8
коментара
Селски двор. В ъгъла петелът е затиснал кокошката. Портичката изскърцва и влиза грузинец, който лениво люпи семки. Явно отегчен от заниманието си, той разпръсва семките по земята.
Петелът пъргаво скача от кокошката и се втурва да кълве семките. Грузинецът удивено се взира в него и горчиво поклаща глава:
-Да не дава Господ да огладняваш така!
Да пием за изобилието през Новата Година!
***
Баща се обръща към сина си:
-Сине, какво искаш да ти подаря за празника?
-Не съм решил, татко, ще си помисля още.
-Помисли си, сине, помисли си! Другата година ще ми кажеш ...
Да пием за това, през Новата Година решенията ни да са не само точни, а и навременни!
***
Нека, ако през Новата Година на вратата ви почука беда, да и отвори щастието с думите: "Върви си, стопаните не са вкъщи!"
***
Мъж е заловен от амазонки, които възнамеряват да го убият.
-Кажи ни предсмъртното си желание! - подканва го предводителката им.
Мъжът въздъхва тежко:
-Е, добре! Щом е дошъл последният ми час, нека срещна смъртта от ръката на най-грозната от вас ...
... и той останал жив!
Да пием за това, винаги да сме заобиколени от животоспасителна красота!
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
 |
| Картичката е от Цветелинка |
Някога, докато този свят бил още съвсем нов, в реките, езерата и моретата живеели дракони. Те не умеели да летят, затова пък умеели да плуват, а крилете им служели за весла. В това време Китай бил управляван от император, който имал един-единствен син. Императорът го обичал безкрайно и изпълнявал всичките му желания. А момчето растяло зло и капризно, защото било достатъчно само да тропне с крак и всички слуги тичали на секундата да изпълнят желанията му, тъй като се боели от гнева на императора.
Един ден принцът отишъл при баща си и се оплакал, че няма с кого да си играе.
-Но ти имаш толкова много играчки! - отвърнал императорът. - Имаш златни и сребърни птици, които пеят като истински, чудесни кукли, украсени от най-добрите художници в империята, собствена носилка и малък нефритов печат. Освен това на твое разположение е и огромната дворцова градина с езерото, където можеш да си играеш по цял ден с твоите кукли ...
-Те не са живи! - прекъснал го принцът.
-Но ти имаш слуги, които ще играят с теб толкова, колкото пожелаеш - възразил баща му.
-Те ми омръзнаха! - разплакало се момчето.
-Какво искаш тогава?
-Искам в градината да живеят всякакви зверове и птици! Ще ги командвам вместо моите нефритени войници и мисля, че това ще е далеч по-интересно.
Императорът не могъл да откаже на желанието на сина си. И наредил на поданиците си да ловят животни и да ги носят в двореца. Така градината се напълнила с лястовички и чучулиги, елени и катерички, мечета и котета, даже една петниста панда. Императорът щедро възнаградил всички, които изпълнили заповедта му. Затова един воин, който отдавна мечтаел да стане военен министър, уловил два дракона и ги пуснал в дворцовото езеро. Императорът се зарадвал на новата придобивка и дал на воина жадуваната награда, но все пак наредил на принца да не се приближава твърде до драконите, за да не му навредят.
Минало време. Принцът се опитвал да командва животните, но те не са войничета-играчки, нали? Зверовете и птиците въобще не искали да му се подчиняват. Затова той се озлобявал, дърпал котките за опашките и хвърлял камъни по елените. Един ден му се прищяло да се повози по езерото върху драконите и погазил волята на баща си. На драконите въобще не им харесало да ги будят и отказали да го возят. Тогава разглезеният принц ударил дракона с пръчка. Дракона не го заболяло, естествено, та той бил голям, а момчето малко. Но бил възмутен от отношението и леко шляпнал принца с опашка. Едва ли има за какво да го виним, той не умеел да възпитава хора, а малки дракончета. И на тях това им действало, когато били непослушни, леко да ги плеснат с опашка, което въобще не боли, но е много неприятно и обидно. Обаче да плеснеш малко драконче и малък принц въобще не е едно и също. Императорският син паднал във водата и потънал, защото никой никога не го бил учил да плува.
