно се опитваше да спаси своя бизнес, но умря от тиф преди 20 години. И досега ми е жал за този човек, – казал Чжао. – Имаше и един търговец на билки, който също умря, след като го излъгах с помощта на своите везни. Имаше и други, но тези два случая бяха най-сериозни. И макар че сега имам голямо състояние и щастлив живот, аз не спирам да мисля за тези, които умряха заради постъпките ми. Чувствам се толкова виновен, че не мога да спя нощем. За да намеря спокойствие, реших да унищожа тези везни и занапред да живея честно.
Синовете му приветствали неговото решение.
– Татко, – казал единият от тях, – това е правилният избор. Ние всички те подкрепяме.
Тогава Чжао строшил своята грешна везна.
Но скоро нещастия започнали да застигат семейството на търговеца. Първо най-големият му син бил покосен от загадъчна смърт, след него и вторият, а жена му отишла при друг мъж. Накрая починал и третият син, чиято съпруга в момента била бременна.
Всички тези внезапно връхлетели беди потресли Чжао и го вкарали в униние.
"Когато мамех другите, живеех щастливо с децата си, – мислел си той. – Сега с всички сили се старая да съм добър човек, но нещастията ме спохождат едно след друго. Изглежда, че старата китайска поговорка "доброто ще бъде възнаградено, а злото – възмездено" въобще не е вярна."
Един ден започнали родилните болки на снахата на Чжао. Но три дни по-късно все още не била успяла да роди. Една след друга идвали различни акушерки и всички се оказвали безпомощни да и помогнат. Изживяванията на Чжао станали още по-мъчителни.
В разгара на събитията на вратата почукал монах, просещ милостиня. Икономката поискала да го отпрати, но монахът и казал, че има специално лекарство за семейството. Тя съобщила за това на господаря и монахът бил приет като почетен гост.
– Аз съм странстващ монах – обяснил той на Чжао. – Ходя там, където ме отведе съдбата.
След това извадил лекарството и казал на слугинята да го даде колкото се може по-бързо на родилката. Малко по-късно слугинята съобщила, че на господаря се е родил внук.
Чжао бил във възторг. Той благодарил сърдечно на монаха и същата вечер устроил голямо празненство в негова чест.
Докато се хранели, Чжао попитал монаха:
– Скъпи Учителю, мога ли да ви обезпокоя с въпрос, който ме измъчва от дълго време?
Монахът кимнал с глава.
Тогава Чжао му разказал цялата история – как благоденствал, докато мамел хората и за всички нещастия, които се изсипали на главата му, откакто станал честен човек. Накрая споделил, че не разбира защо се е случило така.
Монахът се разсмял:
– Не ставайте пленник на фантазиите си. Небесата са действително справедливи с нас. Вашият първи син е бил превъплътеният производител на памук, а вторият – превъплъщение на билкаря. Третият ви син също се е явил на този свят заради греховете, които сте натрупали. И тримата са били изпратени, за да ви накажат за постъпките ви и да ви оставят да умрете от глад на старини. Но когато твърдо сте решил да правите добро, боговете са решили да проявят състрадание и са ги отзовали.
Когато Чжао чул това, все едно се пробудил от дълбок сън. Благодарил на монаха за обяснението, но после се разтревожил отново:
– А внукът ми? И той ли е пратен за разчистване на моите дългове?
– Вашите дългове бяха погасени с последната серия нещастия – усмихнал се монахът. – Внукът ви ще носи щастие и късмет на семейството. Той ще се ползва с добра репутация, само защото сте решил да правите добро на другите. Това е наградата, която сте заработил с добродетелния си живот.
Чжао бил обзет от огромно облекчение и запазил вярата си в доброто до края на живота си. 

