Лаленце се люлее

Честит Лазаровден!

Избрах си тази песничка за поздрав, защото баба ми я пееше като бях малка. :)

Лаленце се люлее,

на зелено ливаде.

Не ми било лаленце,

най ми било детенце.

Майка му го будеше

и му милно думаше.

Стани, стани детенце

да си видиш лазарки.

Как хубаво играят,

с жълти чехли потропват,

шити поли развяват.

Публикувано от

Ако акулите бяха хора

Още нещо от Бертолт Брехт. Началото така силно ми навя мисли за щастливи кокошки и прасета с играчки ... :) 

- Ако акулите бяха хора, щяха ли да се отнасят по-добре към малките рибки? - запита малкото момиченце на хазайката господин К.
- Ама, разбира се - отговори той. - Ако акулите бяха хора, щяха да построят в морето огромни развъдници за малки рибки, където щеше да има всякаква храна - и растителна, и животинска. Щяха да полагат грижи в развъдниците да има винаги прясна вода и въобще щяха да се вземат всички необходими санитарни мерки. Ако например някоя рибка си наранеше перката, щеше незабавно да й се направи превръзка, да не би да загине преди време и така да се изплъзне на акулите. А за да не се отдават на мрачни мисли, сегиз-тогиз за малките рибки щяха да се устройват грандиозни водни празници; понеже веселата рибка е много по-вкусна от тъжната.
В развъдниците, естествено, щеше да има и училища. Там рибките щяха да се обучават как се плува навътре в гърлата на акулите. Географията например щеше да им помага да намират местата, където мързеливо се излежават големите акули. Но най-много щеше, естествено, да се набляга върху моралното възпитание на рибките. Щяха да ги научат, че най-възвишеното и най-красиво нещо на този свят е с радост да се принесат в жертва и че всички те са длъжни да вярват на акулите, особено когато им говорят, че им готвят прекрасно бъдеще. На малките рибки щеше постоянно да се втълпява, че това бъдеще им е осигурено само ако се научат на послушание. Малките рибки щяха да се предпазват от всякакви низки, материалистически, егоистични и марксистки увлечения. Ако някоя от тях се поддадеше на подобни увлечения, то останалите трябваше незабавно да донесат за това на акулите.
Ако акулите бяха хора, щяха, естествено, да водят помежду си войни за завладяване на чужди развъдници и чужди рибки. Сраженията щяха да се предоставят на собствените им рибки. Щеше да им бъде внушено, че между тях и рибките на другите акули съществува огромна разлика. Щеше да бъде разгласено, че макар и, както е известно, рибките да са неми, те мълчат на съвсем различни езици и поради това е невъзможно да има помежду им разбирателство. На всяка рибка, която по време на война убие няколко вражески рибки, тоест рибки, мълчащи на друг език, щеше да се прикачи малък орден от морска звезда и да се присвои званието герой.
Ако акулите бяха хора, при тях, естествено, щеше да има и изкуство. Щяха да се създават красиви картини, в които зъбите на акулите щяха да бъдат изписани с най-дивни краски, а гърлата им щяха да се изобразяват като истински градини на удоволствията, където чудесно може да се полудува. Театрите на морското дъно щяха да представят как доблестни рибки въодушевено плуват към гърлата на акулите, а музиката щеше да е тъй приятна, че под нейните звуци рибките, замаяни от най-приятни мисли, щяха начело с оркестъра мечтателно да се втурват в гърлата на акулите.
Естествено, там щеше да има и религия, ако акулите бяха хора. Тя щеше да проповядва, че истинският живот за рибките започва едва в коремите на акулите. Впрочем също и равенството, което засега съществува между рибките, щеше да се премахне, ако акулите бяха хора. Някои от тях щяха да получат служби и щяха да се издигнат над останалите. Малко по-едрите рибки щяха да придобият дори правото да изяждат по-дребните. Това щеше да е само приятно на акулите, понеже така те самите щяха по-често да си похапват по-угоени късове. А още по-големите, получилите ръководни постове рибки, щяха да се грижат за реда сред останалите - щяха да станат учители, офицери, инженери по строежа на развъдници и пр.
Накратко, ако акулите бяха хора, едва тогава в морето щеше да има култура.

