Притчите

В епохата на кръстоносните походи се родила приказката за свети Георги и змея при стените на Акра. Но такава ли била наистина тази история или такава я направила изменчивата човешка памет?

Ако изглеждаш като чудовище,

готви се да те нападнат.

Гари Райт, "Пътят на Запад"

Така ли се е случило или иначе, но хората разказват:

Пътувал храбрият рицар Юрген фон Дракенберг да се бори с езичниците, Гроба Господен да освободи. Пътувал месец, пътувал два, трети започнал, а няма ни езичници, ни Гроб. Наоколо едни планини, степи, мяркат се реки и гори, пустиня проблясва в далечината, а жива душа не се вижда – няма кого да попиташ.

Изведнъж видял Юрген на хълма да се извисява замък, почти същияt като у дома. Доближил се рицарят, гледа мостът вдигнат, портите залостени, караулът по бойниците изпънал лъкове, а с кого ще се сражава не е ясно. Появил се сред караула на бойницата знатен на вид човек в дамаска ризница и казал:

– Сър рицарю, ако са ти мили животът и душата, преминавай бързо и не се обръщай назад.

– Рицарският дълг ми повелява да не изоставям изпаднали в беда, – отвърнал Юрген.

– Върви си, моля те. Само ще си загубиш главата, а на нас няма да помогнеш.

Но Юрген не бил страхливец и попитал:

– Каква е бедата ти, благороден господарю, че си се затворил в замъка си като мида в раковина?

А стопанинът на замъка не отвърнал, само посочил натам, откъдето изгрявало слънцето.

– Моли се, сър рицарю, защото те предупредих ...

И в този момент Юрген усетил как Балд, храбрият му кон, който бил влизал в много битки, трепери, преде с уши и тегли юздата. Погледнал рицарят към изгрева, оттам се задавал голям облак прах.

А като се слегнала прахта, рицарят видял змей.

Обикновен змей такъв, мръснозеленикав на цвят, с размери малко по-малки от тези на конюшня, ако си прибере крилата. А крилата си той прибрал, нито се бил наканил да отлита, нито нещо друго.

Взел тогава Юрген трифунтово парче сланина, набол го на копието и прошепнал на Балд:
– Прави каквото ти кажа, Балд, и всичко ще е наред. Малко да се поколебаеш, и ще загинеш, а мен ще подведеш.

После се приближил до змея на един изстрел с лък – онзи само присвивал жълтите си очи, –  изсвирил с рога и, накланяйки копието, пришпорил коня с колене. Балд с цвилене се хвърлил напред.

Отново се вдигнал облак прах. После изчезнал, а от стената на замъка се виждал само храбрият рицар Юрген – с пречупено копие в ръка, но здрав и невредим.

Портите се разтворили и излязъл стопанинът на замъка, барон Бриан де Рур. Той паднал на колене пред рицаря. Опитал се да го задържи поне за ден-два, та да вземе участие в празника. Юрген се усмихнал и поклатил глава:

– Съжалявам, господин барон, но друга работа ме чака. 

Господин баронът разбрал нуждите на странстващия рицар. От складовете на замъка се появили два чувала с припаси и няколко меха най-добро вино. А за да не товарят благородния жребец, Бриан де Рур подарил на рицаря товарен кон и ново копие, а също измолил позволение да вземе най-малкия му син като оръженосец.

Рицарят приел даровете и продължил нататък.

Оръженосецът, петнадесетгодишният Роналд де Рур, успял да го настигне едва привечер. Юрген заповядал на младежа да стъкми лагера, а сам взел мях вино и сушен бут месо и се отдалечил. Когато се върнал, ръцете му били празни, а на устните му играела усмивка. Роналд не се осмелил да попита какво се е случило.

Припасите се стопявали със свръхестествена скорост, а след някое време изчезнал и подареният от барона товарен кон. Роналд обикалял да го търси и се върнал опечален – не могъл да открие изгубеното. Юрген не се разтревожил и успокоил оръженосеца: истинският рицар е над такива дреболии. Прави каквото трябва, пък да става каквото ще – това е девизът на рицаря.

След няколко дни доближили замък, който много напомнял за предишния – всичко приготвено за обсада, а нито следа от обсаждащи. Отново от стените ги помолили да не се включват в безсмислена битка, отново рицарят отказал и изчакал да види какво ще се случи.