Публикувано от

0 коментара

Свети Пантелеймон (легенда за валериана)

Етикети: , събота, 27 юли 2013 г. 9:33

Н.К.Рьорих, "Пантелеймон-целител"

Руска легенда разказва, че веднъж, докато бил в гората за билки в непрогледно тъмна нощ, св. Пантелей-целител съзрял светлорозови пламъчета, които на тънки струйки излизали от земята. Като се доближил, разбрал, че са растения и решил да ги откопае. Колкото повече копаел, толкова по-добре се чувствал, надвесен над тях. Като напълнил цяла торба с вълшебните коренчета, му станало леко и радостно на душата. Тръгнал с пълната торба по селата и където срещнел болни, им раздавал от нея с думите: "Бъди здрав!" И хората придобивали от растението сърдечен покой, бодрост и сила.

Източник: Кузнецова, Резникова, "Сказания за лекарствените растения"

Името не се среща много често вече, но ако някой го носи, да му е честит празника. :)


Публикувано от

0 коментара

Шопски мъдрости

Етикети: петък, 26 юли 2013 г. 22:46

Още един подарък от нашия таван :D





Публикувано от

0 коментара

Простеният не прощава

11:10

Две скъпоценности изскочиха от нашия таван – две книжки от серията "Библиотека Стършел" на дългогодишния издател на вестника Христо Пелитев. Той има прекрасни "приказки, басни и притчи за хора и животни, богове и юди, апостоли и светии". Особено харесвам приказките му за светиите. Мисля, че само една съм ви разказвала досега, как станали жълтия и лилавия минзухар – "Цъфне ли кърпикожуха". Първоначалният ми импулс беше да ги сканирам и да ги кача в библиотечката. Но авторът почина миналата година и още дълго ще са обект на авторско право, опасявам се, че може да има възражения, затова от време на време ще ви ги преразказвам.

Един човек хванал крадец на бостана си. Вързал го и решил за наказание да го преведе на въжето през цялото село, за да не си и помисля да краде отново. Крадецът почнал със сълзи на очи да го моли да не го излага.
– Деца и внуци имам, – проплакал той – не карай и тях да плащат моята грешка.
– Да си мислил за това преди да влезеш в бостана ми – рекъл стопанинът. – Защо го направи?
– От лакомия, братко. Да речеш, че нямам бостан – имам. И дините повече и по-големи от твоите. Сам не знам защо се полакомих. Ела и си набери от моите колкото искаш, само ми прости.
Размекнал се стопанинът и го развързал.
– Не ми трябват дините ти – казал той на крадеца. – Само не прави така отново, защото прошка втори път няма да има.
Крадецът почнал да сипе благодарности и помолил:
– Дай ми въжето. Ще го закача вкъщи на видно място, да ми напомня за грешката, дето сторих.
Взел въжето и се навел уж да целува ръка на благодетеля си. И като му хванал ръцете, вързал ги. Повел го през селото и навсякъде разправял, че е хванал тоя човек да краде в бостана му. Набеденият плачел и разправял каквото си е било, но никой не му вярвал. Само майка му, която го познавала добре, разбрала, че казва истината.
– Занапред ще знаеш, синко, – рекла му тя, – простеният не прощава.


Публикувано от

2 коментара

Марина Огнена

Етикети: сряда, 17 юли 2013 г. 0:00

Казват, че я нарекли така, защото я изтезавали с огън за вярата. Но на мен повече ми харесва да си мисля, че е защото според нашия фолклор е слънчовата жена.
Народната песен (която горещо ви препоръчвам да прочетете в пълен текст заради трогателното съдържание и мелодичния стих) разказва, че майка и – Домна царица – отишла да моли слънцето за билка за зачеване. Обещала му, роди ли момиче – за него да е, роди ли момче – за нея да е. Набрало и слънцето билка и Домна царица заченала и родила момиче – света Марина. Крила го девет години у дома, да не го вижда слънцето, да не и го отнема. Но слънцето пратило змеица да я подмами, че бие черква. Тръгнала Домна за черквата и заръчала на Марина да не излиза от къщи, че да не я грабне слънцето. Но я повикали дружки да идат за вода, забравила Марина майчината заръка и слънцето я отвело на небето.

