Притчите

Живеели в съседство Котарак и Пес. Мирно си живеели, карали се само по празниците.

И що за напаст такава? Дойде ли празник, почва се ...

Котаракът се суети –  хубави продукти купува, подаръци; къщата подрежда, украсява. А Песът си живее както преди – пази къщата и вие по луната.

Идва тържественият ден, събират се приятелите заедно на масата, но не им е весело, няма празник.

– Види се, не иска празникът да дойде при нас, – решил Котаракът. И отишъл да повика за радост Гъсока, който също живеел наблизо. Влязъл Котаракът у съседа и онемял: къщата – подредена и украсена, Гъсокът - весел и пременен, гостите му се смеят и веселят.

Разбрал Котаракът, че днес Гъсокът няма да му гостува, празникът е у тях! Върнал се Котаракът вкъщи, а там Песът спи, свит на кравайче право върху масата, върху новата белоснежна покривка. Не издържал това безобразие Котаракът и се разфучал:

– На какво прилича това, с мръсните си лапи да цапаш празничната ми покривка?! Аз тази покривка два месеца я избирах! И угощението за празника сам приготвях! И къщата сам подреждах! Марш оттук, Пес пършив!
Така се скарали ...

Песът естествено се обидил. Той Котарака като брат обича, а гледай какво отношение! Подбрал си опашката, изръмжал от приличие и си тръгнал.

Прибрал се Песът у дома, а там мрачно, неуютно – още повече му се развалило настроението. Тъга и униние го налегнали, вместо радост.

Сърдили се приятелите един на друг известно време, минало им – отново взели да се събират и да си говорят. Нов празник чукал на вратата. Отишъл Песът при Котарака и му казва:
– Прости ми, разбрах, че не бях прав! Ето, нов празник иде и пак ще ни подмине, ако не се готвя за него заедно с теб. Научи ме как правилно да повикам празника, как да го поканя.

Изненадал се Котаракът от такива думи, но се зарадвал.

– Нали видя, и аз не знам как да доведа празника. Толкова се старах, толкова се готвих, а празник все едно нямаше. Явно нещо важно пропускам – тъжно казал Котаракът и почесал приятеля си зад ухото.

В този момент Гъсокът надникнал у съседите си, да види как я карат. Седнали тримата да пият чай. Гъсокът, както обикновено, бил весел и шеговит. И Котаракът решил да го попита, как правилно да покани празника, че да дойде радостта и да не си тръгва.

– Тайната е проста, – важно се изказал Гъсокът, – празникът идва при онзи, който се готви за него.

– Но аз винаги се готвя, – недоумявал Котаракът, – а радост така и няма.

Гъсокът повдигнал рамене, благодарил за чая и си тръгнал.

Котаракът и Песът отново останали сами. Седят, тъжат, размишляват ... Изведнъж от дупката изскочило Мишле. То с усилие бутало нещо пред себе си.

– Ето, – изпищяло Мишлето, – мама изпече тази питка специално за вас. Тя казва, че трябва да подариш радост на някого другиго, някого да ощастливиш, тогава идва и празникът!

От дупката надникнала усмихната мама Мишка и казала:
– Честит празник!

Светлана Копел-Ковтун

:) Весели празници на всички!

Някога, много отдавна в края на величествена борова гора, високо в планината в Германия имаше една малка къща. Тази малка къща, направена от дялани трупи, имаше само една стая и един прозорец. А от задната и страна – каменен комин, от който през зимата се извивше синкав дим.

Малката къща беше достатъчно голяма, за да приюти двама души, колкото и я обитаваха. Едната беше белокоса стара жена, толкова стара, че децата в селото мислеха, че се е появила на света заедно с планините и вековните дървета, които се извисяваха като великани зад гърба на малката къща. Лицето на старицата бе изпъстрено с дълбоки бръчки и ако децата можеха да разчетат тези линии, те биха им разказали множество истории за щастие, саможертва, любов, тревожно бдение край леглата на болни, спотаена болка, много дни на глад и студ, хиляди дела от безкористна любов към другите, но те, разбира се, не можеха да четат този странен почерк. Знаеха само, че е стара и сбръчкана и ходи прегърбена. Не се бояха от нея, защото на лицето и винаги имаше весела усмивка и намираше добра дума за всекиго. Заедно със старата жена живееше малко момиче на име Гретхен. То бе толкова мило и лъчезарно, че пътниците, които минаваха понякога край къщичката в края на гората, го сравняваха със слънчев лъч.

Зимата бе дошла и тежкият сняг бе откършил множество малки клонки от боровите дървета. Гретхен и баба и бяха на крак от рано сутринта. След скромната закуска момичето скочи и донесе стария вълнен шал на баба си, който изглеждаше толкова стар, колкото и самата баба. Гретхен винаги настояваше лично да увие баба си в шала, като за целта се качваше на пейката и, след като я увиеше плътно, и даваше целувка за довиждане. После бабата се отправяше в гората да събира паднали клони и съчки. Когато събереше голяма купчина, ги овързваше здраво и ги отнасяше в селото, да ги продава за подпалки. С дребните монети, които получаваше срещу съчките, двете с Гретхен се препитаваха, а гората щедро ги даряваше с дърва за огъня, за да им е топло в лютата зима. През лятото в малката градинка зад къщата отглеждаха картофи, репи и лук. Складираха ги за зимата, а с малкото пари от продажбата на съчките купуваха овесени ядки за Гретхен и малко черно кафе за бабата. Месо не ядяха, то струваше твърде скъпо. Въпреки всичко баба и Гретхен бяха щастливи, защото се обичаха силно. Гретхен прекарваше доста време сама, докато баба и беше в гората или в селото. Тя се научи да пее като вятъра през есента, да чурулика като птиците през лятото, да танцува като сенките и да говори със звездите, които гледаше през малкия прозорец на къщата, ако баба и закъсняваше или бе твърде уморена да разговаря, след като се прибере.

