Принцесата и нейните рицари

Имало едно време едно царство. Царството имало прекрасна принцеса, а покрай нея множество рицари, които се борели за вниманието и.
Дали принцесата била прекрасна до съвършенство или просто чаровна, не знам. Факт е, че когато я погледнели в очите, рицарите се омагьосвали до такава степен, че давали мило и драго да се намират в нейната компания. "Толкова по-добре!" - мислела си принцесата, защото и без това царството било от бедно по-бедно и не можела да си осигури най-прекрасните рокли и дрънкулки, за да завоюва мъжкото внимание. А с течение на времето у нея се появил лек скептицизъм доколко и е нужно такова въобще, защото започнала да намира за съмнително удоволствието някой да я гледа като теле и да реди дитирамби за красотата и, докато тя е обременена с проблемите на царството си. 
В ония времена имало много дракони, които опожарявали нивите, убивали добитъка и не стигало това, ами един ден един от тях грабнал самата принцеса и я отнесъл в пещерата си. Вярно, не я изял, но я приковал на дълга верига и я оставил като своя пленница. Дългата верига позволявала на принцесата да стига до входа на пещерата. Когато драконът го нямало или спял, тя сядала на един голям камък отпред и се опитвала да се освободи от оковите, за да се прибере у дома.
Един ден, докато седяла пред пещерата, се появил рицар. Той и принцесата се познавали от деца, но не се били виждали отдавна. Рицарят бил щастлив от срещата.
- И ти си все така прекрасна! - доволно възкликнал той.
- Благодаря, но ... - принцесата се усмихнала тъжно и повдигнала окованите си ръце.
- О! - смутил се рицарят. - Мога ли да ти помогна с нещо?
Тонът му бил възпитан и любезен, много любезен, толкова, че всъщност откровено куртоазен. А принцесата била гордо момиче.
- Не е нужно, вярвам, че някой ден и сама ще се справя с това - отвърнала тя, извадила пила за нокти от джобчето си и започнала да пили веригата.
Рицарят сякаш само това и чакал, въобще не повдигнал повече въпроса за помощта, а се настанил до нея и започнал да и разказва къде е бил през годините, в които не са се виждали. Разказвал колко дракони избил през това време, съкровищата, които натрупал от пещерите им и как се сдобил със съвършените оръжия. "Съвършените оръжия!" ... Принцесата с насмешка погледнала пилата в ръката си. А рицарят продължавал с героичния си епос.
- Знаеш ли, аз все пак съм пленник тук - извинила се принцесата след малко. - Налага се да се прибера вътре и да сготвя.
И се шмугнала в пещерата.
- Да ти помогна с нещо? - провикнал се рицарят отвън.
На принцесата и кипнала кръвта и добила сила, ако не да разкъса веригата, то поне да търкулне тежкия камък, който запушвал входа на пещерата.
След няколко дни отново била на същото място, когато се появил друг рицар. Когато я видял, паднал на едното си коляно и започнал да реди славословия:
- О, прекрасна принцесо! Красотата ти затъмнява слънцето! Когато те видя, аз ...
- Слушай, - угнетено въздъхнала принцесата и отново повдигнала окованите си ръце - мислиш ли, че в положението, в което се намирам, красотата ми е нещо, което ме занимава?
- О! - загрижено възкликнал рицарят. - Но какво се е случило?
Принцесата започнала да разказва за злочестината, която я сполетяла. Рицарят я слушал съпричастно, бършел сълзите и с кърпичка, от време на време я потупвал утешително по рамото и мълвял окуражаващо, че всичко ще се оправи. Само дето нищо не се оправяло, на принцесата вече и писнало да се оплаква, а изглеждало, че рицарят възнамерява да прекара по този начин остатъка от живота си. И принцесата прибягнала към дежурната си реплика:
- Аз все пак съм пленник тук и трябва ... да измета пещерата.
Тя се скрила вътре.
След още няколко дни за пореден път седяла на камъка пред пещерата и стържела по веригата с пилата за нокти. Появил се трети рицар.
- Нека ти помогна! - предложил той.
- Вярвам, че и сама ще се справя някой ден - любезно се усмихнала принцесата, а изсумтяла само наум.
- Сигурно ... - скептично погледнал пиличката рицарят, - но на мен не ми харесва да те гледам така сега!
Замахнал с меча, разсякъл веригата, метнал принцесата на белия си кон и я откарал до замъка. Оставил я пред портите и се обърнал да си върви.
- Веднага ли тръгваш? - натъжила се принцесата. - Даже не успях да ти благодаря ...
- Бих останал малко, но има още толкова бедстващи за спасяване, че няма да ми стигне живота - засмял се рицарят.
... Те не се оженили и не заживели щастливо заедно. Не всички приказки свършват така. В края на тази принцесата събрала цялото си аристократично достойнство и колкото и да и било мъчно, се усмихнала, пожелала на рицаря успех и му помахала с кърпичката си за довиждане.
... Всъщност не само краят на приказката е сбъркан, а и заглавието. Редно било да се казва "Принцесата и последният рицар", но тъй като това била една истинска принцеса, тя не би позволила явно да се подчертава това, че на дама в беда твърде малко и правят впечатление и са и от полза лъскавината на рицарските доспехи и галантните маниери. И че всяка една една жена, била тя принцеса или не, иска просто да има на кого да се опре в труден момент. Някой, на когото да може истински да разчита ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 