из "Разкази за господин Койнер"
Бертолт Брехт "Календарни мъдрости", Профиздат, 1975
превод: Венцислав Константинов

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Кучешката пещера

Днешна публикация, озаглавена "Помиярите не са от Марс, създават ги хората", за втори път последната седмица ме присеща за тази стара история. История за едни човекоядни, всъщност всеядни кучета, които също не били от Марс ... От известно време пещерата е затворена и казват, че кучетата вече ги няма, но човешката безотговорност има доста дълъг живот, както се убеждаваме ежедневно. 
Кучешката пещера се намира край Карлуково. Много от вас може да са чели истории за нея в нета. Повечето са подобни на тая - кървави, и само една-две са с благополучен завършек.
Посещавала съм мястото преди двадесетина години. Една обикновена зелена селска поляна, насред която имаше една леко отхлупена каменна плоча. Под нея е пещерата. Като пуснеш камък, пада дълго и като тупне долу, разлайва кучетата. Това, което ще прочетете в нета, е че някога бременна кучка паднала или била хвърлена долу, но тя и поколението и оживели и станали родоначалници на полуслепите и агресивни обитатели на пещерата. Това може и да е вярно, но не е всичко, защото с години там са изхвърляни нежеланите кученца, както и лешта от селото, с която се прехранвали. Когато посетихме мястото, наш приятел, възрастен човек и великолепен разказвач, мир на праха му, ни разказа тази история. Доста детайли ми се губят вече, други може фантазията ми да е позакърпила, но ако и сега не я разкажа, времето съвсем ще я размие. Пък ако някой е чувал точно нея, ще съм благодарна за редакции. И така ...

Това било по времето на Втората световна война и купонната система. Било трудно с продоволствията. Даже тези, които имали пари, трудно можели да намерят какво да купят с тях. Момче от селото, гимназист в града (не помня кой, може би Плевен), решило да подмами учителя си и да го ограби и убие. Учителят бил ловец и целта на момчето била неговата пушка. Преди да излязат във ваканция през зимата, ученикът поканил учителя да му гостува. Казал му да вземе пушката, за да го заведе на лов, и пари за продукти, които той ще му уреди да купи на село. Уговорили се за ден и час, в които ще пристигне учителя и момчето ще дойде да го посрещне на най-близката гара.
Един ден преди уговорения момчето наело кон и каруца и демонстративно тръгнало да посреща учителя си. Показало се и разказало къде отива на колкото може повече хора. На гарата изиграло истинска постановка, как е дошло да посреща учителя, тюхкало се защо не дошъл, но няма какво да прави, ще се прибира без гостенин. А на следващия ден, за когато била реалната уговорка, тайно и пеша тръгнало за гарата. Промъкнало се на перона в последния момент, стараейки се да остане незабелязано. Взело учителя и го повело бързо към селото. Предложило му да носи пушката, за да не му тежи и учителят му я дал. Близо до пещерата го ударило с пушката или го простреляло, прибрало парите от джобовете му и го хвърлило в дупката. Върнало се тайно вкъщи и скрили заграбеното.
След няколко дни, като учителят така и не се завърнал вкъщи, жена му вдигнала на крак полицията. Идвали, разпитвали, но имало много свидетели как момчето ходило да го посреща предния ден и гостът така и не бил пристигнал. На следващия, когато действително пристигнал, никой от местните не бил видял нито него да пристига, нито момчето да излиза от селото. Решили, че е станало недоразумение с датите, учителят се е отправил сам от гарата към селото, заблудил се е и е станал жертва на животните в гората. Но жена му не се успокоила, започнала да пуска обяви по вестниците, че е изчезнал такъв и такъв човек, по време на пътуване от ... за ..., ако някой го е виждал, да се свърже с нея. И за лош късмет на престъпника, намерил се такъв човек - спътник на учителя в купето във влака, заговорили се по пътя, запомнил го. И най-важното, видял през прозореца на купето как момчето го посреща, за краткото време, за което то било на перона. 
След появата на свидетел, ученикът си признал на полицейския разпит какво е направил. Тогава пуснали хора долу в пещерата.
Гладни били кучетата онази зима. От учителя били останали само токата на колана му и налчетата на обувките ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Легенда за възникването на книгата "Дао Дъ Дзин" по пътя на Лаодзъ за емиграция




