Притчите

Макар Коледата вече да отшумява, реших да кача тази коледна история от една потребителка, защото много ми хареса.

... Никога не е късно за една хубава история, нали?! :)

Вървим с племеницата Мили в предпразничния Неапол. Светулките на гирляндите мигат. Събрали са целия коледен огън от пъстрите дюкянчета. Небето над нас сияе. Продавачите стоят около красивите коледни ясли – наречени „презепе”. Тълпи от туристи и неаполитанци са тръгнали на вечерна разходка. Не можеш да се разминеш. Всички гледат – почти никой не купува. Кризата е превърнала Коледния базар при "Сан Грегорио Армено" в приятно място за разходка и безплатно зрелище. Виждаме Марко, момчето на съседката, което с премръзнали пръсти се е свило зад една улична сергия . Мили го пита – „Да ти донеса ли чай?” Марко кима с глава. Алесандра го е оставила да продава гирлянди, звезди и малки кадифени кутийки – във форма на сърца и камбанки, в които са сложени сребърните фигурки на Мария, Йосиф и Детето – спасител. Сърцата са червени, камбанките - сини. Драго му е, че майка му го има за мъж в семейството. Той вече е на десет и може да се оправя сам със стоката. Сергията му е метър на метър и почти на ъгъл, все някой може би ще купи миниатюрното свето семейство.

Мили се връща с пластмасова чашка чай, завита със станиол. Марко я стиска между ръкавичките без пръсти. Позагрял, той се опитва да извика високо: „ Насам! Красиво и евтино! Подаръкът е от нас!” Ние с Мили стоим от лявата страна, да не закриваме сергията. Минава час, без никакъв резултат. Марко пак оклюмва. Майка му е на друга сергия и няма възможност да дойде при него, заради тълпата... Виждам една сълзица, която Марко скришом избърсва. Очите му се зачервяват. Още малко и ще се разплаче. Разбираме, че цял ден нищичко не е продал, а за масичката трябва да плащат наем, за осветлението също. Казвам му, че можем още да постоим с него, за да не се чувства сам. Той ни поглежда с благодарност. В този момент, красиво малко момиченце с черни бадемови очи и блестяща розова диадема дърпа баща си за ръкава... „Виж, виж,тати,  искам ги! Искам и сърце, и камбанка!” Момчето услужливо показва сребърните фигурки на момиченцето и ги слага в двете кутийки.  Вади и една посипана с кристали звезда за елха и я прибавя към тях. Сръчните му ръчички изведнъж не усещат студа. Подава пакетчето на малката. ” Ето, за теб струва само 5 евро!” и се усмихва широко.  Поема парите от баща й -   банкнота от 10 евро и му връща остатъка. Мъжът изненадващо не иска ресто. Но Марко театрално, настоява:  „Господине, аз съм един честен търговец!” и слага ръка на сърцето си, съвсем по неаполитански. Мъжът се усмихва и уважава молбата му. "Благодаря, за звездичката!", смее се малката принцеса и тръгва с татко си. „Чао, белла! Чао, синьоре!” Марко е забравил за студа. И очите му заблестяват - същински коледни светлинки. 

Лилия Ресенска

Живеели в съседство Котарак и Пес. Мирно си живеели, карали се само по празниците.

И що за напаст такава? Дойде ли празник, почва се ...

Котаракът се суети –  хубави продукти купува, подаръци; къщата подрежда, украсява. А Песът си живее както преди – пази къщата и вие по луната.

Идва тържественият ден, събират се приятелите заедно на масата, но не им е весело, няма празник.

– Види се, не иска празникът да дойде при нас, – решил Котаракът. И отишъл да повика за радост Гъсока, който също живеел наблизо. Влязъл Котаракът у съседа и онемял: къщата – подредена и украсена, Гъсокът - весел и пременен, гостите му се смеят и веселят.

Разбрал Котаракът, че днес Гъсокът няма да му гостува, празникът е у тях! Върнал се Котаракът вкъщи, а там Песът спи, свит на кравайче право върху масата, върху новата белоснежна покривка. Не издържал това безобразие Котаракът и се разфучал:

– На какво прилича това, с мръсните си лапи да цапаш празничната ми покривка?! Аз тази покривка два месеца я избирах! И угощението за празника сам приготвях! И къщата сам подреждах! Марш оттук, Пес пършив!
Така се скарали ...