Апокрифното и житие (или поне за такова го обявил някой си папа) разказва не по-малко интересна история. Марина, която приела християнската вяра, отказала да се подчини на бащината воля да се омъжи за езически велможа. Отхвърленият годеник я затворил в тъмница. И все едно малко и били бедите, в килията се явил и дяволът да я измъчва. Първо се превъплътил в дракон и я погълнал, но в стомаха му тя започнала да се моли, направила кръстен знак и той се пръснал. Нападнал я отново в тривиалния си образ, но тя напипала на пода на килията меден чук и му хвърлила един хубав бой. Трети път го победила в словесен двубой. Курназ момиче! :)

Честит празник на всички, които носят това хубаво име!

Публикувано от

0 коментара

Осемте безсмъртни: Ли с желязната тояга

Етикети: , понеделник, 15 юли 2013 г. 10:04

— Мама каза, че можем да вземем този хубав фенер в спалнята си, господарю.
Когато баща му кимна, детето затегли едно кресло към колоната. Покатери се на високата облегалка, пресегна се нагоре и откачи от стряхата големия фенер от шарена коприна. После скочи на пода, запали с огниво поставената вътре свещ и вдигна фенера високо над главата си, за да го покаже на баща си.
— Правихме го с кака цели два дни, господарю. — гордо каза то. — Затова не искахме Акуей да го повреди. Ние обичаме безсмъртния Ли, той е едно такова миличко грозно старче!
Като посочи рисунката, която децата бяха направили върху фенера, съдията попита:
— А знаете ли историята му? — и когато момчето поклати отрицателно глава, бащата продължи: 
— Преди много, много години Ли бил приказно красив млад алхимик, който бил изчел всички книги и владеел всички магьоснически изкуства. Можел да отделя душата от тялото си и да се рее на воля между облаците, като оставял празното тяло на земята, а когато се върнел, влизал обратно в него. Веднъж обаче, когато Ли най-безгрижно зарязал тялото си на една нива, стопаните й го намерили. Помислили го за изоставен труп и го заровили в земята. Когато Ли се върнал, видял, че красивото му тяло е изчезнало. Отчаян, той трябвало да влезе в трупа на един стар, грозен и куц просяк издъхнал край пътя… И останал завинаги в неговото тяло. Макар че по-късно успял да изнамери еликсир да безсмъртието, така и не могъл да поправи сторената грешка и се присъединил към Осмината безсмъртни в този вид: Ли с тоягата, безсмъртният просяк…
Момчето остави фенера на пода.
— Не го харесвам повече! — презрително рече то. — Ще кажа на кака, че Ли е бил глупак, който е получил, каквото си е заслужил. 
То коленичи, пожела на баща си и Хун лека нощ и изприпка навън.


-----------------
Осмината безсмъртни образуват една от най-популярните групи божества в китайската митология и често са обект на художествено пресъздаване. Те олицетворяват обществото в напречен разрез: от богат до беден, от старец до младеж и прочее. В настоящия разказ става дума за един от тях — Ли Тиегуай (в превод: Ли с желязната тояга), като съдбата му е описана в един от многото митологични варианти. — Б.пр.
-----------------

из "Двамата просяци" на Р.В.Хюлик от серията "Китайски загадки"

От осемте безсмъртни двама поне съм представила в течение на времето в блога. Думите "често" и "много", употребени в бележките на преводача за пресъздаването и митологичните варианти, са твърде скромни. Само за този светец знам още поне два варианта, в които изоставеното му тяло било разкъсано от тигър/ненавременно изгорено от ученика му, който бил натоварен със задачата да го охранява за точно определен период от време, etc. Дали собственото му тяло му е липсвало впоследствие, повечето истории не разказват. Само в една се споменава, че бил отвратен от това, в което се видял принуден да се засели, но бил убеден да го запази от Лао Дзъ, който за утешение му подарил златна лента за коса и златна тояга. (А защо в името му е желязна, нямам никаква идея, не попаднах на упоменавания.) Но може да се направи извод, да се внимава с литкането из небесата (независимо кои). Защото оставяш ли "на земята" неща, на които държиш или още те ползват, може и да не ги завариш ... и да се сърдиш единствено на себе си.

