Принцесата и граховото зърно

Етикети: петък, 31 януари 2014 г. 22:13

Сетила съм се за тая романтична приказка по една много прозаична причина. Снощи като се прибрах и си облякох домашния пуловер, нещо взе да ме боцка по рамото. И когато нещото ме бодне, по гърба ми тръгват едни тръпки, брутални, от тия, при които англичаните казват "някой ходи по гроба ми". Реших, че е абсурдно да е елементарно нервно дразнение и сигурно ме втриса, защото съм хванала скоросмъртния грип. Но в крайна сметка открих виновника, забит в пуловера ми - една миниатюрна перушинка. Ей затова съм се сетила за приказката. Да, знам какво ще ми кажете - че това е била перушинката-нинджа, дето е знаела къде да ме убоде, за да подлудея, но аз естествено предпочитам да си мисля, че просто съм истинска принцеса. :D
След като преговорите Андерсен, можете да си припомните или да се запознаете с една подобрена версия, която имаме тук. :)


Имаше някога един царски син, който искаше да се ожени също за царкиня, само че за истинска. И тъй, той пропътува целия свят, но не можа да я намери. Наистина царкини имаше много, но дали бяха истински — това той не можа да узнае и ето защо се върна съвсем натъжен в къщи, с празни ръце. Да, нему се искаше да си намери истинска царкиня.
Една вечер се появи ужасна буря: засвяткаха мълнии, затрещяха гръмотевици, заваля дъжд като из ведро — просто да умреш от страх. Изведнъж на градските врати се похлопа и старият цар излезе да отвори.
Пред вратите стоеше една царкиня. Боже мой, на какво приличаше тя! От косите и дрехите й течеше вода, обувките й бяха прогизнали, но тя уверяваше, че била истинска царкиня.
„Добре, ние скоро ще узнаем това!“ — помисли си старата царица. И без да каже нещо, тя отиде в спалнята, сне от леглото всички дюшеци и възглавници и сложи на дъските едно грахово зърно. Върху граховото зърно тя нареди двайсет дюшека и върху тях още двайсет пухени завивки.
И така, върху тая постеля сложиха царкинята да спи.
На сутринта я попитаха как е прекарала нощта.
— Ах, много лошо! — рече царкинята. — Цяла нощ почти не можах да затворя очи! Кой знае какво имаше в леглото! Аз лежах върху нещо тъй твърдо, че цялото ми тяло сега е в синини. Ужасна нощ!
Веднага на всички стана ясно, че тя е истинска царкиня. Тя беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. Тъй нежна можеше да бъде само една истинска царкиня.
И царският син се ожени за нея. Сега той знаеше, че взема истинска царкиня. А граховото зърно изпратиха в музея, където то може да се види и днес, ако само някой не го е взел.
Да, това не е приказка, а истинска история! 

