Притчите

Живеела любов. Мъничка, незабележима и абсолютно никому ненужна. Тя се скитала по света в търсене на домове, готови да и отворят вратите си. Но домовете мълчали. На тях им било добре без любов. Те криели зад стените си своите тайни и не отговаряли на настойчивото чукане по вратата.
А на улицата било зима. Малката любов замръзвала. Искало и се да влезе в нечие сърце и да остане там, макар и съвсем за малко, за да успее да се сгрее и да се почуства жива. Но сърцата, като вратите на домовете, били глухи и слепи.
На градския площад часовникът ударил полунощ. Часовникът бил стар и бил виждал всичко през живота си. Всичко, освен любов. Той удивено погледнал малкото, непонятно същество, застанало под него.
-Какво си?
-Любов - с извинителен тон произнесло съществото.
Часовникът се замислил.
-Къде отиваш? - гласът на часовете бил и премерено строг, и премерено доброжелателен.
Любовта неуверено повдигнала слабичките си рамене:
-В сърцето ...
Часовникът се замислил отново. Той нямал сърце, но имал забележителен циферблат - голям и солиден, какъвто се полага на порядъчен градски часовник. Освен това в него делово шумяли разни джаджи, а това така напомняло на туптенето на човешкото сърце, че любовта повдигнала глава:
-Може ли да поживея в теб? - нерешително попитала тя.
Стрелките на часовника замръзнали от изненада.
-Това да не боли? - с опасение промърморил той.
-Ни най-малко - отчаяно заклатила глава любовта. - Просто се отвори!
Никой от случайните минувачи не забелязал краткия проблясък, който за миг озарил сумрачния циферблат.
-Е, как е? - поинтересувала се любовта, след като удобно се настанила върху стрелката.
-Странно - часовникът се вслушал в собственото си звучене.
Неочаквано му станало много топло.
-Ти няма да си отидеш, нали? - притеснено попитал той.
-Не, - прозяла се любовта - много искам да спя.
И любовта заспала. Спала много дълго и за пръв път сънувала хубави сънища.
На следващият ден, по обяд под часовника се спряла млада особа, в чиито очи тъмнеела тъга. Любовта сънено се размърдала и прошепвайки нещо на себе си, хвърлила малка искрица към девойката. Искрата се плъзнала по косите и изчезнала. Любовта и часовникът замръзнали в очакване.
-Обичам те - промълвила девойката безпосочно. Тъгата в очите и замряла.
-Обичам те! - този път извикала силно. Тъгата изплашено се стопила без остатък.
Преминаващите изненадано гледали момичето, което викало нещо неразбираемо.
-Това е само началото-прошепнал часовникът. Любовта се съгласила с кимване на къдравата си главичка и в дланите и се запалила нова искра.
Градът не бил виждал такъв безпорядък. Домовете неохотно разтваряли тежки врати пред стопаните си, познали любовта. Градът се потопил в бляскави искри и шумния вик "Обичам те!"
Любовта останала да живее в стария часовник. И за пръв път в историята на града под него се тълпели хора. Просто стояли и се гледали в очите. Очи, в които светели искрите на любовта.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от Gloxy-Floxy