Мъката на императора била безпределна. Жадувайки отмъщение, той послушал съвета на военния министър и заповядал да убиват всеки срещнат дракон. На хората заповедта не им харесала, но се боели от гнева на императора и я изпълнявали. Скоро останали съвсем малко дракони. Трите последни притиснали на края на една пропаст. На сушата водните дракони се чувствали много неуверено и стояли притиснати един към друг, без дори да се опитват да се защитят. Тогава най-малкият от тях казал:
-Вижте синьото небе! То така прилича на родното море. Навярно там също може да плуваме и да се гмуркаме също като във водата. Хората няма да ни настигнат там!
И той се хвърлил в пропастта, разпервайки криле. И станало чудо - вятърът подхванал крилете му и го понесъл нагоре, към облаците. Последвали го и останалите. Те се носели във въздуха, преобръщали се и се гмуркали както преди във водата. Но не можели да останат вечно в небето. Непривикналите им към полета криле започнали да се изморяват, а долу били хората с извадени мечове. Те почти се примирили с неизбежната смърт, когато между белите облаци изплували планините. И се отправили натам, към непристъпните планински върхове, където човешката злоба не може да ги достигне ...
... Оттогава драконите живеят високо в планините и могат да летят. А когато вали дъжд, хората казват, че драконите плачат, тъгувайки по своята родина.
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Свиреп и страшен бил кримският хан Гирей. Никого не щадял, никого не жалел. До трона стигнал по планина от трупове. Заповядал да убият всички момчета от рода му, даже най-малките, за да не помисля никой за властта, докато ханът е жив.
Когато Гирей извършвал набези, земята горяла и оставала пепел. Никакви молби и сълзи не трогвали сърцето му. Треперели хората и страхът предхождал името на хана.
-Нека се страхуват! - казвал той. - Добре е да се страхуват.
Има всякакви хора, но няма такива без сърце.Нека е каменно, нека е желязно. Да почукаш на камък - камъкът ще отвърне. Да почукаш на желязо - желязото ще звънне. А народът казвал: хан Гирей няма сърце, а вместо сърце - гранче прежда. Ако почукаш на прежда, какъв отговор ще получиш? Може ли да чуе такова сърце?
Но идва залезът на човека. Остарял ханът, отслабнало сърцето му.
Един ден в харема на стария хан довели наложница - малко, слабо момиченце. Деляре се казвала. Когато главният евнух я довел да я покаже на хана, даже зацъкал от възхищение.
Деляре не сгряла стария хан с любов и ласки, но той въпреки това се влюбил в нея. И за пръв път в дългия си живот почувствал, че сърцето може да боли, да страда, да се радва - че сърцето е живо.
Не живяла дълго Деляре. Завехнала в плен като нежно цвете без слънце.
В заката на дните любовта не е лека за мъжа. Тази любов сразява сърцето. А когато любимата си отива, то плаче с кръв. Разбрал ханът колко му е трудно на човешкото сърце.
Извикал хан Гирей майстора иранец Омер и му наредил:
-Направи така, че камъкът и след векове да носи мъката ми, така, че камъкът да заплаче, както плаче мъжкото сърце.
Майсторът го попитал:
-Добро ли беше момичето?
-Какво знаеш ти за нея! - отвърнал ханът. - Тя беше млада. Тя беше прекрасна като слънце, изящна като газела, кротка като гълъб, добра като майка, нежна като утро, ласкава като дете.
Дълго слушал Омер и мислел, как от камъка да направи сълза човешка.