Х.К.Андерсен

Публикувано от

1 коментара

Приказка

Етикети: сряда, 29 януари 2014 г. 21:17

Тая приказка спомням си от невръстни години още. — Когато и сетньото закъсняло куче се прибере татък в манастирските оградни и вечерен сумрак припадне над бостаните, баба сядаше пред колибата да стъкне огън. Орляк деца се разщъквахме из маносаните изсъхнали малини: по-малките берат съчки и ги носят на огъня, някой от по-големите разкопава с търнокоп гнездата, а другите сбират картофи в пачници. Скоро пламък човешки бой лумне пред натъпканата с пъпчиви тикви колиба — всички наобиколим огъня и почнем да си заравяме в жаравата картофите. Как спрепнато пращят съчките в провара, пламъка им облива с румен нашите глави и отхвърля сенките ни да си играе по проголените буци на бостаня… Полъхва студен вятър, засвистяват по синори трънки и глогини, хладни тръпки лазят по снаги ни — примъкваме се по-близо до огъня. — Далеч нататък са задрямали балкански вършини в тъмнотата, над манастирските кубета е щръкнал самотно кръста и само жабите крякат надолу по долчината.
— Вр-р-рякакака, вр-р-рякакака… сякаш и на тях им е студено на плиткото, та се препират — обажда се някой от нас…
Тогази баба ще подтикне съчките на огъня, ще се усмихне и ще вдигне глава:
— За друго се препират жабите…
Както всяко младо на тоз свят, кога тръгне по късмет, търси мома, що майка не я е раждала донине, станал отколе поп Кирчо да дири неродена мома. Млад и личен бил, попадията му пък още по-млада и по-лична: цяло село ги имало и почитало, докато той се радвал на жена си и на честта си държал. Скършил по крива пътя веднъж — бродил, скитал нагоре-надолу и една нощ си дохожда в село — върла срамота, — охукали му брадата… Вдига се мало и голямо срещу попа, проводили го там, в манастиря: умът си да сбере и в път да тръгне — както бива.
Нали си бил поп Кирчо волен и нехаен, и в манастиря не смогват ни епитимии да му подвият вратът, нито канони да смирят немирната му кръв. Цял ден той стоял сам-самичък в килията си — запрян като вълк в кафез, — а нощем си разпаши пояса, свърже го на прозореца и кога всички задремели в манастиря, той се смъквал по пояса си. Под звездите едни горял змийска риза на юнашка пепел: магия, дано хване нейде неродената мома, която ходела сама през земя и вода, както се казва, да си търси лика-прилика…
Попадията все го милее и тегли й сърце към него: като не я пущали денем в манастиря, нощем сама, да я не види никой, отивала под килията му. — Над балканските вършини грее ясен месец, звездици се роят по небото, а в полето не трепва лист, не шавва сянка. Кога наближава петляно време, тъкмо що отдалеч попадията зарва в прозореца на килията замъждялото кандило — и поп Кирчо се спуща по пояса си гологлав, разчорлен, развял расо насам към долчината. Като я било страх да му се обади, попадията тръгнала след него, да види какво ще си бае под звездите. Пък маха патерица, скуби брада попът, иска нещо и като че не може да намисли сам какво иска. Най-подир дохожда до долината, изправя се таме над канарата на ридът. Изправя се по-настрана и тя.
Колкото била хубава попадията, на оная месечина във водата сянката й още по-хубава трепнала. Като я вижда попът, обръща му се сърцето.
— Ей неродената мома, дето я диря аз!
— Какво ме дириш неродена? Цял живот с тебе под една стряха радеем: мен не виждаш, сянката ми ще гониш… — рекла да се затече към него попадията. Но попа вече и не слушал, хвърлил се във водата да лови неродената мома, там си и останал.
Врекнали оттогава жабите в превара:
— Умр-р-ря попа, умр-р-ря попа! — обаждат се по-старите:
— Де да го р-р-ровим?
— Въз бр-р-род на бър-р-рзей, въз бр-р-род на бър-р-рзей.
И куркат те оттогава за попа, ще си куркат, додето свят светува.
Тук-таме се прозее някой от нас, огънят се сниши, сънливи езици се залюлеят над будната жарава и ние вдигнем димящи главни да разравяме картофите.
А крякат жабите надолу из потъмнялата долчина… 

Публикувано от

0 коментара

***

Етикети: неделя, 26 януари 2014 г. 20:00

О, сколько этих маленьких снежинок
В ночной тиши над городом кружатся,
И каждая из них неповторима,
Как хрупкий миг заоблачного счастья…
И лишь одна из всех - в твоей ладони,
Словно слеза с опущенной ресницы,
Тебя своею нежностью затронет,
И в своих влажных чувствах растворится…

Айрин Зэд

Публикувано от

0 коментара

Легенда за трохата хляб

Етикети: , 10:15

Старинна арменска легенда разказва, че когато на земята падне късче хляб, от небето се спуска ангел. Той застава на един крак върху това късче, за да не го настъпи някой и да не го оскверни. И ангелът стои така толкова време, колкото остава парченцето на земята.
Затова върху всяко изпуснато парче хляб, върху всяка отронена троха стои ангел. И хората трябва да идват на помощ на ангелите и да го вдигат нависоко.
Грехът рони хляба по земята, защото той е пречистен от огъня на пещта и сам се е осветил. А предназначението му е само едно - да насити човека и да укрепи силите му.

Публикувано от

0 коментара

Аз падам!