Публикувано от

Химнът на любовта

Днес църквата чества паметта на светите апостоли Петър и Павел. И първото, което ми дойде на ума беше тоя текст от посланието на апостол Павел до коринтяните. Той може и да е по-уместен за други празници, но такова вдъхновение ме е осенило. :)

Да говоря всички езици човешки и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, -
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне, -
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива,
пълна с благост,

любовта не завижда,
любовта се не превъзнася,
не се гордее,

не безчинствува, не дири своето,
не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява,
на всичко вярва,
на всичко се надява,
всичко претърпява.

Любовта никога не отпада,
а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

Защото донейде знаем и донейде пророчествуваме;
но, кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне.

Когато бях младенец,
като младенец говорех,
като младенец мислех
и като младенец разсъждавах;
а като станах мъж, оставих младенческото.

Сега виждаме смътно като през огледало,
а тогава - лице с лице;
сега зная донейде, а тогава ще позная,
както и бидох познат.

А сега остават тия три:
вяра,
надежда,
любов;
но по-голяма от тях
е любовта. 

Честит празник!

Публикувано от

Време за пробуждане



...но вече сухият сезон е
и могат да се съберат! :)

( В края на февруари съм я правила, отмъкнах я от собствената си страница във ФБ :D )

Публикувано от

Ти управляваш всичко

Откровено ще си призная, че това го качвам за собствените си автосугестивни нужди. Но понеже съм добра, добра, ви разрешавам да го ползвате, ако също имате такива. :D

Живял някога един Управник. Велик бил този Управник и нямал равен на себе си между земните властелини.
Роден бил в семейството на богат търговец. Умирайки, търговецът завещал на сина си пергамент, на който със златни букви били изписани три думи. Скоро след смъртта на баща си синът започнал да управлява града, в който живеел. С течение на времето под негова власт влезли нови и нови градове. Жителите били горди, че имат такъв велик Управник. Образувала се нова държава. А от съседните земи доброволно пожелавали да се включат в границите и. Така държавата продължавала да расте и станала най-великата на земята.
Но земните богове не са вечни. Дошъл сетният час и на великия Управник. Около замъка се събрали безчислени тълпи народ, а край смъртното му ложе - множество слуги.
- Чуйте последната ми воля! - промълвил Управникът. - Искам всеки човек в нашата държава да помни моя завет, завета на моите предци ...
И тогава издъхнал. Пръстите му се отпуснали и пред насъбралото се множество се търкулнал пергамента, който стискал в ръка. Разгърнали го и със затаен дъх прочели трите златоплетени думи:



 При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

Три палми

Източна легенда

Далече в арабските пусти поля
три палми надигали горди чела.
А в сянката ручей се раждал и с плясък
пробивал си път през безплодния пясък,
и дирел закрила под плаща им той
от грозния смерч и пустинния зной.

Години минавали ден подир ден;
не свръщал от път чужденец уморен
на сянка да спре под листата зелени,
уста да накваси в струите студени,
и съхнели вече от зноя пламтящ
листата разкошни с потока шуртящ.

И бога започнали те да корят:
"Нима сме родени да вехнем до смърт?
Без полза в пустинята ние цъфтяхме,
под зноя от вихрите люшкани бяхме,
и никой към нас благосклонен не бе ...
Жестока е твойта присъда, небе!"

Замлъкнали те - и далече от тях
се вдигнал над златните пясъци прах
и глухо звънци на керван зазвънели,
сандъци с килими по тях запъстрели
и сякаш гемия в открит океан,
полюшвал се бавно камилски керван.