-От камъка какво ще изкопчиш? - казал той на хана. - Мълчи камъкът. Но ако твоето сърце е заплакало, и той ще заплаче. Ако ти имаш душа, значи има и камъкът. Искаш да пренеса сълзата ти в камъка? Добре, ще го направя. Камъкът ще заплаче. Той ще разкаже и за моята мъка. За мъката на майстор Омер. Хората ще разберат какви са мъжките сълзи. Ще ти кажа истината: ти ми отне всичко, което правеше душата ми жива - родната земя, семейството, името, честта. Моите сълзи никой не е виждал. Аз плаках с кръвта на сърцето. Сега ще ги видят. Каменните сълзи ще видят. Това ще бъдат изгарящи мъжки сълзи - за твоята любов и моя живот.
На каменна плоча изрязал Омер венчелистчетата на цвете - едно, второ ... А в сърцевината на цветето изрязал човешко око, от него трябвало да пада на каменната гръд тежката мъжка сълза, за да я прогаря ден и нощ, без да престава години и векове ...
И още изсякъл Омер охлюв - символа на съмнението. Знаел, че съмнение гложди душата на хана: за какво му е бил целия този живот - веселие и тъга, любов и ненавист, всяко човешко чувство.
Стои и досега фонтанът в Бахчисарайския дворец и плаче, плаче ден и нощ ...
Така пренесъл Омер през вековете любов и горест, живота и смъртта на младата Деляре, своите страдания и сълзи ...
кримска легенда
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Една жена имала настенен шкаф, на който внезапно, без да обявява война, паднала вратичката. Е, добре, че не паднала на главата и! Жената положила усилия да реши проблема със собствените си ръце и а-ха да успее, но този път вероломната вратичка действала целенасочено. Цицина на челото, световъртеж, колекцията от вазички - разбита, а вратичката самодоволно се простряла насред коридора. Въобще, на жената много и се приискало да се обеси. Но тя не търсела леки пътища. Затова намерила телефонния номер в интернет и се обадила на "Мъже почасово". Разказала за коварството на предметите в домакинството си. "Почасовият мъж" подишал тежко в слушалката и се поинтересувал с какво може да е от помощ.
-Как с какво?! - удивила се жената. - С ремонт! Запишете адреса.
Мъжът въздъхнал тежко, но все пак записал адреса.
***
В шест и половина на вратата позвънил брадясал мачо и попитал намръщено:
-Какво да правя?
Домакинята се зарадвала:
-Вие сте майстор? Супер! Всичко! Казанчето в тоалетната тече, кранчето в кухнята плюе като бясно, розетката искри, крушката изгоря, а аз даже не успях да я отвия ... Боже, как ми провървя с Вас! А може и огледалото да монтирате на стената ... Може ли, а?
Мачото с поглед дал да се разбере, че предпочита да му дадат простор за действие. Усмирил казанчето и кранчето, сменил крушката, поправил розетката,окачил огледалото, даже преместил и скрина. Накрая попитал:
-Къде е вратичката?
-Вратите още се държат. Благодаря Ви, много Ви благодаря! Най-накрая проклетият домоуправител да си свърши работата. Колко Ви дължа?
-Какво значи "държат се"? А тази на настенния шкаф? Сама помолихте за нея!
-Аз съм молила? Че аз въобще нямам такъв шкаф. Вас домоуправителят ли Ви прати? Не се приближавайте, ще крещя! Вие какво, да не сте някакъв маниак?!
-Девойко, не правете цирк! Звъните неизвестно кому, искате непонятно какво и аз като последния глупак си казвам: "Е, добре, жената е самотна и има нужда от помощ. Не е далеч, само през един блок. Да направя едно добро дело!" А Вие сега за някакви маниаци! Аз съм лекар, не маниак на повикване! Върви, че прави добро после!