Етикети: понеделник, 20 януари 2014 г. 21:33

Някога в Уджейни живеел търговец на име Данта. Той имал много пари и си построил нова къща, голяма колкото царски дворец. Около нея имало градина с какви ли не цветя и плодни дървета. Данта решил, че ще отиде да живее там, когато цветята разцъфнат и дърветата се отрупат с плодове. Но преди това извикал един гадател да се посъветва.
Гадателят му казал, че още през първия ден в новия му дом ще се случи нещо необикновено.
Данта се уплашил. Той дълго и нетърпеливо чакал този ден, но като чул, че нещо ще се случи, радостта му помръкнала. Мислел си, че може да е нещо неприятно.
— Време е да се заселя в къщата — казал той на гадателя. — Но искам Вие да ми определите някой хубав ден.
— Няма по-хубав от този, за който вече Ви казах. Тогава трябва да направите голямо угощение в новия си дом.
Търговецът го послушал. В определения ден се събрали много роднини, приятели, търговци. Всички се възхищавали от къщата и хвалели търговеца. Но той бил унил. През целия ден очаквал да се сбъдне предсказанието, а нищо не се случвало.
Настъпила нощта. Гостите се разотишли. Търговецът също се прибрал в спалнята си и легнал в мекото легло, но не можел да заспи. Продължавал да очаква чудото. И ето че след полунощ чул глас: „Аз падам!“ Уплашен, Данга скочил от леглото, огледал навсякъде и като не видял никого,
си легнал. Тогава отново чул: „Аз падам!“ Този път гласът бил по-силен. Търговецът се разтреперал и когато още веднъж чул гласа, разбрал, че идва от тавана и погледнал страхливо натам. „Това е някой призрак, който иска да влезе в стаята“ — помислил си той и извикал от
ужас. После побягнал навън. Минал през градината и се спрял чак на улицата. Като чули вика му, слугите станали и дотичали при него. Събрали се много хора и го заразпитвали какво се е случило. Търговецът им разказал всичко. Те го успокоили и го посъветвали да се върне вкъщи.
Но той прекарал нощта на улицата. Прибрал се едва на сутринта.
Когато отново настъпила нощта, Данта си казал: „Предсказанието беше за вчера. Вече няма какво да се случи. Мога спокойно да отида да спя в стаята си.“ Но след полунощ гласът отново се обадил и той пак избягал на улицата.
На другия ден отишъл в двореца.
— Царю — казал той, — с мене се случи нещо много лошо. С тежък труд си направих хубава къща и сега, когато заживях в нея, съм в опасност.
И търговецът разказал за случилото се.
— Не се безпокой! — рекъл му царят. — Ще ти дам охрана.
И той веднага изпратил войници да пазят къщата му. Гласът се чул и тази нощ. Войниците започнали да претърсват къщата. Качили се и на тавана, но и там не намерили никого. Когато съмнало, разказали всичко на царя. С тях бил и търговецът. Разплакан, той заговорил:
— Царю, аз съм разорен. Не мога да живея в тази къща, а вече нямам пари да си построя нова.
Царят го успокоил:
— Ето ти пари да си построиш нова и да живееш спокойно. А пък аз искам още тази нощ да спя там.
Като чул това, търговецът казал:
—  Недейте, царю! В къщата има призрак. Вие сте баща на целия народ. Ако с Вас се случи нещо, ще осиротее царството.
Царят се засмял:
— Та нали за да пазя народа си, аз съм кшатрие. Не подобава на воин да се плаши от такива малки опасности. Бъди спокоен, нищо лошо няма да ми се случи.
Царят отишъл в къщата. За него сложили легло, украсено със скъпоценни камъни. Пазели го няколко войници на тавана и няколко — пред вратата на стаята.
Времето минавало. Най-после след полунощ гласът отново се обадил: „Аз падам!“ Царят веднага скочил от леглото, извадил меча си и извикал:
— Кой си ти? Ако имаш смелост, покажи се!
Тогава нещо със звън паднало точно в средата на стаята. След него се изсипал дъжд от златни цветя. От блясъка им в стаята станало светло като ден. Тогава царят видял, че това, което паднало най-напред, била една златна статуя. Той я взел в ръцете си и тя проговорила:
— Аз съм богът на щастието. От няколко дни се опитвах да направя щастлив търговеца, но той излезе страхливец. Боеше се да ме види. Аз помагам на смелите. Ти беше безстрашен и затова паднах при тебе. Всички тези цветя са твои. Вземи ги и благоустроявай царството. Няма да те изоставя никога.
И статуята изчезнала. Като гледал купчината златни цветя, царят започнал да се смее. Войниците чули смеха му и влезли в стаята. Търговецът също влязъл и онемял от учудване. Стаята била пълна със златни цветя. Когато царят разказал всичко, той силно се разкаял: „Да бях и аз толкова смел, всичкото това злато щеше да е мое.“
Царят взел златните цветя и ги сложил в царската хазна. А на търговеца казал:
— Отсега нататък не трябва да бягаш от мястото си. Може би богът на щастието ще поиска отново да те посети.
Всички се засмели, а търговецът Данта потънал в земята
от срам.