Към обяд пак от облак прах изскочил змеят. Младият Роналд извикал уплашено, като познал стария враг.  А Юрген изтръбил с рога, наклонил копието и се втурнал в атака.

Когато същото се повторило пред стените на третия и четвъртия замък, любопитството на Роланд най-накрая задминало почтителността и оръженосецът попитал:

– Господарю, как се сражавате със змея?

Юрген отвърнал:
– Само храбрият по сърце, чистият духом и такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив. Сигурно и ти ще се научиш рано или късно. Гледай, запомняй и мисли.

Петият, шестият и седмият замък ги посрещнали все със същия змей пред стените и подаръци след тържественото му прогонване. У Роланд назряло страшно подозрение ...

Но ето, пред тях вече не е замък, а цял град. А пред града – цяла армия , над която се вее бял флаг с ален полумесец и до него още един чисто зелен.

– Това е самият султан! – възкликнал Роналд. – Самият Саладин! Държи Акра под обсада! ...

– Не, той ще щурмува града, – поправил го рицарят, който разбирал от военно дело и бил наясно за какво са тараните и дървените кули, недалеч от стените на града.

– Трябва да си идем, господарю ... само ако ни забележат..

– Рицарят отстъпва, само ако не му е останал друг изход, – метнал Юрген и затръбил с рога.

Сарацинските конници забелязали врага и се втурнали срещу него – войска срещу двамина. Но тогава от небесата се спуснал змеят.

Роналд видял как змеят обърнал в бяг предните редици, после помогнал на Юрген да се вклини в средните редове на обхванатата от паника пехота, метнал огън и овъглил обсадните кули. Видял как защитниците на Акра се втурнали в битката с бойния вик "Св. Георги е с нас!"

"Само такъв, който не губи главата си, може да излезе от битката жив", – проумял оръженосецът.

И въобще не се изненадал, когато след битката поднесли на змея мях с вино и цял печен овен...

Разказват, че младият Роналд де Рур спечелил рицарско звание, а после му дали титлата маркграф на Моаба. И тази титла той носил дотогава, докато султан Саладин – Салах ад-Дин – отново не вдигнал знамето си и не изгонил християните от Палестина. Юрген фон Дракенберг се оженил за кралска дъщеря, а змея рицарите от храма взели при себе си. Хранели го до насита и всякак се грижели за бойния си съратник, който никога не пропускал сигнала на рога "чорба-каша" ...

В края на краищата, ако легендите произлизат оттам, че под стените на Акра свети Георги се е сражавал със змей, това въобще не значи, че те са се сражавали помежду си.

Иторр Кайл

До най-синьото море, на най-високата скала се извисявал белокаменен замък. В него живеела млада, четиринадесетгодишна принцеса. Когато се родила преди години, кралете на две враждуващи държави се договорили, че ще се сродят чрез женитбата на принцесата на едната и принца на другата държава и така ще се помирят. Затова и на момиченцето дали името Оливия, което значи маслина - дърво, символизиращо мир. Вярно, в цялото кралство било забранено да се говори за това, преди да му дойде времето.

Принцесата расла любознателно дете. Тя танцувала красиво, пеела мелодично, изкусно бродила, плетяла вълшебни дантели и обичала животните, които се въдели в кралството в несметни количества. Нищо не и коствало да погали по муцуната тигър или леопард, зверовете ставали кротки и ласкави под нейната омагьосваща, бяла ръчица. Но повече от всички тя обичала кафявия мечок. Неговите тъжни очи не можела да развесели даже Оливия. Един ден тя проумяла, че той тъжи, защото е затворен и докато родителите и били на бал в съседното кралство, смело отворила вратата на клетката и пуснала мечока на свобода. Той побягнал, но изведнъж спрял, върнал се при момиченцето и го погледнал в очите с благодарност. Най-накрая очите му излъчвали щастие! Близнал ръчичката на Оливия и после, без да се оглежда, хукнал към гората.

Узнавайки за случилото, родителите и се ужасили: "А ако мечокът беше те разкъсал?", на което тя просто се разсмяла.

Девойчето не подозирало за плановете на родителите си, когато един ден те я натоварили на позлатената карета, затрупана със сандъците на принцесата, и пременена в коприни я изпратили "на гости при леля и".  Но тя чувствала, че нещо не е точно така и по пътя измъкнала от слугата къде я водят. Водели я в кралството на крал Фредерик, за да я омъжат за сина му и с това да възстановят мира между държавите. Слугата и разказал всичко и се разплакал. А когато спрели, за да отдъхнат конете, незабелязана от прислугата и охраната, тя се скрила зад гъстите плетеници на дивата гора. Колкото и да я търсили, колкото и да я викали, не успели да я открият.

