БАБИНА ПРИКАЗКА





Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.

Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."

- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."

Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете - и юнак
с пръст полето им посочил...

"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.

"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.

Иде попа: "Дръжте!" - Беж...
"Дръжте, братя християни,
тез поганци!" - И поглеж,
грабват сопи вси събрани.

Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...

П.К.Яворов

Публикувано от

СЪВЕСТ

Това се случило в стари, прастари, незапомнени времена, когато и летописи още не създавали.
Случвало се и тогава хората да вършат глупости, но никой не ги записвал. И може би затова смятаме нашите предци за мъдри.
В тези незапомнени времена се родила на света Съвестта.
Родила се през тиха нощ, когато всички мислят.
Мисли реката, блестейки на лунна светлина, мисли замрялата тръстика, мисли тревата, мисли небето.
Затова е и така тихо.
Денем всичко шуми и живее, нощем мълчи и мисли.
Всеки пашкул мисли с какви шарки да пусне пеперудата навън.
Растенията нощем измислят цветове, славеите - песни, а звездите - бъдеще.
В такава нощ, в която всички мислели, се родила и Съвестта.
С големи очи, като у нощните птици. Лунната светлина оцветила лицето и в бледи тонове. А звездите запалили огън дълбоко в очите и.
И тръгнала Съвестта по земята.
Живеела наполовина добре, наполовина зле.
Живеела като сова.
Денем никой не искал да разговаря с нея.
Денем не ти е до това.
Тук строеж, там канавка копаят.
Приближи се до някого, а той и ръце, и крака размаха:
-Не виждаш ли какво става наоколо? Тук търкалят камъни, носят дъски, там коне яздят. Трябва да внимаваш сам да не бъдеш смазан. Кога да разговарям с теб!
Затова пък нощем Съвестта се придвижвала спокойно.
Влизала и в богатите мраморни домове, и в тръстиковите колиби.
Тихичко се прокрадвала до спящия. Той се събуждал, виждал в тъмнината горящите и очи и питал:
-Какво има?
-А ти какво прави днес? - питала в отговор Съвестта.
-Какво да съм правил? Нищо такова, струва ми се, не съм правил.
-А ти помисли.
-Ами всъщност ...
И Съвестта заминавала при друг човек, а пробуденият не можел да мигне до сутринта. Все мислел и мислел, какво е направил през деня. И много от това, което не дочувал в дневния шум, чувал в тишината на нощта.
И малко били тези, които спели.
Безсъница нападнала всички.
Даже на богаташите нито доктор, нито опиум можели да им помогнат.
Самият мъдър Ли-Хан-Дзу не знаел средство срещу безсъницата.
Ли-Хан-Дзу имал повече пари от всеки, повече земя от всеки и повече къщи от всеки.
Затова и хората мислели:
-Щом той има от всичко повече от всеки, значи има и най-много ум!
И го наричали премъдър.
Но самият премъдър Ли-Хан-Дзу по-силно и от другите страдал от същата болест и не знаел какво да направи.
Всички му били длъжници и цял живот отработвали дълговете си към него. Така мъдро се устроил Ли-Хан-Дзу.
Като мъдър човек, той винаги знаел какво трябва да се направи.
Когато, например, някой от длъжниците го крадял, Ли-Хан-Дзу му измислял такова наказание, че да служи за назидание и на останалите.
Денем това се получавало много мъдро, защото другите наистина се страхували да не попаднат в същото положение.
Но нощем му идвали други мисли:
-А защо той ме краде? Защото няма нищо. А защо няма нищо? Защото през цялото време трябва да отработва дълга си към мен и няма кога да заработи нещо за себе си.
Така че мъдрият Ли-Хан Дзу даже се смеел.
-Хубава работа! Излиза, че са ме окрали, но сам съм си виновен.
Смеел се, но да заспи така и не можел.
И безсънните нощи го докарали дотам, че един ден обявил:
-Ще върна на всички и парите, и земите, и къщите.
И тук роднините му надали вой:
-Това е от безсъницата! Тя докара мъдрия човек до безумие!
Същото казали и докторите.
Вдигнал се шум:
-"Тя" е виновна за всичко! Ако най-мъдрият от хората е обладан от безумие, какво ще се случи с нас?
И се изплашили всички - и богати, и бедни.
Всички се заоплаквали:
-И мен "тя" ме мъчи с безсъница!
-И мен!
-И мен!
Бедните се изплашили даже повече от богатите:
-Ние имаме по-малко от всички, значи и ум имаме по-малко! Какво ли ще ни се случи?
А богатите казали:
-Виждате ли как "тя" наплаши бедняците, трябва поне за тях да се застъпим!
И всички започнали да мислят как да се отърват от Съвестта. Но с когото и да се съветвали, нищо не могли да измислят.
Живял тогава в Нанкин А-Пу-О, толкова мъдър, толкова учен, че нямал равен на себе си в цял Китай.