индийска приказка

Публикувано от

0 коментара

Камбаната на свободата

Етикети: неделя, 19 януари 2014 г. 10:40

Великотърновска легенда

Ако някой от нашите малки читатели отиде в стария престолен град Велико Търново, нека мине по равното сенчесто шосе през Света гора. По една стръмна пътека той ще слезе към легендарната река Янтра, ще прехвърли Турския мост и ще завие нагоре към Царевец. Още нестигнал някогашната крепост, малкият гостенин ще спре учуден пред големия каменен лъв, легнал до входа на Царевец като верен страж. Зад гърба на лъва е Сечената скала. Доскоро над тоя стръмен прорез е имало дървен средновековен подвижен мост. Жителите на Царевец всяка вечер са го вдигали със синджири и крепостта е ставала недостъпна. Хълмът, където са били някога дворците, сега израства към облаците, опасан с живописни пътеки и зашумени с гъста зеленина. Ето и бялата хижа, където нощуват лятно време хиляди туристи. Над нея пълзи нагоре една пътека. Тя се вие под борови дръвчета, между бодливи шипки и потъва в дълбоката до пояс трева. По тая пътека гостенинът ще стигне на самия връх, наречен Камбанен хълм.
Чуден свят се разкрива наоколо. В морна мараня потъват горите, където са потулени манастири от Второто българско царство. Сини орлови скали се спущат и падат в пропастта, издълбана от водите на Янтра. Янтра лъкатуши, чурулика и водите й горят като разтопено злато. А градът не може да бъде описан с перо. Много векове гигантската ръка на времето е трупала къща върху къща и е създала това чудо за очите, за което патриархът на българската книжовност Иван Вазов пише, че нощем прилича на полилей със запалени кандила.
Върху Камбанния хълм има една полузарината яма. Край ямата — дебели каменни зидове. Някога, преди, пет столетия, тука е имало една вехта черковка, с опушени икони и стройна висока камбанария. Тежка чугунена камбана е бучала над Царевец, а долу в черковката се е чувал шепотът на последния български патриарх. Когато османските турци, поведени от Челеби Сюлеймана, заградили Търново, великият старец Евтимий разбрал, че на българското царство е дошел краят. Дълго мислил каква надежда да остави на поколенията, които са обречени на робство, и най-сетне решил. Една вечер той слязъл в Асенова махала, където сега са кожарите. През времето на Евтимия там са живели ковачите на старинни оръжия и леярите на черковни камбани. Евтимий влязъл в леярницата на най-сръчния майстор и му поръчал да излее една камбана с глас на млада жена, която пее по жътва, и да влее душа в разтопения метал.
— Коя душа? — попитал майсторът.
— Душата на българската история.
Майсторът разбрал. Щом разтопил в един огромен казан метала за камбаната, той отишъл при патриарха. Евтимий измъкнал изпод възглавницата си една ръкописна книга с листове от кожа. В нея мъдрият старец бил разказал цялата история на българите. Той целунал книгата и я подал на леяря. Леярят слязъл в работилницата си и пуснал историята на Евтимия в казана с разтопения метал. Книгата изгоряла, ала нейната душа останала навеки включена в новата камбана. За пръв път камбаната забучала през оная страховита нощ, когато ордите на Челеби Сюлеймана нахълтали в крепостта и почнали да секат де когото срещнат.
Разярен се изкачил на Царевец турският военачалник и на кон влязъл в черковния двор. Евтимий дърпал въжето и камбаната плачела.
— Защо биеш тая камбана? — попитал турчинът.
— За да обадя на българския народ, че слънцето на неговата свобода залязва. Пада вековен мрак. Но ще дойде ден, когато камбаната пак ще забучи и свободата пак ще изгрее над нашата земя!
— Изгорете черквата! — провикнал се Челеби Сюлейман и заповядал да оковат във вериги беловласия патриарх.
Турците стръвно налетели в черковката и я запалили. Огънят запращял и пламъци обхванали камбанарията. Когато дървените греди изгорели, чугунената камбана рухнала с трясък и потънала в земята.
— Изкопайте я и направете от нея секири! — заповядал Челебията.
Запретнали се турците да копаят, но колкото повече копали, толкова по-дълбоко в земята потъвала камбаната и те не могли да я намерят.
Минали векове като черни птици над българската земя.
Народът много теглила претеглил, ала той знаел, че някъде в земята стои камбаната на свободата и чака да дойде хубавият ден.
… И разказват старите тръновчани, че през 1876 година, когато пламнало Средногорското въстание, всяка нощ те чували изпод земята да ехти една камбана и гласът й бил като глас на млада жена, която пее по жътва. 

Ангел Каралийчев, "Камбаната на свободата", изд. Отечество, 1976
илюстрации - Стоян Илиев

Утре българската църква чества паметта на патриарх Евтимий.

Публикувано от

0 коментара

Любовта и мъдреца

Етикети: , 9:35

Веднъж философът Зенон, когато някой му казал, че любовта е нещо, недостойно  за мъдрец, отвърнал:
– Ако това е вярно, жал ми е за бедните красавици, които ще са обречени да се наслаждават изключително на любовта на едни глупци.

