Притчите

от серията с китайските пословици

 

В Китай по време на Троецарствието (220-280 г.) живял известният лекар Дун Фен, един от "тримата изкусни лекари от периода Цзянан". За услугите си той не взимал заплащане. Когато излекувал тежко болен, го карал да засади пет кайсиеви дървета, а когато се справял с някое по-леко заболяване, искал от пациента да засади едно кайсиево дърво.

Тъй като бил добър лекар, посещавали го много болни и за кратко време имал вече цяла кайсиева гора. Когато кайсиите родили, Дун Фен построил в градината склад и сложил на него табела, известяваща, че всеки, който желае, може да си вземе кайсии, като остави в замяна същото тегло зърно.

Всеки път, когато някой се опитвал да вземе кайсии, без да остави в замяна зърно или оставял по-малко, отколкото тежали кайсиите, от градината излизал тигър и ръмжал заплашително.

Получените срещу кайсиите продукти, лекарят раздавал на бедняците, които идвали да се лекуват при него отдалеч. Така градината му помогнала да спаси много животи.

А оттогава професионалните медици в Китай, започнали да наричат себе си "хора от кайсиевата гора".

китайска приказка

от серията с китайските пословици

В едно село в една китайска провинция живеели двама старци. Как ги нарекли при раждането им никой отдавна не помнел. В течение на живота си получили прозвищата Чжи Соу, което значи "мъдрец", и Юй Гун, което значи "дърдорко". 

Чжи Соу не се занимавал със земеделие и скотовъдство, а по цели дни седял на двора, потънал в размишления. Никой не знаел за какво размишлява, но на всички им изглеждало, че мислите му са пълни с мъдрост. И затова селяните, които работели от сутрин до вечер и нямали време за размишления, били изпълнени с дълбоко почитание към него. В знак на това всяка сутрин оставяли пред входа на дома му купичка с ориз и прясно изпечена питка.

А Юй Гун получил прозвището си, защото се интересувал и обсъждал всичко, което се случвало в селото - кой кого е обидил, как са разделили нечие наследство, събрали ли са съседите навреме реколтата и защо е окуцяла нечия крава. Юй Гун се месел в чуждите работи, но не и защото самият той стоял без такава. Напротив, не сядал и за минута, просто не можел да търпи нещата да не се вършат както трябва.

Селото, в което живеели двамата старци, лежало в подножието на две планини, толкова близко притиснати една до друга, че само дивите зверове можели да преодолеят стръмния и гъсто обрасъл превал. А градът се намирал точно от другата страна. И когато искали да продадат продукцията си, трябвало да заобиколят или едната, или другата планина, а това отнемало четири дни.

Веднъж Юй Гун се връщал от едно такова пътуване до града. Още не бил изминал и една десета от пътя, и вече се изморил. Седнал на един камък и се замислил: "Скоро ще стана на 90 години. За пръв път отидох до града с баща ми, когато станах на 10. Оттогава съм ходил поне по три пъти годишно. Четири дни в едната посока и четири дни наобратно  ..." И като взел да пресмята колко дни от живота си е загубил без всякаква полза за тези 80 години, оказало се, че не знае толкова голямо число. Започнал да събира камъчета и да пресмята с тях. Скоро пред него се образувала огромна купчина. Докато я гледал с недоволство, му просветнала мисълта, че ако двете планини се разместят поне малко и се отвори просека помежду им, пътят ще се съкрати четири пъти.

Когато се върнал вкъщи, събрал синовете и внуците си и им разказал за какво мислил, докато седял на камъка. Те също започнали да пресмятат загубените дни и се оплели в дългата сметка.

-Съгласни ли сте - попитал ги Юй Гун накрая - да ми помогнете да разместим планините?

-Съгласни сме, - отвърнали те - само ни кажи какво да направим.

-Какво друго можем да направим, освен да хванем кирки и лопати и да започваме да копаем?! Да, там земята е твърда, има много скали и камъни, но ненапразно казват: "Ако не вървиш, никога няма да стигнеш; ако не се хванеш на работа, нищо няма да постигнеш."

И от следващата сутрин цялата фамилия се захванала с прокопаването на пътя между планините. Едни изкопавали и разбивали камъните, други товарели пръстта и дребните камъни в кошници, трети ги смъквали в ниското.

Така работили три дни.

