Притчите

Учените от Мангред

В отдавна отминали времена, преди хиляда години, Ирландия била прочута с добрите си училища, особено с Мангредската школа, която била най-сериозната и най-добрата. 

Случило се веднъж така, че когато кралят на Манстер бил на посещение в Англия и Оксфорд, на тържествения обяд, който дали в негова чест, се похвалил, че учените от Мангред превъзхождат всички учени по света по дълбочината и възвишеността на познанията си. Опровергавайки това, главата на Оксфордския университет така бил с юмрук по масата, че изпотрошил всички чашки и чинийки. Кралят също доста се разгорещил и докато се усети, бил отправил предизвикателство към оксфордските учени - да пратят петима свои представители и в учен спор с мангредските учени веднъж завинаги да разрешат този въпрос. Само че такова състезание вече било провеждано и мангретските учени били принудени да се признаят за победени. Новото предизвикателство зарадвало оксфордци, защото им давало възможност окончателно да посрамят Мангрет и те разтръбили новината навсякъде - и сред учените, и сред простолюдието.

Кралят се усетил, какво е направил, но вече било късно. А когато в Мангретския университет научили как са ги насадили на пачи яйца, започнали да си скубят косите от отчаяние. Вълнението от Манстерското кралство се разпростряло из цяла Ирландия и колкото повече наближавал денят на сблъсъка, толкова повече унили физиономии можело да се видят навсякъде.

Тогава един човек от Данегол, известен под името Тъмния Патрик, когото съседите му почитали и уважавали за светлия ум, напуснал родния си дом  и се отправил към университета, за да отърве учените от възникналото затруднение. Когато се изправил пред главата на университета и известил за какво е пристигнал, професорът прихнал да се смее за пръв път от тринадесет седмици насам. При този неестествен в създалото се положение звук, дотичали други учени, които също бурно се разсмели, научавайки за предложението на селянина. Вестта достигнала до краля, но не разсмяла единствено него. Напротив, той се отнесъл много сериозно към думите на Патрик и попитал:

-Какъв план предлагаш, за да спасим честта на нашите учени, честта на Ирландия?  

-Първо бих искал да знам: кога очаквате английските учени? - попитал в отговор Патрик.

-Утре, към 12.

-Хм ... А мога ли два часа преди това да си избера трима учени, които харесам?

-Можеш да си избереш и тридесет и три, само да ни избавиш от бедата! - възкликнал кралят.

Патрик бил единственият човек, който спал спокойно тази нощ. 

На сутринта строили пред него всички учени от университета. Той помолил да излезе напред най-добрият специалист по латински, след това - по гръцки и накрая този, който е най-добър в езика на свръхучената премъдрост. Когато доайените пристъпили напред, Патрик помолил да донесат вехти и окъсани работнически дрехи и наредил на учените да ги облекат. При това учените позеленели от яд, но под заплашителния поглед на краля не посмели да не се подчинят. И въпреки че били комична гледка в новите си одеяния, никой не посмял да се засмее от страх пред кралския гняв. Тогава Патрик връчил на тримата по един чук за дробене на камъни и се отправил с тях по пътя, по който се очаквало да пристигнат оксфордските светила на науката. Спрели на първото кръстовище. Отстрани върху голям куп камъни седял старец и ги дробял на дребно за запълване на дупките по пътя. Патрик го помолил любезно да отстъпи за няколко часа поста си на един от почтените старци, които води със себе си. Оставил върху купчината камъни специалиста в езика на свръхучената премъдрост, прошепвайки нещо в ухото му, при което лицето на учения просветнало. Същото се случило и на следващите две кръстовища, където оставил най-добрите в гръцкия и латинския. 

След известно време каретата с английските учени достигнала първото кръстовище. Един от тях се подал отвътре и попитал окъсания стар каменар, който седял край пътя и дробял камъни:

-Кажете, добри човече, по кой път да поемем към Мангретския университет?

За всеобщо изумление на всички, седящи в каретата, старецът им дал подробни указания на чист латински. Когато на следващото кръстовище получили указания на чист гръцки, провели гласуване дали въобще да продължат напред. Смелчаците излезли с един повече и продължили. Но когато на последното кръстовище получили указания на езика на свръхучената премъдрост, петимата учени в един глас заповядали на кочияша да обръща колата.

Три неща не бива да се притъпяват никога: мечът, лопатата и човешката мисъл.

преразказано в съкращения

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Вчера Петьо беше качил това стихче на Стоян Михайловски:

Математика

България-това е всекий между нас,
това сме всинца ний уви!...
Нищожни ли са Единиците – тогаз
и в Сумата нищожество ще се яви!