Понякога, когато времето беше хубаво, бабата взимаше Гретхен със себе си до селото. Случи се така, че е едно от тези пътувания стана само седмица преди Коледа. Очите на Гретхен грейнаха, когато видя украсеното коледно дърво зад витрината на магазина, куклите, куклените къщи, вълнените овчици. Тя никога не бе имала играчка през живота си и най-обикновените от тях и изглеждаха възхитителни.

Вечерта, след като хапнаха печени картофи и Гретхен изми съдовете, защото баба и беше твърде уморена, малкото момиче взе столчето си, сложи го в краката на баба си, седна и положи ръце на скута и. Бабата знаеше какво означава това – че детето иска да поговорят. Затова затвори старата Библия, която четеше, и каза с усмивка:

– Е, Гретхен, слушам те.

– Бабо, Коледа почти дойде, нали?

– Да, скъпа, само пет дни останаха още, – отвърна бабата с лека въздишка. Но Гретхен беше толкова развълнувана, че не усети въздишката на баба си.

– Как мислиш, бабо, какво ще получа за Коледа? – взря се тя с очакване в лицето на старата жена.

– Ах, дете, дете! Няма да имаме Коледа тази година, твърде сме бедни.

– Но, бабо, помисли за всички прекрасни играчки, които видяхме в магазина днес. Със сигурност има достатъчно дядо Коледа да донесе по една на всяко дете.

– Не, миличка, тези играчки са за хора с пари, а ние нямаме.

– Добре, бабо, а може би някое от децата от големите къщи в селото би разделило играчките, които получи, с някое дете, което си няма нищо.

– Ах, милата ми, сигурна съм, че ти би подарила Коледа на всяко дете, но те не са като теб. Главите им са пълни единствено с мисълта за това, какво сами ще получат, и не мислят за никого другиго, освен за себе си.

– А, бабо, дали не може скъпият дядо Коледа да покаже на децата в селото как да правят подаръци, които не струват пари, и някое от тях да ме изненада за празника? – още по-ярко разцъфна лицето на момиченцето. – И, бабо, може ли утре да накърша пресни борови клонки и да ги занесе на стария, болен човек, който живее при мелницата? Така ще има аромата на нашата борова гора в стаята си за Коледа.

– Да, скъпа, стори това, което би направило Коледа светла и щастлива, но не очаквай нещо за себе си.

– Но, бабо, нима забрави ангелите, които възвестяват раждането на бебето Христос? Те са толкова любящи, че не биха пропуснали нито едно дете. Ще помоля звездите тази вечер да им кажат за нас. Знаеш, – добави Гретхен с въздишка на облекчение, – звездите са толкова високо, че трябва да познават много добре ангелите, които носят посланията на любящия Бог.

Бабата въздъхна и прошепна тихо:

– Бедното дете, бедното дете!

Но Гретхен обви врата на баба си с ръце и я целуна звучно:

– Ти не говориш достатъчно често със звездите, бабо, иначе не би била тъжна по Коледа.

След това затанцува из стаята, като завъртя полата си, за да покаже на баба си как вятърът е накарал снежинките да танцуват сутринта. Беше толкова сладка и смешна, че баба и се отпусна и се засмя.

Дните минаха бързо и дойде Бъдни вечер. Гретхен разтреби стаята, баба и я беше научила да е прилежна домакиня, и се отправи към гората. Подсвиркваше си като птичка, защото така и се чувстваше – щастлива и свободна като птичка. Щеше да има много работа днес, подготвяше изненада за баба си, но първо накърши елхови клонки, които да занесе на следващата сутрин на болния старец, който живее при мелницата.

Денят се стори къс на щастливото, малко момиче. Когато баба и се прибра грохнала вечерта, завари рамката на вратата украсена с борови клонки.

– Това е за добре дошла, бабо, това е за добре дошла! – завика Гретхен. – Цялата ни къща ти отправя коледен привет. Виждаш ли как клончетата карат врата да изглежда сякаш се усмихва и казва: "Честита Коледа, бабо, Честита Коледа!"

Бабата се засмя и целуна внучката си. Двете влязоха заедно, а вътре имаше още по-голяма изненада - детето беше украсило колоните на леглото и камината с борови клонки и гроздове от червените плодове на самодивско дърво, което придаваше на старата стая наистина празничен вид. Гретхен започна да пляска с ръце и да танцува из стаята и това сякаш я изпълни с музика за уморената стара жена, чието сърце се свиваше от мисълта за разочарованието, което ще изживее детето на следващата сутрин.

След като вечеряха, Гретхен примъкна столчето си до баба си и положи малката си ръчица на коляното и с молба да и разкаже отново за пристигането на бебето Христос на земята: как ангелите възвестили за това със своите чудни песни и небето се изпълнило със светлина, невиждана дотогава на земята. Гретхен бе чувала историята много пъти преди, но никога не се уморяваше да я слуша. И сега, в навечерието на Коледа, искаше да я чуе още веднъж.

Когато бабата спря да разказва, двете поседяха малко в тишина. После баба се надигна и каза, че е време да си лягат. Бавно свали тежките си дървени обувки и ги постави пред огнището. Гретхен ги погледа замислено известно време и след това попита:
– Бабо, как ти се струва, дали има някой в този огромен свят, който мисли за нас в тази нощ?

– Не, Гретхен, не мисля, че има такъв, – отвърна старата жена.

– Не, бабо, грешиш. Сигурна съм, че коледните ангели го правят. Сега ще взема една от твоите дървени обувки и ще я оставя отвън на прозореца, за да могат да я видят, когато минават оттук. Сигурна съм и че звездите ще им кажат къде е обувката.

– Ах, глупаво дете! Само се чудиш как да си причиниш разочарование. Отсега мога да ти кажа, че сутринта в обувката няма да има нищо.

