Трите жабчета

Живеели на света три жабчета - Весело, Тъжно и Никакво. Веселото мислело, че животът е забавна шега, Тъжното - че животът е една скръб, а Никаквото - че животът просто си живот и толкоз. За да разберат кое от тях е право, тръгнали по белия свят. Стигнали до една бурна река.
-Ура! Весела река! - възкликнало Веселото жабче.
-А според мен е тъжна! - въздъхнало Тъжното.
-Река като река - казало Никаквото.
-Да скочим в нея и после да определим каква е - предложило Веселото.
Така и направили. Реката ги понесла към водопада. По чудо оцелели и се измъкнали на брега.
-Весела река! - категорично заявило първото. - Само как ме подмяташе!
-Тъжна! - не по-малко сигурно било второто. - Само погледнете с колко кости е осеян брега!
-Река като река - свило рамене третото. - На кого му провърви, а на кого - не.
Така и се прибрали вкъщи без да стигнат до общо становище за това, какъв е животът - весел, тъжен или живот като живот ...

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 



Публикувано от

Не посягайте с ръка към орхидеята





Публикувано от

Драконови приказки: Дракон (ядрена приказка)

Леговището на дракона изглеждало точно както му го описали - тесен проход между скалите с изход в огромен кратер, осеян с остри зъбери. Той въздъхнал пред вратите на леговището, помолил се на Летящия Над, смъкнал забралото и пришпорил бойната катерица. По кратера се понесло възмутеното цъкане на скачаща катерица.
-Йяяя! - бойният вик на Рицаря на Пустошта прогърмял и събудил ехото.
Но ответният вик изведнъж се сменил с ръмжене. И тогава той видял чудовището, което се носело насреща му.
-Лъжат! - помислил си той. - Въобще не е толкова огромен. А те: планина, огън бълва! И главата му е само една ... Мога да го поваля като нищо!
И се провикнал:
-Давай, хайде! Приеми смъртта от ръката ми! Давай!
-Плуто! Назад! - раздало се някъде отгоре.
Чудовището се обърнало и с хриплив лай заскачало към една от скалите, която за ужас на рицаря се движела към него.
-Кучето плашим? - осведомил се Драконът. - Грийнпийс за теб няма ли?
-Няма да ме стреснеш със заклинания, - събрал мъжество Рицарят - каквото и да означава твоя гри... Гриспис!
-Грийнпийс, село! Въпреки че откъде да те знам ... - почесал се замислено Драконът. - На какво дължа честта?
-Дойдох да те предизвикам на бой!
-И отново боят продължава! - запял Драконът.
-И отново бие сърцето тревожно в гръдта! - продължила Втората му глава.
-Тра-та-та-там! - припяла Третата.
-Пфу! Пак оплескахте всичко! - възмутила се Първата. - "Тра-та-та-там" е след "И отново боят продължава". Колко пъти да ви обяснявам!
-Пардон! - смутила се Третата. - Може би за компенсация на публиката да изригнем огън? Ще бъде горещо!
-Не смей! - пресякла я Втората. - Нямаш мярка. И този ще направиш на въглен.
-Да бе! - засегнала се Третата. - След Големите Пожари всичко си беше наред, точно сега ще го изгоря!
-Тогава дойдоха БТР-и, глупачко! Там бронята е по-дебела. Тоя ще го изгориш и катерицата ще повредиш.
Рицарят слушал спора на главите на Дракона и все по-ясно му ставало, че днес не му е ден.
-А боят? Кога? - обадил се той и показал бойното си копие.