Авторът обаче е имал твърде странни очаквания към "единиците", поне според историята, която ще прочетете след малко. В старата книжка с трагикомични истории за българските писатели, която си взех наскоро, най-много разказчета има за него, но образът, който рисуват, е голямо разочарование за мен. Затова ще кача само това в контекста на вчерашната ни дискусия.

Наближаваха изборите за петото Велико народно събрание през 1911 година. Народняците готвеха изменение на Конституцията, за да развържат окончателно ръцете на Фердинанд. Опозицията се стягаше за отпор. Земеделците решиха да подкрепят писателя Стоян Михайловски и го кандидатираха в една от крепостите си - Нова Загора.

И ето ти в един дъжделив ден Михайловски пристигна в Нова Загора да се представи на избирателите си. Появява се навъсен като градоносен облак на балкона на бащината къща на Стоян Омарчевски пред градския площад, облечен в редингот със счупена колосана яка, и дълбоко се кланя на всички страни.

Долу са струпани селяни от близките села. Те бързат да видят кандидата, па да си вървят, докато не са се разкаляли напълно пътищата. Сред тях, заобиколен от група свои привърженици, до специално приготвена маса за трибуна се е сгушил противникът на Михайловски - либерал прогресистът Антон Франгя, министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията. Тъй воинствените му винаги мустаци сега са увиснали, а от време на време устата му се свива в кисела гримаса:

-Как ще се преборя с тоя народ!

И очите му бързо-бързо пробягват по тълпите селяни.

Горе от балкона като град се посипва гръмогласието на Михайловски. При първите му думи множеството затихва и ахва от удивление. Но скоро вниманието на слушателите се изморява. Те почти нищо не разбират. Парламентаризъм, абсолютизъм, макиавелизъм, конституционализъм - вървят през дума, праз две. Удивлението скоро се превръща в досада.

-Тя ще е по-дебела, отколкото ни я показа даскал Омарчевски - казва си бай Димко от Пъдарево, като слуша големите думи на оратора, докато съседът му бае Мирко от Кортен, като поглежда от време на време калните и скъсаните си опинци, си мисли:

-Море, що не хортува човешки, та да го разберем! Да каже нещо я за данъци, я за акцизи, пък да му викнем едно ура!

Ръси дребен дъждец. Селяните се гушат в ямурлуците си, премятат остени от ръка в ръка и крадешком поглеждат добичетата си, наблъскани из окрайнините на площада. Вече не слушат. Някои ядосано мърморят под нос.

Минава час, минават два. Михайловски приключва най-сетне с историята на парламентаризма в Елада и Рим. След като говори  половин час за "Магна харта либертатум", спира се надълго върху английския парламентаризъм и горещо го препоръчва на избирателите си от новозагорска околия.

-Господин Михайловски, господин Михайловски, по-късо, по-кратко - отчаяно, вече за десети път, Стоян Омарчевски го дърпа за полите на редингота, но ораторът сърдито маха с ръка.

-Оставете ме - тръсва по едно време той глава към слисания Омарчевски, - аз зная какво правя! Народът трябва да чуе истината!

И като се обръща към навъсеното множество, продължава. Скоро навлиза в дебрите на френския парламентаризъм и дълго броди из тях.

-Поуките, какви са поуките? Защо революцията се разтвори в реставрацията и реставрацията погълна революцията? А ето защо ...

Долу, в един ъгъл на площада сред сивите ямурлуци бомбето на Антон Франгя вече лъщи под дъжда като динена кора. Но няма как, ще се търпи, ще се търпи до края! Селяните сърдито се премятат от крак на крак, плюят без нужда в калта и все по-яростно кашлят. Стотици остени заканително са се навели към балкона, но ораторът е далеч.

Най-сетне към пладне, след като се задъха, с чело, лъснало от пот и капки дъжд, ораторът се приближи до парапета, вдигна воинствено ръка и с последни сили извика яростно към навъсеното множество:

-Виват республика! Виват либертас!

Вместо ръкопляскания последва обща облекчителна въздишка. Множеството тежко се размърда. Франгя изведнъж вдигна глава, усмихна се ехидно, скочи ловко върху масата и като посочи към балкона, викна:

-Чухте ли последните му думи?

Множеството наостри уши.

-Той ви напсува на влашки! ...

Глух ропот разтърси площада. Горе Михайловски, който все още очакваше аплодисменти, спря да търка изпотеното си чело. Ръката му увисна. Той пребледня, позеленя, опита се да отвърне, някой извика "долу", чуха се дюдюкания, привържениците на Франгя се наежиха и скоро целият площад екна от викове. Напразно Франгя увещаваше избирателите да слушат. Множеството се разлюля и рукна по вси страни. Площадът скоро опустя.