Но Гретхен не искаше да чуе. Тя грабна обувката, отвори вратата и се протегна към перваза. Навън беше тъмно и нещо меко и хладно нежно целуна косата и лицето и. Гретхен знаеше, че вали сняг и надигна глава нагоре, за да види звездите, но тежките, снежни облаци плътно бяха забулили небето. "Няма значение, – каза си Гретхен, – звездите са там, даже да не мога да ги видя, а коледните ангели не се интересуват от снежни бури." Точно тогава силен вятър се изви около момиченцето, прошепвайки нещо в ухото му, устреми се нагоре и разкъса облаците, така че в тъмното, загадъчно небе проблесна любимата звезда на Гретхен. "Ах, звездичке, звездичке, знаех, че си там, даже и докато не можех да те видя! Ще прошепнеш ли на коледните ангели, че малката Гретхен много иска да получи коледен подарък и че, ако те имат един в повече, могат да го оставят в обувката на баба и на перваза на прозореца?"
След това детето се прибра в топлата стая. Отправи се към леглото и, казвайки вечерната си молитва, благодари на Бога, че е изпратил детето Христос на земята, за да научи хората на любов и милосърдие. Миг по-късно момиченцето вече спеше и сънуваше коледни ангели.

На следващата сутрин Гретхен се събуди в ранни зори от звука на песни, идващ откъм селото. Тя знаеше, че децата са се събрали да пеят коледни песни на главната улица. Гретхен скочи от леглото и започна да се облича толкова бързо, колкото можеше, като си припяваше междувременно. Баба и се обличаше бавно, но Гретхен вече бе готова и изхвърча навън, за да провери какво са оставили ангелите в старата, дървена обувка. 

Белият сняг беше засипал всичко - дървета, пътища, пасища и къщи. Целият свят изглеждаше като вълшебна приказка. Гретхен се покатери на големия камък под прозореца и нетърпеливо дръпна дървената обувка. Останалият сняг от перваза се изръси отгоре и, но тя не обърна внимание. Втурна се обратно в къщата, като пъхна малката си ръчичка вътре в обувката, докато тичаше. 

– Бабо, бабо! – закрещя тя от въодушевление. – Ти не вярваше, че коледните ангели мислят за нас, но те го направиха, те го направиха. Има една мила, малка птичка, сгушена вътре в обувката ти. О, не е ли чудесна!

Бабата дойде и погледна какво носи детето в ръцете си. Там имаше едно синигерче с пречупено крилце. Очевидно бе пострадало в снежната буря и бе намерило подслон в старата обувка. Бабата пое пиленцето от ръцете на Гретхен и умело превърза крилцето му.  После показа на внучката си, как да направи хубаво, топло гнездо за гостенчето и го сложиха близо до камината. А когато седнаха да закусват, го гостиха с трошици.

След това Гретхен отиде да занесе пресните борови клонки на стария човек, който живееше до мелницата. А на връщане се спря да разгледа коледните играчки на няколко деца от селото, които познаваше. Но не си пожела нито една от тях, а забърза обратно към къщи.

Когато стигна у дома, видя, че пиленцето е заспало. Скоро обаче то отвори очи, завъртя глава и каза, както само птица може да каже:
– Сега, моя нова приятелко, бих искало да похапна пак.

Гретхен го нахрани с удоволствие. После го подържа в скута си, нежно милвайкие сивите перца, докато то съвсем престана да се бои от нея. Същата вечер баба и я научи на една коледна песен и и разказа нова коледна история. Гретхен реши да разкаже една приказка и на птичето. То мигаше с очета и така забавно въртеше глава, че Гретхен се смя, докато и потекоха сълзи.

По-късно, докато се приготвяха да си лягат, Гретхен прегърна баба си и прошепна:
– Каква чудесна Коледа имахме, нали бабо! Има ли по-прекрасно нещо на света от Коледата?!

– Не, чедо, – отвърна старата жена, – не и за любящо сърце като твоето!

Сигурно и вие сте се чудили понякога защо "да ти покажат къде зимуват раците" е заплаха. Току-що открих и споделям:

Изразът идва от царска Русия. 

През зимата помешчиците устройвали балове и приеми, на които "зимните" раци се считали за деликатес. Гурманите твърдели, че раците са истински вкусни само през месеците, в чиито наименования се съдържа буквата "р", т.е. от септември до април. 

Ясно е, че да се търсят раци по дъното на често замръзнали реки и езера е меко казано неприятно преживяване и последствията са от тежка простуда до смърт. Затова да осигурят този деликатес пращали провинилите се крепостни селяни.

Пък ако ви звучи ни в клин, ни в ръкав в неделя вечер и се чудите за какво ви ги разказвам такива – раци чак не съм ловила, обаче толкоз студ събрах през уикенда, че часове след като се приземих в базата не ми достига смелост да си събуя втория анцуг. :D
Топла вечер желая на всички, бъррр!

Преди час си го намерих в пощата и реших, като така и така съм се явила на сцената, да го преведа. Малко е творчески превода – поограбих и пунктуацията и смисълът доби някой друг нюанс, но вече трябва да сте свикнали, предполагам. :)

Сега да си взимаме лекарството и да си лягаме. Нежна нощ! :)

:) Станахме на 6000 потребители!

За тези, които не са в течение и изказът ми ги озадачава – блогът празнува рождените си дни, когато последователите му се увеличат с 1000. Мисля, че трябва да е щастлив с втори рожден ден за една календарна година. :)

Благодаря, че продължавате да ме четете, дори когато не пиша!

Обич!

Как да върнем златната есен, когато вали дъжд?

Това било отдавна. В прекрасна страна, в приказен дворец живяла царица Есен. Така красива, така умна била младата царица. Не обичала на златен трон да седи, а обичала да пътешества. Плесне с ръце и ... се появи пред нея Есенният вятър. Подхване той царицата красавица и полетят над земята. Гледа тя отгоре полята със златни класове, горите в чудни жълто-червени премени. Любува се на градините. А хубави ли са те през есента?! Дърветата се огъват от зрели плодове – ябълки, сливи. Такова изобилие! И на царицата и е радостно на душата.

Освен това царица Есен била много модерна и обичала да танцува. Премени имала виждани и невиждани. Облече си рокля със златни листа гарнирана, сложи си огърлица от алените плодове на офиката – красота! Дрехи имала много, но пантофки обичала само едни. Подарил и ги с любов и почитания Есенният вятър. Украсени били с разноцветни кристали. Красота невиждана били тия пантофки.