Решили хората:
-Трябва от него да поискаме съвет. Няма кой друг да ни помогне!
Организирали се, занесли дарове и многократно му се поклонили до земята:
-Помогни ни срещу безсъницата!
Изслушал А-Пу-О жалбите на народа, помислил, усмихнал се и казал:
-Може да се намери изход! Може да се направи така, че "тя", даже и да идва, да няма никакви права. Дайте да съчиним закони. Откъде непросветеният човек да знае какво е длъжен да прави и какво не е длъжен? Хайде, да съчиним закони и да ги напишем на свитъци! Мандарините ще ги научат наизуст и ще ходите при тях да питате какво може и какво не може. И нека тогава "тя" дойде. Ще попита: "Какво прави днес?" - "Правих каквото се полага и е написано в свитъците". И всички ще спят спокойно. Разбира се на мандарините ще трябва да се плаща. Няма даром мозъците си със закони да набиват!
Зарадвали се всички.
Мандарините - защото все пак е по-леко да се ровиш в книгите, отколкото в земята.
А другите - защото е по-добре да платят на мандарина, за да поговорят с него минутка през деня, отколкото цяла нощ с "нея" да разговарят.
И се хванали да пишат какво човек е длъжен да прави и какво не е. И написали.
А мъдрият А-Пу-О направили глава на мандарините.
И заживели хората отлично.
Даже на външен вид започнали да се поправят.
Каквото и да направи човек, само трябва да притича при мандарина:
-Разтваряй, мъдрейши, свитъците и казвай, какво в такъв случай се полага!
Или възникне спор между двамина, пак там отиват:
-Разтваряй списъците! Кой по тях излиза прав?
Само последните бедняци, които даже нямало с какво да заплатят на мандарина, продължавали да страдат от безсъница.
А останалите, като дойдела нощем Съвестта, казвали:
-Въобще няма за какво да идваш! Постъпвал съм по законите, както е написано в свитъците. И не съм сам!
Обръщали се на другата страна и заспивали.
Даже мъдрецът Ли-Хан-Дзу, който се измъчвал от безсъницата повече от всеки друг, сега само се подсмихвал, ако нощем го навестяла Съвестта.
-Здравей, красавице! Какво ще кажеш?
-Ти нали щеше имуществото да връщаш, а? - питала го Съвестта, гледайки го с огромните си очи, в които блещукали звездите.
-А имам ли право? - хихикал Ли-Хан-Дзу. - Какво е написано в свитъците? "Имуществото на всеки принадлежи на него и на потомството му". Как да разхищавам чуждо имущество, щом потомството ми не е съгласно с раздаването. Ще излезе, че съм крадец, който краде от тях или луд, който краде от самия себе си. А в закона е казано: "Крадецът и лудият да бъдат оковани във вериги". Така че остави ме да спя спокойно, а не е лошо и ти да поспиш, вместо да шеташ насам-натам!
И даже не си правел труда да и обърне гръб, а веднага сладко заспивал.
И където и да отидела Съвестта чувала едно и също:
-Както говорят мандарините, така и правим. Иди и питай тях! Ние сме според закона.
Отправила се тя при мандарините:
-Защо никой не иска да ме слуша?
А мандарините се смеели:
-Че как да слушат хората теб? Ти непрекъснато ги объркваш. А тук всичко ясно е написано с туш на жълта хартия. Велика работа! Ненапразно А-Пу-О за това, което измисли, е назначен за върховен мандарин.
Отишла Съвестта тогава при самия премъдър А-Пу-О. Докоснала го леко и зачакала.
Пробудил се А-Пу-О и скочил:
-Как смееш ти без разрешение нощем в чужд дом да стъпваш? Какво е написано в закона? "Който нощем тайно се яви в чужд дом, да бъде считан за крадец и да бъде затворен в тъмница".
-Но аз не съм дошла при теб да крада. Аз съм Съвестта.
-А по закон си развратница. В закона ясно е написано: "Която жена нощем се яви при чужд мъж, да се счита за развратница и да бъде затворена в тъмница". Значи, ако не си крадла, си развратница!
-Каква развратница съм аз, какво говориш! - възкликнала Съвестта.
-Ах, значи не си крадла, не си и развратница, а просто не искаш да изпълняваш закона! Така ли? И затова закон има: "Който не иска да изпълнява закона, да бъде считан за беззаконник и да бъде затворен в тъмница". Хей, хора! Хванете тази жена и я хвърлете зад решетките за вечни времена като развратница, заподозряна в кражба и уличена в явно неподчинение на закона.
Хванали Съвестта, хвърлили я в тъмницата и я приковали с вериги.
Оттогава, естествено, и никого не безпокои.
Даже съвсем забравили за нея.
Само понякога се случвало някой грубиян, недоволен от мандарините, да кресне:
-Вие съвест нямате ли?
И веднага му показвали документ, че сега тя излежава присъдата си.
-Щом я държим под ключ, значи имаме!
И грубиянът млъквал, видно е - прави са!
И от тогава хората живеят спокойно, спокойно!