-О! - казала рижата домакиня и смешно смръщила луничавото си носле.- Но аз никъде не съм звънила, кълна се! Да не сте объркали нещо? ... №68? Не, тук е №168. Боже, колко неудобно се получи! Да Ви поканя на вечеря? Трябва някак да Ви се реванширам! Или ще идете и в №68?
Мачото замълчал, вгледал се в девойката и накрая казал:
-Да не превръщаме благотворителността в рутина! За вечеря е пилето, което догаря в кухнята ли?
***
А жената от №68, след като и писнало да наднича през шпионката, отново позвънила на "Мъже почасово" и ги започнала с "Вие съвест имате ли?" и "Колко може да се чака?". В отговор на гневната и тирада отсреща се чуло:
-За първи път разговарям с Вас! Откъде да знам на кого сте звъняла? Да, нормален съм - и със слуха, и с главата! Ще продължавате да крещите или да ви записвам? За събота, за следващата. Вижте какво, намерете си собствен мъж и на него нареждайте какво и кога да прави, скандалджийка такава!
И треснали слушалката.
А жената ритнала вратичката с всичката си злоба и се разридала.
Късно вечерта позвънила на бившия си мъж, който по подразбиране би трябвало да е за цял живот, но се получило така, че на фона на живота бил само за час. Хлипайки, несвързано му разказала за вратичката. И че не и е нужен за век - живяла е толкова време без него, ще преживее и още. Но точно в момента не издържа да е сама. И вратичката няма нищо общо. Абсолютно нищо общо!
***
След една година, излизайки от гражданското, жената прошепнала на бившия си бивш мъж:
-Виждаш ли онази двойка там, якият мъж и рижото момиче? Това е нашият кардиохирург. Утре ще кажа на момичетата: край, да не се надяват! Вързаха го момчето!
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Напоследък освен за празници имам чувството, че не пиша за нищо друго. Но да почетем и деня на бащата. :)
Честит празник, татковци!
В далечни времена живял един човек, който нямал деца. Той неистово се молел за рожба и един ден Бог отвърнал на молитвите му: "Ще ти дам син, но ще го направя от сърцето ти". Човекът се съгласил и му се родил син, сътворен от сърцето му. Казахстанците казват: "Единственият син е сърцето на бащата". Когато на сина му върви и съдбата му се усмихва, сърцето на бащата е изпълнено с радост. А когато синът е в безпътица и го застигат единствено несгоди, бащата го боли многократно повече.
Всеки от нас е нечие оголено сърце ...
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
:) Избрах си да ви честитя празника с отколешните благословии в поемата на Славейков. Не цялата, разбира се, подбрани извадки. Специално оставям частта за гурбетчиите.
Честита Коледа, приятели!
Рог изви над върховете снежни
ясен месец, подранил в небето.
Глъхнали са в сън поля безбрежни
само будно още бди селото -
дим се вий на стълпи из комини.
Песни, шум по улици се счуват;
гости ходят, гости се посрещат.
Домакини свят обичай чуват -
Бъдни вечер бъден празник срещат,
с буйно пламнал бъдник на камини.
*
Низ-по село скупом ходят
китни млади коледари -
сиромаси и боляри
с благовестье да споходят,
и наспроти празник честни
да им пеят драги песни.
Начело им станеника,
той ги стани, той ги води:
не току-така на сгоди,
а където е прилика -
и където подобава
с песни да се слави слава!
"В дясна ръка с китка вита
гости идат на честито:
тежки порти отворете,
благовестци приемете!"
Ей приветно портите разтваря
за посрещи домакиня веща.
А на прага къщен ги посреща
стар стопанин и тям отговаря:
"Добре дошле, добре дошле,
многожелани гости,
предвестници на благи дни
и край на дълги пости!"
...............................................
Стара майка, домакиня,
още не дарила дари -
и запяха коледари
на н е в я с т а пръвескиня.
П ъ р в а з а р е д а
Млад гурбетчия, по-млад стопанин,
грижен ми ходи в пуста чужбина.