-Мълчи, деградент! - ревнали главите в хор.
-И прибери копието - добавила Втората. - Че да не те извъртим на чеверме!
-Ммм, рицар на копие, как звучи! - примляснала Първата и го наплюла с някаква разяждаща течност.
-Ааа! Гори! Какво коварство! Течен огън! - завил Рицарят. - Бий се честно!
-Я не си измисляй! - троснала се Първата. - Най-обикновен оцет! Отпусни се и се мариновай по-тихичко, ако обичаш! На колко си години?
-На двадесет и три.
-Младичък, чудесно! - кимнала удовлетворено Първата. - Един час е достатъчен за мариноване.
-Нищо не става с тоя оцет - заспорила Втората. - Изсушава месото и го прави жилаво. Трябваше с млечен сос или с майонеза. А може и с кетчуп и газирано. Но оцетът е празна работа, само ще похабим месото!
-Кой тук е месо? - възмутил се Рицарят.
-Ти! - изревали отново в хор главите. - Я си откъсни ябълка! Захапи я с уста и не викай повече! А така!
-Знам аз - продължила разговора Първата. - Но млечен сос и майонеза да изригвам не мога, само киселини, в това число и оцетна ...
Рицарят изведнъж получил прозрение за абсурдността на ситуацията - дракон, спорещ сам със себе си, и рицар с копие в ръка и ябълка в устата. Даже катерицата го гледала със снисхождение. Той изплюл ябълката и се провикнал:
-Да се бием! За славата ... - и тук засякъл, защото и понятие си нямал за чия слава възнамерява да се сражава.
- ... на КПСС? - опитала се да е полезна Втората.
-Не се боя от заклинанията ти! - надул се Рицарят.
-Глупчо! - въздъхнали главите. - Синко, разбери, няма с какво да се покриеш тук, освен с посмъртна слава и то съмнителна! Ще загинеш, и за какво?
-Може пък не аз, ами ти да загинеш - инатял се Рицарят.
-Разходи се наоколо. Валят се самолети и танкове още от началото на Деградацията. Къде си тръгнал с това копие?
-Аз съм Рицар! - продължавал той да отстоява достойнството си. - Страхът е неведом за мен. Трябва да се сражавам. Ако загубя, можеш да ме изядеш.
-Ама ние не ядем месо - въздъхнали главите отново. - Не ядем!
-А с какво се храните? - ехидно попитал Рицарят. - Гарнирано с ябълки!
-С продукти на полуразпада.
-Не ме е страх от твоите ...
-Стоп! С въздух се храним. Разбра ли? Никакви заклинания.
-Разбрах, сега разбрах. А защо беше всичкото това, плашехте ли ме?
-Не, забавлявахме се. Кой знае кога пак ще намине някой ...
-А какво са това танкове?
-Върви си вкъщи. До танковете имате още деветстотин години да поумнявате - намръщила се Третата.
-Защо? - възразила Втората. - Тия са триръки. Имат и повече глави. Може и по-бързо да стане.
-Дааа, и по девет пръста на всяка ръка. Проклета радиация! - натъжила се Първата.
-Аха! Да бяхме сега три обикновени гущера - подкрепила я Втората.
-Да бе! И някой, като този, вечно да се опитва да разбере късаме ли си опашките в случай на опасност или не! - възмутено издишала Третата. 
Гръмко изцвилила катерица ...
-По дяволите! - възкликнала Първата, гледайки догарящия рицар. - Трябва най-накрая да се научим да сдържаме емоциите си. Все пак беше някаква компания!

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 


Публикувано от

Добро утро, цар за векове!