Влас Дорошевич "Приказки и легенди"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ЕДИН И СЪЩИ СЪД

Публикувано от

ВЕЧНАТА БОРБА - ЕНЬОВДЕН

В нощта на 23 срещу 24 юни всяка година се решава съдбата на света - да бъде Светлина или да бъде погълнат от злобната Тъма. Победата на силите на Доброто не идва сама. Някога в тази нощ цяла Европа се покривала с многочислени огньове. Хората разпалвали "очите на Светлината" и земята изглеждала като огледало, което отразява звездното небе, а небето като отражение на земята.
Няколко дни слънцето се мята по небето, докато Перун гадае накъде да завърти колелото на времето. Тогава на помощ му идва Зора-Зорница и го повежда нататък, защото според древната повеля всяко нещо идва с времето си - и зимата, и пролетта, и лятото, и есента. Такъв е кръгът на времето.
Според други предания в тази нощ Перун влизал в битка с демоните-изсушители, които са спрели колесницата на Слънцето в небесните висини, разбива облачните скали, освобождава скритите там съкровища и разхлажда примрялата от зноя земя с напоителен дъжд.
В нощта срещу Еньовден според легендите разцъфва папрата. Който намери в гората папратов цвят, му се откриват скритите съкровища (и "съкровища"). Билките набират лечебна сила и се събират на зазоряване. Тогава за здраве се прави и измиване в "живата" вода на естествените водоизточници или в росата.

В този ден християнската църква празнува раждането на св. Йоан Кръстител.