Него запитват тихом дружина:
- Що ти й насърце, грижен акранин?
"Двойна неволя, верни другари:
грижа на сърце, аман на душа -
гори едното, друго задуша -
вихром се вдигат спомени стари!
Сръце примира, памет се губи;
младост нерадост в пуста чужбина -
млада дружина,
грижа за чедо - аман за любе!"
- Ой, махни, махни кахъри люти,
ти, млад другарин, недей се вайка:
мило е любе при стара майка,
грижено чедо в майчини скути.
Много се мина, малко остана;
утре ще литнат нагоре птички -
вест допрати им ти с лястовички,
че ще се върнеш при пролет ранна.
Тежка версия весе е сбрана
и армагани лежат с товари...
Чакам другари. -
Много се мина, малко остана!
А невяста в ръце зелаХор
мъжка рожба, първо чедо,
ником е чело привела,
сълзи рони до два реда.
Стара майка се притече,
а по нея и момата,
да раздумват с благи речи
кахърите на душата.
Съгледаха коледари,
съгледаха и подзеха
друга песен, со намяри
да й бъде за утеха.
Керван иди, керван доди,
невясто!
Я кервана войно води,
невясто!
"Я излез, излез на двори,
невясто!
Гален сън се яве стори,
невясто!
Сън - и галена надежда,
невясто!
с добра чест - добра посреща,
невясто!"
Милите думи мило изпяни -
грижна невяста в скръб разтушена,
с сълзи на очи, в устни цалува
галена рожба първородена.
Благо усмихнат, старий стопанин
тихом пристъпи при коледари,
от шарен пояс вади кесия -
да се за песен отплати с дари.
........................................................
П ъ р в а з а р е д а
И во тоя дом честити,
що го чиста вяра кити,
да не сяква все що драго -
руйно вино, мед и благо,
златно жито у амбари!
Д о м а к и н
- Чул ви господ, коледари!
В т о р а з а р е д аХор
Бог да дава
вкъщи слава -
дни честити,
чиста съвест!
Дар в полето,
дар в сърцето -
добра мисъл,
мир и милост!
Тебе пеем, станенине,
тебе славим, господине:
много здраве бог ти прати -
имот - живот -
дом палати!
Колко здравец по гората,
колко звезди в небесата,
толкоз здраве у палати -
живот - почит -
дни благати!
На копраля над върхове снежни
е отскочил месечко в небото,
глъхнали са в сън поля безбрежни,
само будно още бди селото -
слава слави спроти празник честни.
Коледари низ-по село ходят,
песента им се далеко счува...
Станеник ги води да споходят
дом, обичай свят къде се чува -
Бъден празник да се слави с песни.
из "Коледари" на П.П.Славейков
източник: Словото
Публикувано от Gloxy-Floxy
Нека Звездата грее вовеки в душите ви и осветява пътя към Любовта!
Желая ви една щастлива Коледа! :)
Желая ви една щастлива Коледа! :)
Зад широките месопотамски равнини, на изток от Ливан, в една ясна
нощ, когато небесата бяха засипани с лъскави звезди, които трептяха като
живи брилянти, въз тишината на заспалия свят изгря ненадейно една нова
звезда.
Тая звезда, която дотогава никое человеческо око не беше
виждало, беше звезда велика, ясна и лучезарна, като едно малко слънце, с
нейния силен блясък правеше да бледнеят околните звезди, що трептяха по
високото небе.
И тая звезда се показваше на запад.
Человеците,
които я видяха, се удивиха. И разнесе се скоро мълва за появлението й
по всичките градове и села на царството. И чудеха се всички и се питаха
какво означава това небесно знамение.
И никой не знаеше.
И
на петата нощ слухът за чудесната звезда достигна до ушите на тримата
знаменити славни мъдреци на Халдея, человеци вещи в писанията, които
умееха да гледат в бъдащето и да четат в съкровените му тайни.