Публикувано от

0 коментара

Приказка за кокичето

Етикети: , , петък, 17 януари 2014 г. 20:29

В аванс за утрешния празник на св.Атанас, който си кръстих Кокичинден :)

Втурнала се мащехата в къщи, разфучала се, закрещяла:
- Какво си се сгушил край огъня, Кокичко? Оставил си вратника отворен, измъкнала се е кравата. Върви да я дириш. Да се не връщаш, ако не я намериш! …
Малкият Кокичко тъй много бил наплашен от злата си мащеха, че веднага скокнал на крака, нахлупил шапчицата си и хукнал навън. Къщата им ниска, бедна, била на горния край на селото. Дебел сняг бил обвил полето. Тръгнал Кокичко по дирите на кравата, тук я търсил, там я търсил, извървял полето, дошъл до гората, навлязъл в нея, лутал се от дол в дол, уморил се, но кравата не намерил. Зимният ден превалил. Спуснала се мразовита гъста мъгла. Заплакал от мъка и страх Кокичко. Къде вече да върви, къде да почине, къде да се дене? Седнал под един храст, свил се, сън го налегнал, студ го сковал.
В това време оттам минавал свети Атанас. Били се събрали светците.
- Свети Атанасе - рекли му те - отпочинаха си людете, отлежаха си животните, отспаха си дърветата. Твой дял са снегове и ледове. Време е вече да идеш при Господа и да го помолиш да ги вдигне.
- Щом е време, както казвате, мои побратими - отговорил свети Атанас - ето, стягам се за път.
Наметнал той три дълги, дебели и тежки кожуси, прекръстил се и се запътил, като се подпирал на златната си патерица. Вървял из широк друм, изминал полето и тръгнал през гората. С мъка се възкачил той нагоре, понеже краищата на кожусите му се закачали в дървета и камъни. Изпотен и морен, спрял се да си почине под едно дърво, а то било дряново. Като видял, че пъпките му били много набъбнали, той откъснал едно клонче.
- Ще го нося на Господа да види, че всичко се готви за живот. Ще трябва да бързам, та да му кажа да пуска слънцето сутрин по-рано и да го прибира вечер по-късно.
Тъкмо това си мислел, свети Атанас чул наблизо тънък глас, като на звънче:
- Мамо, мамо, мамо!…
Станал свети Атанас, тръгнал по гласа, който бавно и тъжно замирал, и за голямо свое учудване намерил сгушен под храста малкия Кокичко.
- Кое си ти, мъничко? Кой те е оставил тук самичко в тая люта нощ? Господи, та то вече е мъртво! …
Взел на ръце свети Атанас измръзналото тяло на детето, чието лице било изопнато и бяло и по него били заледени едри, чисти сълзи, като бисерни капки. Искал да го стопли, загърнал го в кожусите, духал му по лицето и ръчичките, но то не помръдвало. Натъжил се свети Атанас.
- Каква невинна душичка! Трябва да е сираче. Такива чисти са сълзите на всички, които не са познали майчина обич.
Свети Атанас сложил студеното тяло под храста, свалил горния си кожух, завил го с него, изтананикал заупокойна молитва, прекръстил се и продължил пътя си през гората. Вървял и си мислел:
- Аз видях една жертва на човешко безсърдечие. А колко ли са по земята невинни и млади душички, които гинат невидени, нечути?
Като стигнал до върха на планината, свети Атанас свалил втория си кожух, за да му бъдело по-леко и бързо-бързо се понесъл към небето. Явил се той пред Бога, поклонил му се, подал му дряновото клонче и рекъл:
- Господи, много ти здраве от земята. Както беше ми заповядал, така и направих - покрих я цялата със снегове и ледове, отдъхна си доволно тя и всичко с нея - в мир и сън. Време е вече, затова ти нося и дряновото клонче, да излезе всичко живо на свят.
- Вярно ми служиш, затова и молбата ти почитам. Дигни снегове и ледове, пък аз ще накарам слънцето да стопли земята.
Чул Божията дума свети Атанас, повъртял се, повъртял се, па рекъл:
- Още една молба имам към тебе, Господи. Като идех насам, намерих в гората умряло едно изоставено дете. А като него хиляди невинни душички умират, непознали майчина обич. Моля те, възвърни им живота за твоя слава и за моя радост.
Бог помислил, помислил и казал:
- Трябват ми пратеници да съобщават всяка година на всичко живо по земята, че съм наредил да се дигне вече зимата. Но само невинни и чисти души могат да бъдат мои пратеници. Ето, нека тия сиротни душици да бъдат тези пратеници.
Както Бог пожелал, така и станало.
Оттогава и до днес тръгне ли свети Атанас да моли Бога да се дигнат снегове и ледове, ще мине през гората, ще почука със златната си патерица и ще каже:
- Събуждайте се, ставайте, дечица! Свети Атанас, Божият верен служител, минава. Гответе се да съобщите на всичко живо Божията воля.
Още по планината се носи белият кожух на свети Атанас и изпод всеки храст се надигат малки бели цветчета. Те са невинните души на сиротните деца. Непознали майчина любов, те съобщават за Божията любов, която ги е възкресила и която ще залее в скоро време цялата земя.
Нарекли тези първи предвестници на пролетта кокичета, по името на Кокичко, първото умряло сираче, което свети Атанас намерил някога в гората.