Песът естествено се обидил. Той Котарака като брат обича, а гледай какво отношение! Подбрал си опашката, изръмжал от приличие и си тръгнал.

Прибрал се Песът у дома, а там мрачно, неуютно – още повече му се развалило настроението. Тъга и униние го налегнали, вместо радост.

Сърдили се приятелите един на друг известно време, минало им – отново взели да се събират и да си говорят. Нов празник чукал на вратата. Отишъл Песът при Котарака и му казва:
– Прости ми, разбрах, че не бях прав! Ето, нов празник иде и пак ще ни подмине, ако не се готвя за него заедно с теб. Научи ме как правилно да повикам празника, как да го поканя.

Изненадал се Котаракът от такива думи, но се зарадвал.

– Нали видя, и аз не знам как да доведа празника. Толкова се старах, толкова се готвих, а празник все едно нямаше. Явно нещо важно пропускам – тъжно казал Котаракът и почесал приятеля си зад ухото.

В този момент Гъсокът надникнал у съседите си, да види как я карат. Седнали тримата да пият чай. Гъсокът, както обикновено, бил весел и шеговит. И Котаракът решил да го попита, как правилно да покани празника, че да дойде радостта и да не си тръгва.

– Тайната е проста, – важно се изказал Гъсокът, – празникът идва при онзи, който се готви за него.

– Но аз винаги се готвя, – недоумявал Котаракът, – а радост така и няма.

Гъсокът повдигнал рамене, благодарил за чая и си тръгнал.

Котаракът и Песът отново останали сами. Седят, тъжат, размишляват ... Изведнъж от дупката изскочило Мишле. То с усилие бутало нещо пред себе си.

– Ето, – изпищяло Мишлето, – мама изпече тази питка специално за вас. Тя казва, че трябва да подариш радост на някого другиго, някого да ощастливиш, тогава идва и празникът!

От дупката надникнала усмихната мама Мишка и казала:
– Честит празник!

Светлана Копел-Ковтун

:) Весели празници на всички!

Някога, много отдавна в края на величествена борова гора, високо в планината в Германия имаше една малка къща. Тази малка къща, направена от дялани трупи, имаше само една стая и един прозорец. А от задната и страна – каменен комин, от който през зимата се извивше синкав дим.

Малката къща беше достатъчно голяма, за да приюти двама души, колкото и я обитаваха. Едната беше белокоса стара жена, толкова стара, че децата в селото мислеха, че се е появила на света заедно с планините и вековните дървета, които се извисяваха като великани зад гърба на малката къща. Лицето на старицата бе изпъстрено с дълбоки бръчки и ако децата можеха да разчетат тези линии, те биха им разказали множество истории за щастие, саможертва, любов, тревожно бдение край леглата на болни, спотаена болка, много дни на глад и студ, хиляди дела от безкористна любов към другите, но те, разбира се, не можеха да четат този странен почерк. Знаеха само, че е стара и сбръчкана и ходи прегърбена. Не се бояха от нея, защото на лицето и винаги имаше весела усмивка и намираше добра дума за всекиго. Заедно със старата жена живееше малко момиче на име Гретхен. То бе толкова мило и лъчезарно, че пътниците, които минаваха понякога край къщичката в края на гората, го сравняваха със слънчев лъч.

Зимата бе дошла и тежкият сняг бе откършил множество малки клонки от боровите дървета. Гретхен и баба и бяха на крак от рано сутринта. След скромната закуска момичето скочи и донесе стария вълнен шал на баба си, който изглеждаше толкова стар, колкото и самата баба. Гретхен винаги настояваше лично да увие баба си в шала, като за целта се качваше на пейката и, след като я увиеше плътно, и даваше целувка за довиждане. После бабата се отправяше в гората да събира паднали клони и съчки. Когато събереше голяма купчина, ги овързваше здраво и ги отнасяше в селото, да ги продава за подпалки. С дребните монети, които получаваше срещу съчките, двете с Гретхен се препитаваха, а гората щедро ги даряваше с дърва за огъня, за да им е топло в лютата зима. През лятото в малката градинка зад къщата отглеждаха картофи, репи и лук. Складираха ги за зимата, а с малкото пари от продажбата на съчките купуваха овесени ядки за Гретхен и малко черно кафе за бабата. Месо не ядяха, то струваше твърде скъпо. Въпреки всичко баба и Гретхен бяха щастливи, защото се обичаха силно. Гретхен прекарваше доста време сама, докато баба и беше в гората или в селото. Тя се научи да пее като вятъра през есента, да чурулика като птиците през лятото, да танцува като сенките и да говори със звездите, които гледаше през малкия прозорец на къщата, ако баба и закъсняваше или бе твърде уморена да разговаря, след като се прибере.