И
като видяха и те звездата, въздивиха се твърде и се смутиха. Защото
никой от тях не можеше, въпреки дълбоката си мъдрост, да отгатне какво
явява на вселената това ново небесно светило. И си рекоха един на други:
- Да прегледаме старите пророчески книги. Може би в тях да е писано нещо за това знамение.
И завзеха се с велико усърдие да преглеждат старата мъдрост, написана на зайчи кожи и папируси.
Три дена и три нощи мъдреците ровиха писанията на пророците, четоха ги, тълкуваха ги, за да найдат ясния отговор на тайната.
И в края на третята нощ мъдреците възкликнаха в голяма радост, понеже намериха в книгите предвещанието за тая чудна звезда.
И
това старо предвещание разправяше, че ще дойдат нови времена, когато на
запад, в юдейската земя, ще се роди един цар. И знак за неговото
раждане ще бъде една нова, сияйна звезда, която ще изгрее на запад,
тъкмо над мястото, дето се е родил новият цар.
И зафанаха тогава да се разговарят мъдреците помежду си. И първият рече:
-
Никой цар между человеците до днес не е бил обаждан от подобна звезда.
Велики царе на земята са владели и повелявали, без да бъде отбелязано
появлението им с такова славно знамение. Навярно новият цар ще бъде
по-велик от великия Сезостриса, чиято слава грееше от стовратата Тива,
при благословения Нил, до върховете на Ливан, с високите кедри; той ще е
по-могъществен от всесилния Кира, който простря ръката си над всички
земи и царства, що се намират между западното море и вълните на топлия
океан от изток; и от Македонския Александра, който с победоносен меч
разпространи властта си от снежните тракийски планини дори до изворите
на свещения Ганг.
А вторият мъдрец изрече угрижено:
-
Трепери, бедна землйо, защото страшен завоевател днес се ражда! Твоите
полета ще бъдат изново покрити с человешки трупове и твоите реки и
бистри потоци ще видят почервенели вълните си от человешка кръв, и
никога толкова плач и ридание не ще са се издигвали към небесата!
Третият мъдрец каза:
-
Благословени да бъдат нашите бели власи, защото те са нам радостен знак
и упование, че няма да доживеем до ония страшни дни, когато
новороденият силен цар отрасне и възмъжее, и със замаха на сабята си
направи да покрият земята пожари, развалини, трупове окървавени, сълзи и
отчаяние. Защото всяка царска слава се гради над разрушението и всяка
победа се купува с мерзостта на запустението.
Тогава и троицата мъдреци казаха.
- Честити сме, че няма да доживеем до тоя чер ден.
И
после стана дума за името на новия цар. И поискаха да узнаят името на
новия завоевател на земята, който ще я покрие с кръв и съсипни.
И
търсиха пак, и намериха тайнствени белези в мъдрата книга. И се трудиха
много, додето да разгадаят скрития смисъл на тия белези.
И откриха, смаяни, че името на новия цар беше:
Любов!
И удивиха се твърде влъхвите и възликуваха сърцата им, понеже всичките им страхове за человечеството изчезнаха.
Тогава рекоха:
-
Блажени ние, триждблажени, че дочакахме раждането на царя на Любовта.
Да идем да му се поклоним, звездата ще ни заведе при него.
И
тримата белобради влъхви зеха със себе си най-благовонните аромати,
ливан, смирна и злато, за да ги поднесат пред люлката на благия цар, и
яхнаха за към Ливанските планини.
А звездата вървеше пред тях и им показваше пътя.
1901
Иван Вазов
Източник: Словото
Публикувано от Gloxy-Floxy
Най-накрая на земята паднал Сняг - толкова чист, толкова бял, че наоколо всичко просветляло и станало някак по-просторно. Хората присвивали очи от яркия му блясък и се усмихвали щастливо. Децата се пързаляли и се замеряли със снежни топки. Посевите по полята престанали да мръзнат, сега им било топло и спокойно под снежния юрган.