Оливия тичала, тичала, тичала ..., по краката болезнено я жилела коприва, а клонките на дърветата ранявали нежната и кожа, но тя тичала, тичала, тичала, докато съвсем останала без сили. Изведнъж чула пукот на съчки. Примряла от страх, боейки се даже да диша, тя се приготвила за най-лошото. До ръката и се допрял грапавият език на животно ... "това беше" –  минало и през главата. Но звярът не бързал да сяда на трапезата и принцесата отворила очи. Пред нея стоял същият мечок, когото пуснала на свобода. Така му се зарадвала, че е трудно да се опише. 

Минали три дни и три нощи. Принцесата се хранела с корени и плодове. А мечокът я пазел, следвайки я навсякъде. Когато и било студено нощем, и позволявал да се грее в прегръдката му, сгушена в меката, гъста козина.

Веднъж, докато се разхождали из гората, пред тях изникнал юноша в знатни одежди и с лък в ръка. Той опънал тетивата на лъка и вече се готвел да пусне стрелата в мечока, когато Оливия застанала пред приятеля си, решена да приеме удара върху себе си.

– Не смейте да стреляте в него!

– Веднага се дръпнете от опасния звяр! – извикал младежът.

– Той не е опасен. Той е добър. Той е истински приятел!

След това тя му разказала цялата история на мечока. Така се сприятелили тримата. Мечокът ги пазел и топлел нощем.

Неусетно двамата млади се влюбили един в друг. Оливия и Александър, така се казвал младият стрелец, гукали като гълъбчета. Младежът целувал всяко пръстче на принцесата, съчинявал и сонети, свирел на флейта, а тя пеела и танцувала на горската поляна.

Нито един от тях не разказал на другия по каква причина се е озовал в гората, докато един ден не излезли близо до замъка на родителите на Оливия. Тогава тя се разплакала и му разказала всичко-всичко. А младежът, кой знае защо, се зарадвал, вдигнал я със силните си ръце, завъртял я и весело се засмял.

– На какво се смееш? – попитала го тя.

– Ти си същата принцеса, за която искаха да ме оженят родителите ми против волята ми, за да помирят двете кралства. А аз – същият този принц, за когото искаха да те омъжат против твоята воля. Но ние избягахме от щастието си. Избягахме, но то ни застигна. Искаш ли да избягаш от щастието?

Двамата така силно се смеели, че не забелязали как до тях се прокраднала стражата и ги обкръжила. Но те доброволно седнали в каретата и се отправили към родния дом на Оливия.

Такъв сватбен пир отдавна не били виждали по тези земи. Всички били щастливи. Александър не свалял влюбени очи от принцеса Оливия, а родителите им току пускали по някоя сълза, любувайки се на децата си. Масите се огъвали от ястия, музикантите свирели, без да си поемат дъх, гостите танцували ...

Така се помирили две враждуващи кралства.

Роза Красная

Добре дошла на света, мъничка принцесо Оливия! Наричам те с цялото си добросърдечие да не можеш да избягаш от щастливата си съдба и да носиш добро!
Бъди благословена! :)

– Хелпдеск на "Merlin Inc". С какво мога да помогна?

– Вчера си взех от вас меч ...

– Поздравления, сър! Направил сте правилния избор.

– Той не работи.

– Какво значи "не работи"?

– Не реже главата на дракона.

– Прочетохте ли инструкцията, сър?

– Благородният рицар не е длъжен да може да чете. Но оръженосецът ми я прочете на глас, два пъти.

– Добре, сър. Извадихте ли меча от ножницата?

– Да.

– Наистина ли? Проверете, моля.

– Извадих го, казвам ви.

– Добре, сър. Сега проверете остротата му.

– Ох.

– Не трябваше да го проверявате на пръста си, сър.

– Какъв пръст? Направих го с език. Така проверявам и остротата на ястията.

– Виждате ли, сър, мечът е създаден малко по-различен от ястията, които сте опитали за обяд. Терминът "острота" в случая има значение ...

– Не ми замотавайте главата! Не съм длъжен да разбирам техническите ви термини. Аз съм потребител, не технически специалист. По-добре кажете защо не работи.

