Шуреите на свети Петър

:) Нещо по-алтернативно ми се прииска за утрешния празник. Не че въобще не прилича на нашите тази приказка, но все пак малко повече е подсилен религиозния елемент.

Един старец имал трима сина и една дъщеря. Дошъл един ден момък да се сватосва за дъщерята. Като се венчали, я отвел от бащиния дом. Младоженецът пожелал младата му булка нищо да не взима от къщи, защото той бил самият свети Петър и не му приличало да държи у себе си вещи от дома на грешник.
Младата жена била доволна от живота, само едно я огорчавало: мъжът и бил пастир, от сутрин до вечер прекарвал с овцете и нито ден у дома. Дошъл един ден да я види най-големия и брат и тя му се оплакала. Решил той да и помогне и като си дошъл зетя късно през нощта, му рекъл:
– Сестра ми се оплака, че нито ден не си прекарал у дома, откакто сте се оженили. Дай утре аз да изкарам овцете, а ти си остани вкъщи.
Свети Петър се съгласил. На заранта, като изпращал шурея си със стадото, му заръчал за миг да не се отделя от овцете: където те – там и той; когато спрат, и той да спре; когато тръгнат към къщи, и той с тях да се прибира. 
Тръгнали овцете към пасбището, шуреят подире им. Вървели, вървели, стигнали до брега на широка река. А през реката вместо мост била сложена сребърна сабя с острието нагоре, наточена като бръснач. Овцете се качили на моста и преминали, но пастирът се уплашил. Седнал на брега под едно дърво и така прекарал целия ден. Вечерта, като овцете се върнали, тръгнал подире им и се прибрал в дома на сестра си. Свети Петър го попитал:
– Как мина денят?
– Добре – отвърнал шуреят.
– До самото пасбище ли отиде с овцете?
– Да – излъгал онзи.
– И какво видя по пътя?
– Нищо особено.
Свети Петър казал на жена си, че брат и не става за овчар и го отпратил.
На другия ден се явил средният брат, историята се повторила, отпратили и него. Накрая дошъл най-малкият. Излязъл и той с овцете, стигнал до реката, над която наместо мост сабя стояла. Като минали овцете по сабята, и момчето си рекло:
– Щом овчиците, твари божии, преминаха без вреда по острието на сабята, значи и аз трябва да мога.
И само като сложил крака си отгоре, сабята се превърнала в истински мост. Преминал спокойно над реката. Продължил нататък и видял два големи камъка, които се удряли един в друг с такава сила, че хвърляли огнени искри. Но овцете тръгнали спокойно помежду им и момъкът подире им. След това видял два лъва, които се биели така стръвно, че си късали един друг парчета месо. Но овцете минали и между тях, момъкът ги последвал. После минали край една хубава, зелена поляна, където пасели коне, толкова мършави, че ребрата им се броели. А след нея край суха, прегоряла трева, от която пощипвали  красиви, охранени коне. Стигнали до място, обхванато от огън с такива високи пламъци, все едно светът се е подпалил. Овцете минали и през огъня, момчето и то с тях. Накрая се озовали в чудна градина, където овцете спрели и захванали да пасат. В градината имало красиви розови храсти, щедро обсипани с разцъфнали рози. Младият пастир решил да набере букет за сестра си. Късал, късал цветя, сложил ги в шапката си и отишъл за още. Върнал се, гледа в шапката, а там пет рози останали. Ядосал се и се развикал:
– Ах, проклети овце! И розите сте опасли.
Отишъл да набере още, върнал се и пак само пет рози в шапката намерил. Така няколко пъти, докато овцете не поели към къщи и трябвало да ги последва и той.
Като се прибрали, свети Петър разпитал и него – къде са го завели овцете и видял ли е нещо интересно. Момъкът му разказал всичко, както си е било. Свети Петър останал много доволен и му обяснил, че овцете са душите на праведниците, реката със сребърната сабя – Йордан, където Йоан кръстил Исус, камъните и лъвовете – несговорчиви съседи, които не спират да се ругаят, мършавите коне на тучна ливада – богаташи, които са се къпали в разкош и все не им е стигало, охранените коне на изгоряла поляна – хора, които са се задоволявали с малко, огънят – чистилището, градината – раят, а петте рози – петте рани на Исус Христос.
След като казал това, свети Петър измил краката на жена си и на шурея си, сложил ги на дланите си и се издигнал с тях на небето.

бразилска приказка

Публикувано от

Начин да се превърнеш в мъченик

Учителят харесвал обикновените хора и се отнасял с недоверие към тези с претенции за праведност. На ученик, който дошъл да поговорят за брака, дал такъв съвет:
– Само не се жени за светица.
– Защо? – озадачил се ученикът.
– Защото е единственият сигурен начин да се превърнеш в мъченик.

Антъни де Мело

Публикувано от

Майя (Илюзия)

Веднъж Нарада помолил Кришна:
– Господи, покажи ми Майя (илюзия).
Минали няколко дни и Кришна му предложил да направят едно пътешествие в пустинята. Вървели известно време и Кришна казал:
– Нарада, жаден съм. Ще ми донесеш ли малко вода?
– Почакай малко, ще ида и ще намеря.
И Нарада тръгнал. Наблизо имало село. Влязъл в него и почукал на една врата. Вратата се отворила и на прага се показала красива девойка. В мига, в който я видял, той забравил, че учителят му чака водата и може би умира от жажда. Забравил всичко и се заговорил с красавицата. Целия ден прекарал в селото. На следващата сутрин отново се озовал пред същия праг и отново цял ден говорил с девойката. Разговорите прераснали в любов и той помолил баща и да му я даде за жена. Създали семейство, родили им се деца. Така минали дванадесет години. Тъстът починал. Нарада наследил имотите му и  живеел щастливо с жена си и децата си и всичко, което имали.
Но станало наводнение. Една нощ водата се вдигнала, реката излязла от коритото си и потопила цялото село. Къщите рухвали, хората и добитъкът потъвали, бурната вода отнасяла всичко. Нарада трябвало да бяга. С една ръка той водел жена си, с другата – едното от децата. Второто било на раменете му, а той се опитвал да намери брод през страшния разлив. Но течението било много силно и след няколко крачки детето, което носел на раменете си, паднало и било отнесено от стихията. Нарада издал отчаян вик. Хвърлил се да го спасява и изпуснал другото, което водел. Накрая в ръцете му останала само жена му, която с все сила се опитвал да притисне  към себе си, за да спаси поне нея, но не успял – бурните води я отнесли, а него изхвърлили сам на брега. Той паднал на земята с ридания и горчиво заплакал. Изведнъж усетил леко докосване по рамото и чул глас:  
– Къде е водата? Чакам те вече половин час.
– Половин час?!
В половин час преживял дванадесет години и толкова събития.
Това е Майя.

Сетих се за нея, защото тази сутрин абв-то отново чинно ме информираше за прогнозата в Перник, където всички геолокатори в нета от известно време настоятелно ме убеждават , че съм. Пък аз си мисля, че не съм стъпвала там. :D

Публикувано от

Приказка за динята

Дойде сюблимният миг, в който да се отдам на порива си да пиша динени приказки, обхванал ме още през уикенда. :D Вярно, че тази не е онази, която първоначално ми се щеше. И сигурно е по-правилно да пиша за кайсии, за която възможност ме подсети тая сутрин "Големия кулинарен речник" на Дюма, но поривите не е хубаво да се отлагат, защото вземат та умрат. Пък и това е доволно поучителна приказка и си пристига на мястото, така да се каже. :)

В един бостан живеела една млада Диня. Животът и протичал в прекрасно общество: наоколо, докъдето ти стига погледът, лежали такива симпатични, раирани дини. От време на време лениво се  обръщали на другата страна, подлагайки на слънчевите лъчи дебелата си кожа и си подхвърляли реплики:
– Чудно временце е днес!
– И какъв приятен ветрец!
– А птичките как чуруликат – истински концерт!
Само нашата Диня не участвала в тези беседи. Стрували и се тъпи и скучни. "Намерили от какво да се възторгват, – мислела си тя, – птички, вятър ... По-добре да бяха помислили за бъдещето."
Самата тя много обичала да мисли за бъдещето. Животът на Динята е кратък – всичко на всичко едно лято – това и било известно още докато била малка семка. Но оттогава помнела  празнично наредената маса и веселите лица на хората. Този пир вълнувал въображението и.
"Когато порасна, – мислела си тя, – ще се налея със сладък сок и ще се отправя на изискано празненство, където всички ще изпаднат във възторг от мен и моите вкусови качества. Не е ли това една блестяща съдба?! А докато лежа тук, на голата земя, сред другите дини, никой и не подозира какво ми е писано. Никой от тях не мисли за бъдещето и когато дойде времето, така и ще си останат на своя бостан да се радват на природата."
Така нашата Диня в гордо уединение се отдавал на мечти за своето бъдеще и не подозирал, че съдбата на всички дини си прилича като самите тях. "А какво бъдеще очаква моите семчици! – мислела Динята. – Тях навярно ще ги посадят в специален бостан, като излезли от особено сладка и особено сочна Диня. Ще ги гледат много грижливо и няма да са принудени да растат като мен сред празно дърдорещи глупци. Те ще обсъждат своето бъдеще и от първото листенце ще се готвят за пир."
Динята все повече се раздувала от собствената си значимост и все по-малко внимание обръщала на другите дини. А всички те били от семки на една и съща диня, но колкото и да е странно тя не помнела това. Празничният обяд затъмнявал всички други спомени на малката семка.
През това време жителите на бостана всички като един растели на големина и ставали все по-весели и все по-лениви. Те вече не се обръщали от страна на страна, а лежали спокойно и обменяли мнения за благодатното време. Лятото отивало към края си.
Настъпил денят на прибиране на реколтата. Обрали дините от бостана и ги натоварили на каруца. Каруцата друсала по селския път и дините се търкаляли в нея една през друга. Това било необикновено приключение.
Нашата Диня била недоволна. В мечтите и за бъдещето нямало никаква каруца и това ужасно тресене. Тя започнала да се безпокои.
И видимо заради празно безпокойство се сцепила ненавреме. Когато докарали дините в двора и започнали да ги разтоварват, стопанката и хвърлила едно око и рекла:
– Сцепена е. Какво пък, хвърлете я на свинете.

А.Басова

Публикувано от

Перуново цвете

Съдейки по това, че никой не си призна да гo е обрал, склонна съм да мисля, че тая легенда работи. :)

Според преданията папратът цъфти единствено в нощта на Еньовден и дарява щастливеца, успял да се сдобие с цвета му (Перуново цвете), с богатство и магически способности.
Руска народна приказка разказва за селянин, който търсил загубената си крава в гората през вълшебната нощ. Сам не разбрал как закачил току-що разцъфналия папрат с крак и цветът паднал в обувката му. Изведнъж сякаш добил второ зрение - показало му се къде има скрити в земята съкровища, разкрило му се бъдещето. С новопридобитата си дарба веднага успял да намери кравата и я подкарал към къщи. Там наплашил домашните си до смърт, защото чували гласа му, но не можели да го видят. Но като събул обувките си, чудесата свършили и даже спомен не му останал за това, което преживял.

Източник: Афанасьев А. Н. "Поэтические воззрения славян на природу"


Публикувано от

Балада за гатанките

:) Това е от серията "Загубени в превода". Покрай последната оспорвана басня "Капка мед" стигнах до една поема, писана по нея от арменски класик и превеждана от Самуил Маршак. Зачетох се и в другите му преводи, тази балада от английския и шотландския фолклор ми се видя много симпатична и реших да я преведа и аз. Но още на първо четене едното от имената на девойките, които у Маршак бяха Дженифър, Джентъл и Розмари, ми се видя крайно съмнително и си позволих да го сменя. Като така и така не успях да я сколасам до вчера наобяд, първоначалната ми идея, снощи реших да намеря първоизточника, което към тоя момент откровено съжалявам, че направих. То не било Дженифър, ами джунипър. И Джентъл не е джентъл, и въобще първият рефрен не е за момичета, ами за билки(най-често), както го схващам: хвойна, тинтява и розмарин. По-натам има безброй интерпретации и на ситуацията, и на въпросите, и на отговорите. И вдигнах ръце, и го оставих както го бях подкарала. :)

Три девойки шили в градината на хлад,
Дженифър, Джени и Розмари.
Дошъл да им гостува рицар млад,
а славеите по дърветата пели до зори.

Едната го настанила до огъня –
Дженифър, Джени и Розмари.
Другата с овес нахранила коня,
а славеите по дърветата пели до зори.

Постеля му приготвила третата сестра –
Дженифър, Джени и Розмари.
И сън спокоен му пожелала до сутринта ,
а славеите по дърветата пели до зори.

На девойките рицарят казал преди сън:
–  Дженифър, Джени и Розмари,
загадките ми отгатнете, докато съмне навън!
А славеите по дърветата пели до зори.

– Кое в света по-звучно е от рог?
– Чий шип от тръните е по-жесток?

– Кое по-сладко от хляба сърцето утолява?
– Кое в света по-тежко от олово се явява?

– Кое се простира от пътя по-далеко?
– Кое е по-дълбоко даже от морето?

Мислили сестрите  чак до сутринта,
Дженифър, Джени и Розмари.
И ето какво измислила третата сестра,
а славеите по дърветата пели до зори.

– По-звучна от рог е всяка мълва
и няма по-остър от тръна на глада.

За съвестта грехът е по-тежък от олово,
от хляба е по-скъпо бащиното слово.

Краят на пътя не може вятъра да спре,
а любовта е по-дълбока даже от море.

Загадките са разгадани всички до една,
Дженифър, Джени и Розмари.
Умницата на рицаря ще стане жена,
а славеите по дърветата пели до зори.

Публикувано от

Задушница

От малката звънарня непрестанен
разнася се от тъмно звън камбанен...
Ти, който и да бъдеш, спри от път,
спомни онез, що минаха отвъд!

И на колене прошепни полека:
На мъртвите пръстта да бъде лека!
И горе, пред небесните врати,
греха Господ на всички да прости!

По твоя път лъжовен и далечен
недей забравя – само Бог е вечен....
И някой ден, в един незнаен час,
и ти ще клюмнеш като житен клас! 

Йордан Стубел

Публикувано от

Капка мед

Един човек имал дюкян, в който продавал мед. Паднала на земята една капка мед. Върху нея кацнала оса. Дотичала котка и хванала осата. Котката я хванало куче. А търговецът ударил кучето и го убил. Кучето било на човек от съседното село. Като разбрал стопанинът му, че е убито, дошъл и убил търговеца. И тогава вече започнала истинска война между двете села. Накрая оцелял само един човек. И всичко това за една капка мед.

Йосиф Орбели, "Басните на средновековна Армения"


Публикувано от

Той

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.
На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя

Камелия Кондова 

Ако приемем, че снощи-то е продължило има-няма двадесетина години, нещо такова се получи ... Което си е вярно, "на първа фаза беше страшно мил", обаче това беше толкова отдавна. Сега за будене не знам, ама така ми се иска да го ритна!


Публикувано от

Защото сме приятели

Прочетох из медиите, че днес е международен ден на безвъзмездното кръводаряване и се сетих  за тая история, на която често съм попадала из чуждоезични сайтове. Твърди се, че е истинска, което няма как да сме сигурни. Хронологически е от войната във Виетнам и понеже се съмнявам източникът да е виетнамски, цинично ми звучи американците да разказват такива истории. Въпреки това и въпреки че не кореспондира стопроцентово с идеята на празника, реших да я кача, защото е много трогателна.

По време на атака бил разрушен детски приют, създаден от мисионери в едно виетнамско село. Имало убити и ранени. Потърсили помощ от американска военна болница. Когато пристигнали военният лекар и сестрата, установили, че състоянието на едно ранено момиченце е критично и ще умре без кръвопреливане. Сред американците нямало донор със същата кръвна група, но няколко от оцелелите деца можели да станат. Лекарят и сестрата почти не говорели виетнамски и се опитали с жестове и малкото думи, които знаели, да им обяснят, че е нужно някое от тях да даде от кръвта си, за да бъде спасен живота на момиченцето. Децата ги погледнали ужасено и замълчали. След малко от групичката се подала една трепереща ръчица.
– Благодаря! – казала сестрата. – Как се казваш?
– Хан – отговорило момченцето, което вдигнало ръка.
Сложили Хан на кушетката и вкарали иглата във вената. Хан лежал неподвижно и мълчал, но след малко издал сподавен стон и бързо закрил лице със свободната си ръка.
– Боли ли те, Хан? – попитал лекарят.
Детето поклатило отрицателно глава, но видимо ставало все по-разстроено и притеснено. Лекарят и сестрата недоумявали за причината. В това време пристигнала виетнамска сестра и заговорила с момчето на родния му език. То спряло да плаче и лицето му започнало да се отпуска, докато добило облекчено изражение.
– Децата са разбрали, че някой от тях трябва да даде всичката си кръв, за да живее момиченцето – обяснила виетнамската сестра на другите от екипа.
– Но тогава защо се е съгласил? – попитал лекарят.
Сестрата превела на момчето, а то отговорило кратко:
– Защото сме приятели ...


Публикувано от