Премени се царица Есен, тропне с краче и започне танца си. Бързо се върти, само златните листа присветват. И така, както танцувала, си загубила пантофката.

Заповядала тя на слугите да търсят пантофката. Търсили слугите ден, търсили два, търсили три – нищо не намерили.

Натъжила се царицата, почнала да лее сълзи. Нищо не я радва. Облаци закрили небето. Дъжд валял ден и нощ. Станало сиво, хладно. Натъжили се хората. Натъжили се животните и птиците. Дърветата унили и мокри стоят.

А в село, в къщичка досами гората живеело момченце. Альоша се казвало. Мама и татко го обичали, душа за него давали. И момченцето расло старателно, трудолюбиво и много добричко. Помагало на родителите си, но също и много обичало да ходи в гората – гъби и ягоди да събира.

Обичал Альошка есента, но слънчевата и топла есен. А тази година есента – от скучна по-скучна. Вали, децата все у дома стоят. И тогава старата баба на Альоша започнала да им разказва приказки, за да не скучаят толкова. Разказала им и за загубената пантофката на царица Есен. Замислило се момчето и решило да върне златната, добра и топла есен. Решило да намери пантофката.

Отишъл Альоша в гората. И дърветата, и птиците, и животните пита, не са ли виждали пантофката на царица Есен. И всички казват: "Не."

Натъжило се момченцето, замислило се и цопнало в една локва. Погледнало – в локвата корабче плава. Корабче, но някак необикновено – по носа украсено с разноцветни кристали.

Зарадвал се Альоша. Досетил се, че това е пантофката на царица Есен. Извадил я от локвата.

Върнал се в двора, а там под стрехата стои врабец, крие се от дъжда. Сложил Альоша пантофката пред врабчето. А то се зарадвало, зачикчирикало, явно съобщавало, че се е намерила царската пантофка. Духнал Есенният вятър и я прибрал в царския дворец.

Как се зарадвала царица Есен! Развеселила се, започнала да се смее. Нагласила се, обула любимите си пантофки и се завъртяла в танц. Върнала се отново топлата, златна есен.

През този сезон Альошка събрал много плодове и гъби. Явно царицата за пантофката му се отблагодарила.

Надежда Цыганкова 

Оглеждайте се по локвите, молим! :)

Димонак, като видя едного безумника, че се големее с дрехите си, пристъпи при него и му рече, като го улови за дрехата: Това преди малко време го носеше овцата и пак овца беше.

– Какъв искаш да станеш, като пораснеш? – питали Мишлето лелите и чичовците.

– Слон, – отвръщало Мишлето.

– Юнак! – възкликвали лелите и чичовците. – Ние си останахме мишки, но пред теб са отворени всички пътища, само се учи.

И Мишлето учело. Учело за отличен.

– Винаги трябва да се стремиш към нещо голямо и светло, – казвал на Мишлето учителят Кърт. – И слон ще станеш, всичко е пред теб.

Мишлето завършило училище и отишло на курс за слонове. Завършило и него и получило диплома за Голям слон.

Но като слон не го взели никъде, а като мишка не искало да работи.

– Не тъгувай, – казвали му лелите и чичовците, – още си млад и всичко е пред теб. И слон ще станеш. А ако не станеш, не е беда. Ние не сме слонове и пак ни е добре.

Минало време. Мишлето завистливо гледало щастливите мишки, които били просто мишки. И с нетърпение чакало най-накрая да стане слон.

– Всичко е пред мен, – само се успокоявало Мишлето. – Всичко все още е пред мен.

Веднъж срещнало Слон и го попитало:
– Как стана Голям слон?

– Аз съм се родил слон, – отвърнал Слонът.

– А за какво мечтаеше в детството?

– Мечтаех да стана човек, – отвърнал Слонът.

– И защо не стана?

– Станах, – отвърнал Слонът. – Веднъж спасих давещи се деца и ми казаха, че съм човек.

– Но ти си слон! – изненадало се Мишлето. – Голям, с хобот ...

– Външният вид не е най-важното, – отвърнал Слонът. – Най-важното е в душата и в делата.

– Тогава и аз ще стана човек, – решило Мишлето.

– Постарай се, – казал Слонът. – Човек е най-високата титла на света.

Юрий Степанов, "Чудесни истории"

– Дядо, знаеш ли историята на змията Шан Е? – попитала Ли Хуа.

– Ха, аз знам почти всички приказки, а ти ме питаш знам ли тази за сляпата змия! Ха-ха!

И дядото започнал да разказва:

– В далечни времена живяла вдовица с единствения си син Сяо Лю. Майката силно обичала сина си и, колкото и тежко да и било, давала и последния си грош, за да може той да ходи на училище.

Веднъж, като се връщал от училище, Сяо Лю намерил встрани от пътя змийско яйце.

– Дядо, а змиите снасят яйца като кокошките ли?

– Нима не знаеш, че змиите и птиците са роднини? – с насмешка отговорил старият Сюн. – Някой път ще ти разкажа приказката за змията, на която пораснали крила и тя станала ...

– ... дракон! – прекъснала го Ли Хуа.

– Ако ще ме прекъсваш, няма да ти разказвам приказка! – разсърдил се дядото.

– Извинявай, дядо, няма повече!

Старият Сюн приел извинението и продължил да разказва:

– Сяо Лю внимателно вдигнал яйцето и го пъхнал в пазвата си. Вкъщи сковал сандъче от борови дъсчици и прибрал вътре находката си. След няколко дни от яйцето се излюпило змийче. То било толкова мъничко и красиво, че Сяо Лю решил никога да не се разделя с него. Нарекъл змията Шан Е и, когато се върнел от училище, първата му работа била да изтича при любимката си и да я нахрани.

Скоро змийчето пораснало и се научило да изпълзява от сандъчето. Всяка сутрин изпращало Сяо Лю на прага и дълго гледало след него. А когато Сяо Лю си идвал към къщи, започвал да подсвирква още отдалеч и в който и далечен ъгъл да се била свряла змията, винаги изпълзявала да го посрещне.