– А преди работеше ли?

– Откъде да знам? Купих го едва вчера.

– Добре, сър. Правихте ли нещо с него?

– Не.

– Сигурен ли сте?

– Току-що го вадя от ножницата.

– Да не сте се опитвал да го точите сам?

– От какъв зор?

– Вие най-добре знаете, сър. Да не сте се опитвал да му инсталирате нови заклинания?

– Не, ползвам вградените.

– Може да са уроки, сър. От колко време не сте си обновявал светената вода?

– Вчера взех последна версия.

– Ясно, сър. Тогава погледнете дали наблизо няма неекранирани източници на черна магия. Те могат да създадат проблеми в работата.

– Какви източници? Аз съм в пустинята!

– Не бива да нервничите, сър.

– Аз не нервнича, дявол да го вземе!

– Тогава защо дишате така тежко?

– Защото ме гони дракон.

– А, значи драконът е наблизо?

– Да, диша ми във врата.

– Чудесно, сър! Тогава бихте ли му дали слушалката?

– А ако ми отхапе ръката?

– Извинете, сър, но медицинските проблеми са извън нашата компетенция.

– Повече няма да си купя меч от "Merlin Inc"!

– Добре, сър! Поне опишете как изглежда драконът.

– Ами ..., жълт такъв ..., с мустаци ...

– Ясно! С това трябваше да започнете, сър. Това е нелицензиран дракон, китайско менте.

– И?

– Прочетете лицензионното споразумение, сър. "Merlin Inc" не гарантира съвместимост с несертифицирани устройства.

– И какво да правя сега?

– Да не ползвате занапред евтини no-name дракони, сър.

– По всичко изглежда, че сега той ще се възползва от мен. А-а-а! Не-е-е! А-а-а-а-а!…

– Сър? Наред ли е всичко, сър? При всички случаи компания "Merlin Inc" ви благодари за сътрудничеството!

Имало едно време една Книга. Тя била майка на много Приказки. Как така Книгата може да е майка на Приказки, ще попитате вие, та нали Книгата не е родила Приказките?! Ами, ей така! Животът е доказал, че майка не винаги или не само е тази, която те е родила, а най-вече тази, която ти осигурява дом и се грижи за теб според силите си. Та Книгата подобно на кенгурките носела чедата си в кожения си джоб, но за разлика от тях – до края на живота си. Всъщност, повечето от децата и били по-възрастни от нея с векове, а имали и други майки - една Приказка може да живее в много Книги, нали?! Ако това ви обърква, няма повод за притеснение - тия особености са присъщи на приказните светове, някои от измеренията на които са недостижими за човешките сетива.

Случило се така, че един ден се разболяла Приказката за Червената шапчица. Е, как така Приказка да се разболее, ще попитате вие?! И аз не знам със сигурност. Може би някой оставил страниците на Книгата разтворени и Приказката стояла дълго на течение или пък нещо друго, но фактът е, че се разболяла. Първо вдигнала висока температура, от което тревата в гората се овъглила, а листата на дърветата повехнали. После взела да киха и да кашля така, че героите и се разхвърчали в други Приказки.

Бабата паднала в леглото на Спящата красавица и когато Принцът дошъл да я целуне, получил такъв шок, че после дълго се лекувал в психиатрия.

Вълкът паднал в чизмите на Котарака от едноименната Приказка. И когато, с шапка в ръка, отправил сервилна усмивка към краля, той се разкрещял: "Стража-а-а!" и вълкът намерил съдбата на всички вълци, които бродят из Приказките.

Червената шапчица паднала в Приказката за Снежанка, точно в момента, в който Царицата презентирала ябълковата си реколта. И когато на мястото на завареницата си съзряла друго момиче, се стреснала и захапала ябълката от отровната страна. Джуджетата преценили, че не е достойна да бъде излагана в стъклен ковчег, и направо я закопали. А Принцът, който трябвало да намери стъкления ковчег със Снежанка и да се влюби в нея, естествено не намерил нищо, докато бавно си яздел през гората. Просто цял ден го преследвало странно безпокойство, че нещо трябва да се случи, но ... така се и прибрал в къщи – с едното безпокойство. Въобще, не им вървяло на Принцовете в онзи ден.