1
Седемдесет прехвърлил, вече уморен,
учителят1 помисли за покой,
и тъй като доброто се топеше ден след ден,
а пък злините във страната ставаха безброй,
за път обущата си върза той.
2
Най-нужното в една бохчица стегна,
а то бе малко: разни дребни вещи,
луличката, що вечер пушеше преди да легне,
взе книжката, която винаги четеше,
и къшей хляб - окото му за много не ламтеше.
3
Порадва се за сетен път на долината,
и я забрави, щом пътеката въз билото пое.
С охота волът хрупаше тревата,
на якият му гръб старикът се усещаше добре -
не бързаше, пък нямаше и закъде ...
4
След ден ли, два ли пътя му препречи
граничен митничар и викна: "Стой! Какви
богатства носиш?" - "Нямам," - философът рече.
"Мъдрец е..." - вдигна малкият водач очи
и работата начаса се изясни.
5
Тогаз мъжът развеселен попита:
"Е, що измъдри дядката, какво откри?"
Хлапакът рече: "Туй, че с времето водата
надвива и най-твърдите скали.
Разбираш ли, накрая слабото ще победи!"
6
Полека взе да притъмнява в планината,
та малкият подбутна вола със камшика.
Тъй тримата навлизаха в гората,
когато митничарят ги догони край една борика
и "Хей, ти! Я почакай!" им подвикна.
7
"Каква бе таз история с водата, старче?"
"Защо разпитваш?" - философът сви очи.
"Неук човек съм аз, прост митничар, обаче
за мен е също важно кой кого ще победи.
Така че, ако знаеш тази мъдрост, говори!
8
А най-добре я продиктувай на момчето.
Запиши я!
Не бива знанието като скъпа вещ
да се измъква!
В дома ми ще намериш туш, хартия,
а също и вечеря - ето, вече мръква,
бъди ми гост, хатъра ми не скършвай"
9
Старецът поизви глава и го изгледа:
палтото в кръпки, бос, очи унили,
челото сбръчкано, лицето бледо...
Ах, победител ти не си, човече мили!
И промълви като на себе си: "И ти ли?"
10
Но май бе твърде стар и разнебитен,
за да откаже на молба вежлива,
защото с ясен глас изрече: "Който пита,
той отговор и заслужава!" "Вече
застудява..." - хлапакът смънка. "Е, добре,
да спрем тогава!"
11
От своя вол мъдрецът бавно слезна
и писаха с момчето седем дни.
А митничарят носеше храна (ругаеше любезно
злодеите, покоя да не наруши).
Тъй работата свърши без кавги.
12
Осемдесет и един куплета една заран
получи митничаря ученолюбив.
Благодариха двамата за скромния подарък
и продължиха пътя си край бора мълчалив.
Кажете, може ли човек да бъде по-вежлив?
13
Да славим тук мъдреца е ненужно -
та името му книгата краси!
От мъдрия да се изтръгне мъдростта е важно.
затуй да не забравяме и митничаря в тези дни,
защото той труда на философа вдъхнови!

----------------------------------------------------
1. Легендата разказва, че след като династията Джоу започнала да се разпада, Лаодзъ напуснал столицата и се отправил в емиграция. Началникът на граничният пункт го помолил да му напише нещо за спомен и така възникнала книгата "Дао Дъ Дзин", съхранила идеите на "даоизма".
----------------------------------------------------

Бертолт Брехт "Календарни мъдрости", Профиздат, 1975
превод: Венцислав Константинов

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!



Публикувано от

Как Вазов получи двойка за "Под игото"

:D "Топло, пари" от новите ми попълнения със стари книги! Преди час-два споделих радостта си от тях във фейса, особено от едно издание от '37, с което успях да се сдобия срещу безумната сума от един лев. И обещах да кача тази история утре, но междувременно реших да не държа чакащите в напрежение.
Инак, по отношение на любимия на всички ни въпрос в училище, какво е искал да каже авторът, открай време си мисля, че в ситуации като долуописаната би станало точно каквото е и станало. :D