Както навсякъде има богаташки синове, що нищо не работят, така и в Прилеп имало един такъв в стари времена.
От кой род бил, трудно е да се каже, важното е, че не работел нищо, ами всяка сутрин отивал в кафенето и кога било топло времето, сядал отпред, пиел кафе или чай и пушел тютюн с голям скъпоценен чибук, украсен с кехлибар.
Една сутрин оттам минал Хитър Петър и го поздравил:
-Добро утро, цар за векове!
Ласкателството допаднало на богатия момък и той дал на Петър един грош, да пие едно кафе или една ракия.
Петър разбрал къде му е слабото място и на следващата сутрин пак така го поздравил. Онзи пак му дал грош. Петър отишъл в хана и не само кафе и ракия пил, ами си покрил масрафа за целия ден.
Минала така седмица, минал месец. Но не щеш ли, богаташкият син се оженил. Опънал се пак пред кафето и зачакал Петър да му отправи приятелски поздрав. Петър, обаче, бил разбрал за сватбата и вместо познатото "добро утро, цар за векове", рекъл:
-Добро утро, слуга за векове!
Разтревожил се богаташът и попитал:
-Защо ме направи слуга за векове?
-Защо ли? Ще видиш утре, като ти забрани жена ти да висиш в кафенето. А пък като ти се народят деца, ще разбереш какво е "слуга за векове"!
Онзи се намръщил, ама пак му дал грош. После се прибрал вкъщи и изгонил жена си. На сутринта пак седнал пред кафенето и зачакал Петър да го поздрави с предишното "добро утро, цар за векове". Но Петър бил научил каква е работата и още отдалеко викнал:
-Добро утро, резил за векове!
Онзи скочил от стола и а-ха, да зашлеви Петра, ама се спрял първо да попита:
-Защо да съм резил за векове бе, приятелю?
Петър засукал мустак и се засмял:
-Че има ли по-голям резил от това, да изгониш златна невеста за едно "добро утро, цар за векове"?
Горделивият богаташки син така и не можал да го разбере, а Петър не щял повече ум да му дава. Яхнал си магаренцето и тръгнал за село, да разкаже на съселяните си какви глупави и горделиви хора има по тоя свят.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Публикувано от

Фала Богу за чудо големо

В едноименната народна песен, записана от братя Миладинови, се разказва за четирите "ангела", които делили небесното благо, за да накажат легенските християни, който нито се уважавали помежду си, нито тачели светиите.

Кой си биле четири ангели?
Един беше стар свети Илиа,
други беше стар свети Никола,
а трекиот беше свети Йован,
четвъртиот беше свети Петер.
---------------------------------
Арно ангели благо разделиле;
на свети Илиа що му се паднало?
Паднало му води и бродови,
му падна'а гемии по море,
он да имат, он да 'и повелят.
Кои юнак вода ке нагази,
да се помоли на свети Никола,
он йе вреден от вода да извади.
На свите Йован що му се паднало?
Паднале му се кръсти и икони,
паднале му кумство, побратимство,
кой ке подстъпи свети Йован,
нека стапни в силен оган.

На свети Петер що му се паднало?
Паднале му ключове от рай,
он да отворе и он да затворе.
...


:) Ние ще почетем св. Йован, да не ни гори огън. 

Честит Ивановден, с най-сърдечни благопожелания към всички именници! Весел празник!



Публикувано от

КРЪЩЕНИЕ ГОСПОДНЕ

Честито Богоявление! Честит Йордановден на именниците и техните семейства! 