Камилите носели шатри на гръб
с трептящи дантели по техния ръб
и щом ги повдигнели смугли ръчици,
отвътре проблясвали влажни зеници,
и свеждайки тяло над свойто седло,
арабин пришпорвал жребеца си зло.

И той се възправял, и в бяг устремен,
политал напред като тигър ранен,
и буйно по конника строен трептели
красивите гънки на дрехите бели;
и хвърляйки своето копие с вик,
улавял го ловко арабинът в миг.

И стигнал до палмите тоя керван,
и бодро издигнал под сянката стан.
И в стомни звънливо запяла водата,
и палмите гордо с корона мъхната
приветствали всички в оазиса мил,
и щедро потокът студен ги поил.

Но щом над пустинята здрач се прострял,
по яките стволи топор затрещял
и паднали трите вековни дървета!
Обрали листата им малки момчета;
насекли ги после и в огън голям
те бавно изтлели до утрото там.

Когато на изток се пукнал денят,
керванът отново потеглил на път -
и купчинка пепел студена и бяла
в безплодните пясъци само личала
сред стъпкани съчки, треви и листа.
И вятърът скоро ги пръснал в степта.

И днес тоя кът е пустинен и див -
не шепнат листа над потока звънлив;
за сянка отправя към бога той вопли,
но само засипват го пясъци топли,
и степният ястреб, опръскан от кръв,
там своята плячка разкъсва със стръв.

1839

М.Ю.Лермонтов


Публикувано от

Срещнеш ли Буда, убий Буда!

Тазсутрешната приказка на Влади ме подсети, че отдавна се каня да преведа тази. :)

Вълкът сърфирал из будистките сайтове в интернет. Той станал будист откакто гората била посетена от лектор, който дълго и увлекателно разказвал за древното учение, облекчаващо житейските тегоби. Всички животни дружно приели да станат последователи на учението - и заекът, и бурсукът, и таралежът, и лосът, и лисицата. И вълкът се съгласил. Когато в лекцията бил засегнат въпроса за надживяване на кървавото минало и останалите се вгледали в него дълго и осъдително, се почувствал много неудобно и не искал повече да живее с чувство за вина.
Новият живот променил горските обичаи. Всички животни станали вегетарианци. Сега вълкът ходел да тренира бягане заедно с лоса, който бил шампиона по маратон. Вълкът бил втори, защото част от състезателния маршрут била през блатото.
Независимо от това, че вече водел здравословен живот, козината му започнала да пада и по гърба му се появили плешиви петна. Започнало да му се струва, че зайците го гледат с насмешка и пренебрежение, но ... може би наистина просто му се струвало.
Странна работа, лисицата не се променила въобще наглед. Разказвала на всички, че ходи на фитнес в съседната гора. Нямала дъх нито на пилешко, нито на риба. Напротив, ухаела на някакви загадъчни източни аромати, а козината и била гъста и лъскава.
Щракайки с мишката, вълкът прехвърлял коани. "Срещнеш ли Буда, убий Буда* ". Той се замислил. Стомахът му бил пълен със зеле и от там се носело шумно куркане. Същността на парадокса, проумял вълкът, се заключава в това, че не бива да се съди по външни признаци за съдържанието. Не, все пак учението давало своите плодове. След няколко страници, във вегетарианския форум, вълкът видял, че зайците се оплакват от намалените дажби зеле. Вярно, то вече недостигало, но нима той е виновен за това? А във фотогалерията на новините от съседната гора видял лисицата да се прокрадва след шейната на един селянин. Кръвта му рязко и неочаквано запулсирала в слепоочията. Старите му рани започнали да търнят. Кой знае защо, това било особено осезаемо в опашката. Пробудила се паметта на предците му. Вълкът изключил компютъра ...
По време на сутрешния си джогинг вълкът се опитвал да изкара от главата си укоризнения поглед на вълчицата. Тя била родила наскоро. Малките вълчета имали къси опашки и дълги уши. Не приличали особено на баща си, по-скоро напомняли на зайци. Смърдяли противно на зеле. И този насмешлив заешки поглед ... Вълкът тръснал глава, за да прогони картината от ума си. Изведнъж видял насреща си лисицата. Тя ядяла риба.
- Лисо, какво ядеш? Нима риба? - изненадал се вълкът.
- Плодове - лаконично отвърнала лисицата.
- А откъде ги взе? Много са странни.
- Налових ги.
- Дай да ги опитам.
- Иди и си налови сам.
- Но аз и въдица нямам.
- И аз нямам, с опашката си налових.
Вълкът се замислил. Древното и мъдро учение му помогнало да преоцени много в живота си. Не кръвожаден бил той, а наивен. В паметта му изплувало: "Срещнеш ли Буда, ..."
- Благодаря за идеята! - зарадвал се вълкът, откъснал опашката на лисицата и се отправил на риболов.
Слънцето тъкмо изгрявало и кълвяло най-добре. Настъпил новият ден.