Публикувано от

ЛЯТОТО И ЛЮБОВТА

-Време е! Хората се затъжиха - казало Лятото и седнало на пътните чанти.
На вратата се звъннало. На прага изникнала Любовта, бодра и сияеща.
-Тръгваме ли? - въодушевено попитала тя. - Хората чакат.
-Почна се - заклатило глава Лятото. - Ти какво пак искаш да ми се лепнеш, а? По-добре иди при Зимата или Есента. Там си по-нужна. Зимата няма с какво студа да намали, нощите да съкрати. А Есента въобще ... Скоро дойде цялата в сълзи. При нея съвсем не се отбиваш. Или почакай Пролетта, като отпочине и дойде на себе си, пак ще ходите "да разпалвате". А с мен защо? Аз и така ще донеса много радост. Гледай, едва затворих куфарите и ципа на чантата. Страх ме е всичко да не се разсипе по пътя - ягоди, дъги, кълбета горски пътечки ... Как ще го събирам, а?
Любовта стояла мрачно замислена, без да каже и една дума.
-Не се надувай, де - опитало се да я умилостиви Лятото. - Сама помисли - небето ще играе с облаците, проливните дъждове обещаха да измислят нещо интересно, жега пак ще има. Каква любов, когато е жега? Къде ще вървиш с мен? Почини си!
Любовта присвила рамене и си тръгнала мълчешком.
Лятото въздъхнало с облекчение:
-Най-накрая! Най-накрая ще си поживея по ... по човешки! И както казват хората, "главанаците" ще са по-малко ...
"Е, добре, ще си отида! - обидено мислела си Любовта. - Пък и наистина, защо да не си отспя в Далечната долина и татко да навестя, от хиляда години не сме се виждали. И тя си спомнила времето, когато била съвсем мъничка в долината на Далечните планини, за които не знаят ни звяр, ни човек и така хубаво се спи."
И обидата и угаснала.
"Нека! Както там го казваха хората ... А, "главанаците" ще са по-малко!"
Лятото отишло при хората.
Имало дъги, но само децата им се радвали. Небето играело с облаците, но нямало влюбени очи да им се наслаждават. Развили се горските пътеки. Но престанали да бъдат тайни и не изкушавали никого да се разходи по тях. Излели се весели дъждове. Но дрехите прилепвали към необичани тела. Поляните се покрили с ягоди. Но нямало любими устни, които да ги поемат от дланите ...
...Любовта безметежно спяла в Забравеното усое. А скалите се вслушвали в спокойното и дишане. Изведнъж нещо горещо я докоснало по рамото. Любовта отворила очи.
-Ти ... - виновно се усмихнало насреща и Лятото. - Хайде да се съберем пак, а?! Време е!

Сидор Сидорчук

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

КЛАДЕНЕЦЪТ

Едно голямо сърдечно Благодаря! :)
И знам, че кладенецът е "ни", но не мога да поправям Елисавета Багряна. :)

Сърце на малкия оазис мой зелен
е кладенецът ми, притулен в двора
сред три брези
и два близнака бора.
В декември той е топъл,
в юли е студен,
обгърнат и от утрината бяла,
и от стаената вечерна сянка.
На дъното,
сред каменната рамка,
водата му е кръгло огледало.

Отворя ли по пладне
тежкия капак,
там слънцето се спусне от зенита
и птичка по небето му прелитне,
и цвят поръси буйния южняк.
Отворя ли го нощем,
мине пътник облак,
отрони се звезда-сълза невинна,
луната хвърля диска си платинен
и светва пълна
дълбината обла.

О, моя кладенец
дълбок
и чист,
и жив.

И неговата тишина е пълна
с човешки стъпки.
С плач и смях погълнат,
с любими гласове
и детски вик щастлив.

Загубя ли се,
свеждам се над него,
в дълбочината своя лик подиря -
и винаги отново се намирам -
и в зимен мраз,
и в непосилна жега ...

Но знаеш ли
как трудно се копа
през пластовете камък
и втвърдена глина?
Дорде до жилка изворна се стигна,
вън вдигна се грамадна
от пръстта купа.

Поспираха се,
чудеха се хора
и питаха ме близки,
и питаха ме чужди:
-А за какво и кладенец е нужен,
щом имате водопровод във двора?

Отвръщах,
сякаш имах някаква вина:
-За да си спомням
кладенеца в Сливен
и първите си пориви щастливи,
и тласъка на първата вълна ...
-Поезия - усмихваха се иронично.

Ала изсмука суша
лятос езерата
и на чешми и кранове гърлата -
и в кладенеца
хора занадничаха,
зачерпаха
от бистрата вода.

А после зимата дойде сурова.
Сковаха се
и спукаха
тръби оловни,
но кладенеца
мраз не завладя.
Издишваше той под капака
топла пара-
на дъното
водата беше жива
като онази -
в кладенеца в Сливен,
с която пих
и първата си вяра.