ХРИСТОВО РАЖДАНЕ И КРЪЩЕНЕ

Замъчи са Божа майка
от Игната до Коледа,
та си пови млада бога,
та го пови тази вечер,
тази вечер - Бъдни вечер.
Па го зела Божа майка,
па го зела в свилни скути,
па тръгнала низ Юрдане.
низ Юрдане, въз Юрдане.
Юрдане са разлюляват,
разлюляват, разшибуват,
Божа майка от радости,
млада бога от милости.
Де срещнала свети Георги.
Божа майка отговаря:
- Тук ми бога, свети Георги,
да ми кръстиш млада бога. -
Свети Георги отговаря:
- Тук ми бога, Божа мале,
кръстил би го, не браня са,
ала не смяя от Ивана,
от Ивана Кръстителя,
що е кръстил небо и земя,
той ще кръсти млада бога. -
Па го зела Божа майка,
па тръгнала низ Юрдане,
низ Юрдане, въз Юрдане.
Юрдане са разлюляват,
разлюляват, разшибуват,
Божа майка от радости,
млада бога от милости.
Де срещнала свети Петър.
Божа майка отговаря:
- Тук ми бога, свети Петре,
да ми кръстиш млада бога. -
Свети Петър отговаря:
- Тук ми бога, Божа мале,
кръстил би го, не браня са,
ала не смяя от Ивана,
от Ивана Кръстителя,
що е кръстил небо и земя,
той ще кръсти млада бога. -
Па тръгнала Божа майка
низ Юрдане, въз Юрдане.
Юрдане са разлюляват,
разлюляват, разшибуват,
Божа майка от радости,
млада бога от милости.
Де срещнала свети Иван.
- Тук ми бога, свети Иване,
да ми кръстиш млада бога. -
Свети Иван са зарадува,
та го зе във десна ръка,
в лева ръка медно кутле,
та отиде на Юрдана,
та си кръсти млада бога.
Божа майка отговаря:
- Ей ви вие, светци, рангели,
що стоите, що гледате?
Я земете меден кавал,
качете са нависоко,
нависоко, нашироко,
засвирете и налево,
и налево и надесно,
кой къ чуе - се да дойде
млада бога на кръщене,
Божа майка на слугата. -
И тие я послушаа,
та узея меден кавал,
качия са нависоко,
нависоко, нашироко,
засвирия и налево,
и налево, и надесно;
кой къ е чул - се отишъл.
Свети Никола всред морето,
де преправя три гемии,
гемиджии отговаря:
- Я фърлете елкенето,
та запрете гемиите,
че ще ида млада бога,
млада бога на кръщене,
Божа майка на слугата.

обредна песен

Публикувано от

Драконови приказки: Розата и драконът

Пъпната връв на тая приказка я преряза Шаренийка с нейната "Роза в януари", откъдето е и изображението. Инак е родена още преди три дни, откогато все нещо не ми е ... 
Ми е, не ми е, Enter! :)