 

Публикувано от

0 коментара

Невестата на английския лорд

Етикети: сряда, 15 януари 2014 г. 20:32


"Пепеляшка" от Cathy Delanssay
Тук е важна не притчата сама по себе си, и не това дали се е случило в действителност или не, това за което се говори в нея. Най-важно е отношението на хората към станалите събития.
.................................
А сега нека всеки се опита да анализира своите житейски ситуации. Направили ли сте всичко необходимо за сбъдването на вашата мечта?
Смея да твърдя и не без основание: всяка, дори изглеждащата нереална, мечта ще се сбъдне, ако човекът, който иска изпълнение на желанието си извърши прости и последователни действия в посока на тази мечта.
Това твърдение може да се илюстрира с множество примери. Ето един от тях. 


Веднъж на малкия пазар в град Владимир случайно станах свидетел на скандал между млада девойка продавачка и пийнал мъж купувач.
Девойката продаваше цигари и очевидно работеше отскоро и все още зле се ориентираше в стоката си, объркваше названията на цигарите и затова обслужваше бавно купувачите. Натрупа се малка опашка — трима човека. Пийналият мъж, който стоеше на края високо каза на момичето:
— Не можеш ли да мърдаш по-бързичко, повлекано?
Бузите на момичето пламнаха. Няколко човека, които минаваха наблизо се поспряха да разгледат нескопосаната продавачка.
Пийналият мъж високо продължаваше своите не ласкави коментари. Той искаше да купи два пакета цигари „Прима“, но когато дойде неговия ред девойката отказа да го обслужи. Пламнала от смущение и явно едва сдържайки сълзите си, тя заяви на купувача:
— Вие се държите оскърбително и аз отказвам да ви обслужвам.
Мъжът купувач отначало замря от неочаквания поврат на събитията, после се обърна към увеличаващата се група зяпачи и се разрази в още по оскърбителни изрази:
— Вижте я тази невзрачна малоумница. Като се омъжиш, мъжът ти и нещо по силно ще ти каже ако в кухнята като варена кокошка се движиш.
— А аз и на мъжа си няма да позволя да ме оскърбява, — отговори девойката
— Че коя си ти бе? Гарга наперена — още по-силно и раздразнено възкликна пияния мъж, — на мъжа си нямало да позволи. Да не би да се жениш за английски лорд?
— Може и за лорд да е, това си е моя работа — кратко отвърна девойката и се обърна.
Ситуацията се нажежаваше. Никоя от страните не искаше да отстъпи. Развръзката се очакваше от порядъчно увеличила се тълпа хора — постоянните посетители на малкия пазар. Събралите се започнаха да подвикват подигравателни реплики по повод намерението на продавачката да се омъжи за английски лорд.
От съседната сергия се доближи и застана до своята приятелка друга една девойка. Застана мълчаливо и толкова.
Те стояха в мълчание — две млади момичета, очевидно съвсем неотдавна завършили училище, — стояха пред събралите се хора, които обсъждаха дързостта на поведението и надменността им.
Най-вече се пускаха шеги по повод невъзможното желание за женитба с английски лорд, оценяваха се външните им данни и възможности.
Ситуацията разреши един младеж — собственика на търговските сергии на пазара. Когато той приближи първо поиска със строг тон девойката да продаде цигари на купувача, но като получи отказ, бързо намери изход добър за всички. Той извади пари от джоба си и каза обръщайки се към момичето продавачка.:
— Уважаема, бъдете добра и ми продайте моля ви, два пакета цигари „Прима“ ако това не ви затруднява.
— Моля, — отговори момичето като подаде цигарите.
Младежът даде цигарите на мъжа купувач и конфликтът приключи, тълпата се разпръсна. Но тази история имаше продължение, доста неочаквано.
Когато отивах на пазара за покупки аз вече всеки път неволно обръщах внимание на двете млади продавачки. Те работеха така сръчно както и техните по-възрастни колеги, но в същото време значително се отличаваха от тях. Стройни, скромно, но акуратно облечени, без излишна козметика на лицата, а и движенията им бяха много по-елегантни от другите. Момичетата работеха на пазара почти година и изведнъж едновременно изчезнаха.
След още половин година, през лятото, на същия онзи пазар, аз обърнах внимание на вървящата покрай сергиите с плодове елегантна млада жена. Тя се отличаваше от останалите и с гордата си осанка, и с модното, скъпо облекло. След ефектната жена вървеше солиден мъж с кошница пълна с различни плодове.
Аз разпознах в тази млада жена, привличаща възторжените мъжки погледи и явно завистливите женски, приятелката на продавачката на цигари.
Приближих се и обясних на младата двойка, по-скоро на подозрителния спътник на госпожата, причината за моето любопитство. Младата жена накрая ме позна. Седнахме в едно кафене на открито, и Наташа, както се нарича, разказа за събитията, станали през последните година и половина.
— В онзи ден когато пред много от постоянните посетители Катя се скара с купувача, ние решихме да напуснем, за да не ни се смеят. Помните ли, че тогава Катя каза, че ще се омъжи за английски лорд. И хората се смяха на това. Значи, ще се смеят и занапред и с пръст ще ни сочат — решихме ние.
Само че не можахме да си намерим работа на друго място. Тогава тъкмо бяхме завършили училище, а в института не можахме да постъпим. Вярно, че аз не бях сред най-добрите, но Катя беше почти отличничка. И изпитите взе с високи оценки, но не успя да влезе. Безплатните места в института бяха съкратени, а да плаща за обучение тя нямаше възможност: майка й не печелеше много, а баща няма. Ето как се уредихме като продавачки на пазара, а на други места не ни вземаха.
Ние работехме и се готвехме да кандидатстваме пак в института следващата година. Но едва седмица след случая на пазара Катя внезапно ми каза: „Аз трябва да се подготвя да стана достойна жена на английски лорд. Искаш ли заедно да се занимаваме?“
Мислех си, че приятелката ми се шегува, но не беше така. Катя и в училище беше такава.