Елисавета Багряна

Публикувано от

ДИНИ И ТИКВИ

Един човек решил да се посъветва със стареца Паисий Светогорец за нещо, което го смущавало. Когато контактувал или се сприятелявал с хора-сноби, самият той се превръщал в такъв и колкото и да се стараел, не можел да го преодолее. Докато се чудел какъв е най-добрият начин да зададе въпроса си, пристигнал посетител, който носел за подарък на стареца една диня.
Паисий го взел и се обърнал към събралите се хора с молба да му дадат нож, с който да разреже динята.
-А после - усмихнал се той - ще ви разкрия тайната, как винаги да отглеждате сладки и вкусни дини.
Взел ножа, който му подали, разрязал динята и започнал да раздава на присъстващите по парче. Когато стигнал до човека, който чакал отговора на своя въпрос, го погледнал със своя проницателен поглед, усмихнал се отново и казал:
-Ако садите заедно дини и тикви, ще се случи следното: тиквите ще изсмучат цялата сладост на дините и дините нито ще са вкусни, нито ще са сладки. А тиквата, колкото и сладост да и се налива, все си остава тиква. Затова, ако искате да имате вкусни и сладки дини, садете ги колкото се може по-далеч от тикви.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СЪСТРАДАНИЕ

Състраданието не вижда грешките на другите. То не вижда слабостите на хората. То не прави никакви различия между добри и лоши хора. Състраданието не може да поставя граници между две страни, две вери и две религии. Състраданието няма его и съответно няма страх, въжделения или страсти. Състраданието просто прощава и забравя. Състраданието прилича на проход. Всичко преминава през него. Нищо не се задържа там. Състраданието е любов, изразена в цялата и пълнота.

Шри Мата Амританандамайи Деви

Публикувано от

ПОЗИТИВНО МИСЛЕНЕ

Пеперудата казала на Молеца:
-Виждам, че все те тегли към хората. Но те са опасни. Трябва да се пазиш от тях, защото може да ти навредят.
-Защо? Абсолютно не си права! Те така се радват, когато ме видят. Веднага започват да танцуват и да пляскат с ръце.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

УМНИЯТ, ХИТРИЯТ И ГЛУПАВИЯТ

В един аул,
високо, високо в планината,
живеели трима млади джигити:
Умният, Хитрият и Глупавият.

И тримата се влюбили
в красивата Лейла.
За да си избере мъж,
девойката предложила
да направят състезание.

Завела тримата джигити
на брега на бурна планинска река:
-Който пръв преплава реката в лодка,
за него ще се омъжа.

Глупавият джигит попитал:
-А защо има само две лодки?
Хитрият джигит попитал:
-А преди нас някой преплавал ли е реката?
Умният джигит попитал:
-А какво има на другия бряг?

Лейла отговорила:
-Да, лодките са само две.
Реката още никой не е преплавал сам.
На другия бряг няма нищо.

Глупавият джигит веднага се втурнал
да заеме лодка.
Хитрият джигит дълго се чудил
с кого е по-добре да седне в лодка -
с Умния или с Глупавия.
И Хитрият решил да плава с Глупавия,
който имал по-широки плещи.
А Умният джигит
така и не седнал в лодка.

Прекрасната Лейла махнала с кърпичка
и обявила началото на състезанието.
Глупавият и Хитрият натиснали веслата,
но не могли да се преборят с бурното течение
и загинали във водовъртеж.

Лейла попитала останалия джигит:
-Ти защо не отплава към другия бряг?

-Повярвах на думите ти,
прекрасна Лейла,
че сам още никой
не е преплавал реката.

За джигита е чест
да загине в схватка с врага,
а не с глупава планинска река.

Ти също каза,
че на другия бряг няма нищо.
А на този живее моята Любов.
Само глупак
би избягал от своето щастие.
Затова най-добре да се оженя за теб,
моя прекрасна Лейла.

Влад Галущенко

Ако форматирането ви озадачава, ползвах това на оригиналния текст, който също беше в проза. :)

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

АМНИСТИЯ (приказка за женските страхове)