Пуст беше и балконът, отдето до скоро Михайловски сипеше стрели срещу личния режим и разхвалваше парламентаризма. Заобиколен от малобройните си привърженици, напущаше полесражението като победител министър Антон Франгя.

Кандидатурата на Михайловски в Нова Загора се провали с трясък. До края на живота си той не се кандидатира вече за народен представител.

 

Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Светът и Дао все повече се раздалечават¹,

нравите оглупяват, отделяйки се от чистия извор.

Вече не берат свежи цветове от канеленото дърво²,

а се заселват в гнили корени.

Затова на прасковите и сливите³

остава да разцъфват мълчаливо.

Полетите и паденията са по повелята на Небесата,

а всичко живо се суети, блъска, тича, хвърчи.

Ще последвам Гуанчен Дзъ⁴,

ще прекрача през Вратата на Неизчерпаемостта⁵. 

Ли Бо, "Духът на миналото"

---------------------------------------------------------

1- Перефраза на думите от трактата "Чжуан Дзъ":  "Светът загуби Пътя, а Пътят напусна Света", които изразяват падението на нравите в съвременния свят.

2- Метоним на луната, където по легенда расте това дърво, противопоставяне на небесното (високото/извисеното) и земното (ниското/низкото).

3- "Праскови и сливи" в преносен смисъл са мъдреците и техните ученици. "Мълчание" - заминаване в отшелничество, "деяние на недеяние" - форма на осъществяване на учението за Дао ( "Ето защо мъдрецът чрез бездействието действува, чрез безмълвието учи." - "Дао дъ дзин",§ 2 )

4- Гуанчен Дзъ е един от осемте безсмъртни. На въпроса на Хуан Ди за пътя на постигане на Дао отвърнал, че това е неосъзнат процес на освобождаване от формите, завършващ с преминаване във Вечността.

5- Вратата на Неизчерпаемостта открива пътя към безпределността ("ако очите няма какво да видят, ушите няма какво да чуят, сърцето няма какво да усети, твоята душа ще съхрани тялото ти и то ще живее дълго. Хиляда и двеста години спазвам това и тялото ми не се състари. От тези, които следваха моя път, най-добрите станаха предци, най-лошите - царе. Ще те напусна и ще мина през вратата на безкрайността, за да скитам из безпределните простори. Ще се слея с лъчите на слънцето и луната, ще се съединя във вечността с небето и земята." - из монолога на този безсмъртен в трактата "Чжуан Дзъ" ).

-------------------------------------------------------

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

(детски терапевтични приказки и притчи)

ревност към второто дете в семейството

В някакво царство, някакво господарство живеели добри и трудолюбиви хора. Те отгледали толкова много могъщи дървета и чудесни цветя, че превърнали страната си в прекрасна градина. Затова нарекли жителите на тази страна градинари. Мъдрият владетел на страната - главният градинар - издал закон: за да живее дълго и щастливо, всеки жител трябва да отгледа няколко различни цветя.

В едно семейство на градинар и градинарка растяло красиво цвете. То било стройно и гъвкаво, а чудесното му ухание изпълвало цялата къща със свеж и приятен аромат. По цели дни цветето се радвало на топлите слънчеви лъчи и протягало нагоре гладките си блестящи листенца. Градинарят и градинарката обичали своето цвете и се грижели за него - поливали го с топла водичка, избирали му най-светлото място, а вечер се любували на красотата му и разговаряли с него. Цветето било щастливо и доволно от живота си. Само едно нещо не му харесвало - да остава само вкъщи, когато градинарят и градинарката излизали на работа.

Минало време. Един ден в дома на градинаря и градинарката се появило ново цвете. Отначало голямото цвете се зарадвало на новия член на семейството, но когато погледнало внимателно дребосъчето, недоволно се отвърнало и си помислило: "Пфу, какво е малко и неугледно! Даже не умее да си държи късото стебълце изправено, а листенцата му са ситни и сбръчкани."

Но градинарят и градинарката сякаш не забелязвали колко некрасиво е новото цвете, а се грижели за него като за някакво чудо. Поливали с топла водичка първо малкото цвете и чак тогава голямото. Даже поставили новото гърненце до това на голямото цвете, за да може малкото също да се грее на слънце. Голямото се опитало да разговаря с малкото, но то само мърдало с дребните си листенца. А градинарят и градинарката така му се възхищавали! На порасналото цвете му се струвало, че те напълно са забравили колко е стройно и красиво и въобще не го обичат вече. От мъка и обида чак му клюмнали листенцата и една вечер се обърнало към градинарката:

-За какво ви е това малко и неугледно цвете?