Един ден майката на момчето му казала:
– Не беше хубаво, че донесе това животно вкъщи, Сяо Лю. То ще ти донесе само нещастие.

– Но защо, мамо? – възпротивило се момчето. – Змията е толкова добричка.

– Дивите зверове са добри, докато стопанинът ги обича и се грижи за тях. Забрави ли ги за малко, те неминуемо ще извършат зло. Но това, което ме тревожи повече, е, че от грижи за змията съвсем си изоставил ученето...

– Мамо, аз ще успея да се грижа за нея и да се уча добре, само не я изхвърляй, моля те!

– Е, добре! – съгласила се вдовицата. – Майчиното сърце е вселенска бездна от любов, грижа и всеопрощение. Но защо ли не ме напуска това предчувствие за беда ...? Е, добре, добре. Хайде, чети "Троесловие".

И Сяо Лю започнал да чете на глас:
– Обучението иска съсредоточаване ...

Ако не учиш,

изменяш природата си.

Израстване без обучение

е родителска грешка.

Обучение без строгост

е учителска грешка.

Който не учи,

няма да яде!

Хора и животни

по природа добри,

по природа близки,

по разум далечни ...

Минавали ден след ден. Сяо Лю научил наизуст "Троесловието" - мъдрата книга, в която всяка строфа съдържа само по три йероглифа, но учи на всичко на света.

След "Троесловието" момчето се хванало за "Четвъртокнижието", в което има толкова много мъдрост, че на учениците започват да им пушат главите. Но Сяо Лю я овладял без проблем, както и още редица не по-малко мъдри книги. През това време той се превърнал в юноша, а Шан Е в голяма змия.

Дошъл ден, в който учителят на момчето заявил, че няма на какво повече да го научи и е време то да се отправи към императорския дворец и да положи изпит за младши чиновник.

Сао Лю пуснал змията на свобода, а сам поел към града ...

– Изслушах те, младежо, – заявил му чиновникът след изпита. – Ти безспорно си изключително умен, но защо му е на бедняка това? Монета паднала на дъното на реката може да изглежда като подарък за рибите, но какво да правят рибите с този подарък? Какво можеш да постигнеш в живота, ако главата ти е пълна с мисли, но джобът ти е празен?

– Какво да правя тогава?

– Възможно е светлите ти мисли да са всичко, което е нужно на света – не спирал с подигравките си чиновникът.

– Но аз искам да служа на императора, а и ми трябват пари, за да живея ...

– Иди на полето и си изкарвай прехраната с пот на челото – това е съдбата на бедняка.

– Но това е несправедливо!

– Истината казват мъдреците:"Понеси с достойнство това, което не можеш да промениш!"

С безспирни подигравки чиновникът отпратил младежа от двореца.

През това време змията чакала своя стопанин. Чакала дълго, но никой не дошъл да и донесе соени питки. И тогава примрялото от глад животно излязло на пътя и глътнало дебел търговец, който се бил отправил към пазара. След няколко дни изяло втори минувач, после трети.

Скоро всички разбрали, че по Западния път е по-добре да не се минава, защото там се е появило чудовище, което поглъща пътниците.

Минали още два-три месеца. Опечаленият Сао Лю се прибрал вкъщи. Бохчата му била съвсем олекнала, а надежда нямал никаква.

Един ден в селото се появил глашатай и оповестил:

– До високите уши на Великия Владетел на Поднебесната стигна печалното известие, че на Западния път се е появило мерзко чудовище, поглъщащо беззащитните и добропорядъчни люде - поданици на Великия Владетел ...

Императорът няма да допусне в неговата страна да се извършва произвол и беззаконие. Затова слушайте Указа на Великия Владетел: 

"На този, който спре жестокото чудовище, аз, Великият Император, ще подаря кон от императорската конюшня и добра служба в двора ...

Зарадвал се Сяо Лю: "Месеци гоних щастието като птицата Феникс и не можах и едно перце да достигна. А сега то само ми пада в ръцете ..."

После се доближил до императорския пратеник  и му казал:
– Погледни ме и запомни добре името ми - аз се казвам Сяо Лю. От утрешния ден вестта за чудовището никога повече няма да разтревожи ушите на Великия Император.

Тълпата му се присмяла, но Сяо Лю не губил повече време – взел със себе си три соеви питки и поел по Западния път. Не след дълго огромна змия изпълзяла от крайпътните храсти и разтворила паст да го погълне. Сяо Лю и подал соева питка и попитал:
– Нима не ме позна, Шан Е?

– Сяо Лю, толкова ми липсваше! Защо ме изостави? – възкликнала змията.

– Извинявай, Шан Е, дълго бях в града, но сега се върнах. Чух, че си започнала да ядеш хора.

– Нямаше кой да ме храни, а гладът беше толкова силен ... Хората в Китай са толкова много. Какво ще се промени ако останат с десет или сто по-малко. А така твоята любима Шан Е беше сита и можа да дочака завръщането на своя сърдечен приятел.

– Аз трябва да се преместя в столицата, мила приятелко, – казало момчето. – Но преди това ще те отведа в Благодатната долина. Там има много дребен дивеч и винаги ще бъдеш сита. А по-важното е, че там няма зли хора и ловци, които да ти навредят.

– На всичко съм съгласна, стопанино мой. Води ме, но не забравяй да ме навестяваш поне веднъж в годината. Храната е нужна за тялото, но срещите са нужни за душата. А живот без душа е по-лош и от смъртта...

И те поели на път.

– Дядо Сюн, а те срещнали ли се пак?

– Императорът удържал своето обещание. Сяо Лю заживял в двореца в разкош. Скоро напълно забравил да ходи пеш. Имал важна работа – следял за правилното изпълнение на церемониите в китайския двор.

Минало малко време и напълно забравил откъде е дошъл – бедното селце, малката колиба и даже майката, която го отгледала.

Бедната вдовица умряла в пълна нищета и забрава ... А сърцето на Сяо Лю ставало все по-червиво с всеки изминал ден...