Вестта за амнистията се разнесла в затвора мигновено.
-Амнистия! Амнистия! - се чувало ту тук, ту там.
Затворниците били възбудени и всеки лелеел тайна мечта, че този път е неговият ред. Надзирателите запазили намусения си вид, но вътрешно също се надявали, че ще освободят колкото се може повече. Затворът бил препълнен и вече недостигали килии.
-А каква е работата? В чест на какво е амнистията? - поинтересувал се младият и глупав Страх от Старостта.
-Ти не дрънкай! Скоро се появи тук, има още да лежиииш, сила да събираш, брада да отглеждаш - присмял му се Страхът от Тъмното. Той бил един от най-старите затворници, прибрали го още в детството.
-И какво сега пък аз? - замрънкал Страхът от Старостта. - Може пък да ме пуснат, а?
-Ей сега! - със садистично удоволствие заявил огромният, разплут Страх от Самотата. - Затворът чий е? Хо-хо! Въобще, знаеш какви са жените ... От старост се боят до самата старост ...
-А в старостта от какво се боят? - не се предавал младият Страх.
-Тогава теб те амнистират, а на мястото ти вкарват Страха от Смъртта. Така че лежи и чакай! - обещал Страхът от Самотата.
Под свода на затвора се чул силен глас:
-Събрание! Събрание! Всички на събрание!
Заскърцали вратите на килиите, затворниците зашумели. Забавленията в затвора били малко, затова обичали събранията. Можеш да се разговориш, да научиш новините, амнистията за обсъдиш.
-Граждани затворници, - започнал речта си Главният Надзирател - Страхове и Страхчета, уведомяваме ви, че стопанката на Затвора реши малко да разпусне. Заради това някои от вас може да бъдат освободени.
-Ти само не ни мотай! - надул се нахално-ирационалният Страх от Мишки и Плъхове. - Говори по същество! Кой на свобода, защо на свобода ...
-Млъквай, теб няма да те огрее, лежиш пожизнено! - отрязал го Надзирателят. - Все едно сам не знаеш кой и за какво те е вкарал! Не знаеш ли?
-А, не знам! Жените са патки! От котки не се боят, от хамстери не се боят, а от плъхове и мишки умират от страх. И ако ги попиташ защо, сами не знаят! А мен момченце ме прибраха за няма нищо. "Таганка, аз съм твой вечен арестант!" - проточил той, но Надзирателят му запушил устата.
-Художествена самодейност ще има на Нова година, сега сме тук заради амнистията. А тя е в чест ето на какво: нашата стопанка си е записала час при психолог, иска да поработи над себе си. Сами знаете, че това винаги завършва с освобождение на част от Страховете.
Затворниците радостно зашумели. Това вече се било случвало и психологът бил на особена почит в затвора.
-Да, освобождение! Но не за всички вас! - строго казал Надзирателят. - Дайте да направим равносметка. На свобода с чиста съвест, така да се каже ... От лявата крайна килия, започвай!
-Страх от Тъмното, лежа от детството - монотонно заизреждал Страхът от Тъмното. - За какво съм вкаран не знам или по-право не помня. Под амнистия не съм попадал.
-Страх от Болката - представил се следващият, изтупан във фрак и с папионка на мършавия врат. - Вкараха ме след апандисита. Сама се докара почти до перитонит, а после аз излязох виновен. Сега се бои от всякаква болка - кеф ти зъбна, кеф ти душевна. А аз редовно и ги предоставям - разсмял се Страхът.
-Как така и ги предоставя? - шепнешком попитал Страхът от Старостта.
-Ама че си задръстен! - възмутил се Страхът от Тъмното. - Всеки Страх, който бъде задържан, привлича ситуации по темата си.
-Защо??? - още повече се изненадал Страхът от Старостта.
-Как така "защо"? - с досада отвърнал Страхът от Тъмното. - За да го пуснат, естествено! Няма страх - няма ситуация! Елементарно!
-И аз какво? Трябва да привличам Старостта ли? А как?
-Проста работа! - възкликнал Страхът от Мишки и Плъхове. - Ще и показваш нови бръчки в огледалото. И целулит. И сиви коси. Колкото повече се плаши, толкова по-силен ще ставаш ти. Нейният уплах е твоята храна, глупако!
Дошъл редът на следващия.
-Страх от Самотата. Постъпих на 25. Когато се омъжи, ми дадоха амнистия. Една година на свобода. После се разведе и отново съм в килията.
-Някакви жалби? - попитал Надзирателят.
-Не, никакви, стопанката ме храни редовно. Ежедневно се страхува, даже когато спи.
-На свобода искаш ли? - омекнал Надзирателят.
-Искам, разбира се! - натъжил се Страхът от Самотата. - Кой не би искал?! Само че няма да ме огрее ... Тя вече е много зависима от околните. Страх я е да остане сама даже за час. Ту виси на телефона, ту тича при приятелки, ту ги кани вкъщи. Мъже, някакви смотльовци, се навъртат ... И колкото повече ме храни, толкова повече Самота има в живота си. И колкото повече Самота - толкова повече страх! Вече така се раздух, че едва се побирам в килията. Трябва да съм на диета, а тя само ме тъпче. Писна ми! - изплюл се с досада Страхът от Самотата.