Ловецът паднал в Приказката за седемте козлета. Намерил вълк с издут корем и, каквато си му е работата, разпрал корема с ножа си. И все едно малко бил ошашавен от това, че вместо Червената шапка и баба и отвътре взели да изскачат козлета, ами в тоя момент пристигнала козата и взела да го мушка с рога, затова че и взел ролята ...

Въобще, настанал пълен хаос. Приказките с чужди герои се опитали да ги заведат обратно в собствената им Приказка, от което се объркали страниците. А Книгата кършела корици и не знаела що да стори с болното си чедо. 

"Ако и дам сироп за кашлица, страниците ще залепнат. Или пък ако и сложа мокър компрес за температурата, може мастилото да се размаже ... Как да преценя кое е по-опасно – болестта или лечението? О, Боже, о, Боже!" – стенела тя.

За щастие, два гълъба, които живеели на покрива на бабата на Червената шапчица, паднали в приказката на доктор Охболи. Докато им оправял опърлената перушина, той ги разпитал къде са пострадали така. И когато ги завел обратно в собствената им Приказка, излекувал и нея. Да, най-добре в неуправляеми ситуации е да дадем нещата в ръцете на специалистите.

А вие не оставяйте книжките разтворени, всичко може да се случи. :)

Стоглав е риба, родена от стотиците обидни думи, произнесени в течение на един живот, безупречен във всичко останало. В една китайска биография на Буда се разказва, че веднъж той срещнал рибар, който теглел мрежата си от водата. С голяма мъка рибарят извлякъл на брега огромна риба, която имала глави на маймуна, куче, кон, лисица, свиня, тигър и така нататък до сто.

– Ти Капила ли си? – попитал Буда рибата.

– Да, това съм аз, – отвърнал стоглавият и издъхнал.

Буда обяснил на учениците си, че в предишното си въплъщение Капила бил брахман, който станал монах и бил ненадминат познавач на свещените книги. Когато неговите събратя и ученици неправилно прочитали някоя дума, Капила имал навика да ги нарича "маймунска главо", "кучешка главо", "магарешка главо" и тем подобни. След смъртта си по закона на кармата той, заради толкова много обидни думи, бил длъжен да се прероди в морско чудовище, обременено с всичките онези глави, с които награждавал събратята си-монаси.

Хорхе Луис Борхес, "Книга на вълшебните същества"

Пък аз си мисля, че ако си спотаявам всякой гняв и поне не си ругая тихичко наум, ще ми поникнат още приживе тия украси.

Хората рядко обръщат внимание на чудесата, а чудесата напротив – много обичат хората. Просветените вълшебници разказват, че на чудесата много им харесва да се случват на хората и да ги удивяват със съществуването си. 

Обикновено чудесата идват за Нова година. Или за рождените дни. Или вечер. Случват се и се връщат обратно за известно време в своята вълшебна страна. Но понякога някой може така да им хареса, че чудесата да не искат никога да се разделят с този човек. Тогава те се скриват в книжките и чакат там подходящия момент да се случат отново.

Именно затова си струва по-често да хващаме книга в ръка. А ако чудесата са заспали и са забравили да се случат?

Хареса ми този художествен вариант на легендата, затова реших да го публикувам. 

Според най-тиражираните версии Мелузина е дъщеря на фея и шотландски крал. Майката на Мелузина се съгласява да се омъжи за баща и при определено условие, което той в последствие нарушава. Тогава феята взима трите си дъщери и се укрива на остров Авалон. Когато Мелузина навършва 15 години, разбира защо пребивават на острова и убеждава сестрите си да отмъстят на баща си, което и правят. Но майка им се разгневява от непочтителността, която са проявили към родител, прогонва ги, а Мелузина проклина да приема формата на змия от кръста надолу, (според болшинството легенди, според други – в риба), всяка събота. И след като в Мелузина се влюбва благородник, историята и до голяма степен повтаря тази на нейната майка. Има и версии, според които, когато мъжът на Мелузина нарушава обещанието си към нея, тя се превръща в дракон, но аз най я харесвам като двуопашата русалка, както е и позната като символ в хералдиката.

В мрака на гората младият рицар дочу плискане на изворни води, дълго преди да може да види проблясъка на лунната светлина, отразен върху лунната им повърхност. Канеше се да пристъпи напред, копнеещ да потопи глава, да се опие от прохладата, когато затаи дъх при вида на нещо тъмно, което се движеше дълбоко във водата. В хлътналото корито, в което се стичаше изворната вода, имаше зеленикава сянка, нещо като огромна риба; нещо подобно на удавник. После то се раздвижи и се изправи, и той я видя, стряскащо гола – къпеща се жена. Когато се издигна нагоре, със стичаща се по хълбоците вода, кожата и бе дори още по-бледа от бялото мраморно корито, а мократа и коса – по-тъмна от сянка.

