Притчите

...

— Не мисли за нищо, Жоан, и не ме разпитвай. Виждаш ли светлината на уличните лампи и хилядите цветни реклами там? Ние живеем в един умиращ свят, а този град се тресе от живот. Откъснати сме от всичко. Останали са ни само сърцата. Аз бях на луната, но се върнах и ето ме при теб — моя живот. Не разпитвай повече! В твоите коси има повече тайни, отколкото в хиляди въпроси. Пред нас е нощта. Няколко часа и цяла вечност, докато утрото започне да чука на прозорците. Любовта между хората е всичко — най-възвишеното и най-обикновено нещо на този свят; това го разбрах днес, когато нощта се стопи в цъфналите храсти, а вятърът беше с дъх на ягоди. Без любов човек е мъртъв, само къс хартия с няколко дати и едно случайно име, записано на нея… по-добре да умреш…

Светлината на уличните лампи нахлуваше през прозореца на колата като подвижен лъч на фар в тъмнината на параходна кабина. Очите на Жоан ту заблестяваха, ту потъмняваха на фона на бледото й лице.

— Няма да умрем — прошепна тя в обятията му.

— Не. Ние няма да умрем. Само времето ще умре. Проклетото време, което винаги умира. Ние ще живеем. Винаги ще живеем. Когато се пробуждаш, е пролет, когато си лягаш, е есен, а между тях е хиляди пъти зима и лято; и ако се обичаме достатъчно, ще бъдем вечни и безсмъртни като туптенето на сърцето, като дъжда и вятъра, а това вече е твърде много. Ние побеждаваме дните, любима, а губим годините; но кой иска да разбере това и за кого има значение то? Часът трае цял живот, а мигът е най-близо до вечността. Твоите очи блестят. Звезден прах лети в безкрайността; боговете могат да стареят, но твоята уста е млада; загадката трепти между нас, между теб и мен, между зова и отговора. Тя идва от тъмнината, от унеса на всички влюбени, изтръгната от далечния вик на пламенната страст, устремена към златистите бури, безкрайния път от амебата до Рут и Естер, до Елена и Аспасия, до сините мадони в крайпътните параклиси, от промъкващия се звяр до теб и мен…

из "Триумфалната арка" на Е.М.Ремарк

Публикувано от Gloxy-Floxy