Градинарката нежно го погалила:

-То скоро ще порасне и ще стане стройно и красиво.

-А аз? Вече съм стройно и красиво, но вие съвсем ме забравихте ...

-Не, миличко, ние те обичаме както преди - уверила го градинарката. - Просто на малкото му трябва повече внимание, за да порасне по-бързо.

-Но аз не искам то да расте тук, отнема ми слънцето - едва не се разплакало голямото цвете. -  Да го дадем в някоя друга къща и да расте там.

-То е мъничко и беззащитно, без нас ще загине - възразила градинарката.

Голямото цвете обидено се отвърнало от градинарката, въобще не било съгласно с думите и. То даже забравило колко скучаело като оставало само у дома. Градинарката разбрала всичко, което чувствало, и ласкаво му казала:

-Мило цветенце, моля те, бъди търпеливо и ни помогни да отгледаме мъничето! Скоро то ще укрепне и ще можете заедно да протягате гладките си зелени листенца към слънцето. Ще започне да говори и ти, вече голямо и умно, ще го научиш да наблюдава красивите пеперуди, да слуша песните на птиците и шепота на вятъра. Ще му разказваш интересни истории и приказки, ще го научиш на разни игри. Заедно ще ви е хубаво и весело и няма да ви е скучно, когато ние имаме работа навън.

Голямото цвете слушало думите на градинарката и много му се искало да вярва, че всичко ще бъде точно така.

Минало още време. Малкото цветче растяло. Гледало с възхищение по-голямото си братче и се опитвало във всичко да прилича на него. Голямото цвете с интерес наблюдавало как малчугана изправял тънкото си стебълце и разпервал сбръчканите си листенца и вдигал нагоре своята малка главица-пъпка.

Един топъл летен ден градинарят и градинарката изнесли своите две гърненца в градината и ги сложили на една пейка , за да могат да се полюбуват на ясното синьо небе и да се погреят на слънце. Голямото цвете се огледало наоколо. Вдишало с наслада и протегнало нагоре гладките си листенца, подлагайки ги на слънчевата светлина. Даже замижало от удоволствие. Малкото цвете го гледало и му се приискало и то да направи същото. Вдишало дълбоко и силно се протегнало нагоре. Слабото му стебълце се изпънало и затреперило от напрежение ...

-Олеле!- писнало то. - Ей сега ще се счупя!

Голямото стреснато отворило очи:

-Внимателно!

Но малкото застрашително се било наклонило назад и изглеждало сякаш наистина ще се счупи всеки миг.

-Дръж се! - викнало голямото цвете и протегнало своите здрави листа да подкрепи мъничето.

Успяло навреме. Малкото от уплах дишало бързо-бързо, повдигало и спускало листчетата си и с благодарност гледало голямото. 

"Защо го направих? - зачудило се голямото. - Нали аз исках да го няма ... Но то е толкова крехко и щеше да се счупи." И усетило как вътре в него се разлива топлина и нежност.

"Какво ми става? Ама че глупост!" - то тръснало листенца, гордо вдигнало глава и равнодушно се извърнало встрани.

-Я-я-я! Летящо цвете! - раздал се възхитеният глас на мъничето.

-Това не е цвете, а пеперуда - засмяло се голямото.

-Пеперуда - повторило малкото. - А този кой е?

-Щурец - отвърнало голямото и си помислило: "Толкова е любопитно! Също като мен, когато градинарката ме изведе за пръв път и ми показваше пеперудите, щурците и мушиците. И всичко беше толкова интересно ..." И почувствало как в него се разлива още една вълна топлина и нежност. В това време се чуло силно жужене и се появил голям мъхнат търтей. От страх малкото цвете се сгънало, като се опитвало да се прикрие с листенцата си. Голямото също се изплашило мъничко, но храбро размахало своите листенца, за да защити себе си и малкото си братче:

-Къш, къш, махай се оттук!

Търтеят се стреснал и отлетял. 

-Изплаши ли се? - грижливо се надвесило голямото цвете над малкото. - Не бой се, търтеят си отиде!

Малкото доверчиво се притиснало в своя защитник, а той го обгърнал с листенца и за трети път почувствал как отвътре му става топло и хубаво.

Върху листото на голямото цвете паднало пухче от глухарче.

-Виж, пухче! - възкликнало то и подхвърлило към малкото: - Лови!