Тя е Мелузина – водната богиня, и може да бъде открита в потайни потоци и водопади във всички гори в християнския свят, дори в онези в далечна Гърция. Тя се къпе и в мавританските фонтани. Под друго име я познават в северните страни, където езерата са покрити с тънка кора от лед и той пука, когато тя се издига. Един мъж може да я обича, ако пази тайната и и я оставя на спокойствие, когато тя иска да се изкъпе, а тя може да го обича в отговор, докато той наруши думата си, както правят винаги мъжете, и тя го запрати в дълбините с рибята си опашка, и превърне невярната му кръв във вода.

Трагедията на Мелузина, на какъвто и език да се разказва, каквато и мелодия да напява е, че един мъж винаги е готов да обещае повече, отколкото може да стори, на жена, която не е способен да разбере.

***

В мрака на гората той я видя, и прошепна името и, Мелузина. При този повик тя се издигна от водата, той осъзна, че до кръста тя е жена с хладна и съвършена красота, а надолу – люспеста, като риба. Тя му обеща, че ще дойде при него и ще бъде негова съпруга, обеща му, че ще го направи по-щастлив, отколкото би могла да го направи една смъртна жена, обеща му, че ще обуздае буйната си страна, изменчивата си, подвластна на приливите и отливите, природа, и че ще му бъде обикновена съпруга – съпруга, с която той ще може да се гордее. В замяна на това той трябваше да и позволи от време на време да бъде себе си, и да се връща към своето естествено обиталище – водата, отмивайки от тялото си тежестта на женската участ и превръщайки се само за малко в предишната водна богиня. Тя знаеше, че битието на смъртна жена не само изтощава краката и, но и наранява сърцето. Знаеше, че понякога ще има нужда да остава сама във водата, където леките вълни ще мият люспестата и опашка. И така, бидейки мъж като всички останали, той и обеща, че ще и даде всичко, което поиска. Тя пък, бидейки влюбена жена, му се довери въпреки инстинктите си.

***

Когато богинята Мелузина се влюбила в рицаря, той и обещал, че ще е свободна да бъде себе си, стига само да се съгласи да бъде жена. Споразумели се, че тя ще бъде негова съпруга и ще стъпва с крака по земята, но веднъж в месеца ще може да отива в собствените си покои, да пълни голяма вана с вода, и само за една нощ да приема рибешката си същност. И така те живели щастливо много години. Защото той я обичал и разбирал, че една жена не може да живее като мъж. Разбирал, че тя не може да мисли като него, да ходи, както ходи той, да диша въздуха, който той поема. Тя щяла винаги да е същество, различно от него, същество, което се вслушва в различна музика, чува различен звук, чувства се удобно в различна среда.
Разбирал, че тя има нужда да остава насаме. Разбирал, че от време на време тя трябва да затваря очи и да се потапя под блестящата водна повърхност, да размахва опашка и да диша през хрилете си, и да забрави радостите и изпитанията на това да бъде съпруга – само за малко, само един път в месец. Родили им се деца и пораснали здрави и красиви; той станал по-заможен, а замъкът им бил прочут с богатството и изяществото си, както и с красотата и добротата на господарката си. От далечни земи идвали гости да видят замъка, неговия господар и прекрасната му, загадъчна съпруга.

***

Простосмъртният съпруг на Мелузина я обичал, но тя го озадачавала. Не разбирал природата и и не бил доволен да живее с жена, която била загадка за него. Допуснал един гост да го убеди да я следи. Скрил се зад завесите в банята и и я видял да плува под водата във ваната си, видял – ужасен – проблясването на плискащи се вълнички върху рибени люспи, научил тайната и; че макар тя да го обичала, да го обичала истински, тя все още била наполовина жена, наполовина риба. Непоносима му била нейната същност, а тя не можела да не притежава точно тази същност.

Затова той я напуснал, защото в сърцето си се боял, че тя е жена с двойствена природа, без да си дава сметка, че всички жени са същества с двойствена природа. Непоносимо му било да мисли за нейната потайност, за това, че имала живот, който криела от него. Не можел да понесе истината, че Мелузина била жена, която познавала незнайните дълбини и плувала в тях.