-Благодаря ти, Снежко - казали и полските цветя, чиито стръкчета не се налагало повече да зъзнат на студа, а можели също да заспят топло завити до пролетта.
Всички се радвали на снега и му благодарели, а той мълчал. И не защото не можел да говори, и не защото нямал какво да каже, а по съвсем друга причина.
Снегът се родил високо-високо над земята, в блестящата пустота, където свистят само едни ветрове-невидимки и плуват раздърпани, сиви облаци. Той дълго летял към земята и ветровете го носили над поля и гори.
-Пуснете ме най-накрая на земята, - помолил Снегът - там навярно ме чакат ...
-Мълчи-и-и ... - засвистели Ветровете. - Запомни, ти не трябва да разговаряш! На земята си длъжен да лежиш и да мълчиш като мъртъв!
-Но защо да мълча като мъртъв?
-За да проживееш по-дълго! - отвърнали Ветровете. - В думите, които се разменят там на земята, са заключени страшни болести. Думите могат да те заразят с жалост и доброта, нежност и любов ... Пази се от това като от огън! Който много чувства, той бързо погива, а за да проживееш дълго, трябва нищо да не чувстваш, за нищо да не мислиш, нищо да не говориш, нищо да не слушаш, да не мърдаш въобще - все едно че си мъртъв!
-А ако все пак проговоря?
-Ще загинеш - казали Ветровете. - Когато проговориш първия път, от теб няма да остане и половината. Когато заговориш втория път, от теб няма да остане и осминка. А когато заговориш трети път, от теб няма да остане нищо!
И Снегът запомнил предупреждението на Ветровете. Понякога му се щяло да отговори на някого или просто да побъбри от скука, но се усещал навреме и продължавал да мълчи.
През дългата зима Снегът привикнал към тревите и дърветата, животните и птиците, и, макар и да не разговаряли,научил много интересни неща за тях. И колкото повече научавал, толкова повече му се искало да се сприятелят.
Труден бил животът на животните и птиците през зимата - гладували, мръзнели, а през февруари даже дърветата взели да пращят от студ. Снегът се стараел да обгърне по-добре кората на дърветата, плътно да завие поляните, да скрие под шубата си птици и зверове. И когато мислел за тях, усещал как се затопля и омеква. Веднъж над гората прелетял студен северен вятър, докоснал Снега с невидима ръка и изсвистял:
-Внимавай, започваш да се топиш!
Вятърът изгонил от небето разкъсаните облаци, изтъркулила се луната и през нощта свил такъв студ, че Снегът се покрил с твърда ледена коричка. На сутринта той почувствал, че нещо живо бие под шубата му. "Това е яребицата! - изплашил се Снегът. - Както винаги се прибраха в скривалищата си и сега не могат да излязат, напусто се блъскат в ледената кора ..." Станало му жал за яребиците. А след малко дочул мъчителни стонове и видял как през поляната куцайки преминава стадо диви кози. Ледената кора наранявала краката им и следите, оставащи зад тях, били оцветени в нещо червено. И всяка червена капка, падаща върху Снега, го прогаряла и той също изпитвал болка.
Тогава над гората се показало Слънце и Снегът запъшкал, захруптял, опитвайки се да нададе вик. Но от дългото мълчание му бил паднал гласът. И успял само да прошепне прегракнало: "Слънчице, помогни ..."
Слънцето се вдигнало по-високо, сгряло ледената кора, разтопило я и по земята побягнали ручеи.
А Снегът ... Той даже не успял да се опомни, когато изведнъж останал наполовина.Само в гъстата борова гора, низините и овразите останала да лежи прокъсана снежна шуба.
Следва продължение ...
Е. Шим
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от Gloxy-Floxy
Абонамент за:
Публикации (Atom)