Понякога, когато времето беше хубаво, бабата взимаше Гретхен със себе си до селото. Случи се така, че е едно от тези пътувания стана само седмица преди Коледа. Очите на Гретхен грейнаха, когато видя украсеното коледно дърво зад витрината на магазина, куклите, куклените къщи, вълнените овчици. Тя никога не бе имала играчка през живота си и най-обикновените от тях и изглеждаха възхитителни.

Вечерта, след като хапнаха печени картофи и Гретхен изми съдовете, защото баба и беше твърде уморена, малкото момиче взе столчето си, сложи го в краката на баба си, седна и положи ръце на скута и. Бабата знаеше какво означава това – че детето иска да поговорят. Затова затвори старата Библия, която четеше, и каза с усмивка:

– Е, Гретхен, слушам те.

– Бабо, Коледа почти дойде, нали?

– Да, скъпа, само пет дни останаха още, – отвърна бабата с лека въздишка. Но Гретхен беше толкова развълнувана, че не усети въздишката на баба си.

– Как мислиш, бабо, какво ще получа за Коледа? – взря се тя с очакване в лицето на старата жена.

– Ах, дете, дете! Няма да имаме Коледа тази година, твърде сме бедни.

– Но, бабо, помисли за всички прекрасни играчки, които видяхме в магазина днес. Със сигурност има достатъчно дядо Коледа да донесе по една на всяко дете.

– Не, миличка, тези играчки са за хора с пари, а ние нямаме.

– Добре, бабо, а може би някое от децата от големите къщи в селото би разделило играчките, които получи, с някое дете, което си няма нищо.

– Ах, милата ми, сигурна съм, че ти би подарила Коледа на всяко дете, но те не са като теб. Главите им са пълни единствено с мисълта за това, какво сами ще получат, и не мислят за никого другиго, освен за себе си.

– А, бабо, дали не може скъпият дядо Коледа да покаже на децата в селото как да правят подаръци, които не струват пари, и някое от тях да ме изненада за празника? – още по-ярко разцъфна лицето на момиченцето. – И, бабо, може ли утре да накърша пресни борови клонки и да ги занесе на стария, болен човек, който живее при мелницата? Така ще има аромата на нашата борова гора в стаята си за Коледа.

– Да, скъпа, стори това, което би направило Коледа светла и щастлива, но не очаквай нещо за себе си.

– Но, бабо, нима забрави ангелите, които възвестяват раждането на бебето Христос? Те са толкова любящи, че не биха пропуснали нито едно дете. Ще помоля звездите тази вечер да им кажат за нас. Знаеш, – добави Гретхен с въздишка на облекчение, – звездите са толкова високо, че трябва да познават много добре ангелите, които носят посланията на любящия Бог.

Бабата въздъхна и прошепна тихо:

– Бедното дете, бедното дете!

Но Гретхен обви врата на баба си с ръце и я целуна звучно:

– Ти не говориш достатъчно често със звездите, бабо, иначе не би била тъжна по Коледа.

След това затанцува из стаята, като завъртя полата си, за да покаже на баба си как вятърът е накарал снежинките да танцуват сутринта. Беше толкова сладка и смешна, че баба и се отпусна и се засмя.

Дните минаха бързо и дойде Бъдни вечер. Гретхен разтреби стаята, баба и я беше научила да е прилежна домакиня, и се отправи към гората. Подсвиркваше си като птичка, защото така и се чувстваше – щастлива и свободна като птичка. Щеше да има много работа днес, подготвяше изненада за баба си, но първо накърши елхови клонки, които да занесе на следващата сутрин на болния старец, който живее при мелницата.

Денят се стори къс на щастливото, малко момиче. Когато баба и се прибра грохнала вечерта, завари рамката на вратата украсена с борови клонки.

– Това е за добре дошла, бабо, това е за добре дошла! – завика Гретхен. – Цялата ни къща ти отправя коледен привет. Виждаш ли как клончетата карат врата да изглежда сякаш се усмихва и казва: "Честита Коледа, бабо, Честита Коледа!"