Слуховете стигнали до "мъдрия" старец Чжи Соу. За пръв път той прекъснал размишленията си и се вдигнал горе в планината. Дълго гледал как се трудят Юй Гун и близките му и накрая викнал:

-Глупец, глупец! С какво си се захванал на стари години, за което и десет живота не биха ти стигнали! По-добре остави планините в покой, прибирай се у дома и се готви за приближаващата смърт!

Юй Гун изправил гръб, въздъхнал и отговорил:

-За какво да се готвя за смъртта? Тя сама ще ме намери, когато му дойде времето. А докато в човешките ръце има макар и малко сила, те трябва да работят. Да, аз съм стар и скоро ще си ида от този свят, но ще останат децата и внуците ми. На тях също ще им се родят деца и внуци. Семейството ни ще расте. А нима планините ще пораснат през това време? Не, те няма да се надигнат и с една педя!

И отново се хванал да вади камъни.

А вие разсъдете сами, кой от тях бил истински мъдър.

китайска приказка

Така "Юй Гун размества планините" се превърнало във фразеологизъм за далновидни хора, които се захващат с мащабни и трудни неща, които обаче завършени ще донесат голяма полза.

Един ден суфийският шейх Абу Саид бил на баня. Прислужвал му дервиш. Търкал гърба му и по обичая, който имали теляците по онова време, събирал кирта в ръка, за да покаже колко добре е свършил работата си.

-Кажи ми, премъдри, - помолил дервишът - какво е благородство?

-Благородство е да не показваш на човек мръсотията му - отвърнал Абу Саид.

из "Мъдреците на Изтока", А. Ебрахими Торкаман, ДГУ, 2009

Историята наистина е кървава в края. Ако ви е страшно, пропуснете я. Просто четейки тая книга "Мъдреците на Изтока", седя и си мисля колко талант са избили в буквален смисъл догмите и човешката глупост, откакто свят светува ...

Рабия, дъщерята на Кааб Коздари, се счита за първата поетеса писала на фарси. Родена е в края на IX век, от знатен произход - баща и бил един от емирите и военачалниците на Саманидите. Съвременница на Рудаки. Освен поетичен талант притежавала и рядка красота. Съчинявала изящни стихотворения, дълбоки по съдържание, думите и звучали нежно и проникновено.

Когато баща им починал, брат и Харис получил в наследство положението му и заел неговото мястото. Сред робите на брат и имало един - Бекташ, турчин по произход, красив и с добри маниери. Рабия се влюбила в него. Но на пътя на тази любов стояли две препятствия: семейното и обществено положение на двамата и от друга страна, че там и тогава било прието мъжът първи да признае любовта си, обратното било неприемливо. Рабия мълчала, но вехнела ден след ден, докато накрая една от близките и жени не разгадала тайната и. Чрез нея Рабия пратила на Бекташ любовните си стихотворения и той и отвърнал с взаимност.

За любовта им се носят много легенди. Една от историите разказва как братът на Рабия потеглил на военен поход. В него участвал и Бекташ. Рабия също била с войската. Когато получила известие, че Бекташ е ранен и има опасност да попадне в плен, тя надянала военни доспехи, сложила маска на лицето си, яхнала коня и се отправила към мястото на сражението, където успяла да спаси любимия си. 

Във военни условия това не направило впечатление и любовта им останала в тайна. Но по-късно причина за разкриването и и за смъртта на поетесата станало приятелството и с Рудаки. Те четели един на друг стиховете си и той преписал и научил наизуст любовните и стихотворения. След време Саманидският емир устроил прием за знатни люде от двора и страната. На него Рудаки рецитирал стиховете на Рабия. Поразен от красотата им, емирът попитал чии са стиховете. Рудаки отвърнал, че са на Рабия и са посветени на любовта и към роба Бекташ. На приема присъствал и братът на поетесата, Харис. Побеснял от гняв той заповядал и двамата да бъдат убити. Бекташ бил хвърлен в кладенец. А на Рабия прерязали вените и я заключили в банята, за да умре от бавна смърт. Докато умирала писала с кръвта си стихове по стената на банята. Така станала жертва на любовта си.

из "Мъдреците на Изтока", А. Ебрахими Торкаман, ДГУ, 2009

Не искаше да става крадец и сигурно затова не вярваше, че може да е в чужда нива. Стръвно и неуморно копаеше своята. Спираше само да избърше потта от челото си и пак хващаше мотиката. Копаеше, копаеше ... Понякога, много рядко, все пак го застигаше съмнението: "Ами ако въпреки всичко е в чуждата земя ..., и там си остане заровено, скрито ... Никога да не го имам!" После тръсваше енергично глава: "Не!" И отново се захващаше за работа.