Преди четиридесет и четири години народният поет Иван Вазов получи двойка за "Под игото".
Но тогава - възразявате вие - той е бил на върха на славата си, кой би посмял да му пише двойка?
Той получи двойка от Велико Йорданов, един от най-добрите учители по литература, за лошо развита тема върху "Под игото".
-Ето как стана това ...
Приятелят ми С.В., племенник на народния поет, млъкна за малко, запали нова цигара, усмихна се и продължи:
-Беше през пролетта на 1919 година. Довършвах последния клас на гимназията. Като вратар на единствения по това време футболен тим в столицата бях гордостта на класа. Английски военни кораби патрулираха тогава из Черно море. Тежък крайцер бе пуснал котва във варненското пристанище. Моряците пожелали да се състезават с най-силния български тим и варненци не посмели да излязат насреща им.
Една телеграма от Варна хвърли в тревога софийските футболисти. Нямаше как, трябваше да се замине за Варна и да се спасява положението.
Директорът на гимназията дал съгласието си на капитана на тима, но самият аз се колебаех. Плашеше ме домашното упражнение по литература, темата върху "Под игото" - последната проверка преди матура, а учителят Велико Йорданов беше строг, неумолим човек.
Чичо ми Иван Вазов ме видя замислен, почти отчаян. Запита ме за причината. И докато аз още се обяснявах, в кабинета му влезе професор Иван Шишманов.
-Трябва да отиде във Варна, за да се пребори с английските моряци, а няма кой да му развие темата по литература.
-Каква е темата? - полюбопитства Шишманов.
-Върху "Под игото".
-Така ли? - дяволито забеляза Шишманов. - Тогава аз се оттеглям - и той посочи мълком с глава към Вазов, а гръмкият му смях се разнесе из тихия кабинет.
Лицето на поета остана няколко мига неподвижно и непроницаемо.
-Слушай - каза ми след малко той, - ти замини, а аз ще се опитам. Велико Йорданов наистина е строг, но дано успея. Ще помага и професорът. Пък ти там сетне ще си го преработиш в духа на учебника ...
Като стрела изхвръкнах навън. На другия ден пристигнах с другарите си във Варна. Разбира се, англичаните ни биха безмилостно - тогава ние бяхме още новаци, - но славата беше достатъчна.
Новината скоро се разнесе из коридорите на гимназията. Трябваше да показвам на всички олющените си длани и колене. Чувствах се герой. Бях спокоен и щастлив, понеже вече бях успял да препиша без всякакви промени (кой може да каже нещо повече за "Под игото" от самия Вазов!) листовцете с развитата тема, предадени ми вечерта от чичо Иван. Сега до насита разказвах за пътуването, за зашеметяващите шутове, за бесните атаки на англичаните, за плаващата крепост, дето ни бяха дали малка закуска.
Изминаха няколко блажени дни, а аз все разказвах и разказвах. Слушатели никога не ми липсваха.
На седмия ден учителят по литература раздаде тетрадките. Върху текста на моята нямаше нито една бележка, нито една чертичка, само отдолу в ярко червено се мъдреше "слаб". Бях поразен, но събрах сили и догоних учителя по коридора.
Той се извърна и ме изгледа недружелюбно. Очите му студено проблеснаха през стъклата на пенснето. Козята му брадица застрашително щръкна срещу мен.
-Няма ли тук някаква грешка? "Слаб" за така добре развита тема!
-Грешка! Добре развита тема? - И като побутна припряно колосаните си ръкавели, учителят се приближи, хвана инквизиторски едно копче на куртката ми и лекичко ме притегли към себе си. Видях изплашеното си лице върху едно от стъклата на пенснето. 
-Да пишеш приумици! Да не се съобразиш в нищо с материала, тъй както е изложен в учебника по литература, да не се съобразиш и с моя учебник по стилистика, с моя учебник, спечелил конкурс, одобрен и препоръчан с окръжно от министерството!
-Но, господин Йорданов ...
-Никакво "но" ... Да пишеш, че в образа на Бойчо Огнянов са въплътени черти не от един, а от много герои ... Кой ти каза това? Кой ти е казал на тебе - копчето почна да пращи между пръстите му, - че Рада Госпожина ... че Колчо Слепият ... че чорбаджи Марко ... кой, кой, кой ...
Не слушах. Коридорът се завъртя отпреде ми. Не забелязах кога учителят се е отдалечил, кога съм излязъл на улицата. Само в ушите ми продължаваше да бучи зловещият глас: кой, кой, кой ...
Влязох в кабинета на чичо си разбит, смазан. В полумрака народният поет беседваше тихо с професор Иван Шишманов. 
-Е, Сашо - запита ме Вазов, като ме видя, - хареса ли се съчинението на Велико Йорданов?
Мълком подадох тетрадката. Двамата се погледнаха със сериозни лица, сетне изведнъж прихнаха да се смеят. Смяха се дълго, до сълзи ...
За голямо мое учудване на срока по български и литература, както винаги, имах пак шест. Чичо ми не отвори повече дума за този случай, а като ме видеше професор Иван Шишманов дяволито се усмихваше. Все ми се струваше, че той се е срещал с учителя, защото, щом ме зърнеше, Велико Йорданов ме поглеждаше гузно, а козята му брадица застрашително щръкваше срещу ми. Сетне той започна да се прави, че не ме забелязва, докато накрая съвсем престана да ме поздравява.
Наистина неприятна работа! Да пишеш двойка на Иван Вазов за "Под игото"!