В библиотеката беше намерила програма от института за благородни девици, адаптира я за съвременните условия. И започнахме ние да се занимаваме по Катината програма като ненормални.
Занимавахме се с танци, аеробика, изучавахме историята на Англия, езика, правилата на доброто поведение и маниерите. Гледахме политическите дискусии по телевизията за да можем да поддържаме разговор с умни хора. Дори на работа, зад сергията ние се стараехме да се държим като на светски срещи за да бъдат маниерите ни естествени.
Получавахме заплата, но не я харчехме за себе си. Дори козметика не си купувахме — събирахме. Събирахме пари, за да си ушием прилични дрехи и да отидем в Англия като туристи.
Катя каза, че английски лордове не идват на малкия владимировски пазар. Значи, ние трябва да отидем в Англия. Тогава шансовете значително ще нараснат.
Отидохме ние в Англия с туристическа група. Двете седмици бързо отлетяха. Разбира се, както и сам се досещате, английски лордове не ни посрещнаха и не ни съпровождаха. А и аз самата не разчитах на нищо, всичко правех с Катя за компания. А тя се надяваше. Тя е упорита. Все се вглеждаше в лицата на англичаните, търсеше онзи, който й е съден. Дори ходихме два пъти в клуб за танци, но никой дори веднъж не ни покани да танцуваме.
В деня на отпътуването вече вървяхме от хотела към автобуса, който щеше да ни откара на летището. А Катя все се надяваше и все се оглеждаше наоколо. На стъпалата се спряхме, Катя изведнъж остави чантата си, погледна настрани и каза: „Ето го идва.“
Гледам аз: по тротоара към входа на хотела върви млад човек, мисли си за нещо свое и дори не поглежда към нас. Когато се изравни с нас, дори и не забеляза Катя и отмина.
И внезапно Катя — ама как можа да го направи — високо го извика.
Младежът се обърна към нас. Катя бавно, но решително се доближи до него и му каза на английски: „Казвам се Катя. Аз съм от Русия. Сега заминавам на летището с този автобус и с моята група. Дойдох при вас… почувствах, че мога да ви стана много добра жена. Аз още не ви обичам, но ще мога да ви обикна, и вие ще ме обикнете. Ще имаме добри деца. Момче и момиче. Ще бъдем щастливи. А сега, ако искате можете да ме изпратите до летището“.
Младият англичанин гледаше Катя много сериозно и нищо не отговаряше, изглежда се беше шашнал от изненада. После каза, че има сериозна делова среща, пожела щастлив път и си отиде.
По целия път към летището Катя мълчаливо гледаше през прозореца, не си казахме нито дума. И на мен, и на Катя, ни беше някак неудобно пред туристите, които видяха тази сцена. Направо с кожата си чувствах, как се присмиват хората на Катя, как я осъждат.
А когато пристигнахме на летището слизащата по стълбите на автобуса Катя я посрещна с огромен букет цветя същия онзи млад англичанин.
Тя пусна чантата си на асфалта, не — тя направо хвърли чантата си, не взе букета, а се притисна до гърдите му и заплака.
Той изтърва букета, цветята се разпиляха. Ние с групата събирахме цветята, а те стояха. Англичанинът милваше косите на Катя. И сякаш нямаше никого наоколо бързо й говореше, какъв глупак е, как едва не е изпуснал съдбата си, а че ако не беше успял, би страдал после цял живот, и все благодареше на Катя, че го е намерила.
Самолетът забави излитането си. Няма да ви разказвам как, но аз го задържах.
Нейният англичанин се оказа потомък от семейство на английски дипломати и самият той се готвеше за работа в някакво посолство.
Когато се върнахме в Русия, той звънеше на Катя всеки ден. Те дълго разговаряха. Сега Катя е в Англия, бременна е. Мисля, че те истински се обичат. А пък аз повярвах в любовта от пръв поглед.
Наташа, която ми разказа тази удивителна история, се усмихна на седящия до масата свой спътник. Попитах ги отдавна ли се познават. Младежът отговори:
— Ами че аз бях в онази същата туристическа група. Когато англичанинът разпиля цветята, Наташа започна да ги събира, а аз и помагах. А сега нося кошницата с плодове след нея. Къде ще се мерим ние с английските лордове!
Наташа положи нежно ръка на рамото на своя спътник и с усмивка каза:
— Не могат да се мерят те с вас — руските мъже.
После щастливата девойка се обърна към мен и каза:
— Ние с Андрей се оженихме преди един месец, сега сме дошли да навестим моите родители.
* * *
Като узнаят историята на тези две момичета мнозина ще помислят: провървяло им е, или пък — необичайната ситуация. Но аз се наемам да твърдя, че в дадения случай ситуацията е била абсолютно стандартна и закономерна. И дори повече, аз твърдя, че ако повторят последователността на действията на Катя и Наташа, и други момичета биха могли да прогнозират за себе си изхода от подобна ситуация. Различията, разбира се са възможни в имената и характерите на избраниците, както срока на изпълнение на замисленото, но това, че подобна ситуация би се случила и с други е предопределено. От кого? От самите девойки, от техния начин на мислене и последвалите го последователни действия.
Съдете сами. При Катя се е появила мечта или цел, — да се омъжи за англичанин. Не е важно под чие въздействие тя е започнала да мечтае за това. Най-вероятно и е била неприятна атмосферата на пазара, пияните купувачи, грубостта, а може и присмеха на скандалния купувач.
И така, мечтата се е появила. Е и? Малко ли девойки мечтаят за принца в бял „Мерцедес“, а се женят в края на краищата за обикновени неудачници. На повечето от тях мечтите им не се сбъдват.
Съгласен съм, разбира се, че не се сбъдват, но само защото техните действия или по-скоро бездействие по отношение на мечтата приличат на анекдотичната ситуация с лотарийния билет. Когато човек мечтае за печалба и дори Бог моли за помощ, а не извършва дори елементарно действие — да си купи поне един лотариен билет.
Девойките са започнали да действат и се е изградила определена последователност: мечта-мисъл-действие. Ако се опитате да изхвърлите от верижката дори и един елемент съдбата на момичетата би се оказала съвсем различна. 