Бабата се засмя и целуна внучката си. Двете влязоха заедно, а вътре имаше още по-голяма изненада - детето беше украсило колоните на леглото и камината с борови клонки и гроздове от червените плодове на самодивско дърво, което придаваше на старата стая наистина празничен вид. Гретхен започна да пляска с ръце и да танцува из стаята и това сякаш я изпълни с музика за уморената стара жена, чието сърце се свиваше от мисълта за разочарованието, което ще изживее детето на следващата сутрин.

След като вечеряха, Гретхен примъкна столчето си до баба си и положи малката си ръчица на коляното и с молба да и разкаже отново за пристигането на бебето Христос на земята: как ангелите възвестили за това със своите чудни песни и небето се изпълнило със светлина, невиждана дотогава на земята. Гретхен бе чувала историята много пъти преди, но никога не се уморяваше да я слуша. И сега, в навечерието на Коледа, искаше да я чуе още веднъж.

Когато бабата спря да разказва, двете поседяха малко в тишина. После баба се надигна и каза, че е време да си лягат. Бавно свали тежките си дървени обувки и ги постави пред огнището. Гретхен ги погледа замислено известно време и след това попита:
– Бабо, как ти се струва, дали има някой в този огромен свят, който мисли за нас в тази нощ?

– Не, Гретхен, не мисля, че има такъв, – отвърна старата жена.

– Не, бабо, грешиш. Сигурна съм, че коледните ангели го правят. Сега ще взема една от твоите дървени обувки и ще я оставя отвън на прозореца, за да могат да я видят, когато минават оттук. Сигурна съм и че звездите ще им кажат къде е обувката.

– Ах, глупаво дете! Само се чудиш как да си причиниш разочарование. Отсега мога да ти кажа, че сутринта в обувката няма да има нищо.

Но Гретхен не искаше да чуе. Тя грабна обувката, отвори вратата и се протегна към перваза. Навън беше тъмно и нещо меко и хладно нежно целуна косата и лицето и. Гретхен знаеше, че вали сняг и надигна глава нагоре, за да види звездите, но тежките, снежни облаци плътно бяха забулили небето. "Няма значение, – каза си Гретхен, – звездите са там, даже да не мога да ги видя, а коледните ангели не се интересуват от снежни бури." Точно тогава силен вятър се изви около момиченцето, прошепвайки нещо в ухото му, устреми се нагоре и разкъса облаците, така че в тъмното, загадъчно небе проблесна любимата звезда на Гретхен. "Ах, звездичке, звездичке, знаех, че си там, даже и докато не можех да те видя! Ще прошепнеш ли на коледните ангели, че малката Гретхен много иска да получи коледен подарък и че, ако те имат един в повече, могат да го оставят в обувката на баба и на перваза на прозореца?"
След това детето се прибра в топлата стая. Отправи се към леглото и, казвайки вечерната си молитва, благодари на Бога, че е изпратил детето Христос на земята, за да научи хората на любов и милосърдие. Миг по-късно момиченцето вече спеше и сънуваше коледни ангели.

На следващата сутрин Гретхен се събуди в ранни зори от звука на песни, идващ откъм селото. Тя знаеше, че децата са се събрали да пеят коледни песни на главната улица. Гретхен скочи от леглото и започна да се облича толкова бързо, колкото можеше, като си припяваше междувременно. Баба и се обличаше бавно, но Гретхен вече бе готова и изхвърча навън, за да провери какво са оставили ангелите в старата, дървена обувка. 

Белият сняг беше засипал всичко - дървета, пътища, пасища и къщи. Целият свят изглеждаше като вълшебна приказка. Гретхен се покатери на големия камък под прозореца и нетърпеливо дръпна дървената обувка. Останалият сняг от перваза се изръси отгоре и, но тя не обърна внимание. Втурна се обратно в къщата, като пъхна малката си ръчичка вътре в обувката, докато тичаше. 

– Бабо, бабо! – закрещя тя от въодушевление. – Ти не вярваше, че коледните ангели мислят за нас, но те го направиха, те го направиха. Има една мила, малка птичка, сгушена вътре в обувката ти. О, не е ли чудесна!

Бабата дойде и погледна какво носи детето в ръцете си. Там имаше едно синигерче с пречупено крилце. Очевидно бе пострадало в снежната буря и бе намерило подслон в старата обувка. Бабата пое пиленцето от ръцете на Гретхен и умело превърза крилцето му.  После показа на внучката си, как да направи хубаво, топло гнездо за гостенчето и го сложиха близо до камината. А когато седнаха да закусват, го гостиха с трошици.