Публикувано от

0 коментара

, . ? ! :

Етикети: събота, 13 юли 2013 г. 9:30

:) Не, не съм изтрещяла. Поне не дотолкоз, че да легна на клавиатурата и да отпечатам. Нормално побъркана съм си. :) Такова си му е заглавието на произведението. Не знаех, че Дебелянов е писал проза. Вчера ми попадна в Читанката.
 
Миналото лято, когато прекарвах на дача на „Острова на блажените“, едно културно дружество ме покани да държа публична лекция на каквато и да била тема. Като се опирах на дългогодишната си коректорска дейност в литературата на „Острова на блажените“, аз се наканих да говоря върху „препинателните знаци“. Лекцията си не можах да държа, защото островът ненадейно потъна в морето. Как се спасих, сам аз си зная. Считам обаче, че тука имаше пръст провидението, защото с мене се спаси и лекцията ми, която сега ще ви прочета.

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,
(Уводът е изпуснат)

Запетаята е безспорно най-глупавият от всички знаци. И прав, и обърнат, той нищо нищо не изразява. Изпречва се там, където най не трябва, и като всяко глупаво нещо често пъти бърка. И в самото му име нищо интересно няма. (Провлечено): За-пе-та-я. Един пример. Вие сте без работа. Намирате вакантно място (макар и за коректор) и си предлагате услугите. Отивате една сутрин да го заемете и узнавате, че една запетая във вид на роднина или познат на друга някоя видна запетая тихо се наместила там, където вие бихте били поне точка и запетая.
Точката е също така глупав знак. Тя означава спиране. Е добре, може ли да не се иска на човека да спре именно там, дето тя се е окумила. Тя прилича сякаш на пенсионер, на ония дебели човеченца, които знаят да купуват всичко най-евтино и знаят всички кафенета, където може човек да прочете всички вестници и да пие кафе за рупче. Винаги, кой знае защо, ми се струва, когато срещна подобно човече, че това е точка, изскокнала из колоните на някое вестникарско антрефиле, на която са израсли крачка и ръце и си е купила бомбе — точка, която се движи.
Въпросителна или с повече думи — имаш ли пари, е знак, с който аз от известно време насам твърде често се срещам. Струва ми се понякога, че дървета, стълбове и хора го наподобяват и това, разбира се, не е от най-приятните усещания. Веднъж аз видях една реклама, на която беше изобразен тоя проклет знак и зад него една ухилена глава. Вие може би също да сте я виждали. Вам, разбира се, тя не е направила особено впечатление. Аз обаче сметнах, че това е просто жестоко да се лепят такива оскърбителни работи по улицата, да се рисуват въпросителни и ухилени глави зад тях. Преди всичко, когато изразяваш с погледа си една огромна въпросителна, най-малко можеш да бъдеш ухилен и после, ако оня, който е рисувал рекламата, е считал, че тия неща могат да съвпадат, няма защо да рисува това; из улиците можеш да срещнеш живи реклами от такъв вид, които не само се хилят, а и говорят, което все пак е едно преимущество, нали?
Удивителната прилича на министър или на депутат, непременно от болшинството. Цялото й същество като че вика високомерно брееееий!!! Върви тя много удивително, при всичко че нищо удивително няма в нея. Една проста нищо и никаква точка и над нея нещо като бутилка, обърната надолу. Разбира се, че нещото като бутилка е празно. Някои я наричат възклицателна, а някои чуденка. Артък! Да я наречем тогава Наденка!!!
Двоеточието е по-интересен знак. То е като разтворени за любов очи или ръце. Най-лошото е, че почти никога не се знае какво ще стане след него. Ще приведа най-лошия случай. Често пъти, когато изразява това, което казах по-горе, то може да бъде посрещнато от друго двоеточие във вид на два стиснати юмрука. Когато се прибавят към такова именно двоеточие още няколко такива, то става вече многоточие и обикновено се среща там, дето има нещо, което е по-добре да се не казва. Особено когато точките енергично и продължително време се движат, остава много, което се замълчава.
Аз си спомням, че веднъж, когато… и пр.