Публикувано от

0 коментара

Приказка за едноокото Щастие

Етикети: събота, 11 януари 2014 г. 13:36

В някое царство, а може би в нашето господарство живяла една жена и и се родило детенце. Кръстила го, поблагодарила на Бога, че детето излязло  едно такова румено като ябълка, ласкаво като теленце и разумно като най-мъдрия човек в селото. Обикнала го майката повече от себе си, гушкала го ден и нощ, жалела го с цялото си сърце и не се отделяла на педя от него. Но детето поотраснало и взела да го пуска в полето да поиграе, в гората да се разходи. И един ден то изчезнало, така и не се прибрало у дома.
"Дали мечка не го е изяла или таласъм да го е отвлякъл?" - помислила си майката.
Тази жена се наричала Щастие и била сътворена съвсем по човешки. Само очите и не били две, а едно и то не на лицето, а на върха на главата. И гърбът и не се огъвал. Затова виждала само нагоре, а с ръце хващала опипом каквото и попадне.
Тръгнало едноокото Щастие да дири загубеното си детенце. Нищо пред себе си не вижда, само по гласовете и детската миризма може горе-долу да се ориентира, но колко е това, повече или по-малко у всички деца си приличат. Лута се из тълпите и хване което и попадне - било то глупаво, било то грозно - прегърне го нежно и почне полека да повдига нагоре, да види с единственото си око то ли е скъпото и детенце. Издига го над главата си и го поглежда - не, не е то! Захвърля го и пак се впуска в търсене. Майчиното сърце не знае умора и отчаяние. Затова и до ден днешен Щастието хваща наслуки който му попадне, издига го небето, а после го захвърля. И така ще е до свършека на света.

руско предание

Публикувано от

0 коментара
Абонамент за: Публикации (Atom)