---------------------------------------------------------------------
* - Пародията е върху следния цитат от патриарха Лин Дзи:
"Ако искаш да имаш възгледи, съответни на Дхарма, не се поддавай на заблужденията на другите. С каквото и да се сблъскаш вътрешно и външно, убий го. Ако срещнеш Буда, убий Буда. Ако срещнеш патриарх, убий патриарха. Ако срещнеш архат, убий архата. Ако срещнеш родителите си, убий родителите си. Ако срещнеш роднините си, убий роднините си. Само така ще се освободиш от оковите си." Като естествено не иде реч да бъде убиван буквално който и да било, а за отхвърляне на догмите и авторитетите и самопробуждане на природата на Буда.
--------------------------------------------------------------------

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 



Публикувано от

От любов към кого?

За актрисата А. разказваха, че се е самоубила от нещастна любов. Господин Койнер коментира:
- Самоубила се е от любов към самата себе си. Във всеки случай не може да е обичала Д. Иначе едва ли би постъпила така с него. Любовта, това е желанието да даваш, а не да вземаш. Любовта, това е изкуството да твориш чрез способностите на другия. За тази цел човек има нужда от уважението и привързаността на другия. А тях винаги можеш да ги провокираш. Безмерното желание да бъдеш обичан няма много общо с истинската любов. В любовта към себе си винаги има нещо самоубийствено.

из "Историите на господин Койнер" на Бертолт Брехт


Публикувано от

Еньовден

Венец от билки сплело в утринта,
със стъпки боси сред полята тича,
коси разплело, с песен на уста,
по бяла риза влюбено момиче.
Камбанен звън във въздуха трепти,
мъждукат свещи в църкви полутъмни,
в девичето сърце любов тупти,
то моли Бога в изгрева разсъмнал:
“О, Боже мили, пълен с благодат,
дари ми, Боже, моя мил възлюбен!
За мен животът свършва в този свят,
ако си тръгне, ако го загубя!

О, Боже святи, всемогъщ Творец,
дарувай Твойта чудотворна сила
на този дар – благословен венец,
да го замае с туй омайно биле!”
И коленичи в росната трева,
ръце издига, и снага превива,
и шепнат устни пламенни слова,
душата чиста от любов прелива.
А слънцето разпръсква топлота,
и в светлина я цялата облича,
а птиците възпяват любовта –
непоправима, искрена, езичница…

Цветан Диковски

Много ми харесаха и тези две легенди - как е възникнал обичая да се прави Еньова буля и за  Еньовите къщи.

Честит празник! :)



Публикувано от

Дилема срещу Еньовден



До росата е ясно, но
после какво, се питам ...
Билки ли да бера
или да яхна метлата?
От три години в ъгъла стои,
обещах си да съм добро момиче.
Ама е скучна тая пуста доброта,
искам пак по небето да потичам!



Публикувано от

През локвата

Веднъж мъже се събрали на раздумка. Захванали разговор за семейното щастие и помолили най-възрастния между тях:
- Кажи ни тайната! С жена ти имате близо половин вековен брак и на всички е известно, че се разбирате много добре.
- Знаете ли - отвърнал старецът - как ставаха женитбите по наше време? Събирахме се по седенки. После изпращаме момичетата до вкъщи. Изпратиш я веднъж - нищо. Изпратиш я втори път - тръгне приказка. Изпратиш я трети - и сте сгодени. Така и аз изпращам веднъж едно момиче, водя го под ръка. По едно време усещам, че си издърпва ръката. Поглеждам, без да искам съм я повел право към една локва. Тя заобиколи локвата и пак ме хвана под ръка. На следващата вечер изпращам друга. Този път нарочно тръгнах към локвата. И тя същото - пусна ме, заобиколи отстрани и пак ме хвана под ръка. На третата вечер изпращам трето момиче. Стигаме до локвата, а тя не ме пуска. Гледа ме в устата какво и говоря и мина през нея. Поведох я към една още по-дълбока. И през нея мина без да реагира. Оттогава сме заедно. Вярно е, нямам от какво да се оплача, дълги години проживяхме в мир и разбирателство.


Публикувано от