 Знаеш ли колко са месеците в годината? Дванадесет.
А как се казват? Януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември, декември. Тъкмо завърши един месец и веднага започва друг. И нито веднъж досега не се е случвало февруари да дойде преди да си отиде януари, а май да изпревари април. Месеците идват един след друг и никога не се срещат. Но хората разказват, че в планинската страна Бохемия имало едно момиче, което видяло всичките дванадесет месеца заедно. Как се случило това? А ето как.  В едно малко селце живеела зла и алчна жена с дъщеря си и завареницата си. Тя обичала дъщеря си, а заварената дъщеря с нищо не можела да и угоди. Каквото и да направела завареницата - все не не било така, накъдето и да се обърнела - все не било накъдето трябва.  Дъщерята по цял ден се търкаляла в кревата и ядяла курабийки, а завареницата от сутрин до вечер не можела да подвие крак: ту вода налей, ту съчки донеси от гората, ту прането изплакни на реката, ту оплеви градина. Тя познавала и зимния студ, и летния пек, и пролетния вятър, и есенния дъжд. Затова, може би, и се случило веднъж да види всичките дванадесет месеца заедно. 
Било зима. Течал месец януари. Толкова сняг натрупало, че от вратите трябвало да го изгребват с лопати, а в гората дърветата били потънали до пояс в преспите и дори не се поклащали, когато ги връхлитал вятърът. Хората седели в къщите си и палели печките. В такова време, привечер, злата мащеха отворила вратата, видяла как мете виелицата, после се върнала до топлата печка и казала на заварената си дъщеря: - Да беше отишла в гората да набереш кокичета. Утре сестра ти има имен ден. 
Момичето погледнало мащехата си: шегува ли се или наистина я праща в гората? Страшно е сега в гората! Пък и какви кокичета може да има посред зима? По-рано от март месец няма да се появят на бял свят, колкото и да ги търсиш. Само може да загинеш в гората, да затънеш в преспите.
А сестра и казала: - И да се затриеш, никой няма да се разплаче за теб! Тръгвай и не се връщай без цветя! Ето ти кошница.  Заплакало момичето, загърнало се в скъсания шал и излязло навън. Вятърът засипвал очите и със сняг, дърпал шала от раменете и. Вървяло и едва измъквало крака от преспите.  Все по-тъмно ставало наоколо. Небето черно, ни една звездица не гледала към земята, а земята едва просветлявала, благодарение на снега. Ето, стигнало гората. Тук вече съвсем тъмно било - в окото да ти бръкнат, няма да разбереш. Приседнало момичето на едно повалено дърво и там останало. Все едно му било къде ще замръзне. И изведнъж далеч между дърветата блеснала светлинка - сякаш звезда се била заплела между клоните. Станало момичето и тръгнало към нея. Потъвало в преспите, промъквало се през повалените от бурята дървета. "Само - мислело си то - да не угасне светлинката!" А тя не угаснала, светела все по-ярко. Замирисало на топъл пушек и взело да се чува как пращят вършините в огъня. Момичето ускорило ход и излязло на една полянка. И изведнъж замряло. На полянката било светло, сякаш грее слънце. Насред полянката горял голям огън, достигал едва ли не до небето. А около огъня седели хора - кой по-близо, кой по-далеч. Седели и тихо си говорели. Гледало ги момичето и се чудело: кои ли са? Не приличали на ловци, на дървари още по-малко; колко пременени били - кой облечен в сребро, кой в злато, кой в зелено кадифе. Взело да ги брои, преброило дванадесет: трима старци, трима на средна възраст, трима млади, а последните трима - още съвсем момченца. Младите седели до огъня, а старците - по-надалеч. И изведнъж един от старите - най-високият, брадат, с дебели вежди - се обърнал и погледнал на оная страна, където стояло момичето. То се уплашило, поискало да избяга, но било късно. Старецът високо попитал: - Откъде си дошла? Какво търсиш тук? Момичето му показало празна си кошничка и казало: - Трябва да напълня тази кошничка с кокичета. Засмял се старецът: - Кокичета през януари? Как го измисли? - Не съм го измислила аз, - отвърнало момичето, - мащехата ме прати тук за кокичета и ми заповяда да не се връщам вкъщи с празна кошница.