Няколко пъти търси в свободни земи, но бързо усети - не може да е там. Върна се на своята. Всяка бучка пръст обърна, така и не го намери. Земята разбираше ли какво търси или не, но му се отплати богато. Всякакви сладки плодове му роди. Той започна да им се наслаждава и да забравя. Копнежът от ден на ден ставаше все по-безплътен, малко ли друго дава благодатната земя. Докато накрая остана съвсем рядко да се завръща в съня. В онзи сън, в който прескача тайно оградата и разравя, разгръща онази земя, чуждата. Вади гърнето с тръпнещи ръце. Сърцето му бие бясно. Със затаен дъх нежно отмества капака. Сиянието блясва и се разлива в тъмната нощ. Обгръща го галещо, прониква го. А полудялата кръв носи до всяка клетка в тялото му блаженството от един нежен женски смях и сластния шепот: " Любов моя, любов моя, любов моя ..."

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

На трона бил Ширван-шах, несправедлив, безжалостен към хората, разорител на много страни. Където видел изпаднал човек или просяк, заповядвал да го убият. Цялото царство било разорено. 

Веднъж срещнал един просяк и заповядал да го убият. Човекът помолил за милост.

-Знам езика на животните и птиците - казал той. - Може да съм ти полезен.

Шахът заповядал на везира да вземе просяка със себе си и да научи езика на животните, а след това да предаде знанието и на него самия. Везирът бил добър човек. Сетил се, че беднякът измислил историята, за да си спаси живота. Пуснал го да си ходи.

Минало време. Една нощ по време на пир Ширван-шах чул две сови в далечината. Тогава си спомнил за човека, който знаел езика на животните.

-Изучи ли езика на птиците? - попитал той везира.

-Изучих го, господарю! - отвърнал везирът.

-Какво си говорят совите?

-Едната има дъщеря и я сватосва за сина на другата. Тази, която има дъщеря, иска като откуп за невестата седемстотин запустели села. А другата и отвръща: "Имам още шестима сина. Ако дам такъв голям откуп само за една невеста, как ще оженя другите?" "Не се скъпи! - казва първата. - Да е жив и здрав Ширван-шах, ще разори и опразни още много села."

-Нима съм толкова несправедлив? - засегнал се Ширван-шах.

-Така казват совите, господарю! - отговорил везирът.

След този разговор Ширван-шах станал милостив.

Сулхан-Саба Орбелиани

... но мисля, че е в пълна сила и за всички останали видове знания :)

Един човек намерил в магазинче в Багдад огромен заключен сандък, с изящна изработка. На капака било изрязано: "Основна и неотменна част от Суфийските Знания". Човекът бил много заинтригуван от сандъка, тъй като от години събирал информация за Суфи и бил прочел много текстове и жизнеописания. Сдобил се със сандъка на висока цена. Занесъл го вкъщи. Но когато успял да го отвори, намерил вътре единствено кратка бележка, на която пишело: "Основна и неотменна част от Суфийските Знания е това, да желаеш истината повече, отколкото развлеченията и да намериш пътя към Учителя".

Някакъв софист попитал Диоген:

-Аз не съм ти, вярно ли е?

-Вярно е - отвърнал Диоген.

-Аз съм човек?

-И това е вярно.

-Следователно, ти не си човек.

-Това вече е лъжа - казал Диоген - и ако искаш да се роди истината, започни разсъждението от мен.

Авл Гелий "Атически нощи"

Веднъж млад индианец отишъл при стария шаман и го попитал:

-Кажи ми, уважаеми, защо вчера край празничния огън, когато разказах своята приказка, племето вежливо ме похвали, но не забелязах в очите на хората предишния огън?

Шаманът затворил очи и заговорил:

-Помниш ли притчата за двата вълка в нас?

-Да, този, когото храниш ...

Шаманът продължил да нарежда, без да го доизслуша:

-Нашите разкази хранят вълците в душите на другите ...

Но по-натам речта му станала неразбираема и младежът едва успявал да долови отделни фрази: "... опитвал ли си се да храниш вълк? ... той яде сам ... прехраненият вълк не яде ... а гладният ..."

Младият индианец вече блажено се усмихвал. Той достигнал до просветление.

Виктор Палич