-Мда ..., ти само не унивай! - прокашлял Надзирателят. - Надеждата, както казват, умира последна. Давайте нататък!
-Страх от Грешки - пристъпило напред дълго, слабо старче с клиновидна брадичка. - Постъпих в 9 клас, когато учителят по математика я взе на подбив. В института, благодарение на преподавателите, ми удължиха срока. А откакто започна работа при началник-звяр, пет дни в седмицата получавам тройни порции.
-Е, уредил си се - завидял Страхът от Старостта.
-Не завиждай, нищо хубаво няма - мрачно го изгледал Страхът от Тъмното. - Да живее човек без грешки е невъзможно, това е просто опит. А като се боиш от грешките, това живот ли е?
-Казват, имало такъв маниак-убиец Страх от Живота - замислено споделил Страхът от Самотата. - Той е най-страшният Страх на света. Ако него го вкарат, тогава се почва ...
-Какво се почва? - заинтригувал се Страхът от Старостта.
-Парализа от живота, това се почва. От това се боиш, от онова се боиш. Страх те е да си жив. Тоя и нас ще ни заклещи тук вечно. Тогава няма амнистии. Ще се бутаме един в друг, затворът няма да ни побира. Ще ни хранят на воля, естествено. И от това ще стане още по-лошо, защото ще се разрастваме, а затворът не е гумен. Ще започнем сами да се задъхваме и да душим стопанката ...
-Ужас! - потръпнал младият Страх.
-Тихо там! - наредил Надзирателят. - Кой е следващият?
-Страх от Осъждане - представил се невзрачен мъж в смачкан костюм. - Още родителите ме вкараха - "А какво ще кажат хората?", "Какво мнение ще създадеш за себе си?", "Никой няма да те обича!" От детството лежа, а така страстно искам на свобода. Съдействайте ми, моля! - разхлипал се той.
-Ти какво, пиленце? - съчувствено го изгледал Надзирателят. - Все едно не знаеш, че Стопанката сама решава с кого да се раздели и с кого-не?!
-Какво ли? - възкликнал мъжът. - Сам и подсказвах как да се раздели с мен. Трябва просто да плюе отгоре ми и ще започна да се топя. А тя да плюе не ще!
-Не плачи, не плачи! - започнали да го утешават другите. - Ти си ветеран, ние всички те обичаме ...
-Наистина ли? И не ме осъждате? - поуспокоил се той. - Е, тогава ще потърпя още.
-А ти кой си, досега не съм те виждал? - с подозрение се обърнал Надзирателя към мазен субект със завити мустачки, в черна пелерина и шапка с широка периферия.
-Аз съм извратен, - скромно споделил новият - Страх от Страха.
-И такова извращение ли имало? - зачудил се Страхът от Старостта.
-Все още не съм постъпил, - продължил непознатият - наминах с познавателна цел, така да се каже.
-Кой те вкара? - Надзирателят се хванал за палката.
-Стопанката ме пусна, спокойно. Но още с нея не сме се сдушили, така да се каже. Може би по-натам.
-Да не дава Господ! - Надзирателят завъртял очи към небето.
-Махай се! - зашумели страховете. - Само извратени ни липсваха! И така ни е тясно и обидно.
-Е, добре, тръгвам си, но може скоро да се върна - гърбом се заизмъквал към изхода новият. Но си личало, че се е стреснал и само се перчи.
Надзирателят облекчено прибрал палката.
-Да свършваме - казал той. - Но преди това да си припомним още веднъж правилата за вътрешния ред.
Страховете бодро зарапортували правилата:
-Страховете попадат под арест само по желание на Стопанката.
-Страхът действа по вдъхновение: настъпва, издига се, души, дави, притиска, парализира, в зависимост от реакцията на Стопанката към ситуацията.
-Страховете съществуват, докато Стопанката не реши да се раздели с тях.
-Всеки Страх може да получи допълнителен срок или да бъде амнистиран по всяко време.
-Страховете се хранят с емоциите на Стопанката. Ако не се подава храна, Страхът умира.
-Пуснатите на свобода Страхове отново се превръщат в Чиста Енергия на Живота.
Страховете се почувствали небивало единни. Надзирателят бил доволен.
-Е, граждани Страхове, хайде по килиите! И дружно да чакаме амнистията.
Страховете се надигнали от местата си.
-И все пак не разбирам! За какво сме и ние? - недоумявал Страхът от Старостта. - Толкова енергия хаби за нас.
-Всичко е просто, млади човече, - пояснил тих, интелигентен Страх с големи печални очи и още по-печална плешивина. - Ние сме и нужни, за да не би случайно да стане щастлива. Тя мисли, че да си щастлив е ... неприлично. Та в света има още толкова много нещастия!
-Що за глупости? Откъде го измислихте?
-Повярвайте, младежо. Знам го със сигурност. Аз съм Страхът от Щастието ...
Младият Страх искал да попита още нещо, но развълнуваната тълпа ги разделила и ги понесла в различни страни. А напред била Амнистията. Напред била Надеждата. И Свободата ...