Така продължило няколко години, докато един ден не станало нещастие - разболяла се единствената дъщеря на Първия Министър. Сяо Лю посетил опечаления баща, за да се поинтересува от състоянието на болната. Министърът му споделил, че само чудо може да излекува дъщеря му, защото единственото лекарство, което може да и помогне, се приготвя от дясното око на жива змия. Сяо Лю обещал да му го достави, а министърът обещал, ако това се случи и дъщеря му оздравее, да я даде за жена на спасителя с огромна зестра в придатък.

– Нима Шан Е позволила да извадят дясното и око? – не можела да повярва Ли Хуа.

– Да, дала му дясното си око без всякакво колебание ... А след година и лявото, защото Сяо Лю поискал да стане Първи Министър, а  има поверие, че лявото око на змия прави човека такъв, какъвто иска да стане.

– И как свършило всичко? Като Сяо Лю станал Първи Министър ли? – попитала нетърпеливата Ли Хуа.

– Станал, но след още една година му се приискало да бъде Император, а затова му било нужно любящото сърце на Шан Е. Когато неблагодарният младеж отишъл при нея за трети път, тя широко зейнала с уста, за да може той да изтръгне живото и сърце. Без всякакво колебание той пропълзял в разтворената змийска паст. Тогава змията здраво стиснала челюсти и никой никога повече не чул нищо за Първия Министър. Но народът и до днес казва за някой който е готов да погуби всекиго, за да се издигне сам: "Гледай змията, която изяде Първия Министър, да не погълне и теб!"

из "Приказките на стария Сюн"

Една вечер Ли Хуа (Сливов цвят) попитала:

– Дядо Сюн, а ти откъде знаеш толкова много приказки?

Дядото се замислил.

– Много от историите, които вече си чувала и които тепърва ще чуеш, ми е разказвал моят дядо Лао Бан, още когато бях голям колкото теб. Смятаха го за най-добрият разказвач в цялата област.

– А твоят дядо откъде ги е знаел? – отново попитала Ли Хуа.

– Сигурно и той е имал дядо или ги е чул от шошудите-приказници. Те и сега бродят по градове и села, свирят на лютня и разказват приказки за добри и лоши хора, за животни и птици, които говорят с човешки глас, за добри и  лоши вълшебници...

– А ти не знаеш ли, дядо, кой пръв е започнал да разказва приказки? – не спряла да любопитства Ли Хуа.

– Знам. Слушай. Първият шошуд живял много, много отдавна. Той се родил в княжески дом...

Бедняците очакват да им се родят синове, за да имат помощници в къщи. Князете очакват да им се родят синове, за да имат на кого да предадат княжеството.

Княз Ло Ван дълго нямал деца. Най-накрая небето му изпратило син. Но на сина на Ло Ван не било писано да стане княз. Ето защо ...

Когато момченцето станало на годинка и то като всички деца проходило. Но всеки път, когато пред него се изпречело препятствие, то се блъскало в него и падало. Дойката му се разтревожила и казала за това на княза. Князът заповядал да извикат придворния лекар. Лекарят прегледал момчето и поклатил глава – то било сляпо.

Ако на бедняка се роди сляп син, той ще потъгува, потъгува и ще се примири – явно налага му се сам да работи. А ако на княза му се роди сляп син? На слепец княжество няма да предадеш.

Голям удар било това за княза, но човек, свикнал да заповядва, не умее да тъгува. Неговата тъга се превръща в гняв. Князът заповядал да обезглавят лекаря, а момченцето да отнесат далеч в планината и да го оставят да бъде разкъсано от дивите животни.

Но зверовете не докоснали детето. Пръв го забелязал старият тигър. Той веднага разбрал, че пред него стои човек, само че съвсем мъничък. Тигърът бил много умен и даже можел да говори по човешки.

– Човеко, ще те изям! - изръмжал той.

Но момченцето било още съвсем мъничко и не знаело никакъв език. То разперило ръчички и тръгнало към гласа. Тигърът бил толкова изненадан, че се хвърлил в гората, все едно не бил стар, почтен тигър, а малко, неопитно тигърче. Скоро се върнал, а заедно с него и всички горски обитатели. Всички искали да видят малкия храбрец.

Така синът на княз Ло Ван станал горски жител. За да не умре от глад, тигрицата и една сърна го кърмели с млякото си и момченцето расло здраво и силно.

За да прилича на всички горски малчугани и да не ходи голо, лисицата му ушила мъхено кожухче, с което му било много топло.

Паунът му подарил шапка с красиви разноцветни пера. А когато планинският козел забелязал, че момчето си няма копитца, му направил меки чехли.

Нямало нито едно животно в гората, нито една птица, които с нещо да не били помогнали в отглеждането му. Старият тигър го научил на езика на животните. Той е по-прост и момчето лесно го владяло. Когато пораснало, тигърът го научил и на човешки думи. Тигърът знаел доста, разбира се не чак толкова, колкото знаят хората.

Вечер, когато учителят се уморял да преподава, а ученикът – да учи, тигърът разказвал всякакви горски истории, станали много, много отдавна. Често в своите истории тигърът споменавал за хората и тези случки момчето харесвало най-много от всички. 

Сутрин и вечер преди сън на момченцето пеели своите песни птиците. То ставало с песните на авлигите и заспивало с тези на славеите. И тези песни били толкова хубави, че то слушало, слушало и понякога само започвало да пее.

Но колкото и да се стараело, гласът му не звучал така чисто, както звучи гласът на чучулигата в горещ ден. Ако момчето беше отраснало в княжеския дворец, навярно в сърцето му би се прокраднала завист. Но то било отраснало в гората и не умеело да завижда. Вместо това започнало да мисли - все пак неслучайно се родило човек. Човешката глава измислила, а човешките ръце се захванали да измайсторят. 

Момчето помолило приятелите си за помощ. Глиганът му донесъл здрав, гъвкав бамбук, а чучулигата прежалила снопче конски косми, които била събрала, за да застели гнездото си.