Мъничето го хванало и радостно се засмяло. После го бутнало обратно:

-Дръж!

Цветята се заиграли с пухчето, смеели се весело и не видели как на небето се появил тъмен дъждовен облак. Първите капки прекъснали играта. Голямото цвете протегнало листенцата си над малкото като чадър и се почувствало много пораснало и силно. А малкото го гушнало и се чувствало прекрасно с толкова умен, добър и грижовен брат.

Дотичали градинарят и градинарката и бързо внесли цветята вътре. Градинарят започнал да подсушава листенцата на малкото цвете, за да не се простуди и разболее. А градинарката правела същото с голямото цвете и го попитала как е минал денят. То и разказало за всичките им приключения.

-Беше ми приятно с малкото цвете - казало накрая. - Радвам се, че можах да го науча на нещо, да му помогна за друго и да го защитавам. Чувствах се голям и силен.

-Ти си не само силен, но добър, умен и храбър - ласкаво го погалила градинарката. - Гордея с теб и много те обичам! Помня как преживяваше появяването на малкото цвете, но ние вярвахме в теб и в доброто ти сърце и знаехме, че ще обикнеш малкото си братче като нас. 

Градинарят донесъл гърненцето с малкото цвете при голямото. Двете протегнали листенца едно към друго и се засмели, защото вече били започнали да си липсват. А градинарят прегърнал градинарката и двамата доволни и щастливи гледали и се радвали на своите прекрасни цветя.

В. Демидова

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

:) Установих, че имам балтон, който мога да пришия към това копче, т.е. стихотворение. Когато го публикувах, спестих кратката му трактовка, която гласеше следното: "Ли Бо, бидейки още млад (28 г.), се стреми към идеализираната чистота в служба на държавата и не си представя как мъдър и образован човек ("лазурен лотос") може да стане аскет и в самота да пропилява талантите си ("това благоухание")." Затова и сред възможните значения на "Езерото на цветята" е императорския дворец, към служба в който явно се е стремил на младини.

Малко по-късно си спомних, че имам една прастара и опърпана книга с художествено-биографични разкази за известни писатели и поети (само един том от поредица, за съжаление), в която е писано и за този автор. Подбрах един откъс, който има отношение към трактовката на стихотворението.

Всяка година в Чанъан Екзаминационната палата провеждаше изпити за учени звания. Издържалите конкурса получаваха чиновнически длъжности според степента на присъденото звание. Затова пролетта в столицата се събираха млади мъже от цялата страна. Кандидатите бързаха да разгледат града и да вземат своя дял от веселие, преди чиновническия сан да ги принуди към едно по-благонравно поведение.

Преди години Ли Бо си бе опитал късмета. Неговото съчинение получи признанието на столичните учени, тогава Екзаминационната палата беше назначила двама твърде подкупни чиновници: евнуха Ян Гуо-чжун - наставник на престолонаследника, и председателя на Военната палата Гао Ли-шъ - брат на любимата императорска наложница Ян Гуи-фън, която придворните поети наричаха Ясписовата гривничка. Тези екзаминатори бяха засегнати, че независимият младеж, за когото се разказваха най-различни истории, не беше им поднесъл подаръци, и затова отхвърлиха неговото съчинение като бездарно. Говореше се, че Гао Ли-шъ казал по този случай:

-Такъв невежа е годен само да ми размива туша!

А Ян Гуо-чжун отсякъл:

-И затова не го бива! Роден е за слуга в някой селски хан! Способен е да изува калните обуща и чорапи на окъснелите пияници!

Така Ли Бо не успя да обезпечи живота си с някоя чиновническа длъжност. Богатството, което наследи от баща си, раздаде на нуждаещите се. За разлика от някои свои приятели измежду героите, които с лека ръка харчеха награбеното от чиновниците рушветчии за величествени пирове и само малка част от парите раздаваха на нуждаещите се, поетът не грабеше. Той раздаваше само онова, което му принадлежеше. Той свято изпълняваше девиза на героите: "Извършвай подвизи!", ловко въртеше меча и потисниците се страхуваха еднакво от стиховете и от оръжието му. При свободните хора - така наричаха тогава разбойниците - бяха го привлекли смелостта, свободолюбието и жаждата за приключения, както по-рано любовта към природата и стремежът към знания го направиха отшелник.

От юношески години той обикаляше родната страна. Отшелник, сетне жънсе, отново отшелник и най-накрая неуморен скитник по безкрайните пътища на Китай.