Сред безкрайната ледена пустош стърчал самотен трънен храст. Жив ли бил или мъртъв, никой не можел да каже. Първо, знаете колко са жилави тръните - могат да стоят вкопчени в земята години, след като са изсъхнали напълно. И второ, просто нямало кой да каже това, жива душа не се мяркала наоколо. Само безконечната белота на снега и малкото тъмно петно в нея, което наистина било толкова малко, че едва ли би било за отбелязване, ако един ден ...
Един ден около храста паднала сянка. Сянка на нещо, което кръжало високо в небето. Първо кръжало, след това започнало да пада. Накрая се чул тежък тътен - до храста рухнал ранен дракон. Защо паднал точно там, също не се знае - дали единственото контрастно петно му се видяло като последна надежда за спасение, дали била ръката на провидението или за да се роди още една приказка ... Независимо защо, драконът паднал точно там и притворил очи от изтощение и от болка. Кръвта му обагрила снега. После пропила вкочанената земя, сгряла я и животворни сокове тръгнали по храста. Той не бил мъртъв. Топлото дихание на дракона разтопило ледната дреха на тръните и сред тях разцъфнал един розов цвят. Лежащият дракон заемал цялото полезрение на розичката и тя се навела над него:
-Хей!
Драконът мъчително отворил очи, но когато я съзрял, в тях просветнала искрица радост.
-Хей! - прошепнал тихо той.
-Слушай, - загрижено казала розичката - мен ме топли дъхът ти и се чувствам чудесно, но ти не ми изглеждаш добре там. Не е ли по-разумно да се надигнеш?
-Не мога - казал драконът. - Ранен съм и нямам сила ...
-Ранен?
И тогава драконът и разказал. Разказал и за многото, което има. И за единственото, което му липсва - нещото, без което всичко останало няма смисъл. Тръгнал да го търси отдавна. И понякога бил съвсем близо. Но тогава то му се изплъзвало. И той за пореден път се втурвал след него. Разказал и за дълбоката рана, която получил в търсенето и заради която рухнал в пустошта ...
-Опасявам се, че това е краят! - горчиво завършил той.
-Не, не, ти грешиш! - възразила розичката.
И тя започнала да му разказва приказки. Приказки за търсенето и за промисъла на неуспеха, за вярата и надеждата, за малкото въгленче в душата, което никога не угасва и на което е нужно единствено незначителното усилие да поискаш отново, за да се разпали ... Розичката разказвала и разказвала, ден и нощ. А откъде знаела приказки ли? Може би храстът ги помнел от времето преди земята наоколо да замръзне, а може би ги помнела самата земя, в която били корените му. Верни ли били приказките или измислица, драконът вярвал на цветето и с всяка следваща силите му се връщали капка по капка, а раната започнала да се затваря. Понякога розичката не разказвала, а разговаряли за приказките и даже успявали да се скарат. Като се разгневяла, розичката первала дракона с бодлите си, което било смешно, защото какво може да направи една малка роза на един голям и люспест дракон, но той казвал сериозно:
-Хей, хей, мислех, че се опитваш да ме лекуваш, а ти бодеш!
Тогава розичката се правела на разсеяна и започвала нова приказка.
Нощем, когато драконът заспивал, цветето вдигало главичка към небето, откъдето ги наблюдавала една самотна звезда. Розата и се усмихвала и и споделяла за щастието да цъфтиш и удовлетворението да разказваш приказки. За разлика от дракона, звездата не проронвала нито дума, просто продължавала да просветва в нощта.
Сутрин, когато той отворел очи, розата продължавала да разказва.
Един ден, докато слушал поредната приказка, драконът усетил забравения гъдел в крилете, който означавал винаги едно - че копнежът и силата за търсенето са се върнали. "Време е!" - помислил си той и се вгледал в розата. Тя усетила напрегнатия му поглед, прекъснала разказа си и попитала притеснено:
-Какво, не ти харесва приказката ли?
-Не, не е това. Трябва да тръгвам.
Розата била съкрушена. В малката и розова глава се завихрили множество мисли, блъскали се и отеквали болезнено ... Накрая промълвила:
-Да, разбира се, нали затова беше всичко. Но е толкова неочаквано. Не можеш ли да останеш още малко, поне докато свикна с мисълта, че си отиваш?
-Няма такова време, розичке. Време, за което някой да свикне с такава мисъл. Благодаря ти за всичко и прощавай!
Разперил мощните си криле и отлетял.
Без защитната прегръдка на топлото драконово дихание, студът попарил розовите листенца още през деня. А когато паднала нощта, започнал да я покрива ледът. Тръните се сплели гъсто, за да предпазят единственото си цветче, но те не можели да направят много. Самата роза слабо усещала всичкото това, защото душата и била вцепенена. Преди ледът да я превземе напълно, тя се взряла в самотната звезда горе на небето и проплакала отчаяно: "Защо?" Тогава звездата проговорила за пръв път:
-Защото съществата трябва да следват природата си, малка розо. В противен случай ги чака гибел, много по-лоша от физическата. Това, което на теб ти изглежда жестокост, за него е дисциплина, целенасоченост и самоконтрол - неща, без които нито един дракон не би могъл да стане победител, не би могъл да бъде себе си... Той е създание на висините, ти принадлежиш на земята. Противоестествено е да сте дълго заедно. Но има още нещо, драконите са отговорни към съществата, влезли в живота им. Някой ден ще се върне ...
-Дълбоко не вярвам в това - немощно прошепнала розата. - Точно защото си права за всичко останало.  Когато достигне целта си, за какво му е да се връща?! Дълбоко не вярвам в това ...
Цветчето клюмнало и се предало на леда.
Минало време. Време, което розата прекарала безпаметна, безчувствена, замръзнала напълно. Но един ден познат шепот пробудил съзнанието и. "Халюцинирам!" - помислила се розата и се опитала да се върне в съня, но шепотът не спирал. Ледената прегръдка отпуснала хватката си, заменена от топлото дихание, което някога и дало живот. Тя недоверчиво надигнала главичка и срещнала топлите, смеещи се очи на дракона. Розата не казала нищо, просто разцъфнала наново. Звездата излязла права, той се върнал. Не, не за да остане. Само за да и разкаже новите си приключения, да изслуша няколко приказки и ... да изчезне пак в небето.
Този път ледът не могъл да превземе розата толкова бързо. Вечерта тя вдигнала срамежливо глава към звездата в небето:
-Извинявай!
-Няма защо! - засмяла се звездата. - Трябваше да имаш по-голямо доверие, не в мен, а в него ...