Детето се хванало за работа, огънало бамбука и завързало конските косми. Ту ги изпъвало, ту ги отпускало, докато накрая струните не зазвучали под пръстите му. "Пи" изписукала най-тънката струна, "ба" - отговорила и най-дебелата ... – "пи-ба" ... "пи-ба..." И момчето нарекло това, което измайсторило, "пиба". В Китай и днес се нарича така, по други места му казват лютня. 

Когато момчето за пръв път засвирило на лютнята си, тигърът, който в това време дремел наблизо, надигнал глава и казал:
– Въобще не прилича на птича песен, но ми харесва повече от тях.

Минали години. Момчето пораснало като всички горски зверчета. Струвало му се, че по всичко прилича на тях. Само едно го тревожело. Зверовете казвали "чувам" и момчето разбирало какво значи – то също чувало. Зверовете казвали "твърдо", "меко", "вкусно", момчето разбирало и това. Но когато казвали "виждам", вече не разбирало. Изгрявало слънцето и то усещало, че се затопля, а птиците пеели, че е станало светло. Слънцето залязвало и то усещало, че захладнява, а птиците пеели, че е станало тъмно. 

Веднъж момчето попитало тигъра защо е така и той отвърнал:
– Защото си сляп.

– А ти можеш ли да направиш нещо, за да не съм сляп? Та ти си най-мъдрото от всички животни.

– Не, – казал тигърът.

– А хората?

– Не знам, – отвърнал тигърът, – но хората могат да направят повече и от най-мъдрия звяр.

– Тогава ще ида при хората, – казало момчето.

– Иди, – съгласил се тигърът.

И момчето отишло при хората. Първите дни сред тях всичко му се струвало много странно - че живеят в къщи и спят в легла, като е толкова по-лесно да легнеш в меката трева; че варят храната дълго и после я бодат с някакви тънки клечици, като е толкова по-лесно да я вземеш с пръсти... Да, много чудни неща преживяло първите дни, но скоро човешкият живот взел да му харесва.

Трудно е за бедняка да храни и едно излишно гърло, но никой бедняк няма да откаже помощ на друг, още повече, когато е сляп. Къщи в селото имало много и младежът живеел ту в една, ту в друга.

Един ден попаднал в дома на бедна вдовица. Тя и едничкото и дете се препитавали като намотавали копринени влакна от пашкули. Това не е лесна работа – малко да се разсееш и фините влакна се заплитат, тръгнеш ли да ги разплиташ – се късат. В този ден ги сполетяла и още една беда - детето на вдовицата се разболяло, лежало в леглото и плачело. Майката също била готова да заплаче, защото не можела да остави работата си и да го утешава.

Изведнъж детето спряло да плаче. Майката вдигнала глава и видяла, че до него е седнал слепият юноша и нещо му разказва. Жената се заслушала – това била удивителна история, как малка жаба наплашила свирепия тигър и надхитрила лукавата маймуна. Разказвайки, момъкът прокарвал пръсти по изпънатите на прегънатия бамбук косми и те ръмжали като тигър, квакали като жаба и пищели като маймуна. Болното дете се разсмяло. Усмихнала се и майката. А момъкът завършил тази история и започнал друга ...

Ненапразно казват: дойдат ли смехът и веселието – болестта и тъгата си тръгват. Вечерта детето било почти здраво, а вдовицата била намотала два пъти повече коприна от обикновено.

Вдовицата разказала на съседите как младежът излекувал сина и и на тях също им се прищяло да послушат забавните истории за горските обитатели. Оттогава всяка вечер селяните започнали да се събират да послушат слепеца. Разказите му разсейвали тежките мисли, а грижи и проблеми беднякът винаги си има достатъчно.

Когато момчето оставяло настрани лютнята си да почине, някой селянин започвал да разказва какво се случило с него или със съседа му.

Не успяла младата луна да стане пълна, когато вестта за слепият юноша вече се била разнесла из цялата област. Скоро за него дошли пастирите от далечно село зад горския превал и той тръгнал с тях. 

В новото село разказвал не само за животните, а и това, което бил чул от селяните. Но тези разкази приличали на това, което бил чул, толкова, колкото скъпоценна кутия, изработена от изкусен майстор, прилича на къс сурова руда. 

От високопланинското село го отвели рибарите в своето селище на брега на голямо езеро. Така младежът се местел от едно място на друго и колкото разказвал, толкова и слушал. 

Реката се превръща в река, когато в нея се съберат хиляда малки ручея. Слепият юноша се превърнал в приказник-шошуд, когато хиляда човека му разказали хиляда истории. Сред неговите приказки имало такива за древни времена и истории, които се били случили вчера, приказкi за Средното царство и за далечни задморски страни, весели и тъжни. А имало и такива:  докато слушаш, се смееш, а като свърши – се замисляш.

Влязъл веднъж приказникът в едно бедно село, каквито в Поднебесната има безброй. Само че в другите хората не леели сълзи напразно, борели се с нуждата както могат. А в това се жалвали и плачели за малко и голямо. Събрали са добра реколта и вместо да се радват, те плачат, че следващата може да е лоша. Продадат жените на пазара ръчнотъкано платно за добри пари и плачат, че до следващия пазар цената може да е паднала. Ежедневно в селото се проливали толкова сълзи, че трябвало да черпят вода над селото, защото минела ли водата на реката през селото ставала горчиво-солена като водите на Жълто море.

Прекарал един ден слепият разказвач в това село. Разказал на селяните весела приказка за тигъра, а те реват - ами ако дойде да ги нападне. На втория ден шошудът мълчал, а на третия събрал цялото село и им разказал такава приказка:
Една жена имала двама сина. И двамата изучили занаят и се заселили в близкия град. Големият боядисвал коприна, а малкият правел от боядисаната коприна красиви чадъри.

Майката безмерно обичала синовете си и мислела само за тях. Сърцето и никога не знаело покой.

Завали дъжд и тя започне да кърши пръсти:
– Ах, няма да изсъхне на големия боядисаната коприна! Как ще живее, как ще се прехранва?!