Елфика

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

СЪЩНОСТТА НА БУДИЗМА

-В какво е същността на будизма? - попитал Бо Цзюи.
-Не прави зло, твори добро, очиствай себе си - такова е учението на всички Буди - отвърнал Дорин.
-Но даже и тригодишно дете знае това! - възкликнал Бо Цзюи.
-Вярно е. Даже децата знаят тази заповед, но и осемдесетгодишни старци се затрудняват да я изпълнят.

будистка притча

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

САМОУТЕХА или ПРИТЧА ЗА ПЛАГИАТСТВОТО

Джон Милтън, прославеният още приживе автор на "Изгубеният рай", получавал незначителни възнаграждения за произведенията си. Като намирал понякога в чужди съчинения мисъл, която пръв бил изказал, потривал ръце:
-Ето още едно от децата ми, което е направило кариера!

Дамян Бърняков

Публикувано от

ОГЛЕДАЛО ОТ КАМЪК

Ма Цзу живеел уединено в гората. Медитирал по цели дни, надявайки се да стане Буда. Дзен майстор, който случайно минавал оттам, го помолил за подслон, но аскетът се направил, че не чува. Тогава майсторът седнал спокойно встрани и започнал да лъска един камък. Най-накрая Ма Цзу не издържал и попитал:
-Какво правите?
-Огледало.
-Нима може да се превърне калдъръм в огледало?
-А нима можеш да станеш Буда, ако нямаш сърце?

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Публикувано от

ВРЕМЕТО И ВЕЧНОСТТА

На прием, на който бил поканен Айнщайн, присъствал един гост, желаещ на всяка цена да блесне с остроумието си. Затова се обърнал към известния учен с въпрос:
-Господин Айнщайн, според Вас в какво по същността си се различават времето и вечността?
-Сър, - отвърнал Айнщайн - ако загубя времето си да ви обяснявам тази разлика, ще мине цяла вечност.

Публикувано от

ХРИСТО БОТЕВ

Там, над Враца, на Балкана
той лежи и досега —
на гръдта със жива рана,
във гръдта — с една тъга.
Рана мъжка, рана люта,
рана, колкото звезда.
Рана, но не от барута —
от самата свобода.
А тъгата… Ах, тъгата
като врана го кълве…
— Сестро, де е Караджата?…
…Духат бесни ветрове.
Падат зими зли и диви,
падат истини, лъжи.
Между вълк и самодива,
баладичен, той лежи.
Легендарно неизвестен.
Стар — преди да е живял.
Своите безсмъртни песни
даже в книжка не видял.
Той лежи, лежи в Балкана —
най-големият от нас.
А ний — още малчугани —
се боричкаме за власт.
Правим кариери, книги,
вдигаме пазарски шум…
А пък нему си му стигат
Вола и един куршум.
Те му стигат, за да може
да прошепне с глас висок:
„О, мой боже, правий боже!“
и той сам да стане Бог.

Дамян Дамянов

Публикувано от