Звездата замлъкнала, защото работата и била да свети, а не да приказва. Но мълком се радвала, че отново видяла как в безкрайната ледена пустош, където единственият сезон е зимата, макар и съвсем за кратко, настъпила пролет от топлото дихание на един дракон и разцъфването на една роза.

 При копиране на материали от блога, посочвайте източник! 

Публикувано от

Учена, богата или бедна

Един ерген намислил да се ожени. Обаче харесал три моми - учена , богата и бедна, та не можел да реши коя да избере. Искал съвет от близки и познати, никой не се наел да му даде такъв, пратили го да пита мъдрия Соломон. Тръгнал да го търси момъкът, стигнал в града, към който го упътили. Попитал един човек на улицата къде да намери Соломон, онзи не казал нищо, само посочил с пръст група деца, които си играели наблизо.
-Къде да намеря Соломон? - попитал и тях странникът.
-Аз съм Соломон, чичо. Какво искаш? - рекло едно момченце.
Момъкът много се зачудил, че при дете го пратили, но все пак си казал каквото му било на душата - така и така, три моми харесах - учена, богата и бедна, не знам коя да избера.
-Мълчи, аз да кажа; стани, аз да седна; прави каквото знаеш - засмяло се момчето и изтичало да си играе.
"Загубих си времето!" - помислил си пътникът и тръгнал да се прибира.
-Какво те научи Соломон? - попитала го майка му, като си дошъл вкъщи.
-Нищо не разбрах, мале. Каза само: "Мълчи, аз да кажа; стани, аз да седна; прави каквото знаеш" ...
–Право е рекъл - засмяла се и майка му. - Учената ще вика: "Мълчи, аз да кажа!", богатата: "Стани, да седна аз!". Само беднатата ще ти рече: "Прави каквото си намислил!"

народна приказка

Публикувано от

Надписът (притча-загадка)

Край морето стои камък. На камъка има надпис. Когато го прочетат, богатите плачат, бедните се радват, а влюбените се разделят ...

Какво пише на камъка? :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!


Публикувано от

Васильовден

Честита Нова Година!
Честит празник на всички именници!

В житието на светеца е разказана историята за един младеж, който се влюбил в девойка, обречена на Бога, и бил готов на всичко, за да я притежава. Затова сключил сделка с дявола и му предал душата си. Но дяволът в недоверието си, че някой ден младежът ще се разкае и ще се обърне пак към Бога, поискал писмен договор. Младежът го подписал и бесовете пробудили у девицата такава страстна любов, че тя започнала да умолява баща си да я омъжи за младежа, като заплашвала, че в противен случай ще се самоубие. Колкото и да страдали родителите, отстъпили - омъжили я. Скоро забелязали, че младежът не стъпва в църква и истината излязла наяве. Дълбоко покрусена, младата съпруга потърсила помощ за мъжа си при св. Василий. Светецът със съгласието на младежа, както предрекъл и дявола, се опитал да го отърве от тежкия оброк. Естествено, срещнал яростната съпротива на нечестивия, който рекъл:
-Не ние дойдохме при него, той дойде при нас!
Бесовете измъчвали младежа. Явявали му се и размахвали пред очите му сключения договор.
Тогава св. Василий събрал хората в църквата и ги накарал да се молят с "Господи помилуй!" за спасението на душата на момчето. Молили се дълго, докато накрая пред очите на всички листът с  договора паднал в ръцете на светеца. Той го разкъсал на части и върнал младежа към вярата.


Публикувано от