След това Гретхен отиде да занесе пресните борови клонки на стария човек, който живееше до мелницата. А на връщане се спря да разгледа коледните играчки на няколко деца от селото, които познаваше. Но не си пожела нито една от тях, а забърза обратно към къщи.

Когато стигна у дома, видя, че пиленцето е заспало. Скоро обаче то отвори очи, завъртя глава и каза, както само птица може да каже:
– Сега, моя нова приятелко, бих искало да похапна пак.

Гретхен го нахрани с удоволствие. После го подържа в скута си, нежно милвайкие сивите перца, докато то съвсем престана да се бои от нея. Същата вечер баба и я научи на една коледна песен и и разказа нова коледна история. Гретхен реши да разкаже една приказка и на птичето. То мигаше с очета и така забавно въртеше глава, че Гретхен се смя, докато и потекоха сълзи.

По-късно, докато се приготвяха да си лягат, Гретхен прегърна баба си и прошепна:
– Каква чудесна Коледа имахме, нали бабо! Има ли по-прекрасно нещо на света от Коледата?!

– Не, чедо, – отвърна старата жена, – не и за любящо сърце като твоето!

Сигурно и вие сте се чудили понякога защо "да ти покажат къде зимуват раците" е заплаха. Току-що открих и споделям:

Изразът идва от царска Русия. 

През зимата помешчиците устройвали балове и приеми, на които "зимните" раци се считали за деликатес. Гурманите твърдели, че раците са истински вкусни само през месеците, в чиито наименования се съдържа буквата "р", т.е. от септември до април. 

Ясно е, че да се търсят раци по дъното на често замръзнали реки и езера е меко казано неприятно преживяване и последствията са от тежка простуда до смърт. Затова да осигурят този деликатес пращали провинилите се крепостни селяни.

Пък ако ви звучи ни в клин, ни в ръкав в неделя вечер и се чудите за какво ви ги разказвам такива – раци чак не съм ловила, обаче толкоз студ събрах през уикенда, че часове след като се приземих в базата не ми достига смелост да си събуя втория анцуг. :D
Топла вечер желая на всички, бъррр!

Преди час си го намерих в пощата и реших, като така и така съм се явила на сцената, да го преведа. Малко е творчески превода – поограбих и пунктуацията и смисълът доби някой друг нюанс, но вече трябва да сте свикнали, предполагам. :)

Сега да си взимаме лекарството и да си лягаме. Нежна нощ! :)

:) Станахме на 6000 потребители!

За тези, които не са в течение и изказът ми ги озадачава – блогът празнува рождените си дни, когато последователите му се увеличат с 1000. Мисля, че трябва да е щастлив с втори рожден ден за една календарна година. :)

Благодаря, че продължавате да ме четете, дори когато не пиша!

Обич!

Как да върнем златната есен, когато вали дъжд?

Това било отдавна. В прекрасна страна, в приказен дворец живяла царица Есен. Така красива, така умна била младата царица. Не обичала на златен трон да седи, а обичала да пътешества. Плесне с ръце и ... се появи пред нея Есенният вятър. Подхване той царицата красавица и полетят над земята. Гледа тя отгоре полята със златни класове, горите в чудни жълто-червени премени. Любува се на градините. А хубави ли са те през есента?! Дърветата се огъват от зрели плодове – ябълки, сливи. Такова изобилие! И на царицата и е радостно на душата.

Освен това царица Есен била много модерна и обичала да танцува. Премени имала виждани и невиждани. Облече си рокля със златни листа гарнирана, сложи си огърлица от алените плодове на офиката – красота! Дрехи имала много, но пантофки обичала само едни. Подарил и ги с любов и почитания Есенният вятър. Украсени били с разноцветни кристали. Красота невиждана били тия пантофки.

Премени се царица Есен, тропне с краче и започне танца си. Бързо се върти, само златните листа присветват. И така, както танцувала, си загубила пантофката.

Заповядала тя на слугите да търсят пантофката. Търсили слугите ден, търсили два, търсили три – нищо не намерили.

Натъжила се царицата, почнала да лее сълзи. Нищо не я радва. Облаци закрили небето. Дъжд валял ден и нощ. Станало сиво, хладно. Натъжили се хората. Натъжили се животните и птиците. Дърветата унили и мокри стоят.