Тогава дванадесетте месеца го изгледали и почнали да си приказват нещо помежду си. Стояло момичето, слушало, дума не разбрало - все едно не хора говорели, а шумели дървета. Високият старец пак се обърнал и попитал:
- Какво ще правиш, ако не намериш кокичета? Те преди месец март няма да излязат.
- В гората ще остана - казало момичето. - Ще чакам месец март. По-добре да замръзна в гората, отколкото да се върна без кокичета вкъщи.
Казало това и заплакало.
 И изведнъж един от дванайсетте, най-младият, весел, с полусъблечена шуба, станал и се приближил до стареца: - Братко Януари, отстъпи ми за един час своето място. Старецът погладил дългата си брада: - Бих ти отстъпил, но Март не идва преди Февруари. - Хубаво, - промърморил друг един старец, целият рошав, с разчорлена брада, - отстъпи, аз няма да придирям! Ние всички добре познаваме момичето: ту ще го срещнеш с ведро на реката до дупката в леда, ту в гората с вързоп дърва. Познато е на всички месеци. Трябва да му помогнем. - Добре, нека е по вашему - съгласил се Януари. Ударил по земята с ледената си гега и заговорил: „Не трещете мразове вътре във гората на брезички и елхи не пукайте кората. Стига врани вледенявахте, хорски къщи изстудявахте." Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Престанали да пращят от студа дърветата и снегът започнал да пада гъсто, на големи, меки парцали. - Сега е твоят ред, братко - казал Януари и предал гегата на по-младия брат, рошавия Февруари.  Февруари ударил с гегата, люшнал брада и забучал: „Ветрове, бури, урагани, духайте с пълна мощ! Вихри, виелици и бурани, развилнейте се тази нощ! В облаците тръбете гръмко, над цялата земя, да се вие в полето вихрушката снежна като бяла змия!" И щом казал това, веднага зашумял в клоните бурен, мокър вятър. Завъртели се снежни парцали, понесли се по земята бели вихри. А Февруари предал ледената си гега на по-малкия брат и казал: - Сега е твоят ред, братко Март. По-малкият брат взел гегата и ударил в земята. Погледнало момичето, това вече не била гега , а голям клон, покрит целият с пъпки.  Усмихнал се Март и запял звънко с момчешкия си глас: „Ручеи,течете. Стапяйте се, преспи. Мравчици, излезте - слънцето засвети! Мечо се надига, звънват песни птичи, сред прогнила шума разцъфва кокиче." Момичето даже плеснало с ръце. Къде се скрили високите преспи, къде отишли ледените висулки на клоните? Под краката му - мека пролетна земя. Наоколо закапало, текнало, зашуртяло. Пъпките по клоните набъбнали и под тъмната им обвивка надникнали първите зелени листенца. Гледало момичето и не можело да се нагледа. - Какво стоиш? - казал Март. - Бързай, братята ми ни подариха само час. Момичето се опомнило и се втурнало да търси кокичета в гъсталака. А те нямали чет. Под храстите и под камъните, по буците пръст и под буците - накъдето и да погледнеш. Набрало то пълна кошница, пълна престилка - и отново на полянката, където горял огънят, където седели дванадесетте братя. Но там вече нямало ни огън, ни братя - светло било, но не като преди. Светлината идвала не от огъня, а от пълната луна, изгряла над гората. Потъгувало момичето, че няма на кого да благодари и се завтекло към къщи. А луната заплувала след него. С отмалели крака дотичало до вратата и щом влязло вкъщи, зад прозорците отново забучала зимната виелица, а луната се потулила в облаците. - Е, какво, - попитали мащехата и дъщеря и - върна се вече? А къде са кокичетата? Момичето не отговорило нищо, само изсипало от престилката кокичетата на скамейката и турило до нея кошницата. Мащехата и дъщеря и ахнали от учудване. - Откъде ги намери? Момичето им разказало всичко, както било. Слушали двете, клатили глави - вярвали и не вярвали. Не било за вярване, но ето - на пейката цяла купчина кокичета - свежи, белички. От тях ухае на март.  