Дъждът спре, напече слънце, а майката пак тъгува:
– В такова време кой ти мисли за дъжд? Малкият един чадър не може да продаде. Ще си остане горкичкият гладен!

Така всеки ден леела сълзи от сутрин до вечер.

Един ден, докато плачела пред прага на къщата си, минала една мъдра старица и я попитала какво и се е случило. Майката и изповядала болката си.

– Бедничката, – поклатила глава бабата, – не знаеш ли, че радостта и мъката вървят ръка за ръка. Ти през сълзите си само една мъка виждаш. Усмихни се и радостта ще ти се усмихне и тя. Мъката в сенките ще се скрие.

Така казала старицата и заминала по пътя си. А жената решила да я послуша. Огледала се наоколо. Пекло топло слънце. "Хубав ден, – помислила си жената, – на големия бързо ще му изсъхнат боядисаните платове и сигурно ще изкара много пари."

Вечерта започнал дъжд. Жената гледала как капките падат в една локва и си мислела:"Ето, и на малкия му провървя – сигурно ще продаде всички чадъри."

От този ден така тръгнало – съберат се облаци, а майката вижда слънцето зад тях. Навън камъните се пукат от жега, но тя си знае – скоро и дъжд ще завали.

И вече винаги и било весело на сърцето.

Така е по-правилно, нали?!

Почакал разказвачът отговор, но никой не казал нищо. Хората се замислили – колко в живота им е мъка и колко е радост? Може би наистина не си струва да плачат толкова много? Но да се смеят те още не се били научили. Затова слепецът чул само стъпките на разотиващите се хора.

Тогава горко заплакал самият момък. За какво са му тези приказки, като на никого не помагат! Плачейки се прибрал в къщата, плачейки легнал в леглото, заспал едва призори.

Събудил го шум и силни гласове.

– Вие какво, смеете ли се над нас? – крещели някакви хора.

– Смеем се, – отвърнали други хора. По гласовете слепецът разпознал стопанина на къщата и съседите от двете и страни. – Цялото село реши повече да не плаче.От днес нататък само ще се смеем.

– А ние безсолна супа ли да ядем? Досега добивахме сол от реката, която тече край селото ни, осолена от вашите сълзи. Е, добре! Поне ни заемете чувалче сол до пазарния ден в града.

Разказвачът разбрал, че през тази нощ той е бил единственият в селото, който проливал сълзи. И от това така му олекнало, че гръмко се засмял. А заедно с него се засмели и всички жители на селото.

Много села още обиколил разказвачът, докато един ден се озовал на пазара в главния град на княжеството. Такъв многолюден пазар нямало никъде другаде. Слепецът започнал да разказва своите приказки и хората спрели да продават и да купуват, а започнали да се прупат около него, за да чуват по-добре.

Шошудът бил разказал вече три приказки и започнал четвърта. Струните на лютнята звънко пеели под пръстите му. Изведнъж през тълпата си пробил път дебел мъж в скъпи дрехи. Той бил богат търговец на коне. Спрял пред слепеца и викнал гръмко:
– Лош търговец си, ако раздаваш стоката си безплатно. Купувам всичките ти приказки и тоя пеещ бамбук, - и затеглил момъка за ръкава.

– Къде се буташ, стара костенурко, – развикал се друг дебелак, също богато облечен. Той бил търговец на овце. Хванал слепия разказвач за другия ръкав и го затегли към себе си: – Това момче още не беше си отворило устата, когато аз пресметнах парите, с които да купя всичките му думи и всеки звън на бамбуковата му палка.

– Разкарай се, овчи началник такъв! Аз вече се спазарих,  – разкрещял се първия търговец и затеглил към себе си.

– Сигурно някой от конете ти те е ритнал по главата, – не отстъпвал втория. – Не виждаш ли, че аз вече го купих?

И затеглил в своята посока.

Като видели, че никой няма да отстъпи, двамата хванали слепеца за лактите и го повлекли към княза да отсъди.

Князът дълго не могъл да разбере за какво е спора. Двамата търговци така крещели, че вероятно ако бяха се разцвилили едновременно всички коне на единия и разблеяли всички овце на другия, биха вдигнали по-малко шум. Накрая на господаря му писнало и заповядал да ги изгонят.

– Защо се караха за теб? – попитал той сляпото момче.

– Не знам, – отвърнал то. – Аз разказвах приказки на пазара, а те дойдоха и започнаха да ме дърпат.

– Разкажи и на мен една, – помолил князът.

Шошудът дръпнал струните на лютнята си и започнал да разказва. Князът слушал с интерес и ту се смеел, ту се натъжавал. Помислил си, че всички дълги трактати на придворните му учени не струват и колкото най-кратката приказка на слепия разказвач, толкова мъдрост имало във всяка.

– Кой те научи на това? – попитал князът.

– Всички по малко – и хората, и зверовете, и птиците.

И разказал на княза удивителната история за своя живот в гората.

Княз Ло Ван, защото това бил именно той, се хвърлил към момчето. Той разбрал, че пред него седи единствения му син. Хванал го за ръцете, сложил го да седне до него и му рекъл:
– Небето за втори път ми дарява моя син и този път аз няма да се отрека от него. Ти си сляп, но виждаш по-добре от зрящия кое е добро и кое е зло. Моите очи още са зорки и виждам на сто крачки, а ти със сърцето си можеш да видиш какво става на другия край на Поднебесната. Сега мога спокойно да умра, има на кого да оставя княжеството си!

Но момъкът отвърнал:
– Хората ме научиха да виждам слънчевата светлина. Ако остана в дома ти, отново ще стана незрящ. Остави ме да ходя сред тях, да слушам и да разказвам приказки. Така става по-светло за всички не.

Старият княз тъжно отпуснал глава.

Шошудът си заминал. До самата си смърт той бродил навред, свирил на лютнята си и разказвал приказки.

–––

Дядо Ляо Сюн замълчал, а после добавил:
– Ето, Ли Хуа, вече знаеш как се е появил първият разказвач на приказки.

от "Приказките на стария Сюн"