Във всеки дом той донасяше веселие и хората усърдно го гощаваха. Неговите стихове се ценяха по-скъпо от златото  и където и да отседнеше, срещу едно стихотворение получаваше приют за месеци. По много места славата го изпреварваше и пред градските порти го посрещаше хилядно множество. Людете се надпреварваха да го канят в домовете си, а сановниците уреждаха в негова чест големи празненства. Неговите стихове възпяваха чудната природа на Китай, те учеха хората на труд и добродетели, възхваляваха живота и обикновените житейски радости. По смисъл и дух те бяха близки до настроенията на китаеца и нищо чудно, че Ли Бо бе некоронования император на поетите.

Нищо не можеше да го спре. Той искаше да обхване с очи и сърце величието и многообразната природа на своята родина, жадуваше да опознае света и хората. И затова неговият живот беше непрекъснато пътешествие. Дори женитбата за хубавата дъщеря на един бивш министър в Хубей не го задържа. Няколко години любов и нежност бяха достатъчни, за да тръгне отново, помамен от чудната магия на прашните междуселски пътища. 

Сега той идваше в столицата. Не беше вече млад. Четиридесет и две години и хиляди стихове бяха останали зад него. Викаше го негов отколешен приятел - поетът и академикът Хъ Чжи-жън.

Ли Бо извади писмото и още веднъж препрочете онази част, която имаше вид на обещание за успех: "Първата година на Тенбао от управлението на Сюан Цзун е тежка за Поднебесната! Чиновниците своеволничат. Наглостта на съседните държави не знае граници. Надявам се, че сега е подходящ момент вашите таланти да ви донесат слава и висок пост, което приятелите ви отдавна очакват."

След добра гощавка гостът и домакинът се оттеглиха в красиво павлионче, построено на брега на малко изкуствено езеро.  Хъ Чжи-жън заразказва не без умисъл:

-Вчера в двореца пристигнаха  пратеници на страната Бохай. Но измежду придворните учени не се намери дори един, който да знае тяхната писменост и да разчете посланието на бохайския каган.

Ли Бо слушаше усмихнат. Домакинът знаеше, че неговият гостенин в годините на скитанията си беше изучил езика и писмеността на множество народи, които населяваха покрайнините на империята. Това беше добър случай именитият поет да получи държавно признание за учеността си. Поетът отпи от чашата си и каза с тънка усмивка:

-Жалко, че нямам учено звание, което да ми дава право на дворцова аудиенция! Веднага бих спасил двора от това малко затруднение.

На другата сутрин императорът предупреди своята свита:

-Ако до три дни не намерите човек, който да разчете писмото на моя бохайски васал и да напишете нужния отговор, всички ще бъдете изгонени от двореца, а на ваше място ще назнача достойни мъже!

Тогава Хъ Чжи-жън излезе от тълпата на придворните и като отмери задължителните по сложния ритуал поклони, каза:

-При мене живее един човек,когото природата несъмнено щедро е одарила. Из цялата Поднебесна гърми неговото име. Всички са изумени от познанията му. Заради неговите стихове и любовта му към виното хората го наричат Бога изгнаник от небесните селения. А свободните герои му викат Безсмъртния Цзюйшъ поради обичта му към родината. Ето един човек, който желае да напредне! Той единствен може да ни помогне.

Сюан Цзун се зарадва:

-Доведете го веднага!

Придворният академик се сведе в нов поклон.

-Ли Бо е горд. Той си знае цената. Той умее да отдели зърното от плявата и принципите на доброто поведение са му известни. Боя се, че не ще изпълни височайшата ви заповед!

-Защо?

-Той не притежава никакво звание. Преди години беше скъсан държавните изпити. Нима човек без всякакво обществено значение ще се одързости да пристъпи прага на тронната зала? Нима такъв никаквик ще оскърби толкова знатни придворни в техните най-добри чувства?

Императорът се замисли.

-Може да се намери разрешение. Пишете указ! Давам на Ли Тай-бо, известен под името Ли Бо Безсмъртния Цзюйшъ, званието цзиншъ (цензор, висша научна степен в древен Китай, равна на нашата "доктор на науките"), което го прави член на придворната академия "Ханлицюан" и висш дворцов чиновник! Указът веднага да се обяви по надлежния ред на всички учреждения на Поднебесната! Утре новият академик да се яви на задължителния сутрешен прием.

На другата утрин Ли Бо беше в двореца. Разкошните дрехи на придворен академик бяха измачкани, чорапите и обущата кални, а самият Бог изгнаник от небесните селения беше малко пийнал. Сановниците изстинаха от такава дързост.