Спогледали се мащехата и дъщеря и и попитали: - А друго не ти ли дадоха месеците? - Че аз не съм искала друго. - Глупачка с глупачка! - ядосала се сестрата. - Да срещнеш всичките дванадесет месеца наведнъж и нищо освен кокичета да не поискаш! Аз на твое място знам какво бих поискала. От един - сладки ябълки и круши, от друг - зрели горски ягоди, от трети - бели гъбки, от четвърти - свежи краставички! - Умница си ми ти, дъще! - казала мащехата. - През зимата ягодите и крушите нямат цена. Щяхме да ги продадем и колко пари щяхме да спечелим! А тази глупачка домъкнала кокичета. Облечи се, дъще, по-добре и иди на полянката. Теб няма да те излъжат, нищо, че са дванадесет, а ти си една. - Къде ще ме излъжат! - отговорила дъщерята, докато навличала шубата и си забраждала главата. Майка и извикала след нея: - Ръкавички си сложи и си закопчай добре шубката! А дъщерята вече била пред вратата. Втурнала се към гората! Вървяла по стъпките на сестра си, бързала. „По-скоро - мислела си - да стигна до полянката!" Гората ставала все по-гъста, все по-тъмна, преспите все по-високи, повалените от бурята дървета се издигали като стена. "Ох, - мислела си дъщерята на мащехата, - за какво само дойдох в гората! Щях да си лежа в топлата постеля, а сега върви мръзни! Ще се погубя тук!" И щом си помислила това, видяла в далечината светлинка - сякаш звездица се била заплела в клоните на дърветата. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на полянката. Насред полянката горял висок огън, а около огъня седели дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и тихо разговаряли. Дъщерята на мащехата се приближила до самия огън, не се поклонила, добра дума не казала, а избрала по-топло място и седнала да се грее. Млъкнали братята месеци. Станало тихо в гората. И изведнъж Януари ударил с гегата в земята. - Коя си ти? - попитал. - Откъде дойде?  - От къщи - отговорила дъщерята на мащехата. - Преди малко сте дали на сестра ми цяла кошница с кокичета. И аз дойдох по нейните следи. - Познаваме сестра ти, - казал Януари - а на тебе и очите не сме ти виждали. Защо си дошла при нас? - Да ми дадете подаръци. Нека Юни месец ми сипе в кошницата горски ягоди, ама по-едри. А Юли - свежи краставички и бели гъби, Август сладки ябълки и круши, Септември - зрели орехи. А Октомври... - Почакай, - казал Януари, - не може да има лято преди пролетта и пролет преди зимата. Далече е още месец Юли. Аз съм сега господар на гората, тридесет и един ден ще царувам тук. - Я, какъв си сърдит ! - казала дъщерята на мащехата. - Да не съм дошла при теб - от теб, освен сняг и скреж, друго не може да се очаква. На мен летните месеци ми трябват. Намръщил се месец Януари. - Търси лято през зимата! - изфучал. Замахнал с широкия си ръкав и в гората се извила виелица от земята до небето - забулила и дърветата, и полянката, на която седели братята месеци. И огънят не се виждал от снега, а се чувало само как съска някъде, пращи и пука. Уплашила се дъщерята на мащехата. - Престани! - извикала. - Стига толкова! Но къде ти! Завъртяла я виелицата, слепила очите и, спряла и дъха. Паднала тя в преспата и снегът я затрупал. А мащехата чакала ли, чакала своята дъщеря, гледала през прозорчето, притичвала до вратата - няма я, и я няма. Увила се тя хубаво и тръгнала към гората. Но нима можеш в гъсталака да намериш някого в такава виелица и мрак. Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, докато сама не замръзнала. Така останали и двете да чакат в гората лятото. А заварената дъщеря дълго живяла на света, пораснала голяма, омъжила се и отгледала деца.  И имала, разправят, около къщата си чудесна градина, каквато светът не бил виждал. Преди всички други разцъфтявали в нея цветята, узрявали ягодите, наливали се ябълките и крушите. В горещината там било прохладно, а във виелицата - тихо. - При тази стопанка и дванадесетте месеца гостуват наведнъж - казвали хората. Кой знае, може и така да е било! Самуил Маршак |
Публикувано от Gloxy-Floxy
0 Response to "Дванадесетте месеца (С. Маршак)"
Публикуване на коментар