Димчо Дебелянов 

Публикувано от

0 коментара

Във влака

Етикети: петък, 12 юли 2013 г. 9:20

Случи се да пътувам веднъж по влака – разказва старият общественик Н. Доспевски – с Константин Величков, тогава министър на народното просвещение.
Спътникът ми беше твърде весел и разговорлив. Може би се радваше, че отново ще види любимия си Пловдив, за дето се бях запътил и аз, или бе доволен, че се е откъснал от всекидневните си грижи и залиси.
В купето бяхме само двамата, но Величков бе тъй приятен събеседник, та не усетих кога сме стигнали чак до Ихтиман.
След като влакът потегли отново, някой надзърна в купето, вратата се разтвори и при нас влезе известния тогава софийски богаташ Гендович – политически съмишленик на спътника ми.
По лицето на Величков премина сянка, но той любезно подаде ръка на новодошлия.
– Охо, бай Величков, каква приятна изненада! – здрависа се свойски Гендович и седна редом с министъра. – Къде тъй?
– Към Пловдив.
– Не е лошо! Пловдив е хубав град. Малко топличко, ама нищо. На там пътувам и аз! Качих се ей-сегичка от Ихтиман.
После Гендович се наведе към Величков и започна оживено да му шепне нещо поверително. Величков се намръщи.
– Ти пак за оногова ли? – рязко запита той.
– Ето вече три пъти те моля да го назначиш отново, а ти все ми отказваш – заключи на висок глас Гендович. Мазната усмивка бе изчезнала от лицето му. – Не ти искам кой знае какво я!
– Не, не мога – отвърна Величков и бързо се дръпна към прозореца.
Настъпи неловко мълчание. Гендович недоволно сумтеше. Колелата на вагона равномерно потракваха върху релсите.
Изведнъж Величков се извърна към събеседника си и го запита:
– Я ми кажи искрено, бай Гендович, защо настояваш толкова да назнача отново оня уволнен за некадърност и пиянство учител? Роднина ли ти е? Съгражданин, що ли?
– Не бе, брате – усмихна се някак гузно Гендович, – никакъв не ми е. Работата е по-проста. Пари има да ми дава... Миналата година му заех една значителна сума с полица. Разчитах, ако не се издължи в срок, да му наложа запор върху заплатата за главницата, лихвите и разноските. Пък ти си взел, та си го уволнил! А поръчителите му – голтаци ... Разбираш ли сега каква е работата?... Е, ще го назначиш ли? Ще го върнеш ли за мой хатър?
– Никога – отвърна Величков. – За нищо на света!
– Ти го върни, докато си прибера париците, пък сетне, ако искаш, пак го уволни – съгласи се на компромис Гендович.
От изумление Величков се надигна от мястото си.
– Тъй ли?
– Тъй ами!
– За нищо на света, за нищо на света! – повтори Величков сам на себе си и направи опит да се отдръпне още по-далеч, сякаш Гендович с нещо го застрашаваше, но стената на вагона не му позволи и той се сви на предишното си място.
– Ще направя партиен въпрос за едната хубост! – заплаши го накрай Гендович. – Учителят е наш човек!
Лицето на Величков изведнъж потъмня. Едната му вежда конвулсивно трепна. Като знаех колко е чувствителен, очаквах най-лошото. Всеки миг очаквах да скочи и да изтласка навън неприятния  посетител. Но Величков се овладя.
– Аз не съм станал министър – каза с твърд глас той, – за да бъда маша в ръцете на съпартизаните си и да им уреждам личните сметки, а да служа на отечеството си!
Сетне извърна глава и се загледа навън. Веселото му настроение се изпари. Дълбоки бръчки набраздиха челото му.
Като се повъртя минута-две на канапето, Гендович нахлупи бомбето си и без "сбогом" се измъкна от купето. Излязох навън и аз. Потънал в дълбоки, нерадостни мисли, Величков остана в купето сам.
Влакът летеше надолу из равното тракийско поле. В далечината вече се тълпяха теменужените мракове на предвечерието.
Когато влязох в купето, Величков се извърна към мен, направи опит да ми каже нещо, после отчаяно махна с ръка, тъжно поклати глава и отново се загледа навън в настъпващата вечер. Останах безмълвен. Какво можех да му кажа?

Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965

Публикувано от

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)