Сюан Цзун беше добродушен човек, пък и знаеше нещо за изпитните премеждия в младостта на поета. Той не се разгневи, а спокойно заповяда да поднесат на новия академик чаша рибешки бульон - незаменимо средство за изтрезняване. Заповедта беше изпълнена и Синът на небето собственоръчно поднесе чашката на Ли Бо.

Новият академик изпи своя бульон и каза:

-Най-лесното нещо е да се отговори на това дръзко бохайско послание. Но ... аз едва се държа на краката си. Моля да ми бъде разрешено да седна.

Императорът кимна в знак на съгласие.

-Тогава - продължи Ли Бо - нека Ян Гуо-чжун ми изуе обущата и чорапите, за да не изцапат възглавниците, а в това време Гао Ли-шъ да ми размие туша - така не ще загубим драгоценно време!

Сюан Цзун се съгласи на драго сърце и двамата най-висши сановници бяха принудени да се подчинят. Ян Гуо-чжун се показа усърден слуга, а всесилният Гао Ли-шъ старателно като младши писар размиваше туша. Придворните злорадо наблюдаваха посрамването на двамата всесилни фаворити. Хъ Чжи-жън се погрижи да им разкаже как на времето са изпитвали Ли Бо и това накара свитата да се забавлява още повече.

Небрежно излегнат, Ли Бо прочете писмото на бохайския владетел, което в действителност беше дръзко политическо предизвикателство. Сетне продиктува един дипломатичен и същевременно рязък отговор, който стресна посланиците и ги накара още същия ден да си заминат обратно. Отговорът на Ли Бо показваше, че Танската империя все още е достатъчно силна, за да се справи с всеки външен неприятел. Така беше избягната една сериозна неприятност.

Мнозина от придворните се уплашиха, че явните способности на новия академик ще му помогнат да направи сериозна кариера, и в главите на мнозина се зародиха планове как да премахнат сериозния съперник. Хъ Чжи-жън побърза да успокои честолюбците:

-Ли Бо обича свободата и веселието. Той не ще замени своята пътническа тояга срещу меча на властта!

из "Ли Бо" от Стоил Стоилов

"Духовни спътници на човечеството", книга трета, изд. Народна младеж, 1961

Докато търсех с какво да ви поздравя, макар и с известно закъснение за празника, попаднах на тая картинка. Не можех да си спомня как лилиите се свързват с Възкресението, порових и открих легенда, която по-скоро е свързана с разпъването му на кръста, но така и така съм закъсняла ...

Докато Христос умирал на кръста, там, където потта му падала на земята, никнели бели лилии. Затова те се смятат за пасхален символ, символ на надеждата за вечен живот.

Кръстът и три бели лилии могат да се видят на ръкоделия и пасхални съдове от миналото. Три "кръстосани" бели лилии символизират трите доблести - състрадание, правосъдие и милосърдие.

Попаднах и на това прекрасно стихотворение:

Имало едно време един дядо и една баба. Нищичко си нямали, освен една кокошчица. А и тя не им помагала, защото къде снасяла яйцата си все не можели да разберат. 

Наближил Великден и дядото се закахърил:

-Бабо, нищичко си нямаме да сложим на трапезата!

-Празникът е в храма, не на масата - отвърнала бабата.  - Но ти не се ядосвай, Господ няма да ни остави!

Да, обаче дядото не мирясвал, решил да проследи кокошката къде ще се скрие да снесе. Тръгнал подире и, а тя се качила на едно хълмче, там снесла яйчице и то се търкулнало надолу по баира.

-Стой! - викнал дядото. - Къде отиваш?

-Не се тревожи, дядо! - отвърнало яйчицето, без да спира да се търкаля. - Аз не съм обикновено яйце, а великденско. Ще имаш празник на трапезата си.

И се загубило от очите му. Търкаляло се надолу, търкаляло се и изведнъж насреща му една катеричка.

-Ей, че весело си играеш! - възкликнала катеричката. - Може ли да ти правя компания?

-Не си играя, а отивам на мисия - засегнало се яйцето. - Аз не съм обикновено, а великденско и трябва да се погрижа за празничната трапеза на баба и дядо.

-Да ти помогна тогава - предложила катеричката. - Мога да донеса орехи и стафиди от хралупата си.

-Добре! - съгласило се яйцето.

Продължили да бягат надолу по хълма и след малко срещнало едно коте.

-Вземете и мен на разходка - измяукало жално то.

-Ние не се разхождаме, а имаме мисия - важно отговорили яйцето и катеричката, - да помогнем на баба и дядо за великденската трапеза.

-И аз мога да помогна, ако ме вземете с вас - рекло котето. - Имам млекце и захар.