А в село, в къщичка досами гората живеело момченце. Альоша се казвало. Мама и татко го обичали, душа за него давали. И момченцето расло старателно, трудолюбиво и много добричко. Помагало на родителите си, но също и много обичало да ходи в гората – гъби и ягоди да събира.

Обичал Альошка есента, но слънчевата и топла есен. А тази година есента – от скучна по-скучна. Вали, децата все у дома стоят. И тогава старата баба на Альоша започнала да им разказва приказки, за да не скучаят толкова. Разказала им и за загубената пантофката на царица Есен. Замислило се момчето и решило да върне златната, добра и топла есен. Решило да намери пантофката.

Отишъл Альоша в гората. И дърветата, и птиците, и животните пита, не са ли виждали пантофката на царица Есен. И всички казват: "Не."

Натъжило се момченцето, замислило се и цопнало в една локва. Погледнало – в локвата корабче плава. Корабче, но някак необикновено – по носа украсено с разноцветни кристали.

Зарадвал се Альоша. Досетил се, че това е пантофката на царица Есен. Извадил я от локвата.

Върнал се в двора, а там под стрехата стои врабец, крие се от дъжда. Сложил Альоша пантофката пред врабчето. А то се зарадвало, зачикчирикало, явно съобщавало, че се е намерила царската пантофка. Духнал Есенният вятър и я прибрал в царския дворец.

Как се зарадвала царица Есен! Развеселила се, започнала да се смее. Нагласила се, обула любимите си пантофки и се завъртяла в танц. Върнала се отново топлата, златна есен.

През този сезон Альошка събрал много плодове и гъби. Явно царицата за пантофката му се отблагодарила.

Надежда Цыганкова 

Оглеждайте се по локвите, молим! :)

Димонак, като видя едного безумника, че се големее с дрехите си, пристъпи при него и му рече, като го улови за дрехата: Това преди малко време го носеше овцата и пак овца беше.

– Какъв искаш да станеш, като пораснеш? – питали Мишлето лелите и чичовците.

– Слон, – отвръщало Мишлето.

– Юнак! – възкликвали лелите и чичовците. – Ние си останахме мишки, но пред теб са отворени всички пътища, само се учи.

И Мишлето учело. Учело за отличен.

– Винаги трябва да се стремиш към нещо голямо и светло, – казвал на Мишлето учителят Кърт. – И слон ще станеш, всичко е пред теб.

Мишлето завършило училище и отишло на курс за слонове. Завършило и него и получило диплома за Голям слон.

Но като слон не го взели никъде, а като мишка не искало да работи.

– Не тъгувай, – казвали му лелите и чичовците, – още си млад и всичко е пред теб. И слон ще станеш. А ако не станеш, не е беда. Ние не сме слонове и пак ни е добре.

Минало време. Мишлето завистливо гледало щастливите мишки, които били просто мишки. И с нетърпение чакало най-накрая да стане слон.

– Всичко е пред мен, – само се успокоявало Мишлето. – Всичко все още е пред мен.

Веднъж срещнало Слон и го попитало:
– Как стана Голям слон?

– Аз съм се родил слон, – отвърнал Слонът.

– А за какво мечтаеше в детството?

– Мечтаех да стана човек, – отвърнал Слонът.

– И защо не стана?

– Станах, – отвърнал Слонът. – Веднъж спасих давещи се деца и ми казаха, че съм човек.

– Но ти си слон! – изненадало се Мишлето. – Голям, с хобот ...

– Външният вид не е най-важното, – отвърнал Слонът. – Най-важното е в душата и в делата.

– Тогава и аз ще стана човек, – решило Мишлето.

– Постарай се, – казал Слонът. – Човек е най-високата титла на света.

Юрий Степанов, "Чудесни истории"

– Дядо, знаеш ли историята на змията Шан Е? – попитала Ли Хуа.

– Ха, аз знам почти всички приказки, а ти ме питаш знам ли тази за сляпата змия! Ха-ха!

И дядото започнал да разказва:

– В далечни времена живяла вдовица с единствения си син Сяо Лю. Майката силно обичала сина си и, колкото и тежко да и било, давала и последния си грош, за да може той да ходи на училище.

Веднъж, като се връщал от училище, Сяо Лю намерил встрани от пътя змийско яйце.

– Дядо, а змиите снасят яйца като кокошките ли?