Бедната Мелузина, която се опитвала да бъде добра съпруга, трябвало да напусне мъжа, който я обичал, и да се върне във водата, откривайки че земята е прекалено твърда. Подобно на много жени, тя не успяла да се вмести точно в представата на съпруга си. Краката я боляли: не можела да върви по пътя, избран от съпруга и. Опитала се да прави каквото му било угодно, но не успяла да пренебрегне болката. Тя е прамайка на кралската фамилия на Бургундия, а ние, нейните потомки, все още се опитваме да вървим по пътищата на мъжете и понякога също намираме пътя за непоносимо труден.

***

Когато я видя, с плискащата се по люспите и вода, как се гмурка в банята, която бе построил специално за нея, мислейки си, че тя ще обича да се къпе – не да се преобразява на риба – той изпита онова мигновено отвращение, което някои мъже изпитват, когато разберат, може би за пръв път, че една жена е наистина "друго същество". Не е момче, макар да е слаба като момче, нито глупачка, макар да я вижда как трепери от страст като глупачка. Тя не е злодей в умението си да изпитва недоволство от някого, нито пък светица в миговете си на великодушие. Тя не е мъж в никое от тези неща. Тя е жена. Същество, съвсем различно от мъж. Онова, което той видя, бе наполовина риба, но онова, което го изплаши до дън душа, бе онази част, която представляваше жена.

***

Мелузина, жената, която не можела да забрави своята стихия – водата – оставила своите синове при съпруга си и си отишла с дъщерите си. Момчетата пораснали и станали мъже, херцози на Бургундия, владетели на християнския свят. Момичетата наследили Зрението на майка си и нейните познания за неизвестни неща. Тя не видяла съпруга си никога повече, никога не престанала да тъгува за него; но в смъртния си час той я чул да пее за него. Тогава разбрал, както тя знаела винаги, че няма значение дали една съпруга е наполовина риба, дали един съпруг е изцяло смъртен. Ако има достатъчно любов, тогава нищо – нито природата, нито дори самата смърт – не може да застане между двама души, които се обичат.

из "Бялата кралица" на Филипа Грегъри

Едно желязно момченце имало любима приятелка – стъклено момиченце.

Когато момченцето я видело, се удряло по гърдите и се получавал такъв звук:
– Баммм!

А момиченцето му отговаряло:

– Дзъннн!

И те се разбирали един друг. 

Но веднъж момченцето направило "Баммм!", а "Дзъннн!" в отговор не чуло. Още веднъж бамнало – никакъв отговор. Пак ... Отново и отново на всеки свой сигнал в отговор получавало мълчание. Чакало да звънне, но стъкленото момиченце не отговаряло. Ден, седмица, месец! ... Прекъсване цяла година... Той много страдал, макар че бил железен. Накрая решително се ударил няколко пъти в гърдите, толкова силно, че гръдният му кош се огънал:
– Баммммм!... Бамм!.. Бамммм! Бамммм!..

Да не чуеш този звук било невъзможно, но му отговорила единствено тишината. Страшна тишина! Оглушителна!

Минали много години. Желязното момче се превърнало в старец и на вид вече било не чак толкова желязно. По гръдния му кош можелo да се видят хиляди вдлъбнатини, а и самите му гърди се покрили с ръжда и вече не можели да звънят както по-рано. Понякога все едно скриптели и когато закарали желязното момченце-старче на бунището за скрап, то събрало сили за последен път и бамнало от все душа така, както никога досега.

И изведнъж се чуло тихо-тихо:
– Дзън...

Стъклената старица най-накрая отвърнала. Но късно.

Тя се разпаднала буквално пред очите му. И хиляди парченца посипали бунището така, че ръждивият скрап засветил и се усмихнал с блестяща усмивка.

Ах, Саша, Саша ... Все пак любов и щастие е когато някой и бумка, и звънка, но без прекъсвания, в които оглушително звучи страшна тишина.

Марк Розовски, "Приказки за Саша"

"Човек счита себе си за Бог и е прав, защото в него има Бог. Счита себе си за свиня и пак е прав, защото свиня в него също има. Но човек много греши, когато приема своята вътрешна свиня за Бог."

от "t" на Виктор Пелевин

Ако можеше тези, които не могат да бъдат убедени, че грешат, поне да не натрисат прасетата си на целия околен свят, щеше да е рай. :)