Иван Богданов, "И те са хора", Трагикомични истории с български писатели, Профиздат, 1965

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата






Лафонтен, "Басни"

Публикувано от

Легенда за лястовицата



Това се случило по време на всемирния потоп. Една мишка прогризала дупка на дъното на ковчега и всички на него били заплашени от гибел. Тук на помощ се притекла змията, запушила дупката с тялото си и животните и хората били спасени.
Разбрал Бог и великодушно и предложил да си избере каквато награда пожелае. Змията вдигнала малката си глава, изпънала тялото си и изсъскала:
-Искам винаги да пия най-вкусната кръв!
Господ се съгласил, но не знаел чия кръв е най-вкусна. Изпратил комарът да провери и да каже на змията. Комарът пробвал кръвта на всички и разбрал, че най-вкусната кръв е човешката. Литнал обратно при змията.
-Е, разбрали ли чия кръв е най-вкусна? - попитала тя.
Комарът отворил уста да отговори, но едва успял да каже "Чо...", когато от небето се спуснала лястовичка и му откъснала езика. Той започнал да жужи безпомощно, а змията яростно се хвърлила към лястовицата, задето не и позволила да узнае това, което иска. Но успяла да откъсне само няколко пера от средата на опашката и.
Оттогава опашката на лястовичката е разцепена и вие гнездата си под хорските стрехи, защото търси защита от мъстта на змията.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Божествена тайна

Един последовател непрестанно досаждал на суфийския учител Абу Саид с молба да сподели с него някоя божествена тайна. Това омръзнало на учителя до такава степен, че заповядал да хванат една мишка и да я затворят в гърне. После дал гърнето на молителя със заръката в никакъв случай да не отваря гърнето.
Човекът изтърпял няколко дни, но накрая не могъл да издържи и отворил гърнето. Като видял какво има вътре, разгневен отишъл при учителя.
-Помолих те да споделиш с мен божествена тайна, а ти си ми дал мишка в гърне! - упрекнал го той.
-Дадох ти мишка в гърне и ти не успя да опазиш тайната и. Как тогава възнамеряваше да опазиш тайната на Всевишния? - отвърнал Абу Саид.

из "Мъдреците на Изтока", А. Ебрахими Торкаман, ДГУ, 2009

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Всичко, което е истинско

:) Това вече не е първоаприлско.

Всичко, което е истинско,
съумява да бъде тихо.

Тихо съзряват плодовете.
Безшумно окапват листата.
Снегът ги покрива безмълвно,
езерото замръзва постепенно -
смъртта долита като сън.

Зачатието е мълчаливо.
Слънчевият лъч не крещи.
Никой не е чувал как се топи снегът.
Кълновете пробиват пръстта безмълвно.
Пъпките се разпукват без пукот.

Всичко, което е истинско,
съумява да бъде тихо
за нашия слух.
Никой човек не може да чуе
дочутото от кукумявката.

Хайнц Калау
превод: Александър Миланов

Публикувано от

Първоаприлска лъжа

Честит 1-ви април!

В София на всеки плет — сто патици на шиш. Не вярваш ли, вземи си хлеб, тръгни, иди и виж!
Със баници е пък постлан прочути Букурещ. Не вярваш ли, тръгни, иди и сам ти ще ядеш.
Бонбони падат вместо град във славния Париж, не вярваш ли, вземи торба, тръгни, иди и виж!
Край Цариград расте гора, на всеки лист сладкиш! Не вярваш ли, вземи си прът, тръгни, иди и виж!
Направен е от шоколад грамадният Берлин, не вярваш ли, тръгни, иди, — иди и виж самин!
А от чешмите във Багдад шербет и мед шурти, не вярваш ли, тръгни, иди и сам ще пиеш ти! 

Асен Разцветников

Публикувано от