– Нима не знаеш, че змиите и птиците са роднини? – с насмешка отговорил старият Сюн. – Някой път ще ти разкажа приказката за змията, на която пораснали крила и тя станала ...

– ... дракон! – прекъснала го Ли Хуа.

– Ако ще ме прекъсваш, няма да ти разказвам приказка! – разсърдил се дядото.

– Извинявай, дядо, няма повече!

Старият Сюн приел извинението и продължил да разказва:

– Сяо Лю внимателно вдигнал яйцето и го пъхнал в пазвата си. Вкъщи сковал сандъче от борови дъсчици и прибрал вътре находката си. След няколко дни от яйцето се излюпило змийче. То било толкова мъничко и красиво, че Сяо Лю решил никога да не се разделя с него. Нарекъл змията Шан Е и, когато се върнел от училище, първата му работа била да изтича при любимката си и да я нахрани.

Скоро змийчето пораснало и се научило да изпълзява от сандъчето. Всяка сутрин изпращало Сяо Лю на прага и дълго гледало след него. А когато Сяо Лю си идвал към къщи, започвал да подсвирква още отдалеч и в който и далечен ъгъл да се била свряла змията, винаги изпълзявала да го посрещне.

Един ден майката на момчето му казала:
– Не беше хубаво, че донесе това животно вкъщи, Сяо Лю. То ще ти донесе само нещастие.

– Но защо, мамо? – възпротивило се момчето. – Змията е толкова добричка.

– Дивите зверове са добри, докато стопанинът ги обича и се грижи за тях. Забрави ли ги за малко, те неминуемо ще извършат зло. Но това, което ме тревожи повече, е, че от грижи за змията съвсем си изоставил ученето...

– Мамо, аз ще успея да се грижа за нея и да се уча добре, само не я изхвърляй, моля те!

– Е, добре! – съгласила се вдовицата. – Майчиното сърце е вселенска бездна от любов, грижа и всеопрощение. Но защо ли не ме напуска това предчувствие за беда ...? Е, добре, добре. Хайде, чети "Троесловие".

И Сяо Лю започнал да чете на глас:
– Обучението иска съсредоточаване ...

Ако не учиш,

изменяш природата си.

Израстване без обучение

е родителска грешка.

Обучение без строгост

е учителска грешка.

Който не учи,

няма да яде!

Хора и животни

по природа добри,

по природа близки,

по разум далечни ...

Минавали ден след ден. Сяо Лю научил наизуст "Троесловието" - мъдрата книга, в която всяка строфа съдържа само по три йероглифа, но учи на всичко на света.

След "Троесловието" момчето се хванало за "Четвъртокнижието", в което има толкова много мъдрост, че на учениците започват да им пушат главите. Но Сяо Лю я овладял без проблем, както и още редица не по-малко мъдри книги. През това време той се превърнал в юноша, а Шан Е в голяма змия.

Дошъл ден, в който учителят на момчето заявил, че няма на какво повече да го научи и е време то да се отправи към императорския дворец и да положи изпит за младши чиновник.

Сао Лю пуснал змията на свобода, а сам поел към града ...

– Изслушах те, младежо, – заявил му чиновникът след изпита. – Ти безспорно си изключително умен, но защо му е на бедняка това? Монета паднала на дъното на реката може да изглежда като подарък за рибите, но какво да правят рибите с този подарък? Какво можеш да постигнеш в живота, ако главата ти е пълна с мисли, но джобът ти е празен?

– Какво да правя тогава?

– Възможно е светлите ти мисли да са всичко, което е нужно на света – не спирал с подигравките си чиновникът.

– Но аз искам да служа на императора, а и ми трябват пари, за да живея ...

– Иди на полето и си изкарвай прехраната с пот на челото – това е съдбата на бедняка.

– Но това е несправедливо!

– Истината казват мъдреците:"Понеси с достойнство това, което не можеш да промениш!"

С безспирни подигравки чиновникът отпратил младежа от двореца.

През това време змията чакала своя стопанин. Чакала дълго, но никой не дошъл да и донесе соени питки. И тогава примрялото от глад животно излязло на пътя и глътнало дебел търговец, който се бил отправил към пазара. След няколко дни изяло втори минувач, после трети.

Скоро всички разбрали, че по Западния път е по-добре да не се минава, защото там се е появило чудовище, което поглъща пътниците.

