Два прастари български мита и четиво за уикенда

Искаше ми се отдавна да ви разкажа някоя от притчите за Демир баба – Железният баща. Откакто попаднах на сборника с легенди за него, съм омагьосана от тях, много ми се иска да посетя храма му и да усетя енергията на това място. Може скоро да имам тоя шанс, но да се върнем на приказките. Отворих си дашборда да разкажа историята за воловете на Демир баба, която ми се стори подходяща лятна приказка, и се усетих, че най-вероятно имаме проблем с понятийния апарат и трябва да го компенсирам от другаде. Знаете ли какво е това (д)жид? Или мислите, че е остаряла дума за евреин? Тя е, но явно се е появила като такава в по-късни времена, когато по нашенско митологичните представи за първите хора на земята са се омешали със старозаветните. И тъй, към (д)жидовете. :)

ТРИТЕ ПОКОЛЕНИЯ ХОРА

Първите хора на земята живели отдавна, в незапомнени времена, били великани. Наричали ги жидове, джиневизи и елини. Те били истински исполини. Жилищата им били до извори и кладенци, защото не можели без вода. Такова жилище имало при извора до село Арчар Видинско, което и досега се нарича Жидовец. Оградата на този извор е зидана от великаните с големи камъни, каквито обикновените хора не могат да вдигат.

Жидовете – великани се появили от земята като гъбите. Те били много високи и като се превият можели да стигат водата на всеки кладенец. А огън си подавали през къщите. За играчки им служели големите колкото човешки ръст каменни баби при гр. Плиска.

Тия великани били много силни и юначни и никой не можел да ги надвие. Те се борели с крилатите огнени змейове и ламите. Когато змейовете захващали да гърмят и да стрелят с огнени стрели от облаците, жидовете грабвали големи колкото канари камъни, туряли ги на главите си и викали към змейовете: “Каменна ми главица, какво ще ми сториш!” От тогава и до ден днешен е останало като се прогърми рано напролет или когато човек за първи път чуе гръмотевица, да вземе камък, да се чукне с него по главата и да каже:

- Чук, чук, каменна ми главица!

Жидовете обичали да седят на едно място и да си подават каквото им трябва от бърдо на бърдо и от могила на могила – теслата, с която да си оправят ралото и строили манастирите си, чибуците, с които пушели вечер. Тези най-първи хора великани били твърде високи и едри. Като бягали по кърските /полските/ си работи, те се спъвали в къпините, падали и си разбивали челата, не можели да стават и кой където паднел, там си и оставал. Не им вървяло никак да се множат и оцеляват.

Господ, като видял, че така не е добре, разкаял се и оставил да се свършат.

След тях създал друг род хора: педя човек лакът брада. Те, като работели по полето, качвали се по-бъза, за да търсят и разпознават воловете. А когато слагали да варят боб, качвали се по дръжката на гърнето, да видят дали е уврял и се държали за сламка, да не паднат да се удавят. Започнело ли да гърми и да вали дъжд, те ужасени се скривали под листата на лапада, да не ги удавят капките.

Тези дребни хора не се бояли от къпините, както великаните, но се губели из треволяка и буренака, а змиите започнали да ги хапят и гълтат. Тогава имало много едри змии. Пчелите и мравките също не им давали мира и много пакости им правели. Избирали главите им за кошери и мравуняци, затова и тези хора измрели и се свършили.

Тогава Господ разбрал, че хората не трябва да бъдат нито много големи, нито много малки, а средни. И че трябва да са жилави и гъвкави, за да могат да оцеляват. Това са днешните хора. Господ ги направил по-малки и слаби от жидовете, да не могат да се борят с лами и змейове, но по-големи от джуджетата, да не се плашат от треви и буболечки, и разпоредил да се опасват с пояс през средата, през кръста, да помнят и да не забравят, че са средни човеци.



ЦАР ДЖЕНЕВИЗ

От времето на първите човеци, жидовете, по българските земи са останали четири великана, за които се помни и до днес. Това са цар Джиневиз, безсмъртният Рим папа, който живял първо в Родопите, а после в Рим, Крали Марко – великан над великаните, за когото няма българин да не знае, и Железният баща – великанът на Лудогорието.

Цар Джиневиз бил много силен и алчен. Повече от златото, той обичал само едничката си дъщеря. Тя била невиждана красавица, хубава – да й се ненагледаш, добра – да й се ненарадваш. Песента й карала изворите да спират. А извори в страната на цар Джиневиз имало много. От тях тръгвали буйни води, бистри и чисти като огледало. Царската дъщеря по цял ден стояла над тях и се любувала на образа си. Но един ден се подхлъзнала, паднала в дълбините на извора и се удавила. Целият народ я оплакал, а цар Джиневиз онемял от безутешна скръб. Като знаели любовта му към златото, министрите решили да го утешат като направят една статуя на дъщеря му от злато. Поотпуснал се царят, но не харесал лицето й. То трябвало да бъде не студено и безжизнено от метал, а от нещо по-меко и топло. Разпоредили министрите да се донесе восък и майсторите направили лицето на царкинята меко и свежо, съвсем като истинско. Но цар Джиневиз пак бил недоволен, че лицето на дъщеря му е жълто и печално. Този път министрите разпоредили да докарат жертвени агнета и да ги заколят. С кръвта им окъпали лицето на царкинята, ала то пак си останало безжизнено, макар и усмихнато.

Цар Джиневиз освирепял и решил за отмъщение да пресуши изворите като изгребат водите им. Но може ли вода от извор да се изгребе? Тогава решил да ги затрупа. Натрупали край всеки извор грамада от вълна и восък, смесили ги и запушили изворите, като ги заключили с метални решетки и отгоре натрупали пръст. Така се появили могилите в Лудогорието и Добруджа, а водите в тях изчезнали. Под всяка могила останал затрупан по един извор. И колкото могилата е по-голяма, толкова изворът под нея е бил някога по-силен.


Подковани с тия знания, вече можете да пристъпите към легендите за Демир баба. Можете да ги намерите ТУК. Започват от 13 стр. Рядко добри притчи, особено от средата нататък. Горещо ви ги препоръчвам!

Приятен уикенд на всички! :)

P.S. Забравих да кажа кое е най-впечатляващото за мен в легендите за Демир баба – как цялата българска история до края на , а-хмъ, османското владичество е вкарана в цикъл приказки за една митологична личност. Изумителна работа! :)



Публикувано от

0 Response to "Два прастари български мита и четиво за уикенда"

Публикуване на коментар