-Заповядай! - зарадвали се катеричката и яйцето.

Продължили да тичат надолу и нали компанията се увеличила, вдигнали такъв шум, че стреснали една полска мишка в дупката и.

-Какво става, къде сте се разтичали? - подала глава тя отвътре.

-На мисия за великденската трапеза на баба и дядо- викнали яйцето, катеричката и котето. - Ако искаш, и ти можеш да помогнеш!

-С удоволствие! - отвърнала мишката. - Мога да донеса брашънце за месене.

-Еха! - зарадвали се другите. - Вече ще можем наистина да напълним трапезата.

След малко стигнали в долчинката, а там в шумата се били заровили останалите яйца, които снесла кокошката предните дни.

-Излизайте, мързеланковци! - викнало яйцето на братчетата си. - Време е да украсим великденската маса на баба и дядо.

Затъркаляли се яйцата нагоре по хълма, а животинките им помагали, защото да се търкаляш нагоре е трудна работа. По пътя взели и продуктите от дупката на мишката, къщичката на котето и хралупата на катеричката.

Когато стигнали в къщата на бабата и дядото, стопаните запляскали с ръце от радост. После всички дружно се хванали да украсят яйцата и да пекат козунаци.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Лазурен лотос цъфна у закътан извор,

под утринното слънце свеж и ярък.

А есента със цветове безброй ще са покрити тъмните води

и със зелената омара на гъстия листак.

Ако очарованието съществува в пустотата на отречеността от света,

кой ще усети това благоухание?

Седя и гледам: пълно със летяща скреж

ще си замине времето благословено

и не ще откриеш вече къде са корените пуснати.

Как искам да живея на брега на Езерото на Цветята¹ .

728 г.

Ли Бо, "Духът на миналото"

--------

1 - Езерото на Цветята може да има много значения - митологично езеро; в поезията - трудно постижим идеал; метонимическо обозначение на императорския дворец; и в съчетание с глагола от съответната строфа - кармично прераждане.

Три неща е най-сложно да разбереш: женският разум, работата на пчелите и играта на прибоя.

Три неща никога не се виждат: острие на оръжие, вятър и любов.

С три неща не бива да се хвалиш: големината на кесията си, красотата на жена си и вкуса на бирата си.

Трима имат най-съсредоточения поглед: ковач, който изчуква гвоздей; кокошка, която търси зърно; девойка, която се озърта за съпруг.

Три ценни придобивки: красива жена, хубав кон, добро куче.

Три вида мъже не разбират жените: млади, стари и на средна възраст.

Три двойки никога не постигат съгласие: две стопанки в една къща, две котки за една мишка и двама момци, които ухажват една девойка.

Три неща най-трудно се избират: жена, коса и бръснач.

Три неща не си струва да вършиш: да хвърляш камък по водата, да съветваш разгневена жена и да говориш с глупак.

Три най-страшни беди може да сполетят един дом: свадлива жена, пушеща печка и пробит покрив.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Отдавна, много отдавна, когато Синият Нил бил толкова широк, че даже крокодилите не можели да го преплуват, Златото заспорило с Диаманта кой от тях е най-благороден и силен на Земята.

-Аз! - казало Златото. - От мен отливат корони за султаните, шаховете и кралете, цариците носят ковани златни гривни на нежните си ръце, златни пръстени украсяват тънките им като тичинки на лотос пръсти. Заради мен на Земята е пролята толкова много кръв, че с нея би могло да се напълнят всички кладенци на света и езерото Чад. Ти, Диаманте, си само нищожен придатък към моята златна слава.

-Лъжеш се, Злато - възразил Диамантът, - заради мен също са се водили кръвопролитни войни, аз също крася троновете, скиптрите и пръстените на фараони, раджи и шахини.

-Е, щом е така, хайде да попитаме Слънцето, което е по-могъщо и по-ценно от нас - предложило Златото и те се обърнали с въпроса си към вечното светило.

-Не ви чувам - отвърнало Слънцето. - Приближете се още и ми разкажете за какво спорите там на вашата угаснала звезда.

Тогава Златото и Диамантът тръгнали по Млечния път и се приближили към Слънцето. Изведнъж Златото почервеняло, после побледняло и като се стопило, се изляло на Земята като златен дъжд. А Диамантът се върнал обратно, също такъв блестящ и твърд, какъвто бил и по-рано. Оттогава Златото вече никога не спорело с Диаманта, като му отстъпило веднъж завинаги "палмата на първенството".

арабска легенда

Р.Валаев, "Легенди за скъпоценните камъни"