Минали още два-три месеца. Опечаленият Сао Лю се прибрал вкъщи. Бохчата му била съвсем олекнала, а надежда нямал никаква.

Един ден в селото се появил глашатай и оповестил:

– До високите уши на Великия Владетел на Поднебесната стигна печалното известие, че на Западния път се е появило мерзко чудовище, поглъщащо беззащитните и добропорядъчни люде - поданици на Великия Владетел ...

Императорът няма да допусне в неговата страна да се извършва произвол и беззаконие. Затова слушайте Указа на Великия Владетел: 

"На този, който спре жестокото чудовище, аз, Великият Император, ще подаря кон от императорската конюшня и добра служба в двора ...

Зарадвал се Сяо Лю: "Месеци гоних щастието като птицата Феникс и не можах и едно перце да достигна. А сега то само ми пада в ръцете ..."

После се доближил до императорския пратеник  и му казал:
– Погледни ме и запомни добре името ми - аз се казвам Сяо Лю. От утрешния ден вестта за чудовището никога повече няма да разтревожи ушите на Великия Император.

Тълпата му се присмяла, но Сяо Лю не губил повече време – взел със себе си три соеви питки и поел по Западния път. Не след дълго огромна змия изпълзяла от крайпътните храсти и разтворила паст да го погълне. Сяо Лю и подал соева питка и попитал:
– Нима не ме позна, Шан Е?

– Сяо Лю, толкова ми липсваше! Защо ме изостави? – възкликнала змията.

– Извинявай, Шан Е, дълго бях в града, но сега се върнах. Чух, че си започнала да ядеш хора.

– Нямаше кой да ме храни, а гладът беше толкова силен ... Хората в Китай са толкова много. Какво ще се промени ако останат с десет или сто по-малко. А така твоята любима Шан Е беше сита и можа да дочака завръщането на своя сърдечен приятел.

– Аз трябва да се преместя в столицата, мила приятелко, – казало момчето. – Но преди това ще те отведа в Благодатната долина. Там има много дребен дивеч и винаги ще бъдеш сита. А по-важното е, че там няма зли хора и ловци, които да ти навредят.

– На всичко съм съгласна, стопанино мой. Води ме, но не забравяй да ме навестяваш поне веднъж в годината. Храната е нужна за тялото, но срещите са нужни за душата. А живот без душа е по-лош и от смъртта...

И те поели на път.

– Дядо Сюн, а те срещнали ли се пак?

– Императорът удържал своето обещание. Сяо Лю заживял в двореца в разкош. Скоро напълно забравил да ходи пеш. Имал важна работа – следял за правилното изпълнение на церемониите в китайския двор.

Минало малко време и напълно забравил откъде е дошъл – бедното селце, малката колиба и даже майката, която го отгледала.

Бедната вдовица умряла в пълна нищета и забрава ... А сърцето на Сяо Лю ставало все по-червиво с всеки изминал ден...

Така продължило няколко години, докато един ден не станало нещастие - разболяла се единствената дъщеря на Първия Министър. Сяо Лю посетил опечаления баща, за да се поинтересува от състоянието на болната. Министърът му споделил, че само чудо може да излекува дъщеря му, защото единственото лекарство, което може да и помогне, се приготвя от дясното око на жива змия. Сяо Лю обещал да му го достави, а министърът обещал, ако това се случи и дъщеря му оздравее, да я даде за жена на спасителя с огромна зестра в придатък.

– Нима Шан Е позволила да извадят дясното и око? – не можела да повярва Ли Хуа.

– Да, дала му дясното си око без всякакво колебание ... А след година и лявото, защото Сяо Лю поискал да стане Първи Министър, а  има поверие, че лявото око на змия прави човека такъв, какъвто иска да стане.

– И как свършило всичко? Като Сяо Лю станал Първи Министър ли? – попитала нетърпеливата Ли Хуа.

– Станал, но след още една година му се приискало да бъде Император, а затова му било нужно любящото сърце на Шан Е. Когато неблагодарният младеж отишъл при нея за трети път, тя широко зейнала с уста, за да може той да изтръгне живото и сърце. Без всякакво колебание той пропълзял в разтворената змийска паст. Тогава змията здраво стиснала челюсти и никой никога повече не чул нищо за Първия Министър. Но народът и до днес казва за някой който е готов да погуби всекиго, за да се издигне сам: "Гледай змията, която изяде Първия Министър, да не погълне и теб!"

из "Приказките на стария Сюн"