Притчите

Тоя пост няма нищо общо с притчи и поучения, да отбележа отрано, та ако желаете, да спрете дотук. Само с литература и огромното ми възмущение!

Сутринта тръгнах из нета да подиря "Пипи Дългото Чорапче", защото бях решила да почета деня на шоколада с онзи фрагмент, когато децата заспиват на острова с усти, пълни с шоколадови пасти, непреставащ да ми въздейства повече от 30 години. Май сама се обърках и не съм зачела правилната глава, но реших, че ми пробутват нов превод или кой знае какво, и шоколадовите пасти са заменени с палачинки, което въобще не предизвиква същият емоционален ефект. Ядосах се и отидох да чета в руска библиотека. И познайте какво, поне три абсолютно непознати за мен глави! Ако и вие сте чели единствено онова емблематично за детството ни издание с жълтата корица и Пипи седнала по турски, вярвам и за вас ще са непознати следните сцени:

Пипи рисува картина на дебела дама с черна шапка, червена рокля, държаща жълто цвете в едната си ръка и умрял плъх в другата.

Пипи спасява деца от пожар.

Пипи сама си пише писмо. На въпроса на Томи какво пише вътре, отговаря: "Откъде да знам, като още не съм го получила?!" Връчва го на пощальона да и го занесе/донесе, а на учудването му, не е  ли тя самата Пипи, реагира с :"Да, разбира се, да не мислиш, че съм абисинската царица!" Когато си получава писмото, то се оказва пълно с любезности от рода: "Надявам се не си болна, а си здрава като крава!"

Твърди, че в Южна Африка лекуват децата с висока температура, като ги окачат да висят на лампата и те се полюшват там, докато оздравеят.

Убеждава учителката в училище, че денят е неподходящ за "уморение", а когато тя отвръща, че вече са на деление, казва: "Все едно, неподходящ е за всичко, завършващо на "-ение", с изключение на "веселение"" И когато учителката си няма друга работа, а се интересува как се практикува "веселение" в училище,  я просвещава, че първо децата скачат от прозорците на класната стая на двора, после с диви викове се завръщат вътре и започват да скачат върху чиновете, докато капнат от умора. А какво прави учителката междувременно? Скача с тях, разбира се!

Е, тая глава не съм толкова изненадана, че са ни я спестили. :D И все пак, кой и защо ни причини такъв ущърб?

Тези, които разбират руски, могат да запълнят липсите от тук: http://lib.ru/LINDGREN/peppi1.txt , за останалите не знам. Приятно четене!

P.S. Липсващите глави са включени в последното издание на ПАН от 2011-та. По тяхно описание по-старите съдържат "24 от общо 32 глави. Така близо една трета от историите за червенокосото момиче остават непознати за нашия читател." Сега пък има да се чудя цяла нощ как точно 1/4 е близо 1/3 и къде е бродила въпросната близо 1/3, която е точно 1/4,  половин век.  Въобще ... :)

За малко да пропусна тоя сакрален ден на целувката. :) И понеже закъснях и нямам време за нов материал, прехвърлям това любимо стихотворение от миналогодишния пост в другия блог. Малко се натъжих като го четох ... как емоционалният ни тонус пада от година на година ..., но да се опитаме да компенсираме със сърдечни целувки и не само днес. :)

О, и в никой случай не пропускайте да почетете утрешния ден на шоколада! Той ..., е, няма сега да се напъвам да решавам дилемата кой от двата е по-важен. :)

Веднъж Доброто и Лошото настроение се срещнали и били силно привлечени едно от друго. Лошото настроение било запленено от слънчевото излъчване и ефирността на  Доброто, а то от драматизма и загадъчността на Лошото. Решили да се оженят и от брака им се родило малко момиченце - Апатия. Апатия пораснала твърде бързо и дали заради грешки във възпитанието или поради несполучлива комбинация на гени, се превърнала в сериен убиец. 

Все пак, както се случва във всяка кримка, една от жертвите оцеляла и престъпничката била задържана и затворена да излежава доживотна присъда. Родителите и били съкрушени и това разрушило брака им. Доброто и Лошото настроение се развели и оттогава вече не можете да ги срещнете заедно. Когато едното усети, че другото е наблизо, си тръгва веднага. Затова пък животът не едноцветен.

Знам отдавна тази приказка, но не знаех, че си има и известна картина. :)

Веднъж португалски моряци се озовали в квартал Минами ("веселият квартал" на Едо). Сред тях имало един юнга. Предоставили му за компания най-младата гейша - Усуюки. Двамата се влюбили един в друг от пръв поглед. Но тъй като никой не разбирал езика на другия, прекарали нощта в безмълвно съзерцание. На сутринта юнгата си тръгнал заедно с останалите от екипажа, но забравил далекогледа си в стаята на Усуюки. Наивната девойка решила, че с това той искал да и каже: "Ще се върна за теб!" Оттогава започнала да слиза всяка сутрин на река Сумида и да се вглежда за португалския кораб.

Минали много години, много вода се отекла по реката, а Усуюки продължавала да ходи всяка сутрин на брега в очакване на любимия. Хората забелязали, че за всичките тези години тя не се променила въобще. Останала все така млада и красива, както в деня, в който срещнала своя възлюбен. Японците казват, че великата любов спряла за нея времето.

Веднъж един мъж, който бил дал заем на приятел, отишъл да си поиска дължимото. Длъжникът обаче нямал пари и като го видял, хукнал да бяга. Прескочил някакъв висок дувар и се озовал на покрива на къща. Покривът се издънил под тежестта му, паднал на терасата, право върху леглото, в което си почивал на хлад възрастният стопанин на къщата и го убил. Така след него освен мъжа, на когото дължал пари, се втурнали и роднините на убития. Не след дълго се озовал в пустинята, а там група хора гонели отвързал се кон.

- Помогни ни да хванем коня! - спрели го те.

Беглецът замерил коня с камък и му извадил едното око. В групата на преследвачите му се включили и тези, които гонели коня.

По-нататък няколко човека се опитвали да вдигнат едно магаре, което се заинатило да лежи в прахта. И неговият стопанин помолил за помощ. Злополучният помагач дръпнал магарето за опашката с всичка сила и тя се откъснала.

Пак хукнал да бяга, но вече бил уморен и го хванали. Завели го при съдията. Подсъдимият му направил знак, че ако отсъди в негова полза, ще го възнагради и съдията започнал да раздава "справедливост".

- Имаш ли документ или свидетели, че тоя човек ти дължи пари? - попитал той кредитора.

- Не, ние сме приятели от толкова години, имах му доверие ...

- Значи нищо не ти дължи - отсякъл съдията.

- На колко години беше баща ви? - попитал децата на убития.

- На 70, ваша милост.

- А ти на колко си сега? - попитал съдията подсъдимия.

- На 30.

- Значи, след 40 години можете да скочите отгоре му и да го убиете - обърнал се съдията към роднините.

- Разрежете коня на две половини - наредил на собственика на ослепения кон, - претеглете ги и тоя човек ще ви заплати разликата.

А собственикът на магарето, като видял накъде върви процеса, се уплашил, че него може да изкарат виновен и вместо да получи, да плаща компенсация и побързал да каже:

- Нашето магаре от малко си е без опашка!

Оттогава започнали да казват "Нашето магаре от малко е без опашка", когато човек видимо няма шанс да получи справедливост.

персийска приказка

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

:) Като си нямах друга работа да питам какво предпочитате, си отворих двойна накуп. Тая заявка се оказа с по-висок приоритет, персийската приказка следва.

На повечето съм добавила съответствия. Така бяха по руските страници, откъдето ги събирах, но голяма част подмених с  български.

Сутринта с дъщеря ми бяхме в книжарница на "Сиела", тя искаше да избира някакви чуждоезични книги за подаръци. Няма да се разливам пак нашироко в неприязнените си изживявания на тоя фронт. То не успях и да реализирам много такива, залутана в търсенето на "Джейн Еър", която в крайна сметка се оказа налична само на английски. Мимоходом се раздразних от дизайна на някаква книга на Джелаладин Руми, абсолютно неадекватен към съдържанието. Чудя се как им рисуват кориците на тия книги, по заглавието ли? После в целия книжен хаос с прискърбие си спомних времето, когато знаех всяка една налична книга в книжарницата под нас, денят, в който получават стока, очакването до следващия такъв ... :) Сега, при всичкото пренасищане на пазара, "вода газиш, жаден ходиш". И единственото, което ми привлече вниманието, беше едно тънко книжле - "Приказки от страната Поговория" от Агата Гибед. Знаете, че "пословичните" приказки са ми страст. Много се изненадах, че заглавията на всички приказки вътре са наши пословици и поговорки. Мислех, че е преведена книга, даже по-късно в такъв раздел я намерих в една от електронните книжарници, а трудно се намират буквални съответствия между пословиците и поговорките на различните народи. Поразрових се още и в крайна сметка се оказа, че Агата Гибед е псевдоним на българската писателка Мария Станкова. Та  хубавото е поне това, че единствената свястна книга, която открих, е българска. :) В процеса на търсене на информация попаднах на стар запис от сутрешен блок на БНТ. Те пък искали да направят драматизация по книжката и преживели същата изненада, издирвайки автора, за да вземат разрешение да ползват текста за техните си цели. :D Жалко само дето не успях да открия сътворена ли е в крайна сметка въпросната драматизация или не!

Ще си позволя да копирам  кратичкото въведение на книгата, само по себе си цяла притча:)  и линк към превюто